Хенрик Сенкевич
С огън и меч (10)

Десета глава

Бързите чайки летяха като лястовици по течението и носеха младия рицар и неговата съдба. Поради придошлата вода праговете не представляваха особена опасност. Чайките минаха Сурския и Лоханния, благоприятното течение ги прехвърли през Вороновския бент, докоснаха леко Княжия и Стрелецкия, но само се отъркаха о тях, без да се разбият, докато най-сетне в далечината видяха пяната и водовъртежите на страшния Ненаситец. Тук вече трябваше да слязат и да влачат лодките по суша. Работа дълга и тежка, която обикновено отнемаше цял ден. За щастие по целия бряг се намираха много дървени трупчета, изглежда останали от по-раншни преминавания, подлагани под лодките, за да се влачат по-леко по земята. Жива душа не се виждаше из цялата околност и в степта, по реката — нито една чайка, защото до Сеч можеха вече да минават само ония, които пан Гроджицки пускаше през Кудак, а той нарочно беше откъснал Запорожието от останалия свят. Затова само гърмът на вълните, които се разбиваха в скалите на Ненаситец, нарушаваше тишината. Докато хората влачеха лодките, пан Скшетуски наблюдаваше това чудо на природата. Страхотна гледка порази очите му. Седем скални прегради пресичаха реката по цялата й ширина, стърчаха над водата черни, разръфани от вълните, които бяха пробили в тях нещо като врати и проходи. Реката с цялата тежест на водата биеше в тия прегради, връщаше се, отблъсната назад, и подлудяла, бясна, разбита на бяла, разпенена маса, се мъчеше да ги прескочи като разярен жребец. Но отблъсната още веднъж, преди да успее да се втурне през отворите, тя сякаш гризеше скалите със зъби, гърчеше се от безсилен гняв в чудовищни водовъртежи, изригваше нагоре цели стълбове, кипеше като врелец и се задъхваше от умора като див звяр. После отново гръм сякаш от сто оръдия, вой на глутница вълци, хъркане, напрягане и при всяка скална преграда все същата борба, все същият хаос. Над бездната — крясък на птици, като че ли ужасени от тая гледка, между преградите — мрачни сенки на скали, които трепкат в по-тихата вода отстрани като зли духове.

Хората, които теглеха лодките, макар и свикнали с тая гледка, се кръстеха богобоязливо и предупреждаваха поручика да не се приближава много до брега. Защото имаше предания, че който твърде дълго гледа Ненаситец, най-сетне ще види нещо такова, от което разумът му ще се помъти; твърдеше се също така, че понякога от водовъртежите се показвали дълги черни ръце, хващали непредпазливите, приближили се прекалено много, и тогава страшен кикот се разнасял из пропастите. Нощем дори запорожците не смееха да влачат лодките си.

Никого не приемаха в Сечта за член на братството, ако не е преминал сам през праговете с лодка, но за Ненаситец правеха изключение, защото тук скалите никога не се заливаха. Само за Богун слепците пееха песни, че и през Ненаситец се бил промъкнал, при все че никой не вярваше в това.

Влаченето на лодките отне близо един ден време и слънцето отиваше вече на залез, когато поручикът отново седна в лодката. Но пък останалите прагове преминаха лесно, защото те бяха изцяло покрити от водата, и най-сетне излязоха в „тихите води при Низ“.

По пътя пан Скшетуски видя в оброчището на кучкасите грамадната могила от бели камъни, която князът беше заповядал да се издигне за спомен от неговото пребиваване тук и за която пан Богуслав Машкевич му бе разказвал в Лубни. Оттук до Сечта вече не беше далеко, но поручикът не искаше да влиза нощем в чертомелишкия лабиринт и реши да пренощува на остров Хортица.

Той искаше също така да срещне някой запорожец, та предварително да съобщи за себе си, за да знаят, че пристига не кой да е, а посланик. Но Хортица изглеждаше празен, което много учуди поручика, понеже той знаеше от Гроджицки, че там постоянно пребивава казашка част, за да отблъсква татарските нападения. Тогава Скшетуски заедно с няколко души се впусна доста далеко от брега на разузнаване, но не можа да претърси целия остров, тъй като той беше дълъг цяла миля, а вече се стъмваше и настъпваше не особено хубава нощ. Затова се върна при чайките, които през това време бяха изтеглени на пясъка, и за през нощта бяха разпалени огньове срещу комарите.

