Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия [за Жеч Посполита] (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Ogniem i mieczem, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
elemag_an (2012 г.)
Допълнителна корекция
elemagan (2014 г.)

Издание:

Хенрик Сенкевич. С огън и меч. Книга първа

Книга първа от трилогията

Полска, второ издание

Преводач: Димитър Икономов

Редактор: Стефан Илчев

Коректори: Магдалена Атанасова, Катя Илиева

Художник: Лили Басарева

На корицата — фрагмент от картина (1898) на художника Юлиуш Косак „Пан Пашек при Ляховичи“ (1660)

ИК „Тренев & Тренев“ — София, 1992 г.

 

 

Издание:

Хенрик Сенкевич. С огън и меч. Книга втора

Книга първа от трилогията

Полска, второ издание

Преводач: Димитър Икономов

Редактор: Стефан Илчев

Коректори: Магдалена Атанасова, Катя Илиева

Художник: Лили Басарева

На корицата — фрагмент от картина (1892) на художника Юлиуш Косак „Защита на полското знаме при Хотим (1621)“

ИК „Тренев & Тренев“ — София, 1992 г.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от elemagan

Статия

По-долу е показана статията за С огън и меч от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на С огън и меч.

„С огън и меч“
Ogniem i mieczem
Илюстрация на книгата от Юлиус Косак
Илюстрация на книгата от Юлиус Косак
АвторХенрик Сенкевич
Създаване1883 г.
Полша
Първо издание1884 г.
Полша
Издателствов България:
„Народна култура“, 1966
„Тренев & Тренев“, 1992
Книгоиздателска къща „Труд“, 2001
Оригинален езикполски
Жанристорически роман
Видроман
Поредица„Безсмъртен полски епос“
Следваща„Потоп“ (1886)

ПреводачДимитър Икономов (1966)
ISBNISBN 954-528-273-8
„С огън и меч“ в Общомедия

„С огън и меч“ (на полски: Ogniem i mieczem) е исторически роман от полския писател Хенрик Сенкевич.

Написан е, според автора, „за да повдигне духа“ на полския народ през злочестия период, последвал провалилото се Януарско въстание от 1863 – 1864 г., избухнало по време на подялбата на Полша. За първи път е публикуван през 1884 г. Това е първата част от трилогия, известна като „Безсмъртен полски епос“. Следващите 2 части на трилогията са романите „Потоп“ (Potop, 1886) и „Пан Володийовски“ (Pan Wołodyjowski, 1888). Романът е филмиран неколкократно, като последната му екранизация е от 1999 г.

Романът „С огън и меч“ ни изпраща в полско-литовското кралство Жечпосполита през XVII век по време на казашкото въстание на Богдан Хмелницки. Спечелил огромна популярност в Полша, в началото на XX век той се нарежда сред най-известните полски книги на всички времена. Творбата е въведена като задължително четиво в полските училища и е преведена на повечето европейски езици.

Сюжет

Романът разказва за любовта на Ян Скшетуски, шляхтич и хусарски поручик, и Юрко Богун, прочут казашки полковник, към красивата княгиня Елена Курцевич. Тя е обещана на казака от алчната си леля срещу големи богатства и работата е почти уредена, когато една вечер колата на Елена и леля ѝ се чупи насред пътя към тяхното имение Розлоги. Тогава обаче случайно се появява пан Скшетуски със своите хусари и помагат на двете жени. Любовта между Ян и Елена пламва от пръв поглед и той моли за ръката ѝ. Принуждава леля ѝ да се съгласи и да не я дава на Богун, като използва покровителството на своя военачалник-княз Йереми Вишньовецки, реално съществувала историческа личност.

И така всичко изглежда се нарежда според желанията на влюбените, когато Ян се нагърбва с важна мисия, възложена му от княза. Той трябва да отиде като пратеник в Запорожката Сеч, където казаците се готвят за бунт, а Богдан Хмелницки вече е избран за техен водач. Поручик Скшетуски се познава с Хмелницки, тъй като на връщане от Крим случайно му спасява живота, за което казакът му остава дълбоко признателен. Освен това по пътя преди да срещне своята Елена, Ян се отбива в Чихирин, където в кръчмата се запознава с двама от своите най-предани приятели — грамадния литовец Лонгинус Подбипенда и хитроумния пан Заглоба. Тук той среща и Чаплински, най-големия враг на Хмелницки, с когото се спречква и публично го унижава. Това обаче се оказва твърде полезно в по-нататъшното развитие на сюжета.

И така Скшетуски е вече близо до Сеч, когато положението му се изяснява. Тогава той изпраща верният си слуга Женджан с писма до княгиня Елена и леля ѝ със съвет да тръгнат към Лубни. След това Ян продължава пътя си към Сеч.

Край на разкриващата сюжета част.

