Хенрик Сенкевич
С огън и меч (33)

Тридесет и трета глава

И така пан Скшетуски пътуваше начело на княжеските хоронгви за Збараж, а не за Тарнопол, защото бе дошла нова заповед да отиде там, а по пътя разказваше на верния си слуга собствените си приключения: как бил откаран в плен в Сечта, колко дълго прекарал там и какво изстрадал, докато Хмелницки го пусне. Движеха се бавно, защото, ако и да не караха коли и товари, пътят им минаваше през толкова опустошен край, та трябваше да полагат много големи усилия, за да се снабдяват с храна за хората и конете. Тук-таме срещаха групи изтощени от глад хора, особено жени и деца, които молеха Бога да ги прибере или дори да попаднат в робство у татарите, тъй като там поне ще им дават да ядат, макар и във вериги. А пък беше време за жътва в тая тучна земя, която се къпеше в мляко и мед, но разездите на Кривонос бяха унищожили всичко, което можеше да бъде унищожено, а малкото останали живи жители гризяха кора от дърветата. Едва към Ямпол рицарите влязоха в край, който още не беше пострадал от войната, и сега при по-големи удобства и по-добра храна тръгнаха по-бързо към Збараж, където стигнаха след пет дни поход от Сухожинци.

В Збараж се беше събрал много народ. Княз Йереми бе спрял там с цялата си войска, но освен това бяха надошли много военни и шляхта. Войната беше в ума на всички, само за нея се говореше, градът и околността бяха пълни от въоръжени хора. Миролюбивата партия във Варшава, чиито надежди се крепяха на пан Кишел, брацлавския воевода, наистина не се беше отказала още от преговорите и продължаваше да вярва, че ще може да предотврати бурята, но бе разбрала едно: че преговорите само тогава ще имат резултат, когато бъдат подкрепени от могъща армия.

Затова свикването на сейм за подготовка на кралския избор се извърши при войнствени заплахи и шум, каквито обикновено предхождат буря. Обявено беше организирането на всеобщо опълчение, съсредоточаваха редовната войска и при все че канцлерът и върховните военачалници още вярваха в мира, войнственото настроение надделяваше в душите на шляхтичите. Извършените от Вишньовецки погроми разпалиха въображението. Духовете горяха от жажда да отмъстят на селяните и от жажда да се реваншират за Жълти води, за Корсун, за кръвта на толкова хиляди загинали от мъченическа смърт, за позора и унижението… Името на страшния княз засия със слънчевия блясък на славата. То беше в устата на всички, в сърцата на всички, а редом с това име от бреговете на Балтика, та чак до Дивите поля се носеше зловещата дума: война!

Война! Война! Вещаеха я и знаците по небето, и пламналите човешки лица, и святкащите мечове, и нощният вой на кучетата пред селските хижи, и цвиленето на конете, които надушваха кръв. Война! Цялата по-едра и дребна шляхта по всички земи, в околийските центрове, по именията и селата вадеше от килерите стари ризници и мечове, младежта пееше песни за Йереми, а жените се молеха пред олтара. И тръгна въоръженият народ както от Прусия^[1] Инфлантия^[2] така и от Велкополска и многолюдното Мазовше, та чак е-хей до небесните върхове на Татрите и тъмните гори на Бескидите.

А войната беше неизбежна по силата на обстоятелствата. Движението на запорожците и народното въстание на украинските селяни се нуждаеха от някакви по-възвишени лозунги, а не от кланета и грабежи, не от борба срещу крепостничеството и магнатските латифундии. Хмелницки добре бе разбрал това и възползвайки се от тлеещите недоволства, от двойните злоупотребления и потисничеството, каквито никога не липсваха през ония сурови времена, превърна социалната борба в религиозна, разпали фанатизма на народа и още отначало изкопа пропаст между двата лагера — пропаст, която можеше да бъде запълнена само с кръв, а не с пергаменти и преговори.

И в искреното си желание за преговори той искаше да осигури само себе си и собственото си могъщество — а после?… Запорожкият хетман не мислеше какво ще стане после, не гледаше в бъдещето и не го беше грижа за него.

Не разбираше обаче, че тая създадена от него пропаст е толкова голяма, та никакви преговори не ще могат да я премахнат дори за толкова време, колкото би било необходимо за него, за Хмелницки. Прозорлив политик, той не беше отгатнал, че няма да може спокойно да се ползва от кървавите плодове на своя живот.

А пък беше лесно да се отгатне, че там, където хиляди се изправят едни срещу други, там пергамент за писане на актовете ще бъдат бойните поля, а перо — мечовете и копията.

И така, по силата на нещата събитията се развиваха към война. И дори простите хора, водени само от инстинкта, отгатваха, че не може да бъде другояче, а в цялата Жечпосполита все повече обръщаха очи към Йереми, който още отначало проповядваше война на живот и смърт. В сянката на тая исполинска фигура все повече избледняваха канцлерът, брацлавският воевода и върховните военачалници, а между тях и княз Доминик, провъзгласен за върховен вожд. Техният авторитет и влияние намаляваха и отслабваше послушанието към властта, която те представляваха. Те заповядаха на войската и шляхтата да тръгнат към Лвов, а после към Глиняни.

