Хенрик Сенкевич
С огън и меч (16)

Шестнадесета глава

Изминаха няколко дни. На хората се струваше, че небесният свод внезапно беше рухнал върху Жечпосполита. Жълти води, Корсун, унищожението на кралските войски, винаги досега победители в битките с казаците, пленяването на хетманите, страхотният пожар по цяла Украйна, кланетата, убийствата, небивали, откак свят светува — всичко това дойде толкова неочаквано, та хората почти не искаха да вярват, че толкова беди могат да се струпат изведнъж върху една страна. И мнозина наистина не вярваха, други бяха изтръпнали от ужас, трети обезумели, четвърти предсказваха идването на Антихриста и наближаването на Страшния съд. Прекъсна се всяко обществено общуване, всички човешки и роднински връзки. Престана да съществува каквато и да било власт, изчезнаха различията между хората. Адът отвърза от веригите всички престъпления и ги пусна да вилнеят по света: убийства, грабежи, вероломство, озверяване, насилие, разбойничество и бяс заместиха труда, честността, вярата и съвестта. Сякаш отсега нататък човечеството вече щеше да живее не с добро, а само със зло; сърцата и умовете се бяха променили и смятаха за свещено онова, което по-рано са смятали за безчестно, а за безчестно онова, което по-рано е било свято. Слънцето вече не светеше над земята, защото го закриваше димът на пожарищата, а нощем вместо звезди и луна светеха огнените сияния. Горяха градове, села, черкви, имения, гори. Хората престанаха да говорят, само стенеха или виеха като псета. Животът загуби цената си. Хиляди гинеха без ехо, без спомен. А от всички тия нещастия, убийства, стонове, пушеци и пожари само един човек се издигаше все по-високо, растеше все по-страхотно и вече почти затъмняваше дневната светлина и хвърляше сянка от море до море. Това беше Богдан Хмелницки.

Двеста хиляди въоръжени и упоени от победите хора стояха сега готови да се отзоват на всяко негово кимване. Простолюдието въставаше навсякъде; казаците от крепостните гарнизони се присъединяваха към него по всички градове. Цялата страна от Припет до краищата на степта беше в огън. Въстанието се ширеше в Руското, Подолското, Волинското, Брацлавското, Киевското и Черниговското воеводство. Мощта на хетмана растеше всеки ден. Никога Жечпосполита не беше изправяла срещу най-страшния си враг дори половината от силите, с които разполагаше той сега. Толкова войска нямаше и германският император. Бурята надмина всички очаквания. Самият хетман отначало нямаше представа за собствената си мощ и не разбираше колко високо вече е израсъл. Той все още се прикриваше с думите за справедливост, право и вярност към Жечпосполита. Защото не знаеше, че вече може да загърби тия думи като празни приказки. Все пак заедно със силата у него растеше и онзи неизмерим, несъзнателен егоизъм, равен на който историята не познава. Понятията за добро и зло, за престъпление и добродетел, за насилие и правда се бяха слели в душата на Хмелницки ведно с понятията за собствена онеправданост и собствено добро. Почтен беше този, който беше с него; престъпник — който бе против него. Готов беше да се оплаква от слънцето и да се смята лично онеправдан, ако то не светеше тогава, когато той се нуждаеше от това. Хората, събитията и целия свят мереше със собственото си аз. И въпреки цялата хитрост и цялото лицемерие у хетмана имаше някаква чудовищно силна вяра в тоя му начин на преценка. А от него произтичаха всички произволи на Хмелницки, както и добрите му дела; защото, макар да не знаеше мярка в издевателството и жестокостта към врага, умееше да бъде благодарен за всички, дори неволни услуги, които са му направени.

Само когато беше пиян, забравяше и благодеянията и като заревеше от бяс, издаваше с разпенена уста кървави заповеди, за които после съжаляваше. А колкото повече растеше успехът му, толкова по-често биваше пиян, защото го обхващаше все по-голяма тревога. Би могло да се помисли, че триумфите го бяха издигнали на такива висини, където сам не искаше да се изкачи. Неговото могъщество ужасяваше другите, но и него самия. Огромната река на бунта, която го бе грабнала, го носеше неумолимо със светкавична бързина, но накъде? Как щеше да свърши всичко това? Като започваше бунта в името на собственото си онеправдаване, тоя казашки дипломат можеше да разчита, че след първите успехи, дори и след поражения, ще започне преговори, ще му предложат опрощение, удовлетворение и награда заради причинените му злини и вреди. Той добре познаваше Жечпосполита, нейното търпение, безкрайно като море, нейното милосърдие, което не знаеше граници и мярка, което произтичаше не само от слабост, защото на Наливайко, обкръжен вече и загубен, пак му беше предложена прошка. Но сега, след победата при Жълти води, след унищожаването на хетманите и разпалването на междуособна война във всички южни воеводства работите бяха отишли твърде далече, събитията бяха надминали всички очаквания — сега борбата трябваше да се води на живот и смърт.

