Хенрик Сенкевич
С огън и меч (50)

Петдесета глава

На другия ден сутринта комисарите, а с тях и пан Скшетуски, напуснаха Новоселки, но това беше достойно за оплакване пътуване, в което при всеки престой, във всяко градче ги заплашваше смърт, а вредом ги срещаха по-лоши от смърт унижения, още по-лоши поради това, че комисарите олицетворяваха авторитета и величието на Жечпосполита. Пан Кишел така се разболя, че за всяка нощувка го внасяха с шейната в къщата, в най-голямата стая с пещта. Лвовският дворцов управител се обливаше със сълзи заради своя позор и позора на отечеството; капитан Бришовски също се разболя от безсъние и работа, затова мястото му зае пан Скшетуски и водеше нататък тая нещастна група сред напора на тълпите, сред обиди, заплашвания, сблъсквания и дори битки.

В Белгород комисарите отново си помислиха, че е дошъл последният им час. Паплачта нанесе побой на болния Бришовски, уби пан Гняздовски и само пристигането на митрополита за разговор с воеводата предотврати готвещото се клане. В Киев изобщо не искаха да пуснат комисарите. Княз Четвертински се върна на 11 февруари от Хмелницки без никакъв отговор. Комисарите не знаеха какво да правят, накъде да се насочат. Връщането назад им се преграждаше от огромни бунтовнически групи, които само чакаха да се прекъснат преговорите, за да избият пратеничеството. Масите се развилняваха все повече. Хващаха конете на драгуните за поводите и препречваха пътя; хвърляха в шейната на воеводата камъни, късове лед и замръзнали буци сняг. В Гвоздова Скшетуски и Донец трябваше да водят кървава битка, при която разгониха тълпа от неколкостотин души. Новогродският хоронжи и Шмяровски заминаха при Хмелницки да го убеждават да дойде за среща с комисията в Киев, но воеводата хранеше слаба надежда, че ще стигнат живи до него; в това време в Хвастов комисарите трябваше да гледат със скръстени ръце как тълпите убиват пленници от двата пола и на всякаква възраст, като ги давеха в пробитите дупки в леда, заливаха ги с вода на студа, мушкаха ги с вили или ги деряха живи с нож. Изтекоха осемнайсет такива дни, докато най-сетне от Хмелницки пристигна отговор, че не желае да дойде в Киев, а ще чака воеводата и комисарите в Переяслав.

Тогава нещастните пратеници си отдъхнаха, защото смятаха, че мъките им са свършили; при Триполе се прехвърлиха някак през Днепър и отидоха да нощуват във Воронков, откъдето имаше само шест мили до Переяслав. Хмелницки излезе да ги посрещне на половин миля от Переяслав уж от желание да почете кралските посланици, но колко много се бе променил той от ония времена, когато се представяше за онеправдан — „quantum mutatus ab illo!“^[1] — както правилно писа воеводата Кишел.

Защото той излезе, придружен от няколко десетки конници, с полковници, есаули и военна музика, с пряпорец, бунчук и червено знаме като независим княз. Комисарите и свитата им се спряха веднага, а той долетя с коня си до първата шейна, в която седеше воеводата, известно време гледа старческото му лице, после повдигна леко калпак и рече:

— Привет вам, панове комисари, и на тебе, воеводо! По-добре да бяхте започнали по-рано преговори с мене, докато бях по-малък и не знаех собствената си сила, но понеже кралят ви е изпратил при мене, приемам ви от сърце в моята земя…

— Здравей, ваша милост хетмане! — отговори Кишел. — Негово величество кралят ни изпрати, за да ти предложим неговата милост и да ти дадем справедливост.

— За милостта благодаря, а справедливост аз вече си отмерих сам с това тук по вашите шии — той удари сабята си — и още ще отмеря, ако не бъда удовлетворен.

— Нелюбезно посрещаш, ваша милост хетмане запорожки, кралските пратеници.

— Няма да говоря на студа, ще има по-удобно време — отвърна Хмелницки остро. — Пусни ме, Кишел, в твоята шейна, защото искам да ви почета и да пътуваме заедно.

След тия думи Хмелницки слезе от коня си и се приближи до шейната. А Кишел се отмести надясно и остави свободна лявата страна.

Като видя това, Хмелницки се намръщи и викна:

— Я ми дай ти дясното място!

— Аз съм сенатор на Жечпосполита!

— Какво ме интересува, че си сенатор! Пан Потоцки е пръв сенатор и коронен хетман, но аз го държа вързан заедно с другите и ако поискам ще заповядам да го набият на кол.

Руменина изби по бледите бузи на Кишел.