И наистина за там отиваха все по-големи сили. Събираше се редовната войска, подир нея земевладелците от близките воеводства, но скоро нови събития заплашиха авторитета на Жечпосполита. Оказа се, че не само по-малко дисциплинирани хоронгви от народното опълчение, не само частните, но и редовните войски, когато се намереха на сборното място, отказваха да слушат върховните военачалници и въпреки забраната тръгваха за Збараж, за да се поставят под командата на Йереми. Така постъпиха най-напред Киевското и Брацлавското воеводство, където значителна част от шляхтата служеше при Йереми, техния пример последваха руските и люблинските, а после и кралските войски. И вече не беше трудно да се разбере, че и всички други ще сторят същото.

По силата на нещата умишлено пренебрегнатият и забравен Йереми ставаше хетман и върховен вожд на цялата сила на Жечпосполита. Шляхтата и войската, отдадени му духом и телом, само чакаха знак от него. Властта, войната, мирът, бъдещето на Жечпосполита се намериха в негови ръце.

А и той растеше с всеки изминат ден, защото всеки ден към него прииждаха нови хоронгви, и стана толкова голям, че почна да засенчва не само канцлера и върховните военачалници, но и сената, Варшава, та и цялата Жечпосполита.

Недоброжелателно настроените към княза кръгове около канцлера във Варшава и около главното командване на войската, както и между приближените на княз Доминик и на брацлавския воевода започнаха да намекват за безкрайните му амбиции и дързост; припомняха спора за Гадяч — как тогава дръзкият княз дошъл във Варшава с четири хиляди души, влязъл в сената и щял да съсече всички, включително и самия крал.

„Какво може да се очаква от такъв човек и какъв ли ще е сега — казваха те, — след това ксенофонтовско завръщане^[3] от Задднеприето, след всичките военни успехи и толкова победи, които го прославиха така много? Колко ли непоносимо надменен е станал поради подкрепата на войската и шляхтата? Кой днес може да му се опре? Какво ще стане с Жечпосполита, когато един гражданин стигне до такава мощ, че може да погазва волята на сената и да отнема властта на определените от Жечпосполита предводители? Дали той наистина възнамерява да украси с короната челото на принц Карол? Вярно, че той е Марий, но опазил ни Бог да стане Марк Кориолан^[4] или Катилина^[5], защото по надменност и амбиция е равен и на двамата.“

Така се говореше във Варшава и в кръговете около главнокомандващите, особено около княз Доминик; съперничеството на Йереми с него бе докарало вече не малко щети на Жечпосполита. А в това време тоя Марий седеше в Збараж мрачен, непроницаем. Скорошните победи не бяха развеселили лицето му. Когато се случеше някоя нова хоронгва войска, издържана от държавата или от някоя околия, да дойде в Збараж, той излизаше да я посрещне, с един поглед оценяваше колко струва и отново се умисляше. Войниците с възгласи се притискаха около него, падаха на колене и викаха: „Здравей, непобедими вожде! Херкулесе славянски! До смърт ще бъдем с тебе!“ А той отговаряше: „Здравейте, ваша милост панове! Всички ние сме под Божията воля, а моят чин е много нисък, за да се разпореждам с вашата кръв!“ И веднага се прибираше в замъка, бягаше от хората и в самота се бореше с мислите си. Така минаваха цели дни, а в това време градът се роеше от нови и нови войници. Опълченците пиеха от сутрин до късна нощ, ходеха по улиците, вдигаха шум и скандали с офицерите от чуждестранните наемни войски. Редовният войник, също така почувствал, че дисциплината е отслабнала, почваше да яде и пие и да играе комар. Всеки ден нови гости, следователно нови пирове и забавления с местните гражданки. Войските задръстиха всички улици, настаниха се и по съседните села, а какво разнообразие на коне, оръжие, облекло, пера, ризници, шлемове, униформи на различните воеводства! Човек би помислил, че тук има някакъв огромен панаир, на който се е събрала половината Жечпосполита. Понякога ще прелети панска карета, златиста или пурпурна, с шест или осем коня с пера, с паюци^[6], облечени по унгарски или по немски, придворни еничари, казаци, татари; там пък няколко конника, цели блеснали от коприна и кадифе, без брони, разблъскват тълпата с анадолските си и персийски коне. Висулките на шапките им и подбрадниците святкат от брилянти и рубини. И всички им правят път поради високото им положение. Там пък, пред покрития вход на сграда, се перчи офицер от селската пехота с нова, лъскава куртка, с дълга тръстикова пръчка в ръка и надменност на лицето, но с еснафско сърце в гърдите; другаде святкат гребенести шлемове на драгуни, шапки на немска пехота, рогативки^[7] на народното опълчение, капузи^[8], рисови калпаци. Прислуга с различна униформа се движи насам-натам трескаво. На места улицата е задръстена от коли, другаде колите едва сега влизат и скърцат немилостиво, навсякъде викове, подвиквания: „Дайте път!“, ругаещи слуги, караници, сбивания, цвилещи коне. По-малките улички са така задръстени със слама и сено, че не е възможно да минеш оттам.