А на чия страна щеше да бъде победата?

Хмелницки питаше разни гадатели и се съветваше със звездите, а и сам се взираше напрегнато в бъдещето — но виждаше пред себе си само мрак. Затова понякога страхотна тревога караше косата му да настръхва, а в гърдите му избухваше отчаяние като вихър. Какво ли ще стане, какво ли ще стане? Защото, като гледаше по-проницателно от другите, Хмелницки в същото време по-добре от мнозина разбираше, че Жечпосполита не умее да използва силите си, а и сама не ги знае, но тя е огромна мощ. И ако някой човек грабне в ръцете си тая мощ, тогава кой ще му се опре? А кой би могъл да отгатне дали страшната опасност от близката гибел няма да потуши размириците, вътрешните несъгласия, личните амбиции, взаимната завист между пановете, раздорите, празните приказки по сеймовете, шляхтишките своеволия, безсилието на краля? Тогава половин милион само шляхтичи биха могли да тръгнат към бойното поле и да смажат Хмелницки, ако ще не само кримският хан, а и самият турски султан да го подкрепя.

За тая приспана мощ на Жечпосполита освен Хмелницки знаеше и покойният крал Владислав и затова цял живот бе работил да започне бой на живот и смърт с най-силния монарх на тоя свят, защото само така тая мощ би могла да бъде призована към живот. Поради това си убеждение кралят не се колебаеше да хвърля искри и върху казашкия барут. Дали наистина беше предопределено казаците да предизвикат тая стихия, за да потънат най-сетне в нея?

Хмелницки разбираше също колко страшна беше съпротивата на Жечпосполита въпреки цялата й слабост. В нея, толкова безредна, разпокъсана, недисциплинирана, хаотична, се удряха най-страшните турски вълни и се разбиваха като в скала. Така беше при Хотим, което той бе видял почти със собствените си очи. Все пак тая Жечпосполита дори в минути на слабост е забивала знамената си върху валовете на чуждите столици. Какъв ли отпор ще даде тогава, какво ли ще покаже, доведена до отчаяние, когато ще трябва да умре или да победи?

При такова положение всеки триумф на Хмелницки беше нова опасност за него, защото приближаваше минутата, когато задрямалият лъв ще се пробуди, а и правеше преговорите все по-невъзможни. Във всяка победа се криеше бъдещото поражение, на дъното на всяко упоение имаше горчилка. Сега срещу казашката буря предстоеше да дойде бурята на Жечпосполита. На Хмелницки се струваше, че вече чува нейния далечен глух грохот.

От Велкополска и Прусия, от многолюдното Мазовше, Малополска и Литва ще надойдат бойци на орляци — само предводител им трябва.

Хмелницки беше взел хетманите в плен, но и през това щастие сякаш се виждаше клопката на съдбата. Хетманите бяха опитни бойци, но никой от тях не беше човекът, когото изискваше тоя момент на заплаха, ужас и поражение.

Сега вождът можеше да бъде само един човек.

Той се наричаше княз Йереми Вишньовецки.

И тъкмо защото хетманите паднаха в плен, навярно щеше да бъде избран князът. Както всички, така и Хмелницки не се съмняваше в това.

А в това време в Корсун, където запорожкият хетман беше спрял да почине след битката, долитаха вести от Задднеприето, че страшният княз вече е тръгнал от Лубни, че по пътя мачка безмилостно бунта, че след преминаването му изчезват села, слободи, хутори и градчета, и остават да стърчат кървави колове и бесилки. Страхът удвояваше и утрояваше неговите сили. Говореше се, че води петнайсет хиляди от най-добрите бойци в цялата Жечпосполита.

В казашкия стан го очакваха всеки миг. Наскоро след битката при Крута балка викът: „Ярема иде!“ се разнесе между казаците и пося паника между простолюдието, което започна да бяга слепешката. Тая паника направи дълбоко впечатление на Хмелницки.

Сега той трябваше да избира: или да тръгне с цялата си сила срещу княза и да го търси в Задднеприето, или да остави част от силите да завладеят замъците в Украйна, а сам той да потегли към вътрешността на Жечпосполита.