Външни препратки

Шестдесет и трета глава

Спа няколко дни, а и след пробуждането силният огън не го оставяше — и той дълго още бълнува, приказва за Збараж, за княза, за красниставския староста, разговаряше с пан Михал и със Заглоба, викаше „Не оттам!“ на пан Лонгинус Подбипента — само за княгинята не спомена нито веднъж. Виждаше се, че тая безкрайна сила, с която веднъж завинаги бе затворил в себе си спомена за нея, не го напуска дори когато е в несвяст и болен. Но пък му се струваше, че вижда над себе си бузестото лице на Женджан, също както го бе видял тогава, когато след битката при Константинов князът го бе изпратил с хоронгви при Заслав, за да очисти там размирните банди, а Женджан неочаквано се яви в квартирата, където нощуваше. И това лице объркваше неговите мисли, защото му се струваше, че времето е спряло своя ход и че оттогава не се е променило нищо. Ето той отново е при Хомор и спи в една селска къща, а като се събуди, ще тръгне за Тарнопол да отведе там хоронгвите… Разбитият пред Константинов Кривонос е избягал при Хмелницки… Женджан е дошъл от Гушча и седи край него… Скшетуски би искал да заговори, би искал да поръча чрез слугата си да оседлаят конете — но не може… И отново си мисли, че е при Хомор и че след това беше превзет Бар — тук пан Скшетуски се свива от болка и злочестата му глава отново потъва в мрака. Нищо не знае вече, нищо не вижда — но след малко от тая нощ, от тоя хаос се откроява Збараж… обсадата… Значи не е при Хомор?

И все пак Женджан стои надвесен над него, навежда се към него. През изрязаните в прозоречните капаци сърца в стаята влиза сноп ярка светлина и напълно осветява лицето на слугата, изпълнено с грижи и съчувствие…

— Женджан — извика внезапно пан Скшетуски.

— О, ваша милост господарю! Значи ваша милост вече ме позна! — възкликна слугата и пада в краката на господаря си. — Мислех, че ваша милост никога вече няма да се събуди…

Настана кратко мълчание — чуваше се само риданието на слугата, който продължаваше да прегръща краката на господаря си.

— Къде съм? — пита пан Скшетуски.

— В Топоров… Ваша милост дойде от Збараж при негово величество краля… Слава на Бога! Слава на Бога!

— А кралят къде е?

— Тръгна с войската да спасява княза воевода.

Отново настана кратко мълчание. Радостните сълзи продължаваха да текат по лицето на Женджан, който след малко започна да повтаря с развълнуван глас:

— Ето че пак виждам ваша милост…

После стана и отвори капака и самия прозорец. Свеж утринен въздух нахлу в стаята, а заедно с него и ярка дневна светлина. С тая светлина се върна и цялото съзнание на Скшетуски… Женджан седна на леглото откъм краката.

— Значи аз съм излязъл от Збараж? — попита рицарят.

— Тъй вярно, ваша милост господарю… Никой не можа да направи това, което направи ваша милост, и заслуга на ваша милост е, че кралят тръгна на помощ.

— Пан Подбипента се опита преди мен, но загина…

— О, за Бога! Значи пан Подбипента е загинал? Такъв щедър и добродетелен господар!… Умът ми не го побира… Нима са могли да надвият на толкова силен човек…

— С лъкове го простреляха…

— А пан Володийовски и пан Заглоба?

— Когато тръгвах, бяха здрави.

— Е, слава Богу. Те са големи приятели на ваша милост… Само че свещеникът ми забрани да приказвам…

Женджан млъкна и известно време само мислеше. Тази замисленост явно пролича на бузестото му лице. След малко се обади:

— Ваша милост?

— Какво има?

— А какво ще стане с богатството на пан Подбипента? Казват, че той имал безброй села и други богатства… Дали не е записал нещо на приятелите си? Както съм чувал, нямал семейство.

Скшетуски не отговори нищо, по което Женджан разбра, че не му харесва тоя въпрос, и отново подхвана:

— Но слава Богу, че пан Заглоба и пан Володийовски са здрави. Мислех, че татарите са ги хванали. Много изтеглихме заедно… Само че свещеникът ми забрани да приказвам… Ей, ваша милост, аз мислех, че вече няма да ги видя, защото ордата така ни беше притиснала, та нямаше никакъв изход.

— Значи ти си бил с пан Володийовски и пан Заглоба? Нищо не са ми споменали за това.

— Защото и те не знаеха дали съм оцелял или загинал…

— А къде ви притисна така ордата?

— Ами зад Плоскиров, на път за Збараж. Защото ние, ваша милост, ходихме далеко, чак отвъд Ямпол… само че свещеник Чечишовски ми забрани да приказвам…

Настана кратка тишина.

