Хенрик Сенкевич
С огън и меч (40)

Четиридесета глава

Заглоба лежеше вързан на кълбо за собствената си сабя в същия трем, в който бе празнувана сватбата, а страшният бунтовник седеше наблизо на едно столче и се наслаждаваше на ужаса на пленника.

— Добър вечер, ваша милост! — каза той, като видя отворените клепачи на своята жертва.

Пан Заглоба не отговори нищо, но за миг така изтрезня, сякаш капка вино не бе слагал в уста, само мравките, които бяха стигнали до петите, се върнаха нагоре чак до главата, а мозъкът в костите му се вледени. Казват, че човек, който се дави, в последния момент вижда ясно цялото си минало, че си спомня всичко и си дава сметка за това, което става с него; такава яснота на погледа и на паметта в тоя момент имаше и пан Заглоба, а последната дума на тая яснота беше тихият, неизречен възглас:

„Тоя ще ми одере кожата!“

А бунтовникът повтори със спокоен глас:

— Добър вечер, ваша милост!

„Бррр! — помисли Заглоба. — По-добре да беше изпаднал в гняв.“

— Не ме ли познаваш, пане шляхтич?

— Здравей, здравей! Как е здравето?

— Не е лошо. А със здравето на ваша милост ще се заема сам.

— Не съм молил Господа за такъв доктор и се съмнявам, че ще мога да смеля твоите лекарства, но да бъде волята Божия.

— Е, ти мене ме лекува, сега аз ще ти се отплатя. Ние сме стари другари. Помниш ли как ми омота главата в Розлоги, а?

Очите на Богун светнаха като два карбункула^[1], а линията на мустаците му се удължи в страхотна усмивка.

— Помня — каза Заглоба, — че можех да те ръгна с ножа, но не те ръгнах.

— Ами аз тебе ръгал ли съм те? И мисля ли да те ръгам? Не! Ти си мой скъп другар, аз ще те пазя като зениците на очите си.

— Винаги съм казвал, че си великолепен кавалер — каза Заглоба, като се престори, че вярва на думите на Богун, а едновременно в главата му се мярна: „Вижда се, че е измислил нещо специално за мене, няма да умра по обикновен начин!“

— Добре го каза — продължи Богун. — Ти също си великолепен кавалер. И ние двамата се търсехме и се намерихме.

— Право да си кажа, аз не съм те търсил, но благодаря за добрата дума.

— Скоро ще ми благодариш още по-хубаво, а и аз ще ти благодаря, че отведе девойката ми от Розлоги в Бар. Там именно я намерих, а сега бих те поканил на сватба, само че тя няма да бъде нито днес, нито утре — сега е война, а ти си стар човек, може да не доживееш.

Въпреки страшното положение, в което се намираше, Заглоба наостри уши.

— На сватба ли? — измърмори той.

— А ти какво мислиш? — каза Богун. — Да не би аз да съм селянин, та без поп да я поробвам, или нямам достатъчно средства, за да се венчая в Киев? Ти я доведе в Бар не за някакъв си селяк, а за атаман и хетман…

„Добре!“ — помисли Заглоба. После обърна глава към Богун.

— Заповядай да ме отвържат… — каза той.

— Полежи си, полежи, път те чака, а ти си стар, трябва да си отпочинеш преди пътуването.

— Къде искаш да ме караш?

— Ти си мой приятел, та ще те откарам при другия ми приятел — при Кривонос. Двамата ще обмислим какво ще направим, за да ти бъде там добре.

— Ще ми бъде горещо! — измърмори шляхтичът и отново мравки го полазиха по гърба.

Накрая заговори:

— Зная, че ми имаш зъб, но не си прав, не си прав — Господ вижда. Ние сме живели заедно и много дамаджани сме пресушили в Чигирин, защото аз те обичах като баща за твоята рицарска фантазия, каквато няма в цяла Украйна. Е, какво, нима съм ти се изпречвал на пътя? Ако не бях дошъл тогава с тебе в Розлоги, и досега щяхме да бъдем добри приятели — а защо дойдох, ако не от добро чувство към тебе? И ако тогава не се беше разярил, ако не беше избил ония нещастни хора — кълна се в Бога, — нямаше да ти се изпречвам на пътя. Какво ме засягат чуждите работи! Предпочитах момичето да бъде твое, отколкото на друг. Но при твоите татарски начини на ухажване съвестта ми възропта — все пак това е шляхтишки дом. Ти самият не би постъпил другояче. Ами че аз тогава можех да те премахна от тоя свят с по-голяма полза за мене — и защо не го направих? Защото съм шляхтич и се срамувах от такова нещо. Засрами се и ти, нали зная, че искаш да ме подложиш на мъчения. Момичето и без това е в ръцете ти, какво искаш от мене? Нима аз не го пазех като очите си — това твое богатство? А щом ти си се отнесъл почтено към нея, ясно е, че и у тебе има рицарска чест и съвест, но как ще й подадеш ръка, изцапана с невинната ми кръв? Как ще й кажеш: този човек, който те преведе през селяните и татарите, го подложих на мъки? Засрами се и ме освободи от тия въжета и от тоя плен, в който ме хвана с коварство. Млад си и не знаеш какво може да ти се случи, а за моята смърт Бог ще те накаже чрез това, което ти е най-мило.