А при тия великолепни премени, които блестят с всички багри на дъгата, при коприната, кадифетата, бархетите, сърмата и светещите брилянти колко странно изглеждаха полковете на Вишньовецки, изтощени, отслабнали, опърпани, с ръждясали брони, избелели куртки и изпокъсани мундири! Офицерите от най-високите чинове изглеждаха като просяци, по-зле от прислугата в другите полкове, но всички свеждаха чело пред тия дрипи, пред тая ръжда и пред тая мизерия, защото това бяха знаци на геройството. Войната е лоша майка, която като Сатурн поглъща собствените си деца, а които не погълне, оглозгва ги до кости. Тия избелели униформи значеха нощни дъждове, походи при напливите на стихиите или на слънчевия зной; тая ръжда по желязото е неизбърсаната кръв — своя или на неприятеля, или на двамата едновременно. Затова войниците на Вишньовецки бяха навсякъде на първо място. Те разказваха по кръчмите и по квартирите, а другите само слушаха. Понякога дори спазма ще стисне някого от слушателите за гърлото, та той се плесне с ръце по бедрата и викне: „Дано ви гръм удари всичките! Та вие сигурно сте дяволи, а не хора!“ А Вишньовецките отговаряха: „Това не е наша заслуга, а на тоя вожд, равен на когото още не е дало orbis terrarum^[9].“ Затова всички пирове свършваха с възгласите: „Vivat Йереми! Vivat князът воевода! Вожд над вождовете и хетман над хетманите!…“

А шляхтата, като се напие, изскача на улиците, гърми с пушки и мускети и понеже Вишньовецките я предупреждават, че тая свобода е до време, че ще дойде час, когато князът ще стегне юздите и ще въведе такава дисциплина, каквато още не са сънували, те още повече използват свободата си. „Gaudeamus^[10], докато е позволено!“ — викат шляхтичите. — „Когато дойде време да слушаме, ще слушаме, понеже има кого — това не е Детинко, не е Латинко, не е Перушинко!“^[11] А нещастният княз Доминик винаги загазваше най-много, защото войнишките езици го направиха на дреб. Разказваха как по цели дни се молел, а вечер висял над каната с медовина, плюел по корема си, отварял едното око и питал: „Какво било?“ Казваха също, че преди лягане вземал ялапам^[12] и че толкова битки бил видял, колкото са избродирани по холандските му килими. Никой не го защитаваше и никой не го съжаляваше, а най-много го хапеха ония, които явно бяха нарушили военната дисциплина.

Все пак и в остротите, и в насмешките ги превъзхождаше пан Заглоба. Той вече се беше излекувал от болките си в кръста и сега бе в стихията си. А напразно е да се описва колко нещо изяждаше и изпиваше, защото това надминава човешкото въображение. Той беше непрекъснато заобиколен от групи войници и шляхтичи, които вървяха подире му, а той разправяше, разправяше и се подиграваше с ония, които го черпеха. Като стар войник гледаше също така отвисоко на ония, които сега отиваха на война, и с цялото превъзходство на опита си им говореше:

— Вие, ваша милост панове, толкова сте разбрали от война, колкото калугерка от мъж. Дрехите ви са нови и миришат на ливанто, но макар това да е приятна миризма, все пак при първата битка ще гледам да не стоя така, та вятърът да ми духа откъм вас. Ой, който не е помирисал военния чесън, той не знае какви сълзи изкарва от очите! Нейна милост жената няма да ви донесе сутрин греяна бира, нито винена супа! Ще ви хлътне коремът, ще изсъхнете като извара на слънце. Можете да ми вярвате! Опитът — това е важното! Изпадал съм в разни положения, какво ли не се е случвало! Пленил съм много знамена, но трябва да ви кажа, ваша милост панове, че никое не придобих толкова трудно, колкото това при Константинов. Да ги вземат дяволите тия запорожци! Седем пъти, ви казвам, се изпотих, докато успея да го хвана за дръжката. Попитайте пан Скшетуски, оня, който уби Бурдабут, той именно видя това със собствените си очи и ме адмирираше^[13]. А сега викнете само на ухото на някой казак: „Заглоба!“ — и ще видите какво ще ви каже. Но какво ще ви разправям на вас, дето само дървеници по стената сте убивали и нищо друго.

— Как стана това, как? — питаха младите.

— Вие, ваша милост панове, да не искате от въртене езикът ми да се запали в устата като ос на кола?

— Тогава трябва да се полее! Вино! — викаха шляхтичите.

— Така може! — отговаряше пан Заглоба и доволен, че е намерил благодарни слушатели, разказваше им всичко ab ovo^[14] от пътуването до Галац и от бягството от Розлоги чак до пленяването на знамето при Константинов, а те слушаха със зяпнали уста, понякога мърмореха, когато Заглоба, като хвалеше собствената си храброст, твърде много се подиграваше с тяхната неопитност, но всеки ден го канеха и пояха в различни квартири.