Походът срещу княза беше опасен. При толкова прославен командир Хмелницки разбираше, че въпреки превъзходството на силите си би могъл да бъде бит в една битка, и тогава всичко ще бъде загубено отведнъж. Простолюдието, което съставяше грамадното мнозинство, вече показа, че офейква при самото име на Ярема. Необходимо беше време, за да се превърне то във войска, способна да се противопостави на княжеските полкове.

От друга страна, князът надали би приел решителна битка — би се задоволил със защита в замъците и с частична война, която в такъв случай ще продължи цели месеци, ако не години, а през това време Жечпосполита непременно ще събере нови сили и ще се притече на помощ на княза.

Затова Хмелницки реши да остави Вишньовецки в Задднеприето, а самият той да се укрепи в Украйна, да организира силите си и след това да потегли срещу Жечпосполита и да я принуди да преговаря. Той разчиташе, че потушаването на бунта само в Задднеприето ще заеме за дълго всички сили на княза, а на него ще даде свобода на действие. Същевременно си даваше дума да подклажда бунта в Задднеприето, като изпраща отделни полкове в помощ на простолюдието.

Накрая, смяташе, че ще може да залъгва княза с преговори и да протака, докато силите му отслабнат. Тогава си спомни за Скшетуски. И няколко дни след битката при Крута балка, в самия ден на паниката сред простолюдието той заповяда да му доведат пан Скшетуски. Прие го в дома на старостата в присъствието само на пан Кшечовски, който беше стар познат на Скшетуски, и като го поздрави ласкаво, макар и доста извисоко, съответно с днешното му положение, рече:

— Ваша милост поручик Скшетуски, за услугата, която ми направи, аз те откупих от Тухай бей и ти обещах свобода. Сега часът дойде. Ще ти дам пернач^[1], за да можеш да пътуваш свободно, ако те срещне някаква войска, и стража, за да те пази от простолюдието. Можеш да се върнеш при своя княз.

Скшетуски мълчеше. Никаква усмивка на радост не се появи по лицето му.

— Не можеш ли да пътуваш? Защото виждам, че болест гледа от очите ти?

Наистина пан Скшетуски приличаше на сянка. Раните и последните събития бяха подкопали силите на тоя грамаден мъж, който сега изглеждаше, като че ли няма да доживее до утре. Лицето му беше пожълтяло, а черната брада, неподстригвана отдавна, още повече подчертаваше посърналия му вид. Причина за това бяха вътрешните му терзания. Той се беше стопил от мъка. Влачен подир казашкия стан, той беше свидетел на всичко, което се бе случило след тръгването от Сечта. Видял бе позора и поражението на Жечпосполита и пленяването на хетманите; видял бе казашките триумфи, пирамиди от отсечени глави на паднали войници и окачените за ребрата шляхтичи, видял бе как режат гърдите на жени и изнасилват моми, видял бе отчаяна смелост, но и подъл страх — видял бе всичко, изстрадал бе всичко и страдаше още повече, защото в главата и сърцето му като нож се бе забила мисълта, че той е косвеният виновник, защото той, а не някой друг, бе отвързал Хмелницки от въжето. Но нима един християнски рицар можеше да предполага, че спасяване на ближния ще даде такива плодове? Затова болката му беше бездънна.

А когато се запиташе какво ли става с Елена и когато обмисляше какво може да се случи, ако злата съдба я задържи в Розлоги, той протягаше ръце към небето и викаше с глас, в който тръпнеше бездънно отчаяние и почти заплаха: „Боже, вземи душата ми, защото страдам повече, отколкото съм заслужил!“ После се сещаше, че богохулства, та падаше по лице и молеше за спасение, за опрощение, за милост към отечеството и към онази невинна гълъбица, която може би напразно призовава към Божията и неговата помощ. Накъсо казано, толкова бе страдал, че сега вече не го радваше дарената му свобода, а тоя хетман запорожки, тоя триумфатор, който искаше да покаже своя блясък, като прояви великодушие, вече никак не му правеше впечатление. Хмелницки забеляза това, намръщи се и рече:

— Побързай да се възползваш от милостта ми, докато не съм се отметнал, тъй като само моите добродетели и вяра в доброто дело ме правят толкова непредпазлив да си увеличавам враговете, защото зная добре, че ще воюваш против мене.

На това пан Скшетуски отговори:

— Ако Бог ми даде сили.

