Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия [за Жеч Посполита] (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Ogniem i mieczem, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
elemag_an (2012 г.)
Допълнителна корекция
elemagan (2014 г.)

Издание:

Хенрик Сенкевич. С огън и меч. Книга първа

Книга първа от трилогията

Полска, второ издание

Преводач: Димитър Икономов

Редактор: Стефан Илчев

Коректори: Магдалена Атанасова, Катя Илиева

Художник: Лили Басарева

На корицата — фрагмент от картина (1898) на художника Юлиуш Косак „Пан Пашек при Ляховичи“ (1660)

ИК „Тренев & Тренев“ — София, 1992 г.

 

 

Издание:

Хенрик Сенкевич. С огън и меч. Книга втора

Книга първа от трилогията

Полска, второ издание

Преводач: Димитър Икономов

Редактор: Стефан Илчев

Коректори: Магдалена Атанасова, Катя Илиева

Художник: Лили Басарева

На корицата — фрагмент от картина (1892) на художника Юлиуш Косак „Защита на полското знаме при Хотим (1621)“

ИК „Тренев & Тренев“ — София, 1992 г.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от elemagan

Статия

По-долу е показана статията за С огън и меч от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на С огън и меч.

„С огън и меч“
Ogniem i mieczem
Илюстрация на книгата от Юлиус Косак
Илюстрация на книгата от Юлиус Косак
АвторХенрик Сенкевич
Създаване1883 г.
Полша
Първо издание1884 г.
Полша
Издателствов България:
„Народна култура“, 1966
„Тренев & Тренев“, 1992
Книгоиздателска къща „Труд“, 2001
Оригинален езикполски
Жанристорически роман
Видроман
Поредица„Безсмъртен полски епос“
Следваща„Потоп“ (1886)

ПреводачДимитър Икономов (1966)
ISBNISBN 954-528-273-8
„С огън и меч“ в Общомедия

„С огън и меч“ (на полски: Ogniem i mieczem) е исторически роман от полския писател Хенрик Сенкевич.

Написан е, според автора, „за да повдигне духа“ на полския народ през злочестия период, последвал провалилото се Януарско въстание от 1863 – 1864 г., избухнало по време на подялбата на Полша. За първи път е публикуван през 1884 г. Това е първата част от трилогия, известна като „Безсмъртен полски епос“. Следващите 2 части на трилогията са романите „Потоп“ (Potop, 1886) и „Пан Володийовски“ (Pan Wołodyjowski, 1888). Романът е филмиран неколкократно, като последната му екранизация е от 1999 г.

Романът „С огън и меч“ ни изпраща в полско-литовското кралство Жечпосполита през XVII век по време на казашкото въстание на Богдан Хмелницки. Спечелил огромна популярност в Полша, в началото на XX век той се нарежда сред най-известните полски книги на всички времена. Творбата е въведена като задължително четиво в полските училища и е преведена на повечето европейски езици.

Сюжет

Романът разказва за любовта на Ян Скшетуски, шляхтич и хусарски поручик, и Юрко Богун, прочут казашки полковник, към красивата княгиня Елена Курцевич. Тя е обещана на казака от алчната си леля срещу големи богатства и работата е почти уредена, когато една вечер колата на Елена и леля ѝ се чупи насред пътя към тяхното имение Розлоги. Тогава обаче случайно се появява пан Скшетуски със своите хусари и помагат на двете жени. Любовта между Ян и Елена пламва от пръв поглед и той моли за ръката ѝ. Принуждава леля ѝ да се съгласи и да не я дава на Богун, като използва покровителството на своя военачалник-княз Йереми Вишньовецки, реално съществувала историческа личност.

И така всичко изглежда се нарежда според желанията на влюбените, когато Ян се нагърбва с важна мисия, възложена му от княза. Той трябва да отиде като пратеник в Запорожката Сеч, където казаците се готвят за бунт, а Богдан Хмелницки вече е избран за техен водач. Поручик Скшетуски се познава с Хмелницки, тъй като на връщане от Крим случайно му спасява живота, за което казакът му остава дълбоко признателен. Освен това по пътя преди да срещне своята Елена, Ян се отбива в Чихирин, където в кръчмата се запознава с двама от своите най-предани приятели — грамадния литовец Лонгинус Подбипенда и хитроумния пан Заглоба. Тук той среща и Чаплински, най-големия враг на Хмелницки, с когото се спречква и публично го унижава. Това обаче се оказва твърде полезно в по-нататъшното развитие на сюжета.

