Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия [за Жеч Посполита] (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Ogniem i mieczem, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
elemag_an (2012 г.)
Допълнителна корекция
elemagan (2014 г.)

Издание:

Хенрик Сенкевич. С огън и меч. Книга първа

Книга първа от трилогията

Полска, второ издание

Преводач: Димитър Икономов

Редактор: Стефан Илчев

Коректори: Магдалена Атанасова, Катя Илиева

Художник: Лили Басарева

На корицата — фрагмент от картина (1898) на художника Юлиуш Косак „Пан Пашек при Ляховичи“ (1660)

ИК „Тренев & Тренев“ — София, 1992 г.

 

 

Издание:

Хенрик Сенкевич. С огън и меч. Книга втора

Книга първа от трилогията

Полска, второ издание

Преводач: Димитър Икономов

Редактор: Стефан Илчев

Коректори: Магдалена Атанасова, Катя Илиева

Художник: Лили Басарева

На корицата — фрагмент от картина (1892) на художника Юлиуш Косак „Защита на полското знаме при Хотим (1621)“

ИК „Тренев & Тренев“ — София, 1992 г.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от elemagan

Статия

По-долу е показана статията за С огън и меч от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на С огън и меч.

„С огън и меч“
Ogniem i mieczem
Илюстрация на книгата от Юлиус Косак
Илюстрация на книгата от Юлиус Косак
АвторХенрик Сенкевич
Създаване1883 г.
Полша
Първо издание1884 г.
Полша
Издателствов България:
„Народна култура“, 1966
„Тренев & Тренев“, 1992
Книгоиздателска къща „Труд“, 2001
Оригинален езикполски
Жанристорически роман
Видроман
Поредица„Безсмъртен полски епос“
Следваща„Потоп“ (1886)

ПреводачДимитър Икономов (1966)
ISBNISBN 954-528-273-8
„С огън и меч“ в Общомедия

„С огън и меч“ (на полски: Ogniem i mieczem) е исторически роман от полския писател Хенрик Сенкевич.

Написан е, според автора, „за да повдигне духа“ на полския народ през злочестия период, последвал провалилото се Януарско въстание от 1863 – 1864 г., избухнало по време на подялбата на Полша. За първи път е публикуван през 1884 г. Това е първата част от трилогия, известна като „Безсмъртен полски епос“. Следващите 2 части на трилогията са романите „Потоп“ (Potop, 1886) и „Пан Володийовски“ (Pan Wołodyjowski, 1888). Романът е филмиран неколкократно, като последната му екранизация е от 1999 г.

Романът „С огън и меч“ ни изпраща в полско-литовското кралство Жечпосполита през XVII век по време на казашкото въстание на Богдан Хмелницки. Спечелил огромна популярност в Полша, в началото на XX век той се нарежда сред най-известните полски книги на всички времена. Творбата е въведена като задължително четиво в полските училища и е преведена на повечето европейски езици.

Сюжет

Романът разказва за любовта на Ян Скшетуски, шляхтич и хусарски поручик, и Юрко Богун, прочут казашки полковник, към красивата княгиня Елена Курцевич. Тя е обещана на казака от алчната си леля срещу големи богатства и работата е почти уредена, когато една вечер колата на Елена и леля ѝ се чупи насред пътя към тяхното имение Розлоги. Тогава обаче случайно се появява пан Скшетуски със своите хусари и помагат на двете жени. Любовта между Ян и Елена пламва от пръв поглед и той моли за ръката ѝ. Принуждава леля ѝ да се съгласи и да не я дава на Богун, като използва покровителството на своя военачалник-княз Йереми Вишньовецки, реално съществувала историческа личност.

И така всичко изглежда се нарежда според желанията на влюбените, когато Ян се нагърбва с важна мисия, възложена му от княза. Той трябва да отиде като пратеник в Запорожката Сеч, където казаците се готвят за бунт, а Богдан Хмелницки вече е избран за техен водач. Поручик Скшетуски се познава с Хмелницки, тъй като на връщане от Крим случайно му спасява живота, за което казакът му остава дълбоко признателен. Освен това по пътя преди да срещне своята Елена, Ян се отбива в Чихирин, където в кръчмата се запознава с двама от своите най-предани приятели — грамадния литовец Лонгинус Подбипенда и хитроумния пан Заглоба. Тук той среща и Чаплински, най-големия враг на Хмелницки, с когото се спречква и публично го унижава. Това обаче се оказва твърде полезно в по-нататъшното развитие на сюжета.

И така Скшетуски е вече близо до Сеч, когато положението му се изяснява. Тогава той изпраща верният си слуга Женджан с писма до княгиня Елена и леля ѝ със съвет да тръгнат към Лубни. След това Ян продължава пътя си към Сеч.