И така в Збараж се забавляваха весело и шумно, та старият Зачвилиховски и другите по-сериозни хора се удивляваха, че князът позволява толкова дълго тия пиршества; а той седеше непрекъснато в жилището си; изглежда, че умишлено беше дал свобода на войската, да й се отпусне душата пред новите боеве. В това време пристигна Скшетуски и веднага налетя сякаш във водовъртеж, в някакъв вир. И на него му се искаше да си почине сред другарите, но още повече искаше да замине за Бар, при любимата си, и в нейните сладки обятия да забрави всички стари мъки, всички страхове и страдания. Затова незабавно отиде при княза да даде рапорт за похода си до Заслав и да поиска разрешение за заминаване.

Той намери княза променен до неузнаваемост и се уплаши от вида му, а сам се питаше: „Нима това е вождът, когото видях при Махновка и Константинов?“ Защото пред него стоеше човек, приведен под бремето на грижите, с хлътнали очи и засъхнала уста, сякаш измъчван от тежка вътрешна болест. Попитан за здравето му, князът отговори късо и сухо, а рицарят не посмя повече да пита; ето защо направи рапорта си за своя поход и веднага помоли да напусне за два месеца хоронгвата, за да може да се ожени и да откара жена си в Скшетушев.

При тия думи князът сякаш се събуди от сън. Обичайната му доброта озари мрачното лице, той прегърна пан Скшетуски и каза:

— Значи край на твоята мъка. Отивай, отивай, Бог да те благослови. Аз самият бих искал да бъда на твоята сватба и заради княгинята — като дъщеря на Васил, и заради тебе — като мой приятел. Но в тия времена ми е невъзможно да мръдна оттук. Кога искаш да тръгнеш?

— Ваше княжеско височество, ако ще дори днес!

— Тогава заминавай утре. Не бива да тръгваш сам. Ще ти дам триста татари от Вершуловите, за да можеш да я отведеш безопасно. С тях най-бързо ще стигнеш, а те ще са ти необходими, защото там се шляят безброй банди. Ще ти дам и писмо до пан Йенджей Потоцки, но докато го напиша, докато дойдат татарите, докато най-сетне ти се стегнеш за път, ще мине целият утрешен ден.

— Както ваше княжеско височество заповяда. Ще си позволя само да помоля за разрешение да дойдат с мене Володийовски и Подбипента.

— Добре. Утре ела пак за сбогом и да те благословя. Бих искал също и да пратя някакъв подарък на твоята княгиня. Тя е благороден човек. Ще бъдете щастливи, защото сте достойни един за друг.

Рицарят вече беше коленичил и прегръщаше коленете на любимия вожд, а той повтори още няколко пъти:

— Бог да ти даде щастие! Бог да ти даде щастие! Е, утре ела пак.

Но рицарят не ставаше и не си отиваше, сякаш искаше да моли за още нещо. Най-сетне избухна:

— Ваше княжеско височество!

— Какво има още? — попита меко князът.

— Ваше княжеско височество, прости ми смелостта, но… на мене сърцето ми се къса… и от голямата мъка идва тая смелост: какво ви е, ваше княжеско височество? Грижа ли ви измъчва или болест?

Князът сложи ръка на главата му.

— Ти не може да знаеш това! — каза той със сърдечен глас. — Ела утре пак.

Пан Скшетуски стана и се отдалечи със свито сърце.

Вечерта в квартирата му дойде старият Зачвилиховски, а с него малкият Володийовски, пан Лонгинус Подбипента и пан Заглоба. Седнаха около масата и веднага в стаята влезе Женджан, който носеше чаши и кана.

— В името на Отца и Сина! — извика пан Заглоба. — Виждам, че слугата на ваша милост е възкръснал.

Женджан се приближи и му прегърна коленете.

— Не съм възкръснал аз, ами не бях умрял, че нали ваша милост ме спаси.

А пан Скшетуски добави:

— И после постъпил на служба при Богун.

— Тогава в пъкъла ще му дадат по-висок чин — каза пан Заглоба, а после се обърна към Женджан с думите: — Надали ти е била много сладка тая служба, вземи тоя талер за утешение.

— Покорно благодаря, ваша милост — каза Женджан.

— Той ли?! — извика пан Скшетуски. — Той е по-хитър от дявола. От казаците изкупувал плячка и каквото има сега, ние двамата с ваша милост не бихме могли да го купим, дори ако ваша милост продадеш всичките си имоти в Турция.

— Така ли? — каза пан Заглоба. — Дръж тогава моя талер и расти, мило дръвче, защото, ако не за крайселски кръст, то за бесилка ще дотрябваш. Добро е това момче. — Тук пан Заглоба хвана Женджан за ухото и като го дърпаше леко, продължаваше да говори: — Обичам хитреците и ти предсказвам, че ще станеш човек, ако не останеш говедо. А как ме споменава там твоят господар Богун?

Женджан се усмихна, защото се почувства поласкан от думите на пан Заглоба и от похвалата, и отвърна:

— О, ваша милост, когато той споменава ваша милост, зъбите му така скърцат, та чак искри хвърчат.

— Върви по дяволите! — извика пан Заглоба с внезапен гняв. — Какво ми дрънкаш тук!