Богун стана от столчето гневно побледнял, доближи се до Заглоба и заговори със сподавен от ярост глас:

— Мръсна свиньо, ще заповядам от кожата ти ремъци да дерат, на бавен огън ще те пека, с трески ще те набуча, на мръвки ще те накъсам!

И в пристъп на безумие хвана ножа, който висеше на пояса му, стиска го някое време конвулсивно в пестника си и острието му заблестя в очите на пан Заглоба, но бунтовникът се въздържа, мушна обратно ножа в ножницата и викна:

— Молойци!

Шестима запорожци се втурнаха в стаята.

— Вземете тая ляшка мърша и я хвърлете в кочината, но я пазете като очите си.

Казаците грабнаха пан Заглоба, двама за ръцете и краката, един отзад за косата — и го изнесоха от стаята, пренесоха го през целия двор и накрая го хвърлиха върху тора в близката кочина. След това затвориха вратата и пленникът остана в пълен мрак — само тук-таме през пролуките между гредите и през дупките на покрива се промъкваше бледа нощна светлина. След малко очите на пан Заглоба свикнаха с полумрака. Той се огледа наоколо и видя, че в кочината няма нито свине, нито молойци. Разговорите на последните обаче се чуваха доста ясно и през четирите стени. Личеше, че цялата постройка е гъсто обградена, но въпреки тая стража пан Заглоба си отдъхна дълбоко.

Преди всичко беше жив. Когато ножът на Богун светна пред очите му, той беше уверен, че последният му час е вече ударил, и макар и с най-голям страх, предаваше душата си на Бога. Но изглежда, че Богун беше решил да го запази за несравнимо по-мъчителна смърт. Той желаеше не само да си отмъсти, но и да се нарадва на отмъщението си над тоя, който му беше изтръгнал хубавицата и изложил неговата молойска слава, а самия него бе направил за смях и го беше повил като дете. Затова перспективата за пан Заглоба беше тъжна, но засега все пак се утешаваше с мисълта, че още е жив, че навярно ще го откарат при Кривонос и едва там ще го подложат на мъки — следователно има пет-шест, а може би и повече дни пред себе си, а засега лежи самотен в кочината и в среднощната тишина може да помисли за някаква хитрост.

Това беше едничката добра страна в цялата работа, но щом помислеше за лошите, отново по гърба му плъзваха хиляди мравки.

Хитрости!…

— Ако в тая кочина лежеше шопар или свиня — мърмореше си пан Заглоба, — щеше да бъде по-досетлива от мене, защото не биха я вързали на кълбо за собствената й сабя. И Соломон да вържат така, и той няма да бъде по-умен от собствените си шалвари, нито от моя ботуш. О, Боже, Боже, за какво ме наказваш така! От всички хора на света тъкмо тоя разбойник най-много желаех да избягвам — а какъв ми беше късметът, та точно на него налетях. Ще ми излъскат кожата като швебоджинско^[2] сукно. Ако беше ме уловил някой друг, щях да декларирам, че се присъединявам към бунта, а после щях да избягам. Но и друг не би ми повярвал, камо ли тоя! Усещам как сърцето ми замира. Кой дявол ме докара тук — о Боже, Боже, не мога да мръдна нито с ръка, нито с крак… О, Боже, Боже!

Но след малко на пан Заглоба му хрумна, че ако ръцете и краката му са свободни, по-лесно би могъл да измисли някаква хитрост. Ами ако опита? Да успее само да измъкне сабята си изпод коленете, останалото ще бъде по-лесно. Но как да я измъкне? Да се обърне на едната страна — зле… Пан Заглоба се замисли дълбоко.

После започна все по-бързо да се клати на гръб и при всяко движение се местеше по-малко напред. Стана му горещо, косата му се изпоти повече, отколкото при танц, та от време на време спираше и почиваше, от време на време прекъсваше работата, защото му се струваше, че някой от молойците иде към вратата — и пак започваше с ново усърдие, докато най-сетне стигна до стената.

Тогава започна да се клати другояче: не напред-назад, а настрани, така че при всяко движение удряше леко в стената края на сабята си и тя се измъкваше изпод коленете и все повече се наклоняваше навътре в кочината, към дръжката.