— Аз представлявам тук особата на краля!

Хмелницки се намръщи още повече, но се въздържа и седна от лявата страна, като мърмореше:

— Нека кралят си стои във Варшава, а аз в Рус. Виждам, че не съм ви стъпил достатъчно на врата.

Кишел не отговори нищо, само повдигна очи към небето. Той предвкусваше онова, което го чакаше, и основателно помисли в тая минута, че ако пътят до Хмелницки беше цяла Голгота, пратеничеството при него е истинско мъчение.

Шейните тръгнаха към града, където гърмяха двайсет оръдия и биеха всички камбани. От страх да не би комисарите да помислят, че всичко това е устроено само за тях, Хмелницки каза на воеводата:

— Така аз посрещам не само вас, а и другите пратеници, които идват при мене.

И Хмелницки казваше истината — защото при него вече изпращаха посолства като при независим княз. Когато се връщаше от Замошч, под впечатлението от кралския избор и пораженията, нанесени от литовската войска, хетманът нямаше в сърцето си и половината от тая напереност, но когато Киев излезе да го посрещне с факли и хоругви, когато академията го приветства: „tamquam Moysem, servatorem, salvatorem, liberatorem populi de servitute lechica, et bono omine^[2], Богдан — от Бога даден“ — когато най-сетне беше назован „illustrissimus princeps“^[3], тогава според думите на съвременниците му „звярът се наду от това“. Той наистина почувства силата си и такава опора под краката си, каквато досега не бе имал.

Чуждестранните посланичества бяха мълчаливо признание както на неговото могъщество, така и на независимостта му; неизменното приятелство на татарите, плащано с по-голямата част от придобитата плячка и с нещастните роби, които тоя народен вожд беше позволил да се вземат от населението, обещаваше подкрепа срещу всеки неприятел; затова именно Хмелницки, който при Замошч още признаваше върховенството и волята на краля, сега, изпълнен с високомерие, убеден в своята сила, в безредието в Жечпосполита, в слабостта на вождовете й, беше готов да вдигне ръка и срещу самия крал и вече мечтаеше в мрачините на душата си не за казашки свободи, не за възвръщане на някогашните привилегии на Запорожието, не за справедливост за себе си, а за самостоятелна държава, за княжеска шапка и скиптър.

И се чувстваше господар на Украйна. Запорожието беше с него, защото никога, под ничий жезъл така не се бе потапяло в кръв и плячка; дивото по природа население се присъединяваше към него, понеже, докато селянинът от Мазовше или Велкополска без ропот носеше бремето на превъзходството и гнета, който тежеше в цяла Европа върху „потомците на Хам“^[4], украинецът заедно със степния въздух поемаше в себе си любовта към свободата, неограничена, дива и буйна като самите степи. Нима би пожелал да върви подир плуга на пана, когато погледът му се рее в Божията, а не в панската пустиня, когато иззад праговете Сечта вика към него: „Зарежи пана и ела на свобода!“ — когато жестокият татарин го учи на война, кара очите му да привикват с пожарищата и кланетата, а ръцете с оръжието? Нима не му беше по-добре да върлува при Хмел и „да коли пановете“, отколкото да превива коравия си гръб пред подстаростата?…

А освен това народът се присъединяваше към Хмел и по друга причина: който не се присъединеше, отиваше в татарско робство. В Стамбул срещу десет стрели даваха роб, срещу лък, закаляван на огън — трима, толкова много бяха. Ето защо простолюдието нямаше избор — и само чудновата песен остана от ония времена, която следващите поколения дълго подир това пееха по селските хижи, чудновата песен за оня вожд, наричан Мойсей: „Ой, щоб того Хмиля первша куля не минула!“^[5]

Изчезваха градчета, градове и села, страната се превръщаше в пустиня и развалина, в една рана, която цели векове не можеха да излекуват — но тоя вожд и хетман не виждаше това или не искаше да го види — защото той никога нищо не виждаше извън себе си — и растеше, и се гоеше с кръв и огън, в ужасното си собствено самолюбие бе удавил собствения си народ, собствената си страна — и ето сега въвеждаше комисарите в Переяслав при гърма на оръдията и звъна на камбаните като самостоятелен господар, властник, княз.