И така погледна към Хмелницки, та чак надзърна в дълбините на душата му, а хетманът не можа да понесе тоя поглед, заби очи в земята и едва след малко се обади:

— Да оставим това. Достатъчно съм могъщ и нищо не значи за мене някакъв си слабак. Ще разкажеш на княза, твоя господар, какво си видял тук и ще го предупредиш да не се държи толкова дръзко, че като загубя търпение, ще го посетя в Задднеприето, а не зная дали ще му е приятна тая моя визита.

Скшетуски мълчеше.

— Казах и още веднъж повтарям — продължаваше Хмелницки, — че воювам не срещу Жечпосполита, а срещу „кралчетата“, а между тях князът е на първо място. Той е и мой враг, и на руския народ, отцепник от нашата църква и жесток човек. Чувам, че гаси бунта с кръв. Нека внимава да не пролее своята.

При тия думи Хмелницки се възбуждаше все повече и повече, та чак кръвта нахлу в лицето му, а очите му мятаха пламъци. Виждаше се, че изпада в пристъп на ярост и гняв, при които напълно губи разум и се забравя.

— Ще заповядам на Кривонос да ми го доведе тук на въже! — викаше той. — Ще го стъпча под краката си, с коня си по гърба му ще се качвам!

Скшетуски гледаше извисоко разярения Хмелницки, после отговори спокойно:

— Победи го по-напред.

— Ваша светлост хетмане! — обади се Кшечовски. — Я да си върви вече тоя дързък шляхтич, защото не подобава на твоето достойнство да се гневиш пред него, а понеже му обеща свобода, той разчита, че или ще погазиш думата си, или ще слушаш неговите обидни думи.

Хмелницки се опомни, посумтя малко, след което каза:

— Тогава нека си върви, а за да знае, че Хмелницки плаща за доброто с добро, дай му пернач, както казах, и четирийсет татари, които да го съпроводят до самия им лагер.

После се обърна към Скшетуски и добави:

— А ти знай, че сега сме квит. Обикнах те въпреки твоята дързост, но ако ми паднеш още веднъж в ръцете, няма да се отървеш.

Скшетуски излезе с Кшечовски.

— Щом хетманът те пуска здрав и читав — каза Кшечовски — и можеш да отидеш където поискаш, тогава като на стар познат ще ти кажа: бягай, ако ще би във Варшава, не обаче в Задднеприето, защото от там жива душа няма да се измъкне. Вашето време мина. Ако имаше ум в главата, щеше да се присъединиш към нас, но зная, че е напразно да ти приказвам. А щеше да стигнеш високо, както ще стигнем ние.

— До бесилката — измърмори Скшетуски.

— Не искаха да ми дадат литинското староство, но сега ще си взема не едно, а десет. Ще прогоним пановете Конецполски, Калиновски, Потоцки, Любомирски, Вишньовецки, Заславски и цялата шляхта и ще си поделим техните имоти, което ще да е и според Божия промисъл, щом той вече ни даде две толкова значителни виктории^[2].

Скшетуски се беше замислил за нещо друго и не слушаше приказките на полковника, който продължаваше:

— Когато след боя и нашата виктория видях в квартирата на Тухай бей пленен моя господар и благодетел, негова светлост коронния хетман, той веднага благоволи да ме обяви за неблагодарник и Юда. А на това аз му отговорих: „Ваша светлост воеводо! Аз не съм неблагодарник, защото, като се настаня в твоите замъци и имения, ще те направя мой подстароста — обещай ми само, че няма да се напиваш.“ Хо! Хо! Ще забогатее Тухай бей от тия важни птици, които е наловил — и затова така ги пази, иначе ние с Хмелницки досега да сме си поприказвали с тях. Но ето, колата за тебе е готова и татарите са вече строени. И така, за къде желаеш да заминеш?

— За Чигирин.

— Каквото си постелеш, на това ще легнеш. Татарите ще те съпроводят дори до самия Лубни, защото така им е заповядано. Погрижи се само твоят княз да не ги набучи на колове, което сигурно би направил с казаци. Затова и ти даваме татарите. Хетманът заповяда да ти върнат и коня. Бъди здрав и ни споменавай с добро, а княза поздрави от нашия хетман, па ако можеш, придумай го да дойде да се поклони на Хмелницки. Може да го умилостиви. Бъди здрав!