Женджан излезе, а те започнаха да разговарят за утрешното пътуване и за безкрайното щастие, което очаква пан Ян. Медовината скоро оправи настроението на пан Заглоба и той веднага почна да закача Скшетуски и да му подхвърля ту за кръщавки, ту пък за увлечението на пан Йенджей Потоцки по княгинята. А пан Лонгинус въздишаше. Пиеха и се радваха в душата си. Най-сетне разговорът премина към военната конюнктура и княза. Скшетуски, който бе отсъствал около петнайсет дни от стана, попита:

— Кажете ми, ваша милост панове, какво е станало с нашия княз? Той сега е друг човек. Аз вече не разбирам всичко това. Бог му даваше победа след победа. А че там го били пренебрегнали при назначаването на военното ръководство — какво от това? Затова пък сега цялата войска приижда при него, така че без ничие благоволение ще стане хетман и ще свърши с Хмелницки… А той, изглежда, се измъчва и измъчва от нещо!

— Може подагра да го е хванала — каза пан Заглоба. — Тя като ме удари понякога в палеца, по три дни ме държи меланхолията.

— А пък аз ще ви кажа, братлета — продума пан Подбипента, като клатеше глава. — Това не съм го чул лично от свещеник Муховецки, но чувах, че е казал на някого защо се измъчва князът… Аз сам не казвам нищо: той е милостив господар, добър и велик боец… Не е моя работа да го съдя, но свещеник Муховецки като че ли… впрочем знам ли аз каква е работата.

— Ей, гледайте го, ваша милост панове, тоя литовец! — възкликна пан Заглоба. — Как ще живея аз като негов храненик, когато той не знае човешки език! Какво искаше да кажеш, ваша милост? Въртиш, въртиш като заек покрай скривалището си, а същността не можеш да улучиш.

— Какво си чул наистина, ваша милост? — попита пан Ян.

— Ах! Как да кажа… Приказваха нещо, че князът бил пролял много кръв. Той е велик вожд, но не знае мярка в наказанията и затова всичко виждал в червено — и денем червено, и нощем червено, сякаш червен облак го е забулил!

— Не говори глупости, ваша милост! — изгърмя гневно старият Зачвилиховски. — Това са женски приказки! В мирно време нямаше по-добър господар за тая сган, а че няма милост към бунтовниците, та какво от това? То е заслуга, а не грях. Нима има мъки и наказание, достойни за тези, които удавиха отечеството в кръв, които пратиха собствения си народ в татарско робство, без да щат да знаят нито за Бог, нито за кралско величество, нито за отечество, нито за началство? Къде, ваша милост, можеш да ми покажеш подобни чудовища? Къде е имало такива жестокости, каквито си позволяваха те към жените и малките деца? Къде такива ужасни престъпления? Та за такова нещо нима е много колът или бесилката?! Тюх, тюх! Ти, ваша милост, имаш желязна ръка, но женско сърце. Видях как скимтеше, когато печаха Пулян на огън, и казваше, че би предпочел да си го убил на място. Но князът не е жена, знае как да награждава и как да наказва. Какви ми ги разправяш, ваша милост!

— Та нали казах, отче, че не зная — оправдаваше се пан Лонгинус. Но старецът пъхтя още дълго, гладеше с ръка млечнобялата си коса и мърмореше:

— Червено! Хм! Червено!… Това е вече нещо ново! Зелено има в главата си оня, дето е измислил това, а не червено!

Настана кратка тишина, само през прозорците долиташе крясъкът на разгулялата се шляхта.

Малкият Володийовски прекъсна мълчанието, което цареше в стаята.

— А как мислите вие, отче, какво може да му е на нашия господар?

— Хм! — рече старецът. — Аз не съм му изповедник, та не зная. Сам си блъскам главата да разбера върху какво мисли той. Изглежда, че това е някаква душевна борба, другояче не може да бъде — а колкото е по-голяма душата, толкова мъката е по-тежка…

Старият рицар не се лъжеше, защото в тоя момент князът, вождът и победителят, лежеше в жилището си в праха пред разпятието и водеше една от най-тежките битки в живота си.

Стражите в збаражкия замък обявяваха полунощ, а Йереми още продължаваше да разговаря с Бога и със собствената си възвишена душа. Разумът, съвестта, любовта към отечеството, гордостта, чувството за собствена сила и за великите му задачи се бяха превърнали в гърдите му в борци и водеха ожесточена борба помежду си, от която гърдите се пръскаха, главата се пръскаше и болка разкъсваше всички части на неговото тяло. Въпреки волята на примаса, на канцлера, сената, на главното командване, въпреки волята на правителството при тоя победител идваха редовните войски, шляхтата, частно наетите чуждестранни хоронгви, с една дума, цялата Жечпосполита се поставяше в негови ръце, прибягваше под неговото крило, съдбата си поверяваше на неговия гений и чрез най-добрите си синове викаше. „Спасявай, защото само ти можеш да спасиш!“ Още месец, още два и при Збараж ще се съберат сто хиляди бойци, готови за бой на живот и смърт срещу хидрата на гражданската война. Тук картини на бъдещето, осияни от някаква безкрайна светлина на слава и могъщество, започнаха да минават пред очите на княза. Ще затреперят тия, които бяха искали да го пренебрегнат и унижат — а той ще грабне тия железни полкове от рицари, ще ги поведе по украинските степи към такива победи, към такива триумфи, за каквито историята още не е чувала. И князът усеща у себе си съответната сила — от раменете му израстват крила като на Свети Архангел Михаил. В тоя миг той се превръща в някакъв исполин и не може да го побере нито целият замък, нито целият Збараж, нито цялата Рус. За Бога! Той ще унищожи Хмелницки! Ще смачка бунта — той ще върне спокойствието на отечеството! Князът вижда просторни бойни поля, многохилядни войски, чува гърма на оръдията… Битка! Битка! Нечуван погром, небивал погром! Много хиляди тела, безброй знамена застилат окървавената степ, а той стъпва по тялото на Хмелницки и тръбите тръбят победа, а гласът им се носи от море до море… Князът скача и протяга ръце към Христос, а около главата му пламти някаква червена светлина. „Христе! Христе! — вика той. — Ти знаеш, ти виждаш, че аз мога да направя това, кажи ми, че съм длъжен!“