— Да ви възнагради Бог за доброто ви желание и труда ви — каза Скшетуски, — разбирам за какво сте ходили там. И аз бях там преди вас… Но напразно…

— Ей, ваша милост господарю, да не беше тоя свещеник… Но той казваше така: „Аз трябва да вървя с негово величество краля на Збараж, а ти — каза ми на мене — пази господаря си, само не му говори нищо, че ще му изскочи душата.“

Скшетуски се бе простил отдавна с всяка надежда, тъй че думите на Женджан не възкресиха у него и най-малка искрица от нея… Някое време той лежа неподвижно, после започна да пита:

— А ти откъде попадна тук при свещеник Чечишовски и при войската?

— Изпрати ме пани Витовска, жената на сандомежкия кастелан от Замошч, за да съобщя на пан кастелана, че тя ще се присъедини към него в Топоров… Тя е храбра жена, ваша милост, и непременно иска да бъде с войската, за да не се дели от пан кастелана… Затова аз пристигнах в Топоров един ден преди ваша милост. Пани Витовска може да дойде всеки момент… Тя би трябвало да бъде вече тук… Но какво от това, когато пък той замина с краля!…

— Не разбирам как ти си могъл да бъдеш в Замошч, когато с пан Володийовски и пан Заглоба си ходил отвъд Ямпол. Защо не дойде заедно с тях в Збараж?

— Защото, виждаш ли, ваша милост, когато ни нападна ордата, вече нямаше никаква възможност. Те двамата се изправиха срещу целия чамбул, а аз избягах и спрях чак в Замошч.

— Цяло щастие, че не са загинали — каза Скшетуски, — но аз мислех, че ти си по-добър слуга. Нима е достойно да ги напуснеш в такъв тежък момент?

— Ех, ваша милост господарю, ако бяхме сами, само тримата, никога нямаше да ги напусна, защото сърцето ми се късаше… но ние бяхме четирима… Затова те се хвърлиха срещу ордата, а на мен ми заповядаха… да спасявам… Ако аз бях сигурен, че радостта няма да убие ваша милост… защото ние отвъд Ямпол… намерихме… но понеже свещеникът…

Скшетуски загледа слугата и започна да мига с очи като човек, който се събужда от сън. Внезапно сякаш нещо се скъса в него, защото той побледня страшно, седна на леглото и викна с гръмлив глас:

— Кой беше с тебе?

— Ваша милост! Хей, ваша милост! — викна слугата, уплашен от промяната, настъпила върху лицето на рицаря.

— Кой беше с тебе? — извика Скшетуски и като хвана Женджан за раменете, почна да го разтърсва, а и сам се тресеше като от треска и мачкаше слугата с железните си ръце.

— Ще кажа вече! — извика Женджан. — Свещеникът да прави каквото иска: княгинята беше с нас, а сега е при пани Витовска.

Скшетуски се вцепени, затвори очи, а главата му падна тежко върху възглавницата.

— Помощ! — викна Женджан. — Негова милост като че ли издъхна! Помощ! Какво направих аз!… По-добре да си бях мълчал. О, за Бога! Скъпи ми господарю, продумай, ваша милост… За Бога! Имал е право свещеникът да ми забранява… Ваша милост! Хей, ваша милост!…

— Нищо ми няма! — обади се най-сетне Скшетуски. — Къде е тя?

— Слава Богу, че ваша милост оживя!… По-добре да не казвам вече нищо. Тя е с пани Витовска, жената на сандомежкия кастелан… Всеки момент могат да пристигнат тук… Слава Богу!… Само ваша милост да не умира вече… Всеки момент могат да пристигнат тук… Ние избягахме в Замошч… И там свещеникът предаде княгинята на пани Витовска… за приличие… защото във войската има и вагабонти… Богун я запази, но току-виж се случило нещо… Аз имах много неприятности, но казвах на войниците, че е роднина на княз Йереми, и те се държаха прилично… А и доста пари изхарчих по пътя…

Скшетуски отново лежеше неподвижен, но очите му бяха отворени, обърнати към потона, а лицето му много сериозно — изглежда, че се молеше. Когато свърши, скочи, седна на леглото и рече:

— Дай ми дрехите — и кажи да оседлаят конете!

— А къде искаш да вървиш ваша милост?

— Дай ми по-скоро дрехите.

— Ваша милост сякаш знае, че имаме всичко, защото и кралят даде преди заминаването си, и разни други панове дадоха. И три много хубави кончета в конюшнята. Де да имах аз поне едно такова!… Но по-добре е, ваша милост, да полежиш още и да си починеш, нямаш още никакви сили.

— Нищо ми няма. Мога да яздя. За Бога, побързай!

— Знам аз, че тялото на ваша милост е от желязо — добре, и така да е. Само че, ваша милост, ще трябва да ме защитиш пред свещеник Чечишовски… Ето дрехите тук… По-добри и от арменските дрехари не могат да се купят… Обличай се, ваша милост, а аз ще кажа да донесат винена супа, бях вече поръчал на слугата на свещеника да свари.