Край на разкриващата сюжета част.

Външни препратки

Петдесет и пета глава

Князът наистина бе заминал преди няколко дни за Замошч, за да събира нови войски, и не го очакваха да се върне скоро, затова Володийовски, Заглоба и Женджан тръгнаха, без да знае никой и в най-дълбока тайна, в която от останалите в Збараж хора беше посветен само пан Лонгинус, но и той, обвързан с честната дума, мълчеше като заговорник.

Вершул и другите офицери знаеха за смъртта на княгинята и не предполагаха заминаването на малкия рицар и Заглоба да има каквато и да било връзка с годеницата на нещастния Скшетуски, а по-скоро смятаха, че двамата приятели са решили да отидат при него, още повече че с тях беше и Женджан, за когото знаеха, че служи при Скшетуски. А те заминаха направо за Хлебановка и там се готвеха за похода си.

Заглоба преди всичко купи с парите, взети на заем от Лонгинус, пет едри подолски коня, годни за далечни походи и много харесвани от полските конници и казашките старейшини; такъв кон можеше цял ден да тича подир татарския жребец, а с бързината си надминаваше дори турските коне, от които беше по-издръжлив при всякакви промени на времето — и в студени нощи, и в дъждове. С такива именно пет бегача се снабди пан Заглоба; освен това той купи за себе си, за другарите си, както и за княгинята хубави казашки дрехи. Женджан се зае да се погрижи за съдържанието на дисагите и когато всичко беше вече предвидено и готово, тръгнаха на път, като се отдадоха под закрилата на Бога и на Свети Николай, покровител на девойките.

Така преоблечени, те лесно можеха да минат за някакви казашки атамани и често се случваше да ги спират войници от полските гарнизони и стражи, пръснати чак към Каменец — но при тях пан Заглоба се легитимираше лесно. Те дълго време пътуваха през безопасна местност, защото беше заета от хоронгвите на военачалника Лянцкоронски, който се приближаваше бавно към Бар, за да му бъдат под око казашките групи, които се събираха там. Всички вече знаеха, че от преговорите няма да излезе нищо, следователно войната надвисваше над страната, при все че главните сили още не бяха се раздвижили. Переяславското примирие свърши на Петдесетница; партизанската война всъщност не беше преставала никога, а сега се засили — и от двете страни само чакаха да се даде знак. В това време пролетта се усмихна над степите. Отъпканата от конските копита земя се покри със стръкчета трева и цветя, поникнали от телата на падналите рицари. В лазура над бойните поля се рееха чучулиги; във висините се носеха с крясък най-различни птици; под топлия повей на вятъра разлетите води се бръчкаха като лъскави люспи, а вечер жабите, които се къпеха в затоплените вълни, до късна нощ водеха радостни разговори.

Изглеждаше, че самата природа желае да излекува раните, да успокои болките, да скрие гробовете под цветята. Светло беше и на небето, и на земята, свежо, въздушно, весело, а цялата степ блестеше като златоткан губер, сияеше като дъга или полски колан, върху който сръчна работничка майсторски е съчетала всичките цветове. Степта трептеше от птици и над нея се носеше просторен вятър, който суши водата и прави човешките лица мургави.

Тогава всяко сърце се радва и се изпълва с безкрайна надежда, затова и нашите рицари бяха изпълнени с такава именно надежда. Пай Володийовски пееше непрекъснато, а пан Заглоба се протягаше на коня, подлагаше с наслада плещите си на слънцето, а веднъж, когато го бе напекло хубаво, каза на малкия рицар:

— Приятно ми е, защото, да си кажем правичката, след медовината и унгарското вино за старите кости няма нищо по-добро от слънцето.

— То е добро за всички — отговори пан Володийовски, — защото забележи, ваша милост, как дори животните обичат да се излежават на слънце.

— Цяло щастие е, че в такова време отиваме за княгинята — продължи Заглоба, — защото зиме, на студа, мъчно може да се бяга с момиче.

— Нека само да я грабнем, пък да не се казвам Володийовски, ако някой успее да ни я отнеме.

— Ще ти кажа, пане Михал — каза на това Заглоба, — че само от едно нещо се страхувам, и то е да не би в случай на война татарите да тръгнат нататък и да ни пресекат пътя — инак с казаците ще се справим пред селяните изобщо няма да се легитимираме, нали и ти забеляза, че ни смятат за казашки старейшини, а запорожците признават пернача и името на Богун ще ни бъде щит.