Комисарите отиваха с наведени глави в бърлогата на лъва и у тях гаснеха последните искри на надежда, а в това време Скшетуски, който яздеше зад дългата редица от шейни, внимателно се взираше в лицата на полковниците, дошли с Хмелницки, за да види дали между тях не е Богун. След безплодните търсения край Днестър чак отвъд Ягорлик в душата на пан Ян отдавна бе назряло намерението — като последен и единствен начин — да намери Богун и да го извика на смъртен бой. Наистина нещастният рицар знаеше, че се излага на опасност Богун да го унищожи без бой или да го предаде на татарите, но имаше по-добро мнение за него: познаваше неговото мъжество и безумна смелост, та почти беше сигурен, че принуден да избира, Богун ще излезе на бой за княгинята. Затова в изтерзаната си душа Скшетуски редеше цял план как да обвърже Богун с клетва, та в случай че бъде убит, да пуснат Елена на свобода. За себе си вече пан Скшетуски не мислеше и като предполагаше, че Богун ще каже: „Ако загина, тогава тя да не бъде нито моя, нито твоя“ — беше готов да се съгласи и на това и да се закълне от своя страна, стига да я изтръгне от вражите ръце. Нека тя в манастир да потърси спокойствие за останалия си живот, а той най-напред ще го подири във войната, а после, ако не падне в бой, също под расото, както го търсеха в ония времена всички изстрадали души. Тоя път се струваше на Скшетуски прав и ясен, а когато при Замошч му бе подхвърлена идеята за дуел с Богун, когато търсенията из гъсталаците край Днестър не донесоха нищо — тоя път му се стори и единствен. Поради това от Днестър, без да почива никъде, на един дъх полетя към комисарите с надежда, че непременно ще намери Богун или между хората около Хмелницки, или в Киев, още повече че според думите на пан Заглоба в Ярмолинци бунтовникът имал намерение да отиде да се венчае в Киев и на сватбата му да горят триста свещи.

Но напразно сега пан Скшетуски го търсеше между полковниците. Вместо него намери много познати от някогашното спокойно време, като Дедяла, който беше виждал в Чигирин, като Яшевски, който беше идвал като пратеник от Сечта при княза, като Ярош, в миналото сотник при княза, и Наоколопалец, и Гриша, и много други, затова реши да пита тях.

— Ние сме стари познати — рече той, като се приближи до Яшевски.

— Аз те познавам от Лубни, ти си рицар на княз Ярема — отговори полковникът. — В Лубни сме гуляли и пили заедно. Ами как е твоят княз?

— Здрав е.

— Напролет няма да бъде здрав. Те с Хмелницки още не са се срещнали, но ще се срещнат и единия от тях го чака смърт.

— Комуто Бог отсъди.

— О, Бог е милостив към нашия бащица Хмел. Твоят княз вече няма да се върне в Задднеприето, на своя татарски бряг. Хмелницки има много молойци — а при княза какво? Той е добър воин, но и нашият бащица Хмелницки е добър воин. А ти вече не командваш ли хоронгва при княза?

— Придружавам комисарите.

— Е, радвам се, че си ми стар познат.

— Щом се радваш, направи ми една услуга и ще ти бъда благодарен.

— Каква услуга?

— Кажи ми къде е Богун, оня славен атаман в миналото от переяславския полк, а днес между вас трябва да има по-висок чин.

— Мълчи! — отговори заплашително Яшевски. — Имаш щастието, че сме стари познати и че съм пил с тебе, иначе щях да те просна на земята с тоя топуз.

Скшетуски го погледна смаян, но като човек, който лесно пламва, стисна топуза си в ръка.

— Да не си полудял?

— Нито съм полудял, нито искам да те заплашвам, но такава е заповедта на Хмел — ако някой от вас, който и да било, дори да е от комисарите, та ако някой попита нещо, да бъде убит на място. Ако не го направя аз, ще го направи друг, затова те предупреждавам от добро чувство.

— Но аз питам от личен интерес.

— Все едно. Хмел каза на нас, полковниците, и нареди да повторим на другите следното: „Ако някой попита дори за дърва за печката или за поташ^[6], да бъде убит.“ Ти повтори това на своите.

— Благодаря за добрия съвет — каза Скшетуски.

— Предупредих само тебе, но друг лях пръв аз бих проснал на земята.

Замлъкнаха. А и шествието стигна до градските порти. Двете страни на пътя и улиците бяха претъпкани от народ и въоръжени казаци, които поради присъствието на Хмелницки не смееха да кълнат и да хвърлят снежни буци по шейните, но гледаха мрачно комисарите и стискаха пестници или дръжките на сабите си.

Скшетуски, след като строи по четирима драгуните си, вдигна глава и гордо и спокойно яздеше по широката улица, без да обръща ни най-малко внимание на заплашителните погледи на тълпата; само си мислеше, че ще му трябват голямо хладнокръвие, самообладание и християнско търпение, за да извърши онова, което възнамеряваше, и да не затъне след първата крачка в това море от омраза.