Скшетуски седна в колата, която татарите обградиха незабавно, и тръгна на път. През пазарния площад се промъкваха трудно, защото целият беше задръстен от запорожци и селяни. И едните, и другите си варяха булгур и пееха песни за победата при Жълти води и Корсун, съчинени вече от слепците, свирачи на лира, които се стичаха в лагера от всички страни. Между огньовете, под котлите с булгур, тук-таме лежаха тела на убити жени, над които през нощта е имало оргии, или стърчаха пирамиди от отсечени след боя глави на убити и ранени войници. Тия тела и глави вече започваха да се разлагат и да издават миризма на гнило, която обаче изглежда никак не беше неприятна за струпалите се тълпи. Градът носеше по себе си следите от опустошенията и дивите своеволия на запорожците; вратите и прозорците бяха изкъртени; изпотрошени късчета от хиляди предмети, смесени с пух и слама, покриваха площада. Стрехите на къщите бяха окичени с обесени, повечето от тях евреи, а паплачта се забавляваше, като се хващаше за краката им и се люлееше на тях.

От едната страна на площада се чернееха пепелищата на изгорели къщи, между които и на енорийската католическа черква; от пепелищата още лъхаше горещина и се вдигаше дим. Въздухът беше пропит с миризма на изгоряло. Зад опожарените къщи се бе настанила татарска военна част, край която Скшетуски трябваше да мине, и множество пленници, пазени от гъсто наредена татарска стража. Който от околностите на Чигирин, Черкаси и Корсун не бе успял да се скрие или не бе паднал под секирата на тълпата, той беше взет в плен. Така че между пленниците имаше и войници, взети в робство при двете сражения, и жители от околността, които дотогава не бяха могли или не бяха пожелали да се присъединят към бунта, хора от имотната шляхта или прости шляхтичи, подстарости, арендатори, чифликчии, дребна селска шляхта, жени и деца. Старци нямаше, защото татарите ги избиваха като негодни за продажба. Те също така бяха подкарали в плен и цели руски села и заселища, на което Хмелницки не смееше да се противопостави. На много места се бе случило мъжете да отидат в казашкия стан, а като награда за това татарите бяха подпалили къщите им и отвлекли жените и децата им. Но при това всеобщо развилняване и подивяване на душите никой не повдигаше въпрос за тия неща, никой не протестираше. Селяните, които грабваха оръжие, се отказваха от родните си села, жените и децата си. Вземаха им жените, те пък вземаха други, по-хубави, нали са „ляшки“, а като се наситеха на прелестите им, убиваха ги или ги продаваха на татарите. Между пленниците не липсваха и украински моми, вързани по три, по четири на едно въже заедно с девойки от шляхтишки домове. Робството и злата участ бяха изравнили съсловията. Видът на тия същества покъртваше до дъно душата и будеше жажда за отмъщение. Окъсани, полуголи, изложени на срамни шеги от страна на неверниците, които се влачеха на групи от любопитство по площада, блъскани, бити или целувани от отвратителни усти, те губеха съзнание и воля. Някои хлипаха или плачеха на висок глас, други с вцепенени очи, с израз на умопомрачение върху лицето и зинала уста се поддаваха примирено на всичко, което правеха с тях. Тук-там избухваше крясък на пленник, убиван безмилостно заради отчаяна съпротива. Плющене на бичове от волска кожа се носеше между групите мъже и се сливаше с виковете от болка и с писъците на децата, рева на добитъка и цвиленето на конете. Пленниците не бяха още поделени и наредени в походен строй, затова навсякъде цареше най-голяма бъркотия. Коли, коне, рогат добитък, камили, овце, жени, мъже, купища плячкосвани дрехи, съдове, сърмени материи, оръжие, всичко това, наблъскано в един огромен куп, чакаше да бъде поделено и подредено. От време на време разезди докарваха нови групи от хора и добитък, натоварени салове минаваха през Рус, а от главния стан непрекъснато пристигаха нови тълпи, за да наситят очите си с гледката на събраните богатства. Някои, напили се с кумис^[3] или водка, облечени с чудновати дрехи, с католически свещенически одежди, с руски раса и дори с женски рокли, започваха вече спорове, караници и панаирджийски крясъци кому какво ще принадлежи. Татарските пастири се забавляваха, насядали по земята между стадата си: едни свиреха пронизително на пищялки, други хвърляха ашици и се налагаха един друг с тояги. Безброй кучета, дошли тук подир господарите си, се джафкаха и виеха жално.