След тия думи Женджан се погрижи за яденето, а Скшетуски започна да облича бързо дрехите, оставени от краля и пановете. Само от време на време грабваше слугата и го притискаше до развълнуваните си гърди, а слугата му разказваше всичко ab ovo[1]. Как срещнал във Влодава Богун, посечен от пан Михал, но вече поизлекуван, как узнал от него за княгинята и получил пернач. Как после отишли с пан Михал и пан Заглоба в долищата на Валадинка и като убили вещицата и Черемис, взели княгинята, а после какви големи премеждия трябвало да преживеят, когато бягали от войските на Бурлай.

— Пан Заглоба съсече Бурлай — намеси се трескаво Скшетуски.

— Той е храбър мъж — отговори Женджан, — друг такъв още не съм виждал, нали един е храбър, друг красноречив, трети хитър, а у пан Заглоба го има всичко това. Но най-лошото, ваша милост, беше в горите оттатък Плоскиров, когато ни нападна ордата. Пан Михал и пан Заглоба останаха, за да я привлекат към себе си и да задържат преследвачите, а аз завих към Константинов, като заобиколих Збараж, защото мислех, че татарите са убили малкия пан и пан Заглоба и сега летят подир нас именно към Збараж. И не зная как Бог в своето милосърдие е спасил малкия пан и пан Заглоба… Мислех, че ще ги съсекат. В това време ние бягахме с княгинята между Хмелницки, който идеше от Константинов, и Збараж, накъдето бяха отишли татарите.

— Те не дойдоха там веднага, понеже пан Кушел ги отблъсна. Но кажи по-нататък.

— Ако знаех това — но не го знаех, — щяхме да се промъкнем с княгинята между татарите и казаците като през тесен дол. За добра чест целият край беше пуст, така че никъде не видяхме жив човек, нито по селата, нито в градчетата, всичко се беше разбягало от татарите, кой накъдето му видят очите. Аз цял треперех от страх да не ме хванат, което в края на краищата не можах да избягна. Скшетуски спря да се облича и попита:

— Как така?

— Ами така, ваша милост. Попаднах на казашкия разезд на Донец, брата на оная Горпина, у която княгинята се намираше в дола. За щастие аз го познавах добре, тъй като той ме бе виждал при Богун. Поздравих го от името на сестра му, показах му пернача на Богун и му разказах всичко: как Богун ме е изпратил за княгинята и как ме чака оттатък Влодава. А той ми повярва, защото беше приятел на Богун и знаеше, че сестра му пази княгинята. Мислех, че ще ме пусне и ще ме снабди с необходимото за път, но той ми казва така: „Там се събира всенародно опълчение и току-виж си попаднал в ръцете на ляхите. Остани, казва, с мене, ще отидем при Хмелницки, там в стана момичето ще бъде на най-безопасно място, сам Хмелницки ще го пази за Богун.“ Като ми каза това, аз се вцепених — какво мога да му възразя? Тогава му казвам, че Богун я чака и че ще отговарям с главата си, ако не му я отведа веднага. А той на това: „Ще съобщим тогава на Богун, а ти не заминавай, че там са ляхите.“ Започнах да се препирам, той също спореше с мен, докато най-сетне каза: „Много ме учудва, че се страхуваш толкова да отидеш при казаците — ей, ти да не си предател?“ Едва тогава разбрах, че няма друг изход, освен да офейкам през нощта, понеже той вече почна да ме подозира. Седем пъти се изпотих, ваша милост. И аз вече се стягах за път, когато през нощта ни нападна пан Пелка от кралските войски.

— Пан Пелка ли? — каза Скшетуски и дъхът му спря.

— Ами да, ваша милост. Славен боец беше пан Пелка, който падна неотдавна — Бог да го прости! Не зная дали някой би могъл по-добре от него да води разезд и да се върти около неприятелските сили — освен може би пан Володийовски. Та дойде пан Пелка, унищожи разезда на Донец така, че жив човек не можа да избяга, а самия Донец взе в плен. Преди две-три седмици с волове го набучиха на кол — пада му се! Но и с пан Пелка имах много разправии, че той пък е голям женкар… Бог да го прости! Почвах вече да се страхувам да не би княгинята, отървала се благополучно от казаците, да преживее по-лоши неща от своите… Едва тогава казах на пан Пелка, че тя е роднина на княза, нашия господар. А трябва да знаеш, ваша милост, че когато той споменеше името на нашия княз, сваляше си шапката и все се готвеше да дойде да служи при него… Та веднага започна да се отнася с почит към княгинята и ни съпроводи чак до Замошч, до краля, там пък свещеник Чечишовски, той е много свят свещеник, ваша милост, ни взе под своя закрила и предаде княгинята на пани Витовска.

Скшетуски отдъхна дълбоко, а след това се хвърли на шията на Женджан.

— Приятел ще ми бъдеш, брат, не слуга — рече той, — но сега вече да вървим. Пани Витовска кога трябваше да бъде тук?

— Една седмица след мене — а вече минават десет дни… Ваша милост лежа в безсъзнание осем.

— Да вървим, да вървим — повтори Скшетуски, — че ще се пръсна от радост!