Сърцето на пан Заглоба започна да бие като чук, защото видя, че тоя начин може да излезе сполучлив.

И продължаваше да работи, като се мъчеше да удря колкото е възможно по-тихо, и то само когато разговорът на молойците заглушаваше леките удари. Най-сетне дойде моментът, когато краят на ножницата се намери на една линия с лакътя и коляното и по-нататъшното клатене към стената вече не можеше да я изблъсква.

Но заедно с това от другата страна вече висеше значителна част от сабята, и то много по-тежката, като се вземе предвид дръжката. На дръжката имаше кръсташ, както обикновено при тоя вид саби; пан Заглоба разчиташе на тоя кръсташ.

И за трети път той почна да се клати, но сега целта на усилията му беше да се обърне с крака към стената. Като постигна и това, започна да се мести покрай нея. Сабята още стоеше между коленете и ръцете му, но дръжката постоянно се закачаше с кръсташа за неравния под; най-сетне се закачи по-здраво. Пан Заглоба се килна за последен път и за миг радост го закова на място.

Сабята бе излязла напълно.

Тогава шляхтичът свали ръце от коленете си и при все че бяха вързани, можа да хване сабята. Придържайки с крак ножницата, измъкна острието.

Сега разсичането на въжето, с което бяха вързани краката му, беше работа за един миг.

По-мъчно беше с ръцете. Пан Заглоба трябваше да нагласи сабята върху тора с тъпото надолу и острото нагоре и да търка въжетата отгоре, докато ги разсече.

Като направи това, той беше вече не само свободен от въжетата, но и въоръжен.

Затова си отдъхна дълбоко, а после се прекръсти и започна да благодари на Бога.

Но от разрязването на въжетата до отърваването от ръцете на Богун беше още много далеко.

— Какво по-нататък? — питаше се пан Заглоба.

И не намираше отговор. Наоколо кочината беше обградена от молойци; общо те бяха около сто души; и мишка не би могла да се измъкне незабелязано, камо ли човек, дебел като пан Заглоба.

— Виждам, че почвам да се въртя като муха без глава — каза си пан Заглоба, — а умът ми го бива само да си намажа ботушите с него, при все че и по-хубава вакса човек може да си купи от унгарците по панаирите. Ако Бог не ми прати някакво хрумване, ще ме направят на печено за гарваните, но ако ми прати, обещавам да живея в целомъдрие като пан Лонгинус.

Повишеният тон в разговора на молойците зад стената прекъсна по-нататъшните му размисли и той скочи и долепи ухо до пролуката между гредите.

Изсъхналите борови греди отразяваха гласовете като кутия за теорба: думите се чуваха ясно.

— А накъде ще вървим оттук, чичо Овсивуй? — питаше един глас.

— Не знам, сигурно към Каменец — отвърна друг.

— О, конете едва си влачат краката, няма да стигнем.

— Затова и стоим тук, до сутринта ще си починат.

Настана кратко мълчание, после първият глас се обади по-тихо отпреди:

— А на мене ми се струва, чичо, че атаманът ще тръгне от Каменец за Ямпол.

Заглоба затаи дъх в гърдите си.

— Мълчи, ако ти е мила младата глава! — прозвуча отговорът. Настана кратко мълчание, само иззад другите стени се чуваше шепот.

— Навсякъде стоят, навсякъде пазят! — измърмори Заглоба. И отиде при противоположната стена.

Тоя път до ушите му стигна хрускане на зоб и пръхтене на коне, които явно стояха до самата стена, а между тях молойци разговаряха легнали, защото гласовете им идваха отдолу.

— Хей — каза един, — ние дойдохме тук, без да спим, без да ядем, без да понахраним конете — за да ни набучат на кол в стана на Ярема.

— Сигурно ли е, че той е тук?

— Хората, които са избягали от Ярмолинци, са го видели, както аз виждам тебе. Косата да ти настръхне от това, което приказват: грамаден като бор, а главата му две главни, а конят под него змей.

— Господи помилуй!

— Трябва да вземем тоя лях с войниците и да бягаме.

— Как ще бягаш? Конете и без това ще пукнат.

— Лошо, братя родни. Да бях аз атаман, щях да прережа гърлото на тоя лях и да се върна в Каменец, та ако ще дори пеш.

— Ще го откараме с нас до Каменец. Там нашите атамани ще се позабавляват с него.

— Най-напред дяволите ще се позабавляват с вас — измърмори Заглоба.

Въпреки целия си страх от Богун, а може би тъкмо затова, той се закле да не се остави да го хванат жив. Сега се е развързал, има сабя в ръка — ще се защитава. Ама щели да го посекат — нека го посекат, но жив няма да го вземат.