И така Скшетуски е вече близо до Сеч, когато положението му се изяснява. Тогава той изпраща верният си слуга Женджан с писма до княгиня Елена и леля ѝ със съвет да тръгнат към Лубни. След това Ян продължава пътя си към Сеч.

Край на разкриващата сюжета част.

Външни препратки

Тридесет и втора глава

Но това беше отстъпление на лъв, който се нуждае от място за скок.

Князът умишлено пусна Кривонос да се прехвърли отсам, за да му нанесе още по-голямо поражение. В самото начало на битката той пришпори коня си и започна уж да бяга, а низовци и тълпата, като видяха това, разбиха редиците си, за да го настигнат и обкръжат. Тогава князът се обърна внезапно и изведнъж толкова страшно удари върху тях с цялата си конница, че те не можаха да дадат никакъв отпор. Тогава ги гониха цяла миля до езерото, после през мостовете, насипа и половин миля чак до обоза, като сечеха и убиваха безмилостно, а герой на тоя ден беше шестнайсетгодишният пан Аксак, който пръв атакува и пръв внесе паника. Само с такава стара и обучена войска князът можеше да си позволява подобни хитрости и да симулира бягство, което при всяка друга войска би могло да се превърне в истинско. Но затова тоя втори ден завърши с още по-тежко поражение за Кривонос. Отнети му бяха всички полски оръдия и множество знамена, между които петнайсетина кралски, които запорожците бяха взели при Корсун. Ако пехотата на Корицки и Ошински и оръдията на Вурцел можеха да се движат заедно с конницата, с един замах щяха да вземат и обоза. Но докато те дойдат, настана нощ и неприятелят се бе вече отдалечил значително, та беше невъзможно да го стигнат. Все пак Зачвилиховски успя да вземе половината обоз, а в него огромни запаси от оръжие и храна. Тълпата вече на два пъти хващаше Кривонос, за да го предаде на княза, и едва с обещанието, че веднага ще се върнат при Хмелницки, успя да се спаси от ръцете й. Сега той бягаше с половината обоз, разбит, смазан, отчаян, и не спря чак до Махновка, където беше дошъл Хмелницки, който в първия си гняв заповяда да приковат Кривонос с верига на шията за едно оръдие.

И едва когато мина първият му гняв, запорожкият хетман си спомни, че все пак нещастният Кривонос беше удавил в кръв Волин, превзел Полонне и хиляди шляхтишки души пратил на оня свят, а телата им оставил без погребение и навсякъде бе побеждавал, докато не срещна Йереми. Заради тия му заслуги запорожкият хетман се смили над него и не само заповяда веднага да го отковат от оръдието, но му възвърна командването и го прати в Подолието за нови плячки и кланета.

А в това време князът обяви пред войската си толкова желаната почивка. В последната битка и тя беше претърпяла значителни загуби, особено при атаките на конницата срещу обоза, иззад който казаците се бранеха и много упорито, и много сръчно. Тогава паднаха около петстотин войници. Полковник Мокърски беше тежко ранен и скоро издъхна; ранени бяха с куршум, макар и не опасно, и пан Шупел, и Поляновски, и младият пан Аксак, а пан Заглоба, който попривикна с навалицата и се биеше храбро заедно с другите, беше ударен на два пъти с тояга, та се разболя — болеше го кръстът — и понеже не можеше да се движи, лежеше като мъртъв в колата на Скшетуски.

Така че съдбата им попречи да заминат за Бар, защото не можеха да тръгнат незабавно, още повече, че князът изпрати пан Скшетуски начело на няколко хоронгви чак към Заслав, за да очисти там насъбралите се селски тълпи. И рицарят тръгна, без да спомене пред княза нито дума за Бар, и в продължение на пет дни палеше и сечеше, докато не очисти околността.

Най-сетне и хората му се умориха много от непрестанните битки, далечните походи, засади и бдение, та той реши да се върне при княза, за когото имаше сведения, че се е запътил за Тарнопол.