Но преди да свърши, се чу конски тропот в двора и внезапно пред прозорците почерня от коне и хора. През стъклата пан Скшетуски видя най-напред стария свещеник Чечишовски, а до него отслабналите лица на пан Заглоба, Володийовски, Кушел и на други познати сред червените драгуни на княза. Разнесоха се весели викове, а след миг цялата група рицари начело със свещеника нахлу в стаята.

— При Зборов е сключен мир, обсадата е вдигната! — викаше свещеникът.

Но Скшетуски се досети за това веднага щом видя збаражките си другари, и вече беше в прегръдките на Заглоба и Володийовски, които си го отнемаха един на друг.

— Казаха ни, че си жив — викаше Заглоба, — но радостта ни е още по-голяма, че толкова скоро те виждаме и здрав. Нарочно дойдохме тук при тебе… Ян, ти не можеш да си представиш колко се прослави — и каква награда те чака!

— Кралят го награди — каза свещеникът, — но кралят на кралете е намислил нещо повече.

— Зная вече — отвърна Скшетуски. — Да ви възнагради Бог! Женджан ми призна всичко.

— И не се задуши от радост? Още по-добре! Да живее Скшетуски! Да живее княгинята! — развика се Заглоба. — Е, какво, Ян, ние не ти казахме нито думичка за нея, защото не знаехме дали е жива. Но слугата ти се е измъкнал майсторски с нея. O, vulpes astuta.[2] Князът чака и двама ви… Ха! Чак до Ягорлик ходихме за нея. Убих едно адско чудовище, което я пазеше. Тия дванайсет момченца все ви бягаха, но сега ще ги догоните и надминете. Ще имам внуци, ваша милост панове! Женджан, казвай, много ли пречки срещна! Представи си, ние двамата с пан Михал задържахме цялата орда! Пръв се хвърлих срещу целия чамбул! Из трапищата се скриха от нас и пак нищо не помогна! Пан Михал — и той се държа добре… Къде е моята дъщеря! Дайте ми дъщеричката!

— Да ти даде Бог щастие, Ян, да ти даде Бог щастие! — повтаряше малкият рицар, като прегръщаше отново Скшетуски.

— Бог да ви възнагради за всичко, което направихте за мене. Нямам думи. С живота си, с кръвта си не мога да ви се наплатя — отговори Скшетуски.

— Кой ти гледа това! — викаше Заглоба. — Мирът е сключен! Лош мир, ваша милост панове, но няма как. Добре, че напуснахме тоя проклет Збараж. Това е плод на нашите усилия и на моите, защото, ако беше жив Бурлай, преговорите нямаше да дадат нищо. Сега ще отидем на сватба. Карай, Ян! Дръж се здраво! И през ум не ти минава какъв сватбен подарък ще ти даде князът! Ще ти кажа друг път, а сега къде е дъщеричката ми, дявол да го вземе? Дайте тук моята дъщеричка! Богун вече няма да я отвлече: по-скоро ще си навлече въжето! Къде е най-милата ми дъщеричка?

— Тъкмо щях да възседна коня, за да посрещна пани Витовска от Сандомеж — каза Скшетуски. — Да вървим, да вървим, защото ще полудея.

— Хайде, ваша милост панове! Да вървим заедно с него. Няма защо да губим време! Хайде!

— Пани Витовска трябва да е наблизо — рече свещеникът.

— Да вървим! — добави пан Михал.

Но Скшетуски вече беше извън вратата и скочи на коня толкова леко, сякаш не бе току-що станал от леглото след боледуване. Женджан се държеше до него, понеже предпочиташе да не остава насаме със свещеника. Пан Михал и Заглоба се присъединиха към тях и полетяха начело на групата, а шляхтичите и червените драгуни се носеха вкупом по топоровския път като червени макови листенца, понесени от вятъра.

— Хайде! — викаше Заглоба и мушкаше коня си с пети.

Летяха така десетина хвърлея, докато на завоя на пътя видяха току пред себе си цяла редица от коли и каляски, обградени от няколко десетки пазачи; едни от тях, щом видяха срещу себе си въоръжени хора, забързаха напред, за да попитат кои са те.

— Свои! От кралската войска! — викна пан Заглоба. — А вие кои сте?

— Пани Витовска от Сандомеж! — гласеше отговорът.

Скшетуски така се развълнува, че без сам да знае какво прави, се изхлузи от коня и застана край пътя с разтреперани крака. Свали шапка, а по слепите му очи течеше обилна пот и пред щастието си тоя рицар трепереше с цялото си тяло. Пан Михал също скочи от седлото и хвана през кръста премалелия рицар.

Зад тях застанаха всички отстрани на пътя, снели шапки, а в това време колите и каляските наближиха и започнаха да минават покрай тях. С пани Витовска пътуваха петнайсетина различни дами, които гледаха учудено рицарите, без да разбират какво означава тая процесия от войници край пътя.