Но Христос е отпуснал глава върху гърдите и мълчи с такава болка, сякаш току-що е разпнат. „За твоята слава! — викна князът. — Non mihi, non mihi, sed nomini Tuo da gloriam!^[15] За слава на вярата и на църквата, на цялото християнство! О, Христе! Христе!“ И нова картина прелита пред очите на героя. Не с победата над Хмелницки свършва тоя път. Като погълне бунта, князът още повече ще се налее от неговата плът, ще стане исполин от неговите сили, много хиляди казаци ще присъедини към многото хиляди шляхтичи и ще отиде още по-далече: ще удари Крим, ще хване страхотния змей в собствената му яма, кръст ще забие там, където никога досега камбани не са призовавали верните на молитва.

Или ще отиде в ония земи, които веднъж вече князете Вишньовецки са тъпкали с конски копита, и ще разшири до последните предели на земята границите на Жечпосполита, а с тях и на католическата църква…

Къде е краят на тоя устрем? Къде е краят на славата, на силата, на могъществото? Изобщо го няма…

В стаята на замъка нахлува бяла лунна светлина, но часовниците бият късен час и петлите пеят. Скоро ще изгрее денят, но дали това ще бъде ден, в който покрай слънцето на небето ново слънце ще засвети на земята?

Да! Дете би бил князът, а не мъж, ако не направи това, ако поради някакви причини не послуша гласа на своето предназначение. Ето, той вече чувства известно спокойствие, което, изглежда, милостивият Христос е излял върху него — хвала му за това! Вече мисли по-трезво, по-леко и с очите на душата си ясно обгръща положението на отечеството и всички въпроси. Политиката на канцлера и на ония там панове във Варшава, както и на брацлавския воевода е лоша и пагубна за отечеството. Най-напред трябва да се смаже Запорожието, океан кръв да се източи от него, да бъде сломено, смачкано, а едва след това да се даде на победените всичко — да се свърши с всички злоупотребления, с всякакъв гнет, да се въведе ред, спокойствие; когото можеш да доубиеш окончателно, ти го върни към живота — ето едничкия път, достоен за тая велика и великолепна Жечпосполита. Може би по-рано, по-рано е било възможно да се избере друг — днес не! Иначе до какво ще доведат преговорите, когато едни срещу други са застанали безчислени въоръжени хора, а дори и да се сключат някакви споразумения — каква сила биха могли да имат те? Не! Не! Това са бълнувания, това са фантазии, това е война, която ще трае цели векове, това е море от сълзи и кръв в бъдеще!… Нека поемат по оня единствен път — велик, благороден, мощен — И той няма да иска нищо повече. Ще се прибере отново в своя Лубни и ще чака мирно, докато пронизителните тръби на Градив^[16] не го призоват отново към подвизи…

Да поемат! Но кой? Сенатът? Бурните сеймове? Канцлерът? Примасът или главнокомандващите? Кой освен него разбира тая велика мисъл? И кой може да я осъществи? Нека се намери такъв — тогава съгласен!… Но къде е тоя човек? Кой има сила за това? Само той и никой друг! При него идва шляхтата, към него се присъединява войската, в негови ръце е мечът на Жечпосполита. Та нали, дори когато на трона има крал — а какво остава, когато няма, — Жечпосполита се управлява по волята на тоя народ. Тя именно е suprema Lex!^[17] А тя се изразява не само в сеймовете, не само чрез депутатите, сената и канцлерите, не само чрез писаните закони и манифести, а още по-силно, още по-подчертано, още по-ясно — чрез действието. Кой управлява тук? Рицарското съсловие — но ето че това рицарско съсловие се събира в Збараж и му казва: „Ти си вождът!“ Цялата Жечпосполита без гласуване му дава властта по силата на фактите и повтаря: „Ти си вождът.“ Трябва ли тогава той да се дърпа? От какво назначение се нуждае още? От кого трябва да го чака? От тия ли, които се мъчат да погубят Жечпосполита, а него да унизят?

Защо? За какво? За това ли, че когато всички бяха обзети от паника, когато хетманите попаднаха в плен, войската бе разбита, пановете се криеха в замъците, а казакът бе стъпил с крак върху гърдите на Жечпосполита, само той единствен изблъска тоя крак и вдигна от праха падналата глава на майката, за която пожертва всичко: живот, богатство, и я спаси от позора, от смъртта — той, победителят?!