Вечерта преди завръщането пан Ян спря в Сухожинци край река Хомор, настани хоронгвите в селото, а самият той отиде да нощува в една селска къща и понеже беше много изтощен от несгодите и напрежението, веднага заспа и цяла нощ спа непробудно.

Призори, още полусънен, полубуден, започна да бленува и да му се привиждат разни неща. Странни картини се рееха пред очите му. Най-напред му се струваше, че се намира в Лубни и като че ли никога не беше напускал тоя град, че спи в своята стая в казармата и че Женджан, както обикновено сутрин, се занимава с облеклото му и го почиства.

Постепенно обаче реалността започна да разпръсва привиденията. Скшетуски си спомни, че се намира в Сухожинци, а не в Лубни. Само фигурата на слугата му не се разтапяше в мъглата. И пан Скшетуски непрекъснато го виждаше да седи на трикрако столче до прозореца и да смазва ремъците на бронята, които се бяха спекли от горещината.

Но Скшетуски продължаваше да мисли, че това е сън, та отново притвори очи. След малко ги отвори отново. Женджан продължаваше да седи при прозореца.

— Женджан! — викна пан Ян. — Ти ли си или твоят дух?

А момчето се уплаши от внезапното повикване, та изтърва бронята, която падна със звън на пода, разпери ръце и рече:

— О, за Бога, защо ваша милост крещи така? Какъв дух съм аз! Жив съм и здрав.

— И се върна?

— Та нима ваша милост си ме гонил?

— Ела при мене да те прегърна!

Верният слуга се завтече към господаря си и го прегърна за коленете, а пан Скшетуски го целуваше по главата с голяма радост и повтаряше:

— Жив си, значи! Жив си!

— О, ваша милост господарю! Не мога да говоря от радост, че и тебе виждам здрав… За Бога! Само че ваша милост така изкрещя, та изтървах бронята… Ремъците са се спекли… Вижда се, че ваша милост не си имал никаква прислуга… Благодаря ти, Боже, благодаря… О, мой любими господарю!

— Кога пристигна?

— Тази нощ.

— Защо не ме събуди?

— Ами! Оставаше да те събудя?! Дойдох сутринта да взема дрехите…

— Откъде пристигаш?

— Ами от Гушча.

— Какво си правил там? Какво стана с тебе? Говори, разказвай!

— Виждаш ли, ваша милост, в Гушча дойдоха казаци да грабят и палят земите на брацлавския воевода, а аз от по-рано бях вече там, защото отидох с отец Патрони Ласко, който ме взе от Хмелницки и ме заведе в Гушча. Защото пан воеводата го беше изпратил с писма при Хмелницки. Та и аз тръгнах с него да се връщам, но казаците изгориха Гушча и убиха отец Патрони заради симпатиите му към нас, което сигурно щеше да се случи и на пан воеводата, ако беше там, макар че е православен и голям благодетел на казаците…

— Говори ясно и не смесвай работите, че не мога да те разбера. Ти при казаците ли си бил, при Хмел ли?

— Ами при казаците. Нали като ме пипнаха в Чигирин, ме взеха за техен и ме държаха. Обличай се, ваша милост… Боже мой, как се е изпокъсало всичко, човек не смее да го пипне! Дано… Ваша милост, нека ваша милост не ми се сърди, че не можах да занеса в Розлоги онова писмо, което ваша милост писа в Кудак, но тоя разбойник Богун го изтръгна от ръцете ми и ако не беше оня дебел шляхтич, щеше да ми вземе и живота.

— Зная, зная. Ти не си виновен. Тоя дебел шляхтич е в нашия стан. Той ми разказа всичко точно както е било. А понеже отвлякъл и княгинята от ръцете на Богун, тя е здрава и невредима в Бар.

— О, слава Богу! Знаех също, че Богун не я е отвлякъл. Така че сватбата не е далеко.

— Разбира се. Оттук веднага заминаваме според заповедта за Тарнопол, а оттам за Бар.

— Благодаря ти, всевишни Боже! Тогава тоя Богун сигурно ще се обеси. Но една врачка вече му предсказа, че той никога няма да има тая, за която мисли, и че ще му я вземе лях, а тоя лях навярно е ваша милост.

— Ти откъде знаеш това?