В това време пръхтенето и пъшкането на конете, очевидно съвсем изморени, заглуши по-нататъшния разговор, но същевременно подсказа една мисъл на пан Заглоба.

„Да можех да се промъкна през тая стена и неочаквано да скоча на някой кон! — мислеше си той. — Сега е нощ: докато разберат какво е станало, ще изчезна от очите им. Из тия долища и валози и на слънце е мъчно да преследваш някого, та камо ли в тъмнината! Дай ми, Боже, сгоден случай!“

Но не беше лесно да се намери сгода. Трябваше да се разруши стената, а за това беше нужно да си пан Подбипента или да я подкопаеш като лисица, но и тогава навярно щяха да чуят, да видят и да хванат беглеца за шията, преди да е сложил крак в стремето.

В главата на пан Заглоба се въртяха хиляди дяволии, но тъкмо защото бяха хиляди, никоя не се очертаваше достатъчно ясно.

„Няма друг изход, освен да платя с кожата си“ — помисли той.

И тръгна към третата стена.

Внезапно удари главата си в нещо твърдо и заопипва: беше стълба. То не било свинска кочина, а обор за биволи и до половината дължина имаше строп, който служеше за складиране на слама и сено. Пан Заглоба се изкатери горе, без да мисли нито миг.

След това седна, отдъхна си и започна бавно да изтегля стълбата горе.

— Е, сега съм вече в крепост! — измърмори той. — Дори да намерят друга стълба, няма да се изкатерят бързо тук. Ако не разсека на две главата на тоя, който се покаже пръв, ще дам да ме опушат за филе. О, дявол да го вземе! — каза той внезапно. — Те наистина биха могли не само да ме опушат, ами и да ме опекат и стопят на лой. Но нищо! Ако рекат да запалят обора — добре! Тогава пък изобщо няма да ме хванат жив… А на мене ми е все едно дали гарваните ще ме кълват суров или печен. Стига да мога да се измъкна от тия разбойнически ръце, за другото не ме е грижа, надявам се, че някак ще се нареди.

Явно беше, че пан Заглоба лесно преминава от пълно отчаяние към надежда. Някак съвсем неочаквано у него се породи увереност, като че ли вече е стигнал в стана на княз Йереми. А всъщност положението му не беше се подобрило кой знае колко. Той седеше в стропа и като имаше сабя в ръце, наистина би могъл продължително да брани достъпа до него. Но това беше всичко! Защото от долу до стропа беше като от трън, та на глог — с тая още разлика, че го чакаха и сабите и пиките на молойците, които дебнеха край стените.

— Ще се нареди някак! — измърмори пан Заглоба и като се приближи до покрива, леко започна да разравя и повдига сламената покривка, за да може да си открие „prospectus“^[3] към света.

Това той постигна лесно, защото молойците непрекъснато разговаряха, за да минава времето на бдението, а при това се беше появил доста силен вятър, който заглушаваше с повея си сред близките дървета шума от повдигането на снопчетата слама.

Не след много дупката беше готова — пан Заглоба пъхна в нея глава и започна да се оглежда наоколо.

Нощта вече преваляше и от изток на небето се появиха първите зари на деня, та при бледата светлина пан Заглоба видя целия двор, пълен с коне, пред къщата — редица заспали молойци, проснали се на дълги неясни линии, по-нататък геранилото на кладенеца и коритото, в което блестеше вода, а покрай тях пак редица заспали хора и двайсетина молойци с голи саби в ръка, които се разхождаха покрай тая редица.

— Това са пленените мои хора — измърмори шляхтичът и след миг добави: — О, да бяха поне мои, а те са на княза! Добър вожд им бях, няма що! Закарах ги право на вълка в устата. С какви очи ще се покажа пред хората, ако Бог ми върне свободата. И от какво ми дойде всичко това? От любовта към пиенето? Какво ме интересуваше мене, че простаците се били женели? Толкова работа имах там, колкото на кучешка сватба. Отказвам се от тоя предател медовината, която влиза в краката, а не в главата. Всички злини на света произлизат от пиянството, защото, ако ни бяха нападнали, когато бяхме трезви, непременно щях да победя и аз да затворя Богун в кочината.

Тук погледът на пан Заглоба отново се спря на къщата, в която спеше бунтовническият главатар, и се задържа на вратата.

— Спи, разбойнико — измърмори Заглоба. — Спи! Дано ти се присъни, че дяволи ти дерат кожата, което и без друго няма да ти се размине. Искаше протак да правиш от моята кожа, опитай се да се качиш тук при мене и тогава ще видим дали няма да накълцам твоята така, та и за обуща на кучетата да не става. Ех, да мога само да се измъкна оттук! Само да мога да се измъкна! Но как?