По-голямата част от нощта мина спокойно. Казаците и лодкарите бяха заспали край огньовете. Бдеше само стражата, а заедно с нея и поручикът, измъчван, откак тръгнаха от Кудак, от страшно безсъние. Той усещаше също, че го тресе. Понякога му се струваше, че от вътрешността на острова чува да се приближават стъпки или някакви странни отгласи, които напомняха далечно врещене на кози. Но мислеше, че ухото го лъже.

Внезапно, вече към разсъмване, пред него се изправи някаква тъмна фигура.

Беше един от стражата.

— Пане поручик, идат! — каза той задъхано.

— Кой иде?

— Навярно низовци, приближават се около четирийсет души.

— Добре. Не са много. Събуди хората! Засилете огньовете.

Казаците веднага скочиха на крака. От огньовете избухнаха пламъци, които осветиха чайките и шепата войници на поручика. Останалите от стражата също дотърчаха при него.

В това време неравните стъпки на групата се чуваха ясно; тия стъпки се спряха на известно разстояние; веднага някакъв глас попита със заплашителен тон:

— Кой е на брега?

— А вие кои сте? — отвърна вахмистърът.

— Отговаряй, вражи сине, иначе ще те попитам с пушката.

— Негово превъзходителство посланикът на негово височество княз Йереми Вишньовецки, изпратен при атамана кошевой — обяви тържествено вахмистърът.

Гласовете в групата замлъкнаха; изглежда, че хората там се съвещаваха.

— Я ела тук сам! — извика вахмистърът. — Не бой се. Никой не бие посланиците, но и те никого не бият!

Отново се чуха стъпки, след малко от мрака се появиха няколко десетки души. По тъмната кожа на лицата им, ниския ръст и кожусите с вълната навън поручикът от пръв поглед разбра, че по-голямата част са татари. Казаци имаше само петнайсетина. В главата на пан Скшетуски като светкавица се мярна мисълта, че щом на остров Хортица има татари, значи Хмелницки се е върнал от Крим.

Начело на групата стоеше стар запорожец с грамаден ръст, с диво и жестоко лице. Той се приближи до огъня и попита:

— А кой е тук посланикът?

Наоколо се разнесе силна миризма на водка. Очевидно запорожецът беше пиян.

— Кой е тук посланикът? — повтори той.

— Аз съм — каза гордо пан Скшетуски.

— Ти?

— Да не съм ти брат, та ми говориш на „ти“?

— Научи се, грубиянино, на политика! — скочи вахмистърът. — Казва се: ясновелможни пане посланик!

— Смърт за вас, дяволски изчадия! Серпяховска^[1] смърт заслужавате, ясновелможни синковци! А вие защо отивате при атамана?

— Това не е твоя работа! Знай само едно, че отговаряш с главата си, ако не стигна час по-скоро при атамана.

В тоя миг от групата излезе втори запорожец.

— Ние сме тук по волята на атамана — каза той. — Пазим никакъв лях да не се приближава, а който се приближи, трябва да го вържем и откараме при него. Това ще направим и с вас.

— Който отива доброволно, него няма да връзваш.

— Ще го връзвам, защото такава е заповедта.

— А знаеш ли, селяко, какво нещо е особата на посланика? И знаеш ли кого представлявам тук?

Изведнъж старият великан го прекъсна:

— Ще заведем посланика, но за брадата! Ето така!

При тия думи той посегна с ръка към брадата на поручика. Но в същия миг изохка и сякаш поразен от гръм, се строполи на земята.

Поручикът строши главата му с бойната си секира.

— Мушкай, мушкай! — завиха бясно гласове в групата.

Казаците на княза се хвърлиха на помощ на своя началник; загърмяха пушки, виковете „мушкай, мушкай!“ се сляха с дрънкането на оръжието. Започна безредна битка. Отъпканите при бъркотията огнища угаснаха и мрак обви сбилите се. Скоро хората от двете страни така се вкопчиха едни в други, че нямаше място за сечене, а ножовете, пестниците и зъбите заместиха сабите.

Внезапно от вътрешността на острова се чуха множество викове; идваше помощ за нападателите.

Още малко и тя щеше да закъснее, защото дисциплинираните казаци на Скшетуски вече вземаха връх.

— Към лодките! — извика поручикът с гръмлив глас.

Заповедта беше изпълнена в миг. За зла чест чайките бяха извлечени много навътре по пясъка и сега не беше лесно да ги тласнат във водата.

В това време неприятелят се втурна като фурия към брега.

— Огън! — изкомандва пан Скшетуски.

Залпът на мускетите веднага спря нападателите, които се смутиха, объркаха се и се оттеглиха в безредие, като оставиха десетина трупа, проснати на пясъка; някои от тия тела се мятаха конвулсивно като риба, извадена от водата и хвърлена на брега.