Който тук е по-заслужил, той да поеме тая власт! Комуто се пада по право, в негови ръце да се даде. Той с готовност ще се откаже от това бреме, с готовност ще каже на Бога и на Жечпосполита: „Пуснете в мир слугата си, защото е вече много уморен и лишен от сили, а при това е уверен, че няма да изчезне нито гробът му, нито споменът за него.“

Но понеже няма нито един такъв — два и три пъти би бил дете, а не мъж, ако се откаже от тая власт, от тоя слънчев път, от това великолепно, бляскаво бъдеще, в което се крие спасението на Полша, нейната слава, могъщество, щастие.

И защо?

Князът отново вдигна гордо глава и пламналият му взор падна върху Христа, но главата на Христос беше клюмнала върху гърдите и той мълчеше така болезнено, сякаш току-що бе разпнат…

Защо? Героят притисна с ръце пламналото си чело… Може би има отговор. Какво значат тия гласове, които сред златните и многобагрени видения на славата, сред шума на бъдещите победи, сред предчувствията за величие и могъщество толкова неумолимо викат към душата му: „Ах! Стой, нещастнико!“ Какво означава това безпокойство, което изпълва с трепетна тревога неустрашимата му гръд? Какво значи това, че когато той най-ясно и най-убедително доказва на себе си, че е длъжен да поеме властта, нещо там в пропастите на съвестта му шепне: „Сам се лъжеш, гордостта те подвежда, дяволът на честолюбието ти обещава царство?“

И отново страшна борба закипя в душата на княза, отново го грабна вихърът на тревогата, несигурността и съмненията.

Какво прави шляхтата, която вместо при главнокомандващите идва при него? Погазва закона. Какво прави войската? Нарушава дисциплината. И той, гражданинът, той, войникът, да застане начело на беззаконието? Да го покрива със своя авторитет? Пръв да дава пример на недисциплинираност, произвол, незачитане на законите — и всичко това само за да поеме властта два месеца по-рано, понеже, ако принц Карол бъде избран за крал, властта и без това ще мине в негови, на Вишньовецки, ръце. Той ли ще трябва да дава толкова страшен пример на потомците през вековете? Какво всъщност ще стане? Днес ще постъпи така Вишньовецки, а утре Конецполски, Потоцки, Фирлей, Замойски или Любомирски! А когато всеки почне да действа според собствената си амбиция, без да обръща внимание на закона и дисциплината, когато децата тръгнат по примера на бащите и дедите си, какво бъдеще очаква тая нещастна страна? Червеите на произвола, безредието, личните интереси и без това разяждат стъблото на Жечпосполита; под брадвата на вътрешната война се сипе гнилак и изсъхнали клонки падат от дървото. Какво ще стане, когато тия, които са длъжни да пазят това дърво като зеницата на окото си, сами почнат да подлагат огън под него? Какво ще стане? Господи! Господи!

Хмелницки също се оправдава с общественото благо, но не прави нищо друго, а въстава срещу закона и властта.

Тръпки пронизаха княза от глава до пети. Той закърши ръце: „О, Христе! Нима аз трябва да бъда втори Хмелницки!“

Но Христос беше увесил глава на гърдите и мълчеше с такава болка, сякаш само преди миг е бил разпнат.

Князът продължаваше да се разкъсва от съмнения. Какво ще стане, ако той вземе властта, а канцлерът, сенатът и главнокомандващите го обявят за бунтовник? Втора вътрешна война ли? Освен това нима Хмелницки е най-големият и най-страшният враг на Жечпосполита? Та нали неведнъж са я нападали още по-мощни сили, та нали когато двеста хиляди бронирани немци настъпваха край Грюнвалд срещу полковете на Ягело, когато при Хотим половин Азия участваше в боя, краят изглеждаше още по-близък — но какво стана с тия вражи сили? Не! Жечпосполита не се бои от войни и няма войни да я погубят! Но защо при такива победи, при такава скрита сила, при такава слава тя, която е разбила кръстоносците и турците… е толкова слаба и неспособна, та се е преклонила пред един казак? Та съседите ръфат границите й, та й се присмиват народите и никой не слуша нейния глас, не се смущават от гнева й, а всички предвиждат нейната гибел?

Ах, именно гордостта и амбицията на магнатите, действията на своя глава, своеволията са причина за това. Най-лошият враг не е Хмелницки, а вътрешното безредие, вироглавството на шляхтата, малобройността и недисциплинираността на войската, бурността на сеймовете, раздорите, свадите, хаосът, некадърността, личните интереси и недисциплинираността — недисциплинираността преди всичко. Дървото гние и се превръща на прах отвътре. И скоро можеш да очакваш, че първата буря ще го събори — но отцеубиец е тоя, който става съучастник в такова нещо, проклет е тоя, който дава пример, проклети са той и децата му до десето поколение!…

А сега върви, победителю при Немиров, Погребище, Махновка и Константинов, върви, княже воеводо, върви, отнеми властта от главнокомандващите, потъпчи закона и йерархията и давай пример на потомството как се изтръгват вътрешностите на майката.