Докато най-сетне в средата на шествието се появи една каляска, по-украсена от другите; през отворения й прозорец очите на рицарите видяха сериозното лице на възрастна дама, а до нея сладкия и прекрасен образ на княгиня Курцевич.

— Дъще! — изкрещя Заглоба и се хвърли слепешката към каретата. — Дъще! Скшетуски е с нас!… Дъще!

В шествието започнаха да викат: „Стой! Стой!“ Настана суетня и бъркотия; в това време Кушел и Володийовски поведоха или по-скоро влачеха Скшетуски към каретата, а той съвсем беше загубил сили и им тежеше все повече. Главата му увисна на гърдите и не можеше повече да върви, а падна на колене до стъпенката на каляската.

Но миг по-късно силните и сладки ръце на Елена държаха оклюмалата и измършавяла глава на рицаря.

А Заглоба, като видя изумлението на пани Витовска, извика:

— Това е Скшетуски, героят от Збараж! Той се промъкна през неприятеля, той спаси войската, княза и цялата Жечпосполита! Да го благослови Бог и да живеят!

— Да живеят! Vivant! Vivant! — викаше шляхтата.

— Да живеят! — повториха драгуните на княза така, та чак гръм се разнесе по топоровските поля.

— Към Тарнопол! При княза! На сватба! — викаше Заглоба. — Е, какво, дъще! Свърши се твоята неволя!… А за Богун палач и меч!

Свещеник Чечишовски беше вдигнал очи към небето, а устата му повтаряха чудните слова на вдъхновения проповедник:

— „Сеитбата беше сред плач, а жътвата в радост…“

Настаниха Скшетуски в каретата до княгинята — и шествието продължи пътя си. Денят беше чуден, спокоен, дъбравите и полята се къпеха в слънчева светлина. Ниско по угарите и по-високо над тях — и още по-високо в лазурния въздух — плуваха тук-таме сребърни нишки паяжина, които в късна есен покриват като сняг полетата по ония места. И навсякъде цареше велико спокойствие, само конете пръхтяха бодро в шествието.

— Пане Михал — каза Заглоба, като буташе със стремето си стремето на Володийовски, — нещо пак ме е хванало за глътката и ме държи като тогава, когато пан Подбипента — Бог да го прости! — излизаше от Збараж. Но като си помисля, че тия двамата най-сетне се намериха, така леко ми става на сърцето, сякаш съм изпил на един дъх цяла кана петерцимент[3]! Ако и на тебе не ти се случи брачно приключение, на старини ще гледаме техните деца. Всеки се ражда за нещо различно, пане Михал, а нас двамата като че ли повече ни бива за бой, отколкото за женитба.

Малкият рицар не отговори нищо, само мустачките му замърдаха по-силно от обикновено.

Пътуваха до Топоров, а оттам за Тарнопол, където трябваше да се присъединят към княз Йереми и заедно с неговите хоронгви да тръгнат за Лвов на сватба. Из пътя Заглоба разказваше на пани Витовска какво се бе случило в последно време. Така тя узна, че след нерешената убийствена битка при Зборов кралят подписал мирен договор с хана, не особено изгоден, но поне осигуряващ спокойствие за известно време на Жечпосполита. По силата на тоя договор Хмелницки оставаше и занапред хетман и имаше право от безчислените маси на простолюдието да си избере четирийсет хиляди редовни войници, но срещу тази отстъпка се заклеваше във вярност и послушание пред краля и съсловията.

— Няма съмнение — каза Заглоба, — че с Хмелницки отново ще се стигне до война, но ако нашият княз тоя път получи хетмански жезъл, всичко ще се развие другояче…

— Ваша милост, я кажи на Скшетуски най-важното нещо — рече малкият рицар, като доближи коня си до тях.

— Вярно — каза Заглоба. — От това исках да започна, но досега все не можем да си поемем дъх. Ти, Ян, не знаеш какво стана след твоето заминаване: Богун е в плен у княза.

Скшетуски и Елена до такава степен се смаяха от тая неочаквана новина, че не можаха дума да продумат — тя само разпери ръце и настана мълчание, и едва тогава Скшетуски попита:

— Как така? По какъв начин?

— Пръст Божи има в тая работа — отговори Заглоба, — нищо друго, само пръст Божи. Договорът беше вече сключен и ние напускахме тоя проклет Збараж, а князът избърза с конницата, за да пази на лявото крило да не би ордата да нападне войската… нали те често не спазват договорите… Тогава внезапно чета от триста конника се втурна срещу цялата конница на княза.

— Само Богун е могъл да направи такова нещо! — възкликна Скшетуски.

— Той именно беше. Но не срещу збаражките бойци могат така казаците да се нахвърлят! Пан Михал веднага ги обкръжи и изби до крак, а Богун, два пъти ударен със сабя от него, бе подкаран на въже. Не му върви на него да се бие с пан Михал и сам вече трябва да се е убедил в това, защото тъкмо три пъти се опитва. Но той не е търсил нищо друго, а само смъртта си.