— Аз познавам татарите, защото в лубнинската държава животът ни преминаваше в непрекъснато воюване с тях, а особено аз и Вершул никога не сме имали почивка — отговори пан Михал.

— И аз ги познавам — отвърна Заглоба. — Нали съм ти казвал, че много години съм прекарал между тях и можех да стигна до висок сан. Но понеже не исках да се опоганча, трябваше да се откажа от всичко, а на това отгоре щях да умра като мъченик, след като спечелих за истинската вяра най-главния им духовник.

— Но ти, ваша милост, друг път си казвал, че това се е случило в Галац?

— В Галац беше едно, а в Крим — друго. Ти, ако мислиш, че светът свършва в Галац, значи нищо не знаеш. На тоя свят има повече синове на сатаната отколкото християни.

Тук в разговора се намеси Женджан.

— Не само от татарите можем да имаме пречки — каза той, — защото аз не казах на ваша милост какво ми съобщи Богун — че някакви скверни сили пазели тоя дол. Самата тая великанка, която пази княгинята, ще да е опасна магьосница. И приятелка с дяволите, та не знам дали те няма да я предупредят за нас. Наистина аз имам куршум, който съм лял върху светена пшеница — нея друг не я хваща, но освен това там имало цели полкове вампири, които пазели входа. Имайте грижа, ваша милост панове, да не ми се случи нещо лошо, че тогава ще ми пропадне наградата.

— Търтей ниедни — каза пан Заглоба. — Само това ни е работата — да мислим за твоето здраве. Дали няма да ти счупи дяволът врата, па дори да го счупи, много важно, ти и без това ще бъдеш осъден на вечни мъки заради твоята лакомия. Аз съм от стара коза яре, не можеш да ме излъжеш, и запомни едно: ако Горпина е опасна магьосница, аз съм още по-опасен от нея магьосник, в Персия съм учил черната магия. Тя служи на дяволите, а те служат на мене и мога да ора с тях като с волове — само че не искам, понеже мисля за спасението на душата си.

— Това е хубаво, ваша милост, но поне тоя път използвай своята магьосническа сила, все пак е по-добре да бъдем в безопасност.

— А аз повече вярвам в нашето право дело и в Божията закрила — каза Володийовски. — Нека дяволите да пазят Горпина и Богун, но с нас са небесните ангели, срещу които не могат да издържат и най-силните адски пълчища. По тоя случай обещавам на Свети Архангел Михаил седем свещи от бял восък.

— И аз ще прибавя една — каза Женджан, — та негова милост пан Заглоба да не ме плаши повече с осъждане.

— Аз пръв ще те пратя в пъкъла — отговори шляхтичът, — ако излезе, че не знаеш добре мястото.

— Как да не го зная? Да пристигнем веднъж при Валадинка, и аз със завързани очи ще го намеря. Ще тръгнем по брега на Днестър и долът ще бъде от дясната страна, ще го познаем по това, че входът е препречен от съборена скала. Изглеждало така, като че ли изобщо не може да се влезе вътре, но в скалата имало отвор, през който можели да минат два коня един до друг. А влезем ли, никой не може да ни избяга, защото това е единственият вход и изход от дола, а наоколо стените са толкова високи, че пиле не може да прехвръкне. Магьосницата убивала хората, които влизат там без разрешение, и имало много скелети, но Богун каза да не обръщам внимание на това, ами да вървя и да викам „Богун! Богун!…“ Тогава тя ще излезе да ни посрещне приятелски. Освен Горпина там бил още и Черемис, който стрелял много добре с пушка. Трябва да убием и двамата.

— За Черемис не възразявам, но за жената е достатъчно да я завържем.

— Как ще я вържеш, ваша милост! Тя е толкова силна, че ризница разкъсва като риза и с ръка троши подкова. Може би само пан Подбипента би се справил с нея, но не и ние. Остави се, ваша милост, за нея аз имам светен куршум, нека най-сетне и на тая дяволска дъщеря да й дойде черният час, иначе ще лети подир нас като вълчица и така ще вие и ще събере казаците, та сигурно не само княгинята, но и собствените си глави няма да опазим.

В подобни разговори и съвещания минаваше времето им по пътя, пътуваха бързо и отминаваха градчета, села, хутори и могили. Отиваха през Ярмолинци към Бар и едва оттам щяха да завият встрани към Ямпол и Днестър. Те минаха през тия места, където някога Володийовски беше победил Богун и бе освободил пан Заглоба от неговите ръце. Попаднаха дори на същия хутор и спряха да пренощуват в него. Понякога им се налагаше да нощуват и под открито небе, в степта, тогава пан Заглоба ги забавляваше с разкази за своите някогашни приключения — за такива, които се бяха случили, и за други, които изобщо не се бяха случвали. Но най-много разговаряха за княгинята и за нейното близко освобождаване от робството й при магьосницата.