Пан Скшетуски отмина най-сетне тая човешка геена^[4], пълна със стонове, жалостни сълзи и адски крясъци, и си помисли, че вече ще отдъхне по-свободно, но веднага след сборището нова страхотна гледка порази очите му. В далечината се сивееше същински стан, от който долиташе непрекъснато цвилене на коне и бъкаше от хиляди татари; а по-наблизо, на полето до пътя, който водеше за Черкаси, млади бойци се забавляваха да стрелят с лъкове по слаби или болни пленници, които не биха могли да издържат дългия път до Крим. Няколко десетки тела, изпонадупчени като решето, вече лежаха, изхвърлени на пътя; някои от тях още трепереха конвулсивно. Тия, срещу които стреляха, висяха привързани за ръцете покрай пътните дървета. Между тях имаше и стари жени. Смеховете на задоволство след сполучливите изстрели се съпровождаха от възгласи:

— Якше йегит! — Добре, момчета!

— Ук якше кол! — Лъкът е в добри ръце!

Около главния стан колеха хиляди глави добитък и коне за храна на бойците. Земята беше обляна с кръв. Отвратителните миризми спираха дъха в гърдите, а между купищата месо се въртяха червени татари с ножове в ръце. Денят беше горещ, слънцето печеше. Едва след един час път Скшетуски заедно с ескорта си излезе на чисто поле, но от далечината още дълго долиташе от главния стан врява и рев на добитък. По пътя личаха следите от преминаването на грабителите. Ту тук, ту там опожарени селища, щръкнали комини на хутори, изпогазени ниви, почупени дървета, изсечени за гориво вишневи градини около къщите. По пътя много начесто лежаха тук конски, там човешки трупове, страхотно обезобразени, сини, подпухнали, а по тях и над тях — ята врани и гарвани, които хвръкваха с крясък и шум, като видеха хора. Кървавото Дело на Хмелницки навсякъде биеше на очи и мъчно можеше да се разбере срещу кого е вдигнал ръка тоя човек, понеже преди всичко неговият собствен край стенеше под бремето на нещастието.

В Млейов срещнаха татарски разезди, които караха нови тълпи от пленници. Городище беше опожарено до основи. Стърчеха само зиданата камбанария на черквата и старият дъб насред площада, покрит със страшен плод, защото по него висяха няколко десетки малки еврейчета, обесени преди три дни. Тук бяха избити също голям брой шляхтичи от Коноплянка, Староселе, Венжовек, Балаклей и Водачев. Самото градче беше пусто, тъй като мъжете бяха отишли при Хмелницки, а жените, децата и старците бяха избягали в горите, понеже очакваха да нахлуят войските на княз Йереми. От Городище пан Скшетуски се запъти за Чигирин през Шмила, Жаботин и Новоселци, като по пътя спираше само колкото бе необходимо, за да починат конете. В Чигирин пристигнаха на другия ден след пладне. Войната беше пощадила града и само някои къщи бяха разрушени, между които домът на Чаплински беше сравнен със земята. Крепостта се държеше от подполковник Наоколопалец с хиляди казаци, но и той, и казаците, и цялото население на града живееха в най-голям ужас, защото и тук, както и навсякъде по пътя всички бяха уверени, че князът ще пристигне всеки момент и отмъщението му ще бъде такова, каквото светът не е виждал досега. Не се знаеше кой пуска тия слухове, откъде идват те; може би ги раждаше страхът, но важното е, че непрекъснато се повтаряше, че князът вече плава по Сула или че е вече на Днепър, че бил опожарил Васютинци, че избил до крак населението в Бориси и всяко приближаване на конници или пешаци предизвикваше безгранична паника. Пан Скшетуски ловеше алчно тия вести, защото разбираше, че макар да не са истински, все пак спираха разширяването на бунта в Задднеприето, върху което ръката на княза тежеше непосредствено.

Скшетуски поиска да узнае нещо по-точно от Наоколопалец, но излезе, че подполковникът, както и другите, не знае нищо за княза и сам той би желал да получи сведения от Скшетуски. А понеже всички байдаци, лодки и ладийки бяха прехвърлени на отсамната страна, и бегълци от отвъдния бряг не идваха в Чигирин.

По тая причина Скшетуски не остана дълго там, нареди да го прехвърлят през реката и незабавно тръгна към Розлоги. Увереността, че скоро сам ще разбере какво е станало с Елена, и надеждата, че може би е спасена или се е подслонила заедно със стринка си и князете в Лубни, му възвърнаха силите и здравето. Той се прехвърли от колата на кон и безмилостно изморяваше своите татари, които го смятаха за посланик, а себе си за охрана, поставена под неговите заповеди, та не смееха да му се противят. Те летяха, като че ли ги гонеше потеря, а подире им се носеха златни кълба прах, вдиган от копитата на конете. Отминаваха заселища, хутори и села. Страната беше пуста, селищата обезлюдени така, че дълго не срещаха жива душа. А навярно и всички се криеха от тях. На някои места пан Скшетуски нареждаше да претърсват градините, пчелините, хамбарите и плевните, но не можаха да намерят никого.