— Нали го чух. Ще разкажа от игла до конец всичко на ваша милост, но в това време нека ваша милост се облече, че вече ни приготвят закуската. Та като тръгнах с чайката от Кудак, пътувахме страшно дълго, защото беше срещу течението, а освен това и чайката ни се повреди, та трябваше да я поправяме. Та пътуваме ние, ваша милост, пътуваме, пътуваме…

— Пътувате, пътувате!… — прекъсна го пан Ян, загубил търпение.

— И пристигнахме в Чигирин. А какво ме сполетя там, ваша милост вече знае.

— Знам.

— Та лежа аз затворен в конюшнята. Веднага след заминаването на Богун връхлетя Хмелницки със страшна запорожка сила. А понеже преди това великият хетман беше наказал чигиринци заради симпатиите им към запорожците и в града имаше много бити и ранени, помислиха, че и аз съм от тях, затова не само не ме доубиха, но се погрижиха за мен, превързаха ме и не позволиха на татарите да ме вземат, при все че им позволяват всичко. Като дойдох тогава в съзнание, започнах да мисля какво да правя. А през това време тия разбойници отишли при Корсун и там победили хетманите. О, мой господарю, какво видяха очите ми, това не мога да разкажа. А те нищо не криеха, защото нямаха никакъв срам, пък и ме смятаха за свой. А аз си мисля: да бягам ли, или да не бягам? Но виждах, че ще е по-безопасно да остана, докато не се яви по-добър случай. А когато започнаха да докарват след битката при Корсун сърмени платове, конски такъми, сребро, сервизи, скъпоценности… Ох, ваша милост, за малко не ми се пръсна сърцето и не ми изскочиха очите. Тогава тия разбойници продаваха по шест сребърни лъжички за един талер, а после за четвъртинка водка, а златно копче или петлица, или висулка за шапка и за сто грама можеше да се вземе. Тогава си рекох: защо да седя със скръстени ръце?… Я и аз да намажа нещо! Ако е рекъл Бог, ще се върна някога в Женджани, в Полесието, където живеят родителите ми, и ще го дам на тях, защото те имат тъжба с Яворските, която се точи от петдесет години, а нямат средства да я водят по-нататък. Та накупих аз, ваша милост, толкова много най-различни неща, че на два коня трябваше да ги натоваря. И това ми беше утехата в моите тъги, че ми бе много мъчно за ваша милост.

— О, Женджан, ти си все същият! От всичко гледаш да имаш облага.

— Какво лошо има, че Бог ме е благословил да ми капне нещо? Аз не съм го крал, а понеже ваша милост ми даде пари за път до Розлоги, ето ги. Трябва да ги върна, защото не стигнах до Розлоги.

При тия думи слугата откопча колана си, извади пари и ги сложи пред рицаря. А пан Скшетуски се усмихна и каза:

— Щом ти е вървяло толкова добре, навярно си по-богат от мене, но задръж и тия пари.

— Покорно благодаря, ваша милост. Посъбрах малко — благодаря на Бога. Родителите ми ще се радват, а и дядо ми, който е на деветдесет години. А пък Яворските сигурно ще бъдат осъдени и ще тръгнат с просяшка торба. Но и ваша милост също имаш полза, понеже няма да споменавам вече за оня колан на точките, дето ми го обеща ваша милост в Кудак, при все че много ми отива.

— Но вече го спомена! Ех, че си и ти! Истински lupus insatiabilis[1]! Не зная къде е тоя колан, но щом съм обещал, ще ти дам ако не него — друг.

— Покорно благодаря, ваша милост! — рече слугата и прегърна коленете на господаря си.

— Да оставим това! Разказвай по-нататък какво ти се случи?