Наистина задачата беше почти неизпълнима. Целият двор беше така задръстен с хора и коне, че дори да успееше да се измъкне от обора, дори да се смъкнеше от покрива и да яхнеше някой от конете, които стояха до самата кочина, пан Заглоба пак по никакъв начин нямаше да стигне дори до вратата, камо ли извън нея!

И все пак му се струваше, че е извършил по-голямата част от работата: беше свободен, въоръжен и седеше под покрива като в крепост.

„Какво, дявол да го вземе — мислеше той, — нима затова се освободих от въжетата, за да увисна на тях?“

И пак дяволии започнаха да се въртят в главата му, но те бяха толкова много, че той по никакъв начин не знаеше коя да избере.

В това време се развиделяваше все повече. Околните къщи започнаха да се открояват от мрака, покривите им сякаш се покриха със сребро. Пан Заглоба вече можеше по-добре да различи отделните групи на двора, съзря червените униформи на своите хора, налягали около кладенеца, и овчите кожуси, под които спяха молойците край къщата.

Внезапно някаква фигура стана от редицата заспали и тръгна с бавна крачка през двора, като се спираше тук-таме около хората и конете; поприказва малко с молойците, които пазеха пленниците, и накрая се приближи до обора. В първия миг пан Заглоба помисли, че е Богун, защото забеляза, че стражата разговаря с тая личност като с началник.

— Ех — измърмори Заглоба, — ако имах сега пушчица в ръка, щях да го науча как се връзват хора на кълбо.

В тоя момент въпросната фигура повдигна глава и върху лицето й падна сивият зрак на разсъмването: това не беше Богун, а стотникът Голоди, когото пан Заглоба позна веднага, защото го знаеше отлично още от времето, когато правеше компания на Богун в Чигирин.

— Момчета! — рече Голоди. — Не спите ли?

— Не, бащице, макар че ни се спи. Време е да ни сменят.

— Ей сега ще ви сменят. А вражият син не е ли избягал?

— Ой, ой! Навярно душата му е избягала от него, бащице, защото той дори не се е мръднал.

— Хитра лисица е той. Я вижте какво става с него, защото може и в земята да потъне.

— Веднага! — отвърнаха няколко молойци и тръгнаха към вратата на обора.

— Смъкнете и сено от стропа. Натрийте конете! На разсъмване тръгваме.

— Добре, бащице!

Пан Заглоба напусна бързо мястото си при дупката в покрива и допълзя до отвора на стропа. В същото време чу изскърцването на вратата и шумоленето на сламата под краката на молойците. Сърцето му биеше в гърдите като чук, а в ръка стискаше дръжката на сабята и мислено си повтаряше клетвата, че по-скоро ще се остави да го изгорят заедно с обора или да го насекат на късове, отколкото да го уловят жив. Очакваше също, че всеки миг молойците ще вдигнат страхотна врява, но се излъга. Известно време се чуваше как те се движат все по-бързо по целия обор, най-сетне единият от тях се обади:

— Какво е това, дявол да го вземе, не мога да го напипам! Ние го захвърлихме ето тук.

— Да не е вампирясал? Светни малко, Василе, тук е тъмно като в рог.

Настана кратко мълчание. Изглежда, че Васил търсеше прахан и огниво, а другият молоец започна да вика тихо:

— Пане шляхтич, обади се?

— Няма го майстора! — измърмори Заглоба.

Изведнъж огнивото почна да чатка по кремъка, сипнаха се рой искри, които осветиха тъмната вътрешност на обора и калпаците на молойците, след което се спусна още по-дълбока тъмнина.

— Няма го и няма! — викаха трескави гласове. Тогава единият от молойците скочи към вратата.

— Бащице Голоди! Бащице Голоди!

— Какво има? — попита стотникът, като се показа на вратата.

— Ляха го няма!

— Как така го няма!

— В земята е потънал! Никъде го няма. О, Господи помилуй! Ние светнахме, но го няма!

— Не може да бъде. Ох, атаманът ще ви даде да разберете! Избягал ли е, а? Вие да не сте спали?

— Не бащице, не сме спали. От обора той не е излязъл откъм нашата страна.

— Тихо! Да не събудим атамана!… Щом не е излязъл, трябва да е някъде тук. А вие търсихте ли навсякъде?

— Навсякъде.

— А на стропа?

— Как ще се качи на стропа, като беше вързан?

— Ех, че си глупак! Ако не се е развързал, щеше да бъде тук. Търсете го там. Светнете!

Отново се сипнаха искри. Новината се разнесе сред стражата. Започнаха да се притискат около обора с присъщата си при неочаквани случки бързина; чуваха се бързи стъпки, бързи въпроси и още по-бързи отговори. Съветите се кръстосваха като мечове при бой.

— На стропа! На стропа!