— Оказа се — добави пан Володийовски, — че Богун непременно искал да стигне навреме от Валадинка в Збараж, но тоя път е дълъг, та не успял, и когато узнал, че мирът е вече сключен, от ярост се умопобъркал и вече не обръщал внимание на нищо.

— Който меч вади, от меч умира, защото такава е променчивостта на щастието — рече Заглоба. — Той е луд казак и още по-луд, защото е отчаян. По негова вина между нас и бунтовниците се вдигна страшна врява. Мислехме, че отново ще се стигне до война, понеже князът пръв викна, че са нарушили договора. Хмелницки искал да спаси Богун, но ханът се разгневил и казал: „Той опозори и думата ми, и клетвата ми.“ И заплашил Хмелницки с война, а при нашия княз изпрати чауш със съобщение, че смята Богун за частен разбойник, и с молба князът да не повдига въпрос за това, а с Богун да постъпи като с разбойник. Изглежда, че ханът е имал предвид и друго — да могат татарите спокойно да откарат робите си, а те събрали толкова много, че в Стамбул можело за два клинеца да се купи роб.

— А какво направи князът с Богун? — попита Скшетуски неспокойно.

— Казват, че заповядал веднага да издялат кол за него, но после се размислил и казал така: „Ще го подаря на Скшетуски, нека прави с него каквото иска.“ Сега казакът лежи в подземието в Тарнопол и берберинът му превързва главата. Боже мой, колко пъти вече душата му да е изскочила! На никой вълк кучетата не са нахапали кожата толкова пъти, колкото ние неговата. Сам пан Михал три пъти вече го е сякъл. Но той е корава душа, макар и право да си кажем, нещастен човек. По дяволите! Аз вече му нямам зъб, въпреки че страшно ми се заканваше, без да съм виновен. Аз и пиех с него, и се унижавах да се държа като с равен, докато не вдигна ръка срещу тебе, дъще. Аз можех да го намушкам и в Разлоги… Но отдавна вече зная, че на тоя свят няма никаква благодарност и малцина са тия, които плащат на доброто с добро. По дяволите!…

И пан Заглоба заклати глава…

— А ти какво ще правиш с него, Ян? — попита той. — Войниците казват, че ще го направиш кочияш, защото е едър мъж, но на мене не ми се вярва да постъпиш така.

— Сигурно няма да постъпя така — отговори Скшетуски. — Той е войник с голяма смелост, а понеже е нещастен, още по-малко мога да го опозоря с проста длъжност.

— Нека Бог му прости всичко — каза княгинята.

— Амин! — добави Заглоба. — Той моли като майка смъртта да го прибере… И сигурно би я намерил, ако не беше закъснял при Збараж.

Всички замлъкнаха, потънали в размисъл върху странните промени на съдбата, докато в далечината се появи Грабова, където спряха за първа почивка. Там завариха шумни войници, които се връщаха от Зборов. Пристигна и пан Витовски, сандомежки кастелан, който бе излязъл с полка си, за да посрещне жена си, и красниставският пан староста, и пан Пшемски — и много шляхтичи от всенародното опълчение, на които пътят за вкъщи минаваше оттук. Домът на господаря на Грабова беше изгорен, както и всички други постройки, но понеже денят беше чудесен, тих и топъл, не търсеха покрив над главата, а всички се разположиха под голо небе в дъбравата. Докараха също така и значителни запаси от храна и питиета, та слугите веднага се заеха пъргаво да приготвят вечеря. Сандомежкият кастелан заповяда да разпънат петнайсетина шатри в дъбравата за жените и големците — и така изникна нещо като истински стан. Рицарите се трупаха пред шатрите да се порадват на княгинята и Скшетуски. Други разговаряха за свършилата война; тия, които не бяха при Збараж, а при Зборов, разпитваха войниците на княза за подробности по обсадата — и беше шумно и весело, особено защото Бог бе дарил толкова прекрасен ден.

Първо място между шляхтичите държеше пан Заглоба, който разказваше за хиляден път как е убил Бурлай, а Женджан — между слугите, които приготвяха пиршеството. Все пак сръчният слуга издебна удобен момент и като изтегли Скшетуски малко настрана, наведе се покорно до нозете му и каза:

— Ваша милост господарю, и аз бих искал да те моля за благоволение.

— Мъчно бих могъл да ти откажа каквото и да било — отговори пан Скшетуски, — защото ти помогна да стане всичко най-хубаво, което стана.

— Та си рекох — продължи слугата, — че ваша милост ще ми измислиш някаква награда.

— Кажи какво искаш.

Бузестото лице на Женджан потъмня, а очите му светнаха от омраза и ожесточение.

— Само за една милост моля, нищо повече не желая — каза той, — нека ваша милост ми подари Богун.

— Богун? — каза пан Скшетуски удивен. — Какво искаш да правиш с него?