Едва отвъд Погреби един от татарите забеляза човешка фигура, която се мъчеше да се скрие между тръстиките по брега на Кагамлик. Татарите се втурнаха към реката и след няколко минути доведоха при пан Скшетуски двама души съвсем голи. Единият беше старец, другият — строен юноша на около петнайсет-шестнайсет години. Двамата тракаха със зъби от страх и дълго не можаха да промълвят нито дума.

— Вие откъде сте? — попита пан Скшетуски.

— Отникъде, пане! — отговори старецът. — По просия ходим — с лира, а това нямо момче ме води.

— Откъде идвате сега? От кое село? Говори смело, нищо няма да ти сторя.

— Ние, пане, по всички села ходихме, но тук някакъв дявол ни обра. Имахме хубави обуща — взе ни ги, шапки имахме хубави — взе ги, и лирата не ни остави.

— Питам те, глупако, от кое село идеш?

— Не знам, пане, я дид^[5]. Ето, ние сме голи, нощем мръзнем, денем търсим милостиви хора да ни облекат и нахранят, гладни сме.

— Слушай, човече: отговаряй каквото те питам, иначе ще заповядам да те обесят.

— Аз нищо не зная, пане. Ако знам нещо, нека ме… ето така!

Явно беше, че старецът не разбира какъв е тоя, който го пита, и е решил да не дава никакви отговори.

— А в Розлоги бил ли си? Там, където живеят князете Курцевичи?

— Не зная, пане.

— Обесете го! — викна пан Скшетуски.

— Бях, пане! — простена старецът, като видя, че няма шега.

— Какво видя там?

— Ние бяхме там преди пет дни, а после в Броварки чухме, че там отишли рицари.

— Какви рицари?

— Не зная, пане! Един казва — ляхи, друг казва — казаци!

— На конете! — викна пан Скшетуски на татарите.

Отрядът се понесе. Слънцето залязваше също както тогава, когато поручикът срещна Елена и княгинята на пътя и яздеше край тях, отстрани на Розвановата кола. Кагамлик пак така светеше в пурпур, денят си лягаше да спи още по-тих, по-мек, по-топъл. Само че тогава пан Скшетуски пътуваше с пълни с щастие гърди и с пробудило се любовно чувство, а сега летеше като прокълнат, гонен от вихъра на тревогата и лошите предчувствия. Гласът на отчаянието крещеше в душата му: „Богун я е отвлякъл! Няма да я видиш вече!“ А гласът на надеждата: „Това е бил князът! Тя е спасена!“ И тия гласове така го разпъваха, че едва не разкъсваха сърцето му. Отрядът се носеше с последните сили на конете. Изтече един час, втори. Месецът изгря и все повече избледняваше, колкото по-високо се издигаше. Конете се покриха с пяна и пъхтяха тежко. Навлязоха в гора, тя им се мярна като светкавица, навлязоха в дол, а веднага зад дола е Розлоги. Още минутка и съдбата на рицаря ще се реши. А в това време вятърът фучи в ушите му от бързината, шапката му падна от главата, конят под него стене, сякаш ей сега ще рухне. Още миг, още един скок и ще отминат дола. Ето! Ето!

Внезапно страхотен, нечовешки вик се изтръгна от гърдите на пан Скшетуски.

Дом, складове, конюшни, плевни, ограда от колове и вишнева градина — всичко беше изчезнало.

Бледата луна осветяваше възвишението, а на него купчина черно пепелище, което вече беше престанало дори да дими.

Никакъв отглас не нарушаваше мълчанието.