— Пази отвън!

— Не будете атамана, че ще си изпатим!

— Няма стълба!

— Донесете друга!

— Няма никъде!

— Прескочете до къщата да видите дали там няма.

— О, лях проклет!

— По външните ъгли се покатерете на покрива и се промъкнете през него.

— Не може, защото е издаден и обкован с дъски.

— Донесете пики. Тогава ще се качим по пиките. Ах, кучето му ниедно!… Издърпал е стълбата!

— Донесете пики! — прозвуча гласът на Голоди.

Едни от молойците изтърчаха за пики, а другите вдигаха глава към стропа. Светлината вече проникваше през отворената врата в обора, а при нейния слаб блясък се виждаше квадратният отвор на стропа, чер и тих.

Отдолу се обадиха по-меки гласове:

— Ей, пане шляхтич! Спусни стълбата и слез. И без това няма да се измъкнеш, защо ще мъчиш хората? Слез де, слез!

Тишина.

— Слез, иначе ще ти одерем кожата откъм главата и ще те хвърлим в тора с главата надолу!

Пан Заглоба остана еднакво глух както към заплахите, така и към ласкателствата и седеше в тъмнината като язовец в дупка, но се готвеше за упорита отбрана. Само стискаше сабята все по-здраво, сумтеше малко и наум си четеше молитва.

В това време донесоха копия, свързаха три заедно и ги сложиха с остриетата към отвора. В главата на пан Заглоба се мярна мисълта дали да ги грабне и изтегли горе, но си помисли също, че покривът ще да е нисък и той не ще успее да ги вмъкне напълно. А и веднага щяха да донесат други.

Но ето че целият обор се напълни с молойци. Едни светеха със запалена борина, други надонесоха най-различни върлини и ритли от коли, които се оказаха къси, та веднага ги завързаха с ремъци, защото по пиките наистина беше трудно да се катери човек. Все пак не намериха доброволци.

— Аз ще се кача — викаха няколко гласа.

— Почакайте за стълбата! — рече Голоди.

— Но какво пречи, бащице, да опитаме по пиките?

— Васил ще се изкатери! Той се катери като котка.

— Опитай се тогава.

А други веднага започнаха да се шегуват.

— Ей, внимателно! Той има сабя, ще ти отсече главата, ще видиш.

— Ще те хване за главата и ще те издърпа, а там ще те сгази като мечка.

Васил не се смути и каза:

— Той знае, че само с пръст да ме бутне, атаманът и вие, братя, ще го дерете с кремък.

Това беше предупреждение към пан Заглоба, който седеше тихо, без дори да шукне.

Но молойците, както обикновено бива между войниците, изпаднаха вече в добро настроение, защото цялата случка започна да ги забавлява, та продължиха да се шегуват с Васил:

— Един глупак по-малко ще остане на света.

— Той там няма да мисли как ще му платим за твоята глава. Той е смел юнак.

— Хо, хо! Той е таласъм. Дявол знае в какво се е превърнал вече… Той е магьосник! Ти, Василе, не се знае кого ще намериш там, в отвора.

Васил, който вече си беше плюл на ръцете и тъкмо хващаше пиките, внезапно спря.

— Срещу лях отивам — каза той, — срещу дявол не.

Но в това време завързаха ритлите и ги сложиха до отвора. И по тях качването беше трудно, понеже те веднага се огънаха, дето бяха вързани, а тънките ръжни запращяха под краката още щом стъпи на най-долната. Но Голоди започна да се качва сам, а като се качваше, говореше:

— Ти, пане шляхтич, виждаш, че няма шега. Запънал си се да седиш горе, седи си тогава, но не се съпротивлявай, защото ние все пак ще те хванем, дори ако трябва да съборим цялата кочина. Бъди разумен!

Най-сетне главата му стигна до отвора и бавно почна да потъва в него. Внезапно изфуча сабя, казакът викна страшно, олюля се и падна между молойците с разсечена на две глава.

— Бий, бий! — закрещяха молойците.

В целия обор настана страшна бъркотия, екнаха викове и крясъци, но гръмкият глас на пан Заглоба ги заглуши:

— Ах, вие, разбойници, людоеди, ах, вие, негодници! До крак ще ви изсека, хайти крастави! Ще разберете какво значи рицарска ръка! Да нападате нощем честните хора! В обор да затваряте шляхтич… Ах, нехранимайковци! На двубой с мене, на двубой по един или дори по двама! Я елате насам! Но главите си оставете в тора, иначе ще ви ги изпорежа, Бога ми!

— Бий, бий! — викаха молойците.

— Да запалим обора!

— Аз сам ще го запаля, волски опашки, но заедно с вас!

