Хенрик Сенкевич
С огън и меч (42)

Четиридесет и втора глава

Първите бегълци от поражението при Пилавци стигнаха в Лвов сутринта на 26 септември и едновременно с отварянето на градските порти страшната вест се разнесе мълниеносно из града и събуди у едни недоверие, у други паника, а у трети отчаяно желание за отбрана. Пан Скшетуски с отреда си пристигна два дни по-късно, когато целият град беше претъпкан с избягали войници, шляхта и въоръжени граждани. Мислеха вече за отбраната, защото всеки момент очакваха татарите, но още не се знаеше кой ще застане начело и как ще подхване работата, понеже навсякъде цареше безредие и паника. Някои бягаха от града, като откарваха семействата и имуществото си, а жителите от близката околност търсеха убежище в него; тези, които заминаваха и пристигаха, задръстваха улиците и надаваха викове да им се даде път; навсякъде беше пълно с коли, сандъци, вързопи и коне, както и с войници от различни части; по лицата на всички се четеше неувереност, трескаво очакване, отчаяние или примирение. Час по час като вихрушка избухваше ужас, разнасяха се викове: „Идат! Идат!“ — и тълпите се раздвижваха като морска вълна; понякога тичаха слепешаката, накъдето им видят очите, подгонени от безумието на страха, докато не се разбереше, че пристига някаква нова група бегълци.

А такива групи се трупаха все повече — но колко жалка гледка представляваха тия войници, които доскоро вървяха цели в злато и пера, с песен на уста и с гордост в очите в похода против селенията! Днес дрипави, гладни, измършавели, покрити с кал, на изтощени коне, с белезите на позора върху лицата, подобни по-скоро на просяци, отколкото на рицари, биха могли да будят само съжаление, ако беше време за съжаление в тоя град, срещу чиито стени всеки миг можеше да връхлети цялата мощ на врага. И всеки от тия опозорени рицари се утешаваше само с това, че има толкова много, толкова хиляди другари по срам; в първия час всички се криеха, а после претръпваха и започваха шумно да се оплакват и укоряват, да сипят проклятия и заплахи, да се влачат по улиците, да пият по кръчмите и само да увеличават безредието и тревогата.

Защото всеки повтаряше: „Татарите са съвсем близо!“ Едни видели пожари зад себе си, други се кълняха във всички светии, че им остава само да хванат гората. Купчините хора, които обграждаха войниците, слушаха с напрежение тия вести. Покривите и кулите на черквите бяха обсипани с хиляди любопитни; камбаните биеха тревога — а тълпите от жени и деца се задушаваха по черквите, в които между ярки свещи блестеше светата дарохранилница.

Пан Скшетуски със своя отред си пробиваше бавно път от Халицката порта през плътната маса от коне, коли, войници, през занаятчийските сдружения, застанали при своите знамена, и през тълпите, които с удивление гледаха тая хоронгва, която влизаше в града не в безредие, а в боен ред. Започнаха да викат, че пристига помощ, и отново с нищо неоправданата радост обзе масите, които започнаха да се притискат и да хващат пан Скшетуски за стремената. Дотърчаха и войници, които викаха: „Това са бойци на Вишньовецки! Да живее княз Йереми!“ Настана такава блъсканица, че хоронгвата едва напредваше.

Най-сетне насреща се появи отред драгуни начело с офицер. Войниците проправяха път през тълпата, а офицерът викаше: „Дайте път! Дайте път!“ — и удряше с плоското на сабята ония, които не отстъпваха достатъчно бързо.

Скшетуски позна Кушел.

Младият офицер поздрави сърдечно познатите.

— Какви времена! Какви времена! — каза той.

— Къде е князът? — питаше Скшетуски.

— Щеше да го умориш от грижа, задето толкова дълго те няма. Изгледа си очите за тебе и твоите хора. Сега е в манастира на бернардинците; мене ме изпратиха да пазя реда в града, но Грозвайер^[1] вече се е заел с това. Ще дойда с тебе в черквата. Там сега има съвещание.

— В черквата?

— Тъй вярно. Ще предлагат жезъла на княза, защото войниците заявяват, че няма да защитават града под предводителството на друг.

— Да вървим! И аз бързам да стигна при княза.

Съединените части тръгнаха. По пътя Скшетуски разпитваше за всичко, което става в Лвов, и дали отбраната е вече решена.

— Тъкмо сега се решава тоя въпрос — каза Кушел. — Гражданите искат да се отбраняват. Какви времена! Хора от долно съсловие проявяват повече сърцатост, отколкото шляхтата и войниците.

— А военачалниците? Какво е станало с тях? В града ли са и няма ли да пречат на княза?