— Така Бог ми помогна да спечеля покрай разбойниците. Измъчвах се само защото не знаех какво става с ваша милост и защото Богун е отвлякъл княгинята. Но един ден съобщиха, че той лежи в Черкаси едва жив, тъй като бил изпоранен от князете. Тогава аз отивам в Черкаси — ваша милост знае, че умея да слагам мехлем и да превързвам рани. А вече бях известен с това. Затова полковник Донец ме изпрати там и сам тръгна с мене, та да превързвам оня разбойник. Чак тогава ми падна камък от сърцето: узнах, че нашата княгиня избягала с оня шляхтич. Та отивам тогава при Богун. И си мисля: дали ще ме познае или не? А той лежи в треска и отначало не ме позна. Но по-късно ме позна и ми казва: „Ти ли носеше писмо за Розлоги?“ Отговарям му: „Аз.“ А той: „Нали аз те съсякох в Чигирин?“ — „Точно така.“ — „Значи ти — казва — служиш при пан Скшетуски?“ Че като почнах да лъжа: „Аз — казвам — на никого вече не служа. Повече зло, отколкото добро, видях на тая служба, затова предпочетох да отида на свобода при казаците, сега от десет дни гледам ваша милост и ще те излекувам!“ Той ми повярва и много ми се доверяваше. От него узнах, че Розлоги е изгорено, че убил двама от князете, а другите, като чули това, най-напред искали да дойдат при нашия княз, но понеже не могли, избягали в литовската войска. Но най-зъл беше, когато споменаваше оня дебел шляхтич, тогава, казвам ти, ваша милост, така скърцаше със зъби, сякаш лешници трошеше.

— Дълго ли боледува?

— Дълго, много дълго, защото най-напред раните му заздравяваха, а после пак се отваряха, понеже не се беше погрижил за тях от самото начало. Сума нощи прекарах аз при него (дано го Бог тръшне) като при някой добър човек. А трябва да знаеш, ваша милост, че аз съм се заклел в спасението на душата си да му се отплатя за злото, което ми стори, и ще удържа клетвата си, ако ще би цял живот да ходя подире му, понеже той така ме унизи мене, невинния, и така ме преби като куче. А пък аз не съм някакъв селяндур. Той трябва да загине от моята ръка, освен ако някой не го убие преди това. Казвам ти, ваша милост, че имах сто пъти удобен случай да направя това, защото често нямаше никого при него освен мене. Тогава си мислех дали да го намушкам или не — но ме беше срам да го мушна така, както лежи в леглото.

— Прави ти чест, че не си го убил aegrotum et inermem[2]. Тъкмо това щеше да бъде постъпка на селяк, а не на шляхтич.

— Ето, виждаш ли, ваша милост, и аз така мислех. Спомних си, че когато родителите ми ме изпращаха от къщи, дядо ме благослови, прекръсти ме и каза: „Помни, глупако, че си шляхтич, и имай амбиция, служи вярно, но не позволявай да те унижават.“ Казваше също, че когато шляхтич постъпи като селянин, тогава Господ Исус Христос плаче. А аз запомних това и го спазвам. Ето защо трябваше да се откажа от удобния случай. А близостта ни ставаше все по-голяма! Много пъти той ме питаше: „Как да те възнаградя?“ Тогава аз му отговарях: „Както искаш, ваша милост.“ И не мога да се оплача, възнагради ме щедро, а пък и аз си взех сам, тъй като си мислех: защо да остава в разбойнически ръце? Покрай него и другите ми даваха, понеже, казвам ти, ваша милост, и низовци, и селяните никого не обичат като него, при все че в цялата Жечпосполита няма един шляхтич, който да презира тълпата повече от него…

Тук Женджан започна да клати глава, сякаш си припомняше нещо и се чудеше на нещо, а след малко продължи да говори:

— Чуден е този човек и трябва да се признае, че има шляхтишка фантазия. А пък как обича княгинята! Как я обича, всемогъщи Боже! Щом пооздравя, при него почна да идва Донцовна да му врачува. И му врачуваше, но не казваше нищо добро. Тя е цял великан и поддържа връзки с дяволите… Но е хубава мома. Като се засмее, можеш да се закълнеш, че кобила цвили на ливада. И показва такива здрави бели зъби, та броня може да разкъса с тях, а когато стъпва, земята се тресе под нея. И изглежда, че с Божие позволение беше видяла нещо в мене, та й харесваше моята хубост. Не се случваше да мине край мене и да не ме дръпне или за главата, или за ръкава, или да не ме мушне. А много пъти казваше: „Ела!“ Но аз се страхувах да не би черният да ми строши някъде насаме врата, тогава би пропаднало всичко, което бях събрал. Затова й отговарях: „Малко ли са ти другите!“ А тя: „Харесваш ми, макар че си дете! Харесваш ми.“ — „Махай се, дундо!“ Но тя си знае нейното: „Харесваш ми! Харесваш ми!“

— А видя ли я как врачува?