— По няколко! По няколко едновременно! — викна един стар казак. — Дръжте ритлите, подпирайте ги с пики, сложете си снопове слама на главата и тръгвайте!… Трябва да го уловим!

Като каза това, той се закатери нагоре, а заедно с него още двама други; ръжните започнаха да се трошат, ритлите се огънаха още повече, но над двайсет здрави ръце ги хванаха за страничните дървета, а горе ги подпираха с пиките. Други мушнаха в отвора острията на пиките, за да попречат на Заглоба да сече със сабята.

След няколко мига три нови тела паднаха върху главите на ония, които бяха долу.

Разпален от триумфа си, пан Заглоба ревеше като бивол и изригваше такива проклятия, каквито светът не е чувал и от които душите на молойците непременно биха замрели, ако не беше почнала да ги обзема страшна ярост. Някои бодяха потона с пиките, други се катереха по стълбата, макар че в отвора ги чакаше сигурна смърт. Внезапно при вратата се чу вик и в обора се втурна самият Богун.

Той беше без шапка, само по риза и шалвари, в ръката си държеше гола сабя, а очите му горяха.

— През покрива, кучета! — викна той. — Разкъсайте сламената покривка и го хванете жив!

А Заглоба, щом го видя, почна да вика:

— Простако, я ела тук! Носа и ушите ще ти отсека, гърлото няма да ти взема, защото него оставям за палача. Е, какво уплаши ли се? Страх ли те е, ратай такъв? Я ми вържете тоя хайта и ще бъдете помилвани. Е, какво, обеснико, какво, кукер еврейски? Я ела тук сам! Покажи си само главата на стропа! Ела, ела, много ще се радвам. Така ще те халосам, та ще си спомниш и баща си, дявола, и майка си, пачаврата!

В това време мертеците на покрива затрещяха. Изглежда, че молойците се бяха качили отгоре и вече разхвърляха сламената покривка.

Заглоба чу това, но страхът не намали силите му. Той беше сякаш пиян от битката и кръвта.

„Ще скоча в ъгъла и там ще загина“ — помисли той.

Но в тоя момент из целия двор се разнесоха гърмежи и в същото време двайсетина молойци се втурнаха в обора.

— Бащице! Бащице! — викаха те до небесата. — Бързо!

В първия момент пан Заглоба не можа да разбере какво се е случило — и се смая. Погледна през отвора долу, но там вече нямаше никого. Мертеците на покрива не трещяха.

— Какво е това? Какво се е случило? — извика той високо. — Ха, разбирам. Искат да запалят обора и гърмят с пистолети към покрива.

В това време навън се чуваха все по-страшни човешки крясъци и конски тропот, гърмежи, смесени с вой, звън на желязо. „Боже, това е сигурно битка!“ — помисли пан Заглоба и скочи към своята дупка на покрива.

Погледна и краката му се огънаха от радост.

На двора кипеше битка, или по-скоро пан Заглоба видя страхотния разгром на Богуновите молойци. Нападнати ненадейно, поразявани от огъня на долепяни до главите и гърдите им пистолети, притиснати до оградата, до къщата и до плевника, посичани с мечове, блъскани от вълната от конски гърди, тъпкани с копита, молойците гинеха почти без съпротива. Редиците на бойците с червени униформи сечаха до забрава, притискаха побягналите и не им позволиха нито да се строят, нито да извадят саби, нито да си отдъхнат или да възседнат конете. Отбраняваха се само отделни групички; други закопчаваха сред врява, бъркотия и дим откопчаните подпруги на седлата и гинеха, преди да са успели да сложат крак на стремето; трети захвърляха пиките и сабите и бягаха приведени край оградата, заклещваха се между прътите и прескачаха през плета, като врещяха и виеха нечовешки. На тия нещастници се струваше, че самият княз Йереми като орел е връхлетял неочаквано върху тях и ги унищожава с цялата си сила. Те нямаха време да се опомнят, да се огледат: възгласите на победителите, фученето на сабите и трясъците на гърмежите ги преследваха като буря, горещият дъх на конете ги блъскаше в тила. „Хора, спасявайте се!“ — разнесе се от всички страни. „Бий, убивай!“ — отговаряха нападателите.

Най-сетне пан Заглоба видя как малкият пан Володийовски, застанал при портата начело на двайсетина войника, даваше с глас или с топуза си заповеди на другите, а понякога се хвърляше с дорестия си кон в кипежа и тогава, щом се надигнеше, щом се обърнеше и удареше, веднага падаше човек, дори без да издаде вик. Защото малкият пан Володийовски беше майстор на майсторите и войник на войниците, та не губеше боя от погледа си, а като оправеше тук или там положението, отново се връщаше — и гледаше, и оправяше, също като оня, който дирижира оркестър: понякога сам ще засвири, понякога ще спре, но непрекъснато следи всички, та всеки да изсвири своето.