Най-сетне те излязоха от областите, които бяха под контрола на гарнизоните и хоронгвите на Лянцкоронски, и се озоваха в казашки край, където не бяха останали никакви ляхи, защото тия, които не бяха избягали, бяха изтребени с огън и меч. Свърши май и настъпи зноен юни, а те едва бяха изминали една трета от пътя, който беше дълъг и труден. За щастие от страна на казаците не ги заплашваше никаква опасност. Пред селските бунтовнически групи изобщо не се легитимираха, защото те най-често ги вземаха за запорожки офицери. Все пак от време на време ги питаха що за хора са и тогава, ако тоя, който ги питаше, бе низовец, пан Заглоба показваше пернача на Богун, а ако беше обикновен селски главорез, той, без да слиза от коня, го риташе с крак в гърдите и го събаряше на земята, тогава другите веднага им даваха път, като мислеха не само че свой човек пътува, но и че е някой много високопоставен, щом бие. „Може да е Кривонос, Бурлай или самият бащица Хмелницки!“

Въпреки това пан Заглоба се оплакваше от славата на Богун, защото низовци твърде им досаждаха с въпросите си за него и понякога много ги бавеха. Обикновено въпросите здрав ли е, жив ли е, нямаха край, защото вестта за неговата смърт се беше разнесла чак до Ягорлик и до праговете. А когато нашите пътници казваха, че е здрав и освободен и че те са именно негови пратеници, тогава ги целуваха и черпеха; пред тях се отваряха всички сърца и дори кесиите, което хитрият слуга на пан Скшетуски не изпускаше да използва.

В Ямпол ги прие Бурлай, стар и славен полковник, който чакаше тук буджашките татари с войска от низовци и със селяни. Преди години той беше учил Богун на военния занаят; с него бяха ходили на черноморските походи и при един такъв поход заедно бяха ограбили Синоп, затова Бурлай обичаше Богун като син и прие сърдечно неговите пратеници, без да проявява ни най-малко недоверие, особено защото миналата година беше виждал Женджан при него. Напротив, като узна, че Богун е жив и отива към Волин, от радост даде на пратениците пир, на който сам се напи.

Пан Заглоба се страхуваше да не би Женджан, като си пийне, да издрънка нещо непотребно, но се оказа, че хитрият като лисица слуга така умее да се държи, та говори истината само тогава, когато може да се каже, и с това не излагаше работата, а печелеше още по-голямо доверие. За нашите рицари обаче беше странно да слушат тия разговори, водени с някаква страхотна откровеност, в които техните имена се преплитаха често.

— Ние чухме — казваше Бурлай, — че Богун бил съсечен при двубой. А не знаете ли кой го е съсякъл?

— Володийовски, офицер на княз Йереми — отговори спокойно Женджан.

— Ей, да мога да го пипна, ще му платя за нашия сокол. Кожата ще му одера!

При тия думи пан Володийовски мръдна с русите си като овесена слама мустаци и така изгледа Бурлай, както хрът поглежда към вълк, когато не му дават да му прегризе гърлото, а Женджан подхвърли:

— Нали затова, ваша милост полковник, ви казвам името му. „Триста дяволи да го вземат това момче!“ — помисли си пан Заглоба.

— Но той не е толкова виновен — продължи Женджан, — защото Богун сам го извикал на дуел, без да знае какъв майстор предизвиква. Там е бил и друг шляхтич, най-големият враг на Богун, който веднъж вече беше изтръгнал княгинята от ръцете му.

— Кой е той?

— О! Един дърт пияница, който в Чигирин се увърташе около нашия атаман и се преструваше на негов добър приятел.

— Ще го обеся! — възкликна Бурлай.

— Да пукна, ако не отрежа ушите на тоя изрод — измърмори Заглоба.

— Така го съсекли — продължаваше Женджан, — та гарваните отдавна да са изкълвали месата му, ако беше друг, но нашият атаман има корава душа и оздравя, макар че едва се домъкна до Влодава и там сигурно нямаше да оцелее, ако не бяхме ние. Ние го прехвърлихме във Волин, където са нашите, а той ни прати за момичето.

— Ще го погубят него тия хубавици! — измърмори Бурлай. — Аз отдавна съм му предсказал това. Не беше ли по-хубаво да се позабавлява по казашки с момичето, после камък на шията и във водата, както правехме на Черно море?

Тук пан Володийовски едва издържа, толкова беше засегнато чувството му към нежния пол. Но Заглоба се засмя и каза:

— Разбира се, че щеше да е по-хубаво!