— Стига той самият да не се противопостави! Имаше по-добро време, когато трябваше да му се даде хетманският жезъл, сега е късно. Военачалниците не смеят да се покажат пред очите на хората. Княз Доминик само си починал и се нахранил в двореца на архиепископа и веднага се махнал. И добре е направил — няма да повярваш колко са озлобени войниците срещу него. Вече го няма, а те продължават да викат: „Дайте го тук, веднага ще го разсечем!“ — и сигурно нямаше да мине без някой инцидент. Пан коронният подчаши дойде пръв тук и дори започна да приказва против княза, но сега седи мирно, защото и срещу него се надига протест. Всички го обвиняват в очите, а той само гълта сълзите. Общо взето, страшни работи стават! Какви времена дойдоха! Казвам ти: благодари на Бога, че не беше при Пилавци, че не си бягал оттам, тъй като ние, които бяхме там, само по едно чудо не си загубихме напълно ума.

— А нашата дивизия?

— Няма я вече! Едва останало нещичко от нея. Вурцел го няма. Махницки го няма, Зачвилиховски го няма. Вурцел и Махницки не бяха при Пилавци, защото останаха в Константинов. Там ги остави тоя Велзевул княз Доминик, за да намали силата на нашия княз. Не се знае дали са успели да избягат, или неприятелят ги е пленил. Старият Зачвилиховски потъна като камък във вода. Дай Боже да не е загинал.

— А много ли войници са се събрали тук?

— Има доста, но каква полза от това!… Само князът би могъл да се справи с тях, ако пожелае да приеме жезъла, защото те не искат да слушат никого. Князът страшно се безпокоеше за тебе и за войниците… Това е единствената цяла хоронгва. Ние вече те бяхме оплакали.

— Сега е щастлив оня, когото оплакват.

Някое време пътуваха мълчаливо, като гледаха тълпите и слушаха гълчавата и виковете: „Татари! Татари!“ На едно място видяха страшна гледка: разкъсваха на парчета един човек, обвинен от тълпата в шпионаж. Камбаните биеха непрекъснато.

— Татарската орда скоро ли ще бъде тук? — попита Заглоба.

— Дявол я знае!… Може би още днес. Тоя град няма да се отбранява дълго, не ще издържи. Хмелницки идва с двеста хиляди казаци освен татарите.

— Капут!^[2] — отговори шляхтичът. — По-добре да бяхме продължили презглава нататък! Защо спечелихме толкова победи?

— От кого?

— От Кривонос, от Богун, дявол знае от кого още!

— Ами! — каза Кушел и като се обърна към Скшетуски, го попита с тих глас: — А тебе, Ян, Бог не те ли зарадва с нещо? Не намери ли това, което търсеше? Не узна ли поне нещичко?

— Не е време да се мисли за това! — възкликна Скшетуски. — Какво съм аз с моите лични работи пред това, което стана? Всичко е суета, суета, а накрая смърт!

— И на мене ми се струва, че целият свят ще загине скоро — каза Кушел.

В това време стигнаха до черквата на бернардинците, която светеше. Безкрайни тълпи стояха пред черквата, но не можеха да влязат вътре, че кордон от пазачи с алебарди затваряше входа и пускаше само по-видните граждани и висшите военни чинове.

Скшетуски заповяда на хората си да образуват втори кордон.

— Да влезем — каза Кушел. — Половината Жечпосполита се намира в тая черква.

Влязоха. Кушел не беше преувеличил много. Всички по-видни личности във войската и в града се бяха събрали тук на съвещание: воеводи, кастелани, полковници, ротмистри, офицери от чуждестранни части, духовенство, толкова шляхта, колкото черквата можеше да побере, множество военни от по-долни чинове и двайсетина градски съветници начело с Грозвайер, който предвождаше гражданството. Тук бяха и князът, и пан коронният подчаши, един от военачалниците, и киевският воевода, и стобницкият староста, и Весел, и Арцишевски, и литовският полковник пан Ошински — насядали пред големия олтар така, че да може publicum^[3] да ги вижда. Съвещаваха се бързо, трескаво, както обикновено в такива случаи: ораторите излизаха напред и заклинаха първенците да не предават без съпротива града във вражите ръце. Дори ако го сполети гибел, градът ще спре неприятеля, Жечпосполита ще се съвземе. Какво липсва за отбраната? Има стени, има решителност — трябва им само вожд. А когато се говореше така, сред публиката започваше шепот, който преминаваше в силни възгласи — ентусиазъм обземаше събраните. „Ще загинем! С готовност ще загинем — викаха, — за да измием позора от Пилавци, да заслоним отечеството!“ Сабите задрънкаха и голите им острия почнаха да святкат при блясъка на свещите. А други викаха: „Тихо! В съвещанието трябва да има ред!“ — „Да се отбраняваме или не?“ — „Да се отбраняваме! Да се отбраняваме!“ — крещеше събранието така, че отразеното от сводовете ехо повтаряше: „Да се отбраняваме!“ „Кой ще бъде вождът? Кой ще бъде вождът?“ — „Княз Йереми. Той е вожд! Той е герой, той да отбранява града и Жечпосполита. На него да дадат жезъла и да живее!“

Тогава от хиляди гърла се изтръгна толкова гръмък вик, че стените чак затрепераха, а стъклата на черковните прозорци задрънчаха:

— Княз Йереми! Княз Йереми! Да живее! Да живее! И да побеждава!