Страх, отчаяние и объркване се изписа върху лицето на княза… Той викна страшно, хвана се за косите и падна в праха пред Христа.

И князът се каеше и удряше достойната си глава о каменния под, а от гърдите му се изтръгваше глух глас:

— Боже, бъди милостив към мене, грешния! Боже, бъди милостив към мене, грешния! Боже, бъди милостив към мене, грешния!…

Розовата зора вече изгря на небето, а после дойде златното слънце и освети залата. Под корнизите започнаха да цвъртят врабци и лястовички. Князът стана и отиде да събуди слугата си Желенски, който спеше пред вратата.

— Тичай — каза му той — при ординарците и им кажи да повикат при мене полковниците, които се намират в замъка и в града. Както от редовните войски, така и от народното опълчение.

След около два часа залата започна да се пълни с брадати и мустакати бойци. От хората на княза дойдоха старият Зачвилиховски, Поляновски, Скшетуски с пан Заглоба, Вурцел, оберщер Махницки, Володийовски, Вершул, Понятовски, почти всички офицери чак до хоронжите^[18] освен Кушел, който беше изпратен с разезд към Подолието. От кралските войски присъстваха Ошински и Корицки. Не можаха да измъкнат изпод юргана мнозина от по-знатните шляхтичи, но и от тях се събраха немалко — а между тях и сановници от кастелани^[19], та чак до подкоможи^[20]… В залата шумеше като в кошер от оживените разговори, а всички бяха обърнали очи към вратата, откъдето щеше да дойде князът.

Изведнъж всичко утихна. Князът влезе. Лицето му беше спокойно, ведро — и само зачервените от безсъние очи и изострените черти свидетелстваха за преживяната борба. Но през тая ведрост и дори усмихнатост прозираше сериозност и непоколебима воля.

— Ваша милост панове! — каза той. — Тази нощ разговарях с Бога и със собствената си съвест върху това, какво да сторя, и обявявам на ваша милост панове, а вие обявете на цялото рицарство, че за доброто на отечеството и за съгласието, необходимо във времето на нещастие, се подчинявам на ръководството на главното командване.

Глухо мълчание зацари сред събраните.

Около пладне същия ден в двора на замъка чакаха триста татари на Вершул, готови за път с пан Скшетуски, а в замъка князът даваше обед на висшите офицерски чинове, който едновременно беше и прощален пир за нашия рицар. Като „младоженец“ го сложиха да седне до княза, а до него седеше пан Заглоба, защото се знаеше, че неговото умение и смелост бяха спасили „младоженката“ от гибел. Князът беше весел, тъй като бе свалил бремето от сърцето си, и вдигаше чаша за щастието на бъдещото семейство. Стените и прозорците се тресяха от възгласите на рицарите. В прустовете вдигаше шум прислугата и там Женджан беше централната фигура.

— Ваша милост панове! — каза князът. — Нека вдигнем тая трета чаша за бъдещата консолация^[21]. Високо е това гнездо. Да даде Бог ябълките да не падат далече от дървото. Нека от тоя ястреб се родят достойни за баща си ястребчета!

— Да живеят! Да живеят!

— Благодаря! — викаше Скшетуски, като изпразваше в гърлото си грамадната чаша с малвазия^[22].

— Да живеят! Да живеят!

— Crescite et multiplicamini!^[23]

— Ще трябва, ваша милост, половин хоронгвичка да народиш! — каза старецът Зачвилиховски, като се смееше.

— Съвсем ще напълни войската със скшетушчета! Познавам го вече! — викна Заглоба.

Шляхтата гръмна в смях. Виното замайваше главите. Навсякъде се виждаха зачервени лица, мърдащи мустаци, а настроението от минута на минута ставаше все по-добро.

— Щом е така — викаше развеселеният пан Ян, — трябва да ви призная, ваша милост панове, че кукувицата ми изкука дванайсет момчета.

— За Бога, всички щъркели ще изпукат от работа! — викаше пан Заглоба.

Шляхтата отговори с нов взрив от смях и всички така се смееха, че сякаш залата се тресеше от гръмове.

Внезапно на прага се появи някакво мрачно видение, покрито с прах — но като видя трапезата, пира и светналите лица, спря се на вратата, сякаш се колебаеше дали да влезе вътре.

Князът го забеляза пръв, смръщи вежди, заслони очи и рече:

— Но кой е там? Ах, това е Кушел! Връщаш се от разезда! Какво има? Какви са новините?

— Много лоши, ваше княжеско височество — каза младият офицер със странен глас.

Внезапна тишина зацари сред събраните, сякаш някой ги омагьоса. Вдигнатите към устата чаши увиснаха на половината път, всички обърнаха очи към Кушел, по чието изморено лице се четеше болка.

— Тогава по-добре да не ги беше казвал, ваша милост, когато се веселя на чашка — рече князът, — но щом вече си започнал, говори.

— Ваше княжеско височество, и аз бих предпочел да не бъда злокобен вестител, защото новината не иска да излезе през устата ми.

— Какво се е случило? Говори!

— Бар… е превзет!