— Видях, чух. Някакви пушеци, съскания, писъци, някакви сенки, та чак изтръпнах. А тя стои по средата, пърчи черните си вежди и повтаря: „Лях при нея! Лях при нея! Чилу! Хуку! Чилу!… Лях при нея!“ Или пък ще сипе пшеница в сито и гледа, а зърната се движат като червеи и: „Чилу! Хуку! Чилу! Лях при нея!“ Ей, ваша милост, ако не беше той такъв разбойник, щеше да ми дожалее, като гледах неговото отчаяние след всяко врачуване. Случваше се, побледнее като платно, падне възнак, закърши ръце над главата си и почне да се вайка, да скимти, да моли и да се извинява пред княгинята, че като разбойник отишъл в Розлоги и избил братовчедите й. „Къде си ти, гургуличке? Къде си ти, единствена?! — казва. — На ръце бих те носил, а сега не мога да живея без тебе!… С ръка, казва, няма да те бутна, твой роб ще бъда, само да те гледат очите ми.“ Или пък си спомни за пан Заглоба и тогава почне да скърца и да хапе със зъби леглото, докато сънят не го обори. Но и насън още стенеше и въздишаше.

— А тя никога ли не му предрече добро?

— По-късно вече не зная, ваша милост, защото той оздравя, а и аз се откъснах от него. Пристигна отец Ласко, а Богун ми направи добро — можах да замина със свещеника за Гушча. Ония разбойници знаеха, че имам понасъбрани разни неща, пък и аз не криех, че заминавам, за да помогна на родителите си.

— И не те ли ограбиха?

— Може би щяха да ме ограбят, но за щастие тогава нямаше татари, а казаците не смееха, беше ги страх от Богун. Пък и те ме смятаха за напълно свой човек. Та нали сам Хмелницки ми беше заповядал да слухтя и да му съобщавам какво се говори у брацлавския воевода, ако там се съберат някакви панове… Ах, дано пукне! Та пристигнах аз в Гушча, но разездите на Кривонос стигнаха чак там и убиха отец Ласко, а аз закопах половината от своето богатство и избягах с другата половина, като чух, че ваша милост унищожава бунтовниците около Заслав. Слава на всевишния Бог, че намерих ваша милост здрав и читав и че се готвиш за сватба… Това ще бъде вече краят на всички беди. Казвах им аз на тия разбойници, които отиваха срещу нашия господар княза, че няма да се върнат. Намериха каквото са търсили! Може би и войната ще свърши вече.

— Къде ти! Едва сега ще започне със самия Хмелницки.

— А ваша милост ще воюваш ли след сватбата?

— Ти да не мислиш, че след сватбата ще стана страхливец?

— О, не съм мислил такова нещо! Аз зная, че всеки друг може да стане страхливец, но ваша милост няма да стане, само питам така, защото, като занеса на родителите си това, което съм събрал, бих искал пак да тръгна с ваша милост. Може Бог да ми помогне да платя на Богун за злото, което ми стори. Нали ако не е достойно с подлост да му платя, къде другаде ще го намеря, ако не на бойното поле. Той няма да се крие…

— Толкова ли му имаш зъб?

— Нека всеки да си държи на своето. А аз, щом съм се заклел, и в Турция бих отишъл подир него. Другояче не може да бъде. А сега ще дойда с ваша милост в Тарнопол, а после на сватба. Но защо, ваша милост, тръгваш за Бар през Тарнопол? Нали Тарнопол не е на пътя?

— Защото трябва да заведем там хоронгвите.

— Разбирам, ваша милост.

— Сега дай нещо да хапна — каза пан Скшетуски.

— Помислил съм вече за това. Стомахът е главното.

— Веднага след закуска тръгваме.

— Слава Богу, макар че конете ми са страшно отслабнали.

— Ще кажа да ти дадат още един. Ще яздиш него.

— Благодаря покорно, господарю мой — каза Женджан и се усмихна от задоволство при мисълта, че заедно с парите и колана на точки получаваше трети подарък.

Бележки

[1] Ненаситен вълк (лат.). — Б.пр.

[2] Болен и невъоръжен (лат.). — Б.пр.