Хиляди саби засвяткаха, всички очи се обърнаха към княза, а той стана спокойно и със смръщени вежди. Веднага всичко утихна, та муха да бръмне, щеше да се чуе.

— Ваша милост панове! — рече князът със звучен глас, който при тая тишина стигна до ушите на всички. — Когато кимврите и тевтоните нападнали римската държава, никой не искал да поеме главното командване, докато го поел Марий. Но Марий имал законно право да го поеме, защото не е имало вождове, назначени от сената… В тоя хаос и аз не бих отказал да поема властта, понеже искам да служа на отечеството си — но не мога да приема жезъла, тъй като бих обидил отечеството, сената и върховните власти, а не искам да бъда самозван вожд. Между нас е тоя, на когото Жечпосполита е дала жезъла. Това е пан коронният подчаши…

Князът не можа да довърши, защото при споменаването на подчашия се вдигна страхотна врява и дрънкане на саби; тълпата се залюля и избухна като барут, върху който е паднала искра. „Вън! Смърт за него! Pereat!“^[4] — носеше се из тълпата. „Pereat! Pereat!“ — чуваше се все по-силно. Подчашият скочи от стола си блед, с капки студена пот по челото, а в това време към дървената преграда и олтара започнаха да се приближават сърдити мъже и вече се чуваше зловещото: „Дайте го тук!“ Князът, като видя накъде отива работата, стана и протегна десница.

Тълпата се спря, понеже смяташе, че той иска да говори; в един миг утихна.

Но князът искаше само да предотврати бурята и саморазправата и да не допусне проливане на кръв в черквата. Затова, като видя, че най-опасният момент е минал, отново седна на мястото си.

Два стола по-нататък, заслонен само от киевския воевода, седеше нещастният подчаши: той беше отпуснал побелялата си глава върху гърдите, ръцете му висяха, а от устата му излизаха думи, прекъсвани от хлипове.

— Господи, заради греховете си със смирение приемам тоя кръст. Старецът можеше да събуди милосърдие и в най-коравото сърце, но тълпата обикновено е безмилостна, затова отново почнаха да викат, когато изведнъж киевският воевода стана и даде знак с ръка, че иска да говори.

Той беше съпровождал Йереми в победите, затова го слушаха с готовност.

А воеводата се обърна към княза и с най-трогателни думи го заклинаше да не отхвърля жезъла и да не се колебае да спаси отечеството. Когато Жечпосполита загива, законите ще трябва да спят и трябва да я спасява не назначен вожд, а тоя, който е най-способен да я спаси: „Затова вземи ти жезъла, непобедими вожде! Вземай и спасявай! Не само града, а цялата Жечпосполита. Ето аз, старецът, те моля с нейната уста, а заедно с мене всички съсловия, всички мъже, жени и деца. Спаси я! Спаси я!“

Тук се случи нещо, което трогна всички сърца: една жена с жалейни дрехи се приближи до олтара и като хвърли в краката на княза златните си накити и скъпоценностите си, коленичи пред него, зарида гласно и занарежда:

— Носим ти нашите богатства! Живота си предаваме в твоите ръце, спаси ни, спаси ни, спаси ни, защото загиваме.

При тая гледка сенаторите, военните, а заедно с тях и цялото множество заплака гръмогласно — и само един вик се чуваше в черквата:

— Спаси ни!

Князът закри очите си с ръце, а когато вдигна лице, и в неговите зеници блестяха сълзи. Въпреки това той се колебаеше. Какво ще стане с авторитета на Жечпосполита, ако той приеме тоя жезъл?

Тогава стана коронният подчаши.

— Аз съм стар — рече той, — нещастен и смазан. Имам право да се откажа от товара, който е свръх силите ми, и да го сложа върху по-млади плещи… И ето пред разпнатия Бог и цялото рицарство на тебе предавам жезъла — вземи го.

И подаде тоя знак на властта на Вишньовецки. Настана такава тишина, та човек би чул, ако бръмнеше муха. Най-сетне се разнесе тържественият глас на Йереми:

— Заради моите грехове… приемам.

Тогава безумна радост овладя събранието. Тълпата строши троновете, падна пред краката на Вишньовецки и започна да хвърля скъпоценности и пари. С бързина на светкавица вестта се разнесе из целия град: войниците лудееха от радост и викаха, че искат да тръгнат срещу Хмелницки, срещу татарите и султана. Гражданите вече не мислеха за предаване, а за отбрана до последна капка кръв. Арменците доброволно почнаха да носят пари в градския съвет, преди да се заговори за облагане; в синагогата евреите крещяха от благодарност; оръдията по валовете обявиха с гръм радостната новина; по улиците стреляха с кремъклийки, мускети и пистолети. Виковете продължиха цяла нощ. Някой незапознат с положението можеше да помисли, че градът чества триумф или голям празник.

А пък всеки миг триста хиляди неприятели — армия, по-голяма от тая, която би могъл да събере германският император или френският крал, и по-дива от ордите на Тамерлан — се очакваше да обсадят стените на тоя град.