— Но вие сте добри другари! — продължи Бурлай. — Вие няма да го изоставите в нужда, а ти, малкият — тук той се обърна към Женджан, — ти си най-добър от всички, нали те видях вече в Чигирин, когато гледаше най-грижливо нашия сокол. Е, затова и аз съм ви другар. Вие кажете от какво имате нужда — от молойци или от коне? Аз ще ви дам, за да не ви се случи нищо лошо, когато се връщате.

— Молойци не ни трябват, ваша милост полковник — отвърна Заглоба, — защото ние сме свои хора и в своя страна пътуваме, а не дай Боже да се случи някаква зла среща, с голяма група е по-лошо отколкото с малка, но ако се намерят бързи коне, те биха ни послужили.

— Ще ви дам такива, че и жребците на хана няма да ги настигнат.

Не щеш ли, Женджан се обади, за да не изпусне удобния случай:

— И пари малко ни даде атаманът, защото сам нямаше, а оттатък Брацлав за една мяра овес искат талер.

— Тогава ела с мене в стаята — каза Бурлай.

Женджан не чака да го канят два пъти и изчезна зад вратата със стария полковник, а когато отново се показа след малко, радост се излъчваше от пълното му лице и синият му жупан някак се издуваше над корема.

— Е, заминавайте с Бога — обади се старият казак, — а като вземете момичето, отбийте се при мене, та и аз да видя гълъбицата на Богун.

— Това е невъзможно, ваша милост полковник — отвърна смело Женджан, — защото тая ляшка е страшно боязлива и веднъж вече се мушка с нож. Страх ни е да не й се случи нещо лошо. По-добре атаманът да й бере вече грижата.

— Той ще я оправи!… Тя няма да се страхува от него. Ляшка белоръка! Казакът й смърди! — измърмори Бурлай. — Вървете с Бога! Близо ли е вече!

От Ямпол наистина не беше далече до Валадинка, но пътят бе труден, или по-скоро пред рицарите се простираше земя без никакъв път, защото по онова време ония места бяха още пустиня, съвсем рядко заселена и благоустроена. И така те тръгнаха от Ямпол малко на запад, като се отдалечаваха от Днестър, за да тръгнат след това по течението на Валадинка към Рашков, защото само по тоя път можеха да намерят дола. Небето вече побеляваше, тъй като пирът у Бурлай продължи до късно през нощта, и пан Заглоба си направи сметка, че преди залез-слънце няма да стигнат до дола, но тъкмо това искаше той — след освобождаването на Елена нощта да е вече минала. Така вървяха те и си говореха, че поне досега щастието не им изневерява, а пан Заглоба им припомни за пира у Бурлай и каза:

— Гледайте само как тия казаци, които образуват едно братство, се подкрепят взаимно при всички обстоятелства. Не говоря за селяните, които те презират и за които, ако дяволът им помогне да съборят нашето владичество, ще бъдат още по-лоши господари. Но в братството си един за друг са готови да скочат в огъня, не както нашата шляхта.

— Ами — сопна се Женджан. — Аз бях дълго, ваша милост, между тях и видях как се ядат помежду си като вълци и ако не е Хмелницки, който или със сила, или с политика ги държи стегнати, те да са се изяли съвсем. Но Бурлай е голям военачалник между тях и сам Хмелницки го уважава.

— Ти сигурно имаш хубаво чувство към него, защото ти позволи да го ограбиш. Ей, Женджан, Женджан, ти няма да умреш у дома си!

— Комуто както е писано, ваша милост! Все пак похвално е да пратиш за зелен хайвер неприятеля си, това и Богу се харесва!

— Не за това те укорявам, а за твоята алчност. Това е селяшко чувство, недостойно за шляхтич, и затова сигурно ще бъдеш осъден на оня свят.

— Поспечеля ли, няма да се скъпя и за свещи в черквата, та и Господ Бог да има полза от мене и да ме благославя и занапред. А че подпомагам родителите си, това не е грях.

— Какъв изпечен, та препечен хитрец! — възкликна пан Заглоба, като се обърна към Володийовски. — Мислех, че заедно с мене и хитрините ми ще отидат в гроба, но виждам, че тоя е още по-голям дявол. Покрай хитростта на тоя слуга ние ще освободим княгинята от Богуновото робство с разрешението на Богун и с конете на Бурлай! Видял ли е някой някога подобно нещо? А наглед пукната пара не бих дал за тоя хлапак.

Женджан се усмихна със задоволство и отвърна:

— Че лошо ли е, ваша милост?