Пан Скшетуски застана ням пред защитния ров, само ръцете си вдигна нагоре и гледаше, гледаше и някак странно потръпваше с глава. Татарите спряха конете. Той слезе, намери остатъците от изгорения мост, премина рова по една напречна греда и седна на един камък насред двора. Започна да се оглежда наоколо като човек, който е за пръв път някъде и се мъчи да опознае мястото. Загуби съзнание. Не издаде нито стон. След малко подпря ръце на коленете си, овеси глава и остана неподвижен, та можеше да се помисли, че е заспал. Ако не бе заспал, беше се вцепенил — и през главата му вместо мисли прелитаха само неясни картини. Виждаше най-напред Елена такава, каквато бе при сбогуването преди последното пътуване, само лицето й беше някак по-забулено от мъгла и чертите й не можеха да се познаят. Той искаше да я измъкне от тоя мъгляв облак, но не можеше. И затова замина с тежко сърце. После през главата му се мярнаха чигиринското пазарище, старият Зачвилиховски и безочливото лице на Заглоба; това лице особено упорито се изпречваше пред очите му, докато най-после го замести мрачното лице на Гроджицки. После видя Кудак, праговете, боя в Хортица, Сечта, цялото си пътуване и всички случки чак до последния ден, чак до последния час. Но по-нататък беше вече мрак! Не разбираше какво става сега с него. Имаше само някакво неясно чувство, че пътува за Розлоги, при Елена, но не му стигат силите, та почива върху пепелище. Би искал вече да стане и да продължи пътя си, но някаква безкрайна слабост го приковава на място, сякаш на краката му са привързани страхотно тежки топузи.

Затова седеше неподвижен. Нощта течеше. Татарите се разположиха да нощуват, запалиха огън и започнаха да пекат на него късове конско месо; после, вече нахранени, си легнаха на земята.

Но не беше минал и един час, когато скочиха на крака.

Отдалече долитаха глъч и шум, сякаш препускаше конница.

Татарите бързо забучиха на един прът бяло платно и засилиха огъня, та отдалече да се вижда, че са миролюбиви пратеници.

Конски тропот, пръхтенето и звънът на саби се приближаваха все повече и скоро на пътя се появи конна част, която веднага обкръжи татарите.

Започна кратък разговор. Татарите посочиха фигурата, седнала на възвишението, която впрочем се виждаше отлично, защото я огряваше светлината на месеца, и заявиха, че съпровождат посланик, а от кого — той ще каже най-добре.

Тогава командирът на частта заедно с няколко свои другари тръгна към възвишението, но щом се приближи до седналия и го погледна в лицето, разпери ръце и възкликна:

— Скшетуски! Мили Боже, това е Скшетуски!

Поручикът дори не трепна.

— Ваша милост поручик, не ме ли познаваш? Аз съм Биховец. Какво ти е?

Поручикът мълчеше.

— Събуди се, за Бога! Хей, другари, я елате!

Командирът наистина беше пан Биховец, който се движеше в авангард пред цялото воинство на княз Йереми.

В това време пристигнаха и други полкове. Вестта за намирането на Скшетуски се разнесе като мълния по частите и всички бързаха да поздравят милия си другар. Малкият Володийовски, двамата Шлешински, Джик, Орпишевски, Мигурски, Якубович, Ленц, пан Лонгинус Подбипента и много други офицери тичаха в надпревара към възвишението. Но напразно му говореха, викаха го по име, дърпаха го за раменете, мъчеха се да го вдигнат да стане пан Скшетуски ги гледаше с широко отворени очи и не разпознаваше никого. По-скоро обратното! Изглеждаше, че ги познава, само че са му напълно безразлични. Тогава тия, които знаеха за любовта му към Елена, а почти всички вече знаеха, си спомниха къде се намират, погледнаха черните пепелища и сивата пепел и разбраха всичко.

— От болка си е загубил разсъдъка — прошепна един.

— От отчаянието се е умопобъркал.

— Отведете го при княза. Като го види, може би ще се опомни!

Пан Лонгинус кършеше ръце. Всички наобиколиха поручика в кръг и го гледаха със съчувствие. Някои бършеха сълзите си с ръкавица, други въздишаха жално. Докато внезапно от кръга излезе една висока фигура, приближи се бавно до поручика и сложи върху главата му двете си ръце.

Това беше свещеник Муховецки.

Всички млъкнаха и коленичиха, сякаш в очакване на някакво чудо, но свещеникът не вършеше чудо, а като продължаваше да държи ръцете си върху главата на Скшетуски, вдигна очи към небето, озарено от лунна светлина, и изрече високо:

— Pater noster, qui es in coelis, sanctificetur nomen tuum, adveniat regnum tuum, fiat voluntas tua…^[6]

Тук прекъсна и след малко повтори по-високо и по-тържествено:

— … Fiat voluntas tua!…

Зацари дълбока тишина.

— … Fiat voluntas tua!… — за трети път каза свещеникът.

Тогава от устата на Скшетуски се изтръгна глас на безкрайна болка, но и на примирение:

— Sicut in coelo, ita in terra!^[7]

И рицарят се хвърли на земята разхълцан.