— Аз, ваша милост господарю, ще помисля какво, за да не се загуби моето и да му платя с лихвата, задето ме опозори в Чигирин. Зная, че ваша милост навярно ще заповяда да го очистят — тогава по-напред аз да му платя!

Веждите на Скшетуски се свиха.

— Това не може да стане! — рече той решително.

— О, за Бога! По-добре да бях загинал! — извика Женджан жално. — Затова ли останах жив, та позорът ми да остане неизмит!

— Искай каквото щеш — каза Скшетуски, — нищо няма да ти откажа, но това не може да стане. Опомни се, попитай отците дали няма да е по-грешно да удържиш такова обещание, отколкото да се отречеш от него. Ти не слагай своята ръка до Божието възмездие, да не би и тебе да те сполети нещо. Засрами се, Женджан. Тоя човек и без това моли Бога за смърт, при това е ранен и вързан. Какъв искаш да бъдеш за него? Палач ли? Нима ще позориш вързания и ще доубиваш ранения? Да не си татарин или казашки разбойник? Докато съм жив, няма да позволя такова нещо и не ми споменавай повече за това.

В гласа на пан Ян имаше толкова сила и воля, че слугата веднага загуби всяка надежда, само рече с плачлив глас:

— Ако той е здрав, тогава ще се справи и с двама като мене, а понеже е болен, не ми прилича да си отмъщавам… но кога ще му платя за своето?

— Остави отмъщението на Бога — каза Скшетуски.

Слугата отвори уста, искаше да каже още нещо, да попита нещо, но пан Ян се обърна и тръгна към шатрите, пред които се бе събрало голямо множество. По средата седеше пани Витовска, до нея княгинята, а наоколо рицари. Малко пред тях пан Заглоба, застанал без шапка, разказваше на ония, които са били само при Зборов, за обсадата на Збараж. Всички го слушаха със затаен в гърдите дъх; лицата се променяха от вълнение и тия, които не са били там, съжаляваха за това. Пан Ян седна до княгинята и като взе ръката й, притисна я до устните си, а после, облегнати рамо до рамо, седяха тихо. Слънцето вече залязваше и бавно наставаше вечер. Скшетуски също се заслуша — сякаш чуваше нещо ново за себе си. Пан Заглоба бършеше косата си и гласът му звучеше все по-силно… Прясната памет или въображението извикваше пред очите на рицарите тия кървави истории: те виждаха обградения като от море окоп и яростните атаки; чуваха крясъци и вой, и гръм на оръдия и пушки, виждаха княза в сребърна ризница на вала — сред град от куршуми… После немотията, глада, ония червени пощи, през които смъртта кръжеше над окопа като грамадна зловеща птица… Виждаха излизането на пан Подбипента, на Скшетуски… И всички слушаха и понякога вдигаха очи нагоре или се хващаха за дръжките на сабите, а пан Заглоба довърши така:

— Сега това е един гроб, една огромна могила, а заслугата за това, че под нея не лежат славата на Жечпосполита и цветът на рицарството, и князът воевода, и аз, и всички ние, които самите казаци наричат збаражки лъвове, — заслугата е негова!

При тия думи пан Заглоба посочи Скшетуски.

— Вярно, така е! — възкликнаха Марек Собески и пан Пшемски.

— Слава за него! Чест, благодарност! — раздадоха се силни рицарски гласове. — Да живее Скшетуски! Да живее младата двойка! Да живее героят! — викнаха все по-силно.

Ентусиазмът овладя всички събрани. Едни тичаха за чаши, други хвърляха шапки нагоре. Войниците задрънчаха със сабите — и скоро всичко се сля в един общ гръмлив вик:

— Слава! Слава! Да живее! Да живее!

А Скшетуски като истински християнски рицар наведе смирено глава — но княгинята стана, разтърси плитки, руменина изби по лицето й и от очите светеше гордост, защото тоя рицар щеше да й бъде мъж, а славата на мъжа пада върху жената, както светлината на слънцето върху земята.

Вече в късна нощ събраните се разотидоха и тръгнаха в две посоки. Пани и пан Витовски, пан Пшемски и красниставският староста потеглиха с полковете си към Топоров, а Скшетуски с княгинята и хоронгвата на Володийовски — към Тарнопол. Нощта беше спокойна и хубава, както денят. Рояци звезди светеха на небето. Луната изгря и освети покритите с паяжина поля. Войниците започнаха да пеят; после от ливадите се издигнаха бели изпарения и превърнаха околността в нещо като грамадно езеро, осветено от блясъка на луната.

В такава именно нощ някога Скшетуски бе излязъл от Збараж и в такава нощ сега усещаше как сърцето на Елена бие до неговото сърце.

Бележки

[1] От яйцето, тоест от самото начало (лат.). — Б.пр.

[2] О, хитра лисицо! (лат.) — Б.пр.

[3] Вид испанско вино. — Б.пр.