— Хареса ми и ако не беше твоята алчност, щях да те взема на служба при мене, но щом изигра Бурлай, ще ти простя и за това, дето ме нарече пияница.

— Аз не съм те нарекъл така, ваша милост, а Богун.

— Затова и Бог го наказа — отвърна Заглоба.

В такива разговори им мина сутринта, а когато слънцето се изкачи високо на небосвода, те станаха сериозни, защото подир няколко часа щяха да видят Валадинка. След дълго пътуване най-сетне бяха пред целта, но безпокойство, естествено при подобни случаи, се прокрадна в сърцата им. Дали Елена е още жива? А ако е жива, дали ще я намерят в дола? Горпина е могла да я отведе или в последния момент може да я скрие някъде в неизвестните гънки на дола, или да я убие. Пречките не бяха още преодолени, всички опасности не бяха минали. Наистина те имаха всички белези, по които Горпина трябваше да ги познае като пратеници на Богун, изпълнители на неговата воля, но ако дяволите или духовете я предупредят? От това най-много се страхуваше Женджан, а и пан Заглоба, при все че се смяташе за опитен в магьосническото изкуство, не мислеше за това без тревога. Защото в такъв случай биха намерили дола пуст или — още по-лошо — казаци от Рашков, скрити там в засада. Сърцата им биеха все по-силно и когато най-сетне след още няколко часа път от високия бряг на един дол видяха лъсналата отдалече водна лента, бузестото лице на Женджан леко побледня.

— Това е Валадинка! — рече той с приглушен глас.

— Нима? — попита също така тихо Заглоба. — Значи сме близо вече!…

— Дано само Бог ни опази! — отвърна Женджан. — Ваша милост, започни заклинанията, защото страшно се боя!

— Глупости, заклинания! Да направим кръстен знак над реката и долищата — това повече ще помогне.

Пан Володийовски беше най-спокоен от всички, но мълчеше; само прегледа внимателно пистолета си и отново му сипна барут, след което попипа дали сабята излиза леко от ножницата.

— И аз имам светен куршум в ей тоя пистолет — каза Женджан. — В името на Отца и Сина и Светаго духа! Да вървим!

След някое време те се намериха на брега на рекичката и обърнаха конете си по посока на течението. Тук пан Володийовски се спря за малко и рече:

— Женджан да вземе пернача, защото магьосницата познава него, и пръв да влезе във връзка с нея, за да не се уплаши от нас и да не избяга с княгинята в някоя дупка.

— Правете каквото искате, ваша милост панове, но аз няма да тръгна пръв — каза Женджан.

— Тогава върви последен, търтей такъв!

След тия думи пан Володийовски тръгна пръв, зад него яздеше пан Заглоба, а последен с товарните коне вървеше Женджан и се оглеждаше неспокойно на всички страни. Конските копита тропаха по камъните, наоколо цареше глуха пустинна тишина, само скакалци и щурци, скрити в дупки и цепнатини, свиреха високо, защото денят беше зноен, при все че слънцето бе вече слязло доста на запад. Най-сетне конниците стигнаха до едно обло като обърнат рицарски щит възвишение, над което разпаднали се и изветрели скали образуваха форми, подобни на развалини, на порутени къщи и черковни кули; човек би помислил, че това е замък или град, разрушен вчера от неприятеля. Женджан погледна и побутна пан Заглоба.

— Това е Враже оброчище — каза той, — познавам го, че Богун ми го е описвал. Оттук нощем никой не може да мине жив.

— Ако не може да мине пеш, може би пък ще мине на кон — отвърна Заглоба. — Тю! Какъв проклет край! Но поне сме на прав път!

— Вече не е далеко! — каза Женджан.

— Слава Богу! — отговори пан Заглоба и мисълта му се понесе към княгинята.

Беше му някак странно на душата и като виждаше тия диви брегове на Валадинка, тия затънтени пущинаци, почти не вярваше, че княгинята може да бъде толкова близко — тя, заради която беше минал през толкова приключения и опасности и която така бе обикнал, че когато дойде вестта за нейната смърт, сам не знаеше какво да прави с живота си и със старостта си.