В същото време лодкарите, опрели весла о земята, подпомагани от казаците, напрягаха последни сили, за да тласнат чайките във водата; но напразно.

Неприятелят започна атака отдалеко. Плясъкът на куршумите по водата се смеси със съскането на стрелите и стоновете на ранените.

С все по-пронизителни викове „Аллах, Аллах!“ татарите се подканяха взаимно. Отговаряха им виковете на казаците „мушкай, мушкай!“, както и спокойният глас на пан Скшетуски, който все по-често повтаряше командата:

— Огън!

Първото развиделяване освети с бледа светлина битката. Откъм сушата се виждаше тълпата от казаци и татари, едните с лица до прикладите на пушките, другите — извити назад, с опъната тетива на лъковете; откъм водата — две чайки, които димяха и светеха от непрекъснатите залпове. По средата лежаха тела, вече спокойно проснати върху пясъка.

В едната лодка стоеше прав пан Скшетуски, по-висок от другите, горд, спокоен, с жезъл на поручик в ръка и с гола глава, защото една татарска стрела бе отнесла шапката му.

Вахмистърът се приближи до него и прошепна:

— Пане, няма да издържим. Противниците са много!

Но поручикът вече държеше само да подпечата с кръвта си своята мисия, да запази достойнството си и да загине славно. Ето защо, докато казаците си направиха от чувалите с храна нещо като прикритие, иззад което стреляха срещу неприятеля, поручикът стоеше открит и изложен на изстрелите.

— Добре! — каза той. — Ще загинем до последния човек.

— Ще загинем, бащице! — викнаха неговите казаци.

— Огън!

Чайките отново задимяха. От вътрешността на острова започнаха да прииждат нови тълпи, въоръжени с пики и коси. Нападателите се разделиха на две групи. Едната поддържаше огъня, другата, съставена от над двеста молойци и татари, само чакаше удобен момент за ръкопашна атака. В същото време от тръстиките около острова се показаха четири лодки, които щяха да нападнат поручика в тил и в двата фланга.

Беше вече съвсем светло. Само димът се точеше на дълги ивици в спокойния въздух и закриваше полесражението.

Поручикът заповяда на двайсет казака да се обърнат срещу атакуващите лодки, които, тласкани от веслата, летяха със скоростта на птици по спокойната речна повърхност. Поради това огънят срещу татарите и казаците, които идеха от вътрешността на острова, отслабна значително.

Те изглежда, че това чакаха.

Вахмистърът отново се приближи до поручика.

— Пане! Татарите вземат ханджарите в уста и ей сега ще се хвърлят върху нас.

И наистина към триста души татари със саби в ръка и с ножове в зъби се готвеха за атака. Заедно с тях имаше и няколко десетки запорожци, въоръжени с коси.

Предстоеше атаката да започне от всички страни, защото лодките на нападателите се приближиха вече на един изстрел. От бордовете им започнаха да цъфват пушеци. Куршумите заваляха като град върху хората на поручика. Двете чайки се изпълниха със стонове. След двайсетина минути половината казаци на поручика бяха избити, останалите още се бранеха отчаяно. Лицата им бяха почернели от дим, ръцете им капваха от умора, погледът се помътваше, кръв заливаше очите, цевите на мускетите започнаха да парят в ръцете. Повечето бяха ранени.

В тоя момент страхотен крясък и вой раздра въздуха. Татарите се втурнаха в атака.

Пушеците, прогонени от движението на човешките маси, внезапно се пръснаха и откриха пред очите двете чайки на поручика, покрити от възчерната тълпа татари като два конски трупа, разкъсвани от глутница вълци. Тая тълпа напираше, мяташе се, виеше, катереше се, изглеждаше, че се сражава помежду си, и гинеше. Двайсетината останали казаци още оказваха съпротива, а пан Скшетуски стоеше до мачтата с окървавено лице, със стрела, забита чак до дръжката в лявото рамо, и се бранеше ожесточено. Фигурата му изглеждаше грамадна сред заобиколилата го тълпа, сабята му бляскаше като светкавица. На ударите му отговаряха стонове и вой. Вахмистърът и още един друг казак го пазеха от двете страни и на моменти тълпата с ужас отстъпваше пред тая тройка, но тласкана отзад, сама се блъскаше и умираше под ударите на сабите.

— Хванете ги живи! При атамана! — крещяха гласове сред тълпата. — Предай се!

Но пан Скшетуски се предаваше вече само на Бога, защото внезапно побледня, олюля се и рухна на дъното на чайката.

— Прости, бащице! — викна вахмистърът отчаяно.

Но след малко и той падна. Подвижната маса от нападатели покри напълно чайките.