Но, от друга страна, човек привиква дори с нещастието, а пан Заглоба от толкова време бе живял с мисълта, че тя е отвлечена, че се намира далече и в ръцете на Богун, та сега не смееше да си каже: „Ето идва вече краят на мъките, краят на търсенията, идва времето на блаженство и спокойствие.“ При това и други въпроси се блъскаха в главата му: какво ще каже тя, когато го види? Дали няма да се облее в сълзи? Защото това спасение след толкова дълго и тежко робство ще й се стовари като гръм от ясно небе. „Неизповедими са пътищата Господни — мислеше Заглоба — и той ще съумее така да свърже всичко, че да възтържествува добродетелта и да се изобличи неправдата.“ Бог най-напред даде Женджан в ръцете на Богун, а после направи от тях неприятели. Бог нареди така, че жестоката майка войната извика дивия атаман от тая пустош, в която като вълк беше отнесъл плячката си, Бог по-късно го даде в ръцете на Володийовски и отново го срещна с Женджан и всичко се нареди така, че ето сега, когато там Елена може да губи последна надежда и вече отникъде, отникъде не очаква помощ — помощта е съвсем близко! „Свършват се твоите ридания, щерко моя — мислеше по-нататък Заглоба, — и скоро за тебе ще дойде безкрайна радост. О, и тя ще бъде благодарна, ще вдига молитвено ръце, ще благодари!“

В тоя миг момичето застана като живо пред очите на пан Заглоба — шляхтичът се разчувства силно и потъна цял в размисъл за това, което щеше да се случи след малко.

Изведнъж Женджан го дръпна отзад за ръкава.

— Ваша милост!

— Какво има? — попита Заглоба, недоволен, че му прекъснаха мислите.

— Видя ли, ваша милост? Вълк пребяга пред нас.

— И какво от това?

— Но дали е било вълк?

— Иди го питай.

В тоя миг Володийовски спря коня си.

— Дали не сме сбъркали пътя? — попита той. — Нали вече трябваше да сме стигнали.

— Не! — отвърна Женджан. — Движим се така, както казваше Богун. Де да беше свършило вече всичко.

— Скоро ще свърши, ако се движим добре.

— Бих искал, ваша милост панове, да ви помоля още, когато аз разговарям с магьосницата, да следите оня, Черемис. Казват, че бил страшен изрод, но стрелял великолепно с пушка.

— Не се бой — карай! Едва изминаха няколко десетки крачки и конете започнаха да острят уши и да пръхтят. Кожата на Женджан изпръхна като на гущер, понеже, той очакваше, че всеки момент иззад чупките на скалата ще се разнесе вой на вампир или ще се покаже някаква отвратителна и непозната муцуна — но се разбра, че конете пръхтят само защото минават до самото леговище на оня вълк, който преди малко така бе разтревожил слугата. Наоколо беше тихо; дори щурците бяха престанали да свирят, тъй като и слънцето вече се беше спуснало към другия край на небето. Женджан се прекръсти и успокои. Внезапно Володийовски спря коня си.

— Виждам дол — рече той, — гърлото му е запушено със скала, а в скалата има отвор.

— В името на Отца и Сина и Светаго духа — прошепна Женджан, — това е!

— След мен! — изкомандва пан Михал и обърна коня на място. След малко спряха пред отвора и преминаха като под каменен свод. Пред тях се откри дълбок дол, гъсто обрасъл отстрани, който в далечината се разширяваше в доста просторна полукръгла равнинка, сякаш обградена с грамадни стени.

Женджан започна да вика колкото му глас държи:

— Богун! Богун! Здравей, вещице! Здравей! Богун! Богун!

Спряха конете и стояха така известно време в мълчание, след което слугата отново почна да вика:

— Богун! Богун!…

Отдалече се чу кучешки лай.

— Богун! Богун!…

По левия ръб на дола, върху който падаха червените и златни лъчи на слънцето, зашумоляха гъстите храсти от глог и трънки и след малко почти на самия връх на склона се появи някаква човешка фигура, която се наведе, заслони очи с ръка и се загледа внимателно в пристигналите.

— Това е Горпина! — каза Женджан и като сви длани около устата си, за трети път започна да вика: — Богун! Богун!

Горпина започна да слиза, вървеше и се извиваше назад, за да запази равновесие. Тя вървеше бързо, а след нея се спускаше някакво малко, плещесто човече с дълга турска пушка в ръка; храстите се чупеха под грамадните стъпала на вещицата, камъни се търкаляха изпод тях към дъното на дола и гърмяха, а тя, наведена, обляна от червените блясъци на слънцето, наистина изглеждаше като някакво грамадно, свръхестествено същество.

— Кои сте вие? — попита тя със силен глас и се спря на дъното на дола.

— Как си мари, пачавро? — каза Женджан, който при вида на хора, а не на духове си възвърна обичайното спокойствие.

— Ти си слугата на Богун, нали? Ти! Познавам те! Хей, малкият! А тези какви са?

— Другари на Богун.

— Хубава вещица — измърмори под мустак пан Михал.

— А защо сте дошли тук?

— Ето пернач, нож и пръстен — знаеш какво значи това. Великанката взе знаците в ръка и започна да ги разглежда внимателно, а после каза:

— Същите са! За княгинята ли сте дошли?

— Да. Тя здрава ли е?

— Здрава. А защо Богун не дойде сам?

— Богун е ранен.

— Ранен? Аз видях това при воденичното колело.

— Щом си видяла, защо питаш? Лъжеш, бурия такава! — каза Женджан фамилиарно.

Вещицата показа в усмивка белите си като на вълк зъби и като сви ръка в пестник, мушна Женджан в хълбока.

— Хей, малкият!

— Я се махай!

— Не ми отказвай! Целуни ме! Хайде! А кога ще вземете княгинята?

— Веднага, само да починат конете.

— Вземайте я! И аз ще дойда с вас.

— Ти пък защо?

— На моя брат е писано смърт. Ляхите ще го набучат на кол. Ще дойда с вас.

Женджан се наведе на седлото, уж за да разговаря по-лесно с великанката, но незабелязано сложи ръката си върху пистолета.

— Черемис, Черемис! — извика той, за да насочи вниманието на своите другари към джуджето.

— Защо го викаш? Езикът му е отрязан.

— Аз не го викам, а се възхищавам от хубостта му. Ти няма да го изоставиш — той е твой мъж.

— Той е мой пес.

— Вие само двамата ли сте в дола?

— Двамата — княгинята е трета!

— Добре тогава. Няма да го изоставиш.

— Казах ти, че ще дойда с вас.

— А аз ти казвам, че ще останеш.

В гласа на слугата имаше нещо такова, та великанката се обърна на място с неспокойно лице, защото в душата й внезапно нахлу подозрение.

— Ти какво? — каза тя.

— Ето какво! — отвърна Женджан и гръмна с пистолета между гърдите й толкова отблизо, че за миг димът я покри напълно.

Горпина се дръпна назад с разперени ръце; очите й изскочиха от орбитите, някакъв нечовешки крясък излезе от гърлото й, тя се олюля и се просна възнак.

В същия миг пан Заглоба така удари Черемис със сабята си по главата, че костта изскърца под острието; ужасното джудже не издаде и стон, само се сви на кълбо като червей и започна да трепери, а пръстите на ръцете му се отваряха и затваряха като нокти на умиращ рис.

Заглоба избърса кървавата си сабя с полата на жупана, а Женджан скочи от коня, грабна един камък и го хвърли върху широката гръд на Горпина, после започна да търси нещо в пазвата си.

Грамадното тяло на вещицата още риташе земята, конвулсия изкриви страхотно лицето й, оголените зъби се покриха с кървава пяна, а от гърлото излизаше глухо хъркане.

В това време слугата извади от пазвата си късче светен тебешир, направи с него кръст на камъка и каза:

— Сега няма да стане.

После скочи на коня си.

— Напред! — изкомандва пан Володийовски.

Полетяха и се понесоха като вихър покрай потока, който течеше по средата на дола; отминаха пръснати нарядко по пътя дъбове и пред очите им се появи къща, по-нататък висока воденица, чието влажно колело лъщеше като червена звезда под лъчите на слънцето. При къщата две огромни черни кучета, вързани в ъглите, скачаха към тях, лаеха яростно и виеха. Пан Володийовски яздеше пръв и пръв долетя. Той скочи от коня, а после изтърча до входната врата, ритна я с крак и се втурна в пруста… като дрънкаше със сабята си.

От пруста надясно през отворената врата се виждаше просторна стая, пълна с трески, с огнище в средата, изпълнена с дим; вратата отляво беше затворена. „Тя трябва да е там!“ — помисли пан Володийовски и скочи към тая врата.

Дръпна я, отвори — стъпи на прага и застана като закован.

В дъното на стаята, с ръка, облегната на ръба на леглото, стоеше Елена Курцевич, бледа, с разпусната върху плещите и раменете коса, а ужасените й очи, впити във Володийовски, питаха: „Кой си ти? Какво търсиш тук?“ Защото тя никога по-рано не беше виждала малкия рицар. А той се смая, като видя тая красота и тази стая, покрита с кадифе и златошити тъкани. Най-сетне Володийовски се оборави и каза бързешком:

— Не бой се, ваша милост панно, ние сме приятели на Скшетуски!

Тогава княгинята се хвърли на колене.

— Спасете ме! — викаше тя, скръстила умолително ръце.

Но в същия миг се втурна и пан Заглоба, цял разтресен, червен, задъхан.

— Това сме ние! — викаше той. — Идваме на помощ!

Щом чу тия думи и видя познатото лице, княгинята клюмна като подкосено цвете, ръцете й се отпуснаха, ресниците покриха очите й и тя изгуби съзнание.