Като видя това, пан Заглоба започна да тропа с крака по дъските на погона, та чак кълба прах се вдигаха, да пляска с ръце и да реве:

— Бий тия псета! Бий, убивай! Кожата им ще ни бъде плячката! Сечи, муши, бий, убивай! Върти сабята и избивай до крак!

Така викаше пан Заглоба и се мяташе, очите му се наляха с кръв от напрежение и за миг той престана да вижда, а когато зрението му се възвърна отново, видя още по-прекрасна гледка. Обграден от няколко десетки молойци, Богун се носеше като светкавица на кон, без шапка, само по риза и шалвари, а подир него летеше малкият пан Володийовски начело на своите войници.

— Бий! — викна Заглоба. — Това е Богун! — но гласът му не стигна до Володийовски.

В това време Богун и молойците прескочиха плета, пан Володийовски също прелетя над плета, някои изостанаха, на други конете се спънаха при скока. Гледа Заглоба: Богун лети из равнината, и пан Володийовски лети из равнината. Изведнъж се разпръснаха, молойците бягат, войниците след тях — започна се гонитба поединично. Дъхът на Заглоба замря в гърдите, очите му за малко да изскочат изпод клепачите, защото — какво вижда? Ето пан Володийовски е вече зад гърба на Богун, както хрътка след дива свиня, бунтовникът обръща глава, насочва сабя!…

— Бият се! — викна Заглоба.

Още миг и Богун пада заедно с коня, а пан Володийовски го прегазва и полита подир другите.

Но Богун е жив, защото скача от земята и побягва към скалите, обраснали с храсталаци.

— Дръж го! Дръж го! — реве Заглоба. — Това е Богун!

Внезапно нова дружина молойци, които чак до тоя миг са се промъквали скришом от другата страна на скалите, открити сега, политат да търсят нов път за бягство. Подир тях, на разстояние стотина метра, се носят войниците на Володийовски. Групата молойци настига Богун, обгражда го, грабва го и го отвлича със себе си. Най-сетне тя се загубва по завоите на дола, а подир нея изчезват и войниците.

На двора зацари тишина и пустош, защото и войниците на пан Заглоба, освободени от Володийовски, скочиха на оставените от молойците коне и полетяха заедно с другите подир разпръснатия неприятел.

Пан Заглоба спусна стълбата, слезе от горе и като излезе от обора навън, каза:

— Свободен съм…

След тия думи той се заоглежда наоколо. На двора лежаха множество запорожки и петнайсетина войнишки трупа. Шляхтичът вървеше бавно между тях и се взираше внимателно във всекиго, накрая приклекна над един.

След малко стана с тенекиена манерка в ръка.

— Пълна — измърмори той.

И като я долепи до устата си, отметна глава назад.

— Не е лоша.

Отново се огледа наоколо и отново повтори, но вече с много по-бодър глас:

— Свободен съм.

След това тръгва към къщата, на прага видя трупа на стария бъчвар, когото молойците бяха убили, и изчезна вътре. Когато излезе, на кръста му, над оплесканата с тор дреха, светеше поясът на Богун, богато обшит със злато, а на пояса — нож с голям рубин на дръжката.

— Бог възнагради храбростта — мърмореше той, — защото и кесията е доста пълна. Ах, разбойникът му гаден! Надявам се, че няма да се измъкне! Но тоя малък палавник — пала го палила! Люта оса бил. Знаех, че е добър боец, но така да нагъне Богун като пършива кобила — това не очаквах. Как е възможно в толкова малко тяло да има такава смелост и сила! Богун би могъл да го носи в пояса си на верижка като джобно ножче. Господ да му е на помощ! Надали е познавал Богун, иначе щеше да го довърши. Тю! Как мирише тук на барут, чак в ноздрите люти! Ама и аз се отървах от такава беда, в каквато още не бях попадал! Слава тебе, Господи!… Бре, бре, но така да гони Богун! Трябва още да проуча тоя Володийовски, сигурно дявол се крие в него.

Като говореше така, пан Заглоба седна на прага на обора и зачака.

В това време далече в равнината се появиха войниците, които се връщаха от погрома, а начело яздеше Володийовски. При вида на Заглоба той се понесе по-бързо, после скочи от коня и тръгна към него.

— Тебе ли виждам, ваша милост? — питаше той отдалече.

— Мене в собствената ми особа — каза пак Заглоба. — Да те възнагради Бог, ваша милост, че дойде на помощ.

— Слава Богу, че навреме — отговори малкият рицар, като стискаше радостно ръката на пан Заглоба.

— Но откъде разбра, ваша милост, за опресията^[4], в която се намирах тук?

— Селяни от тоя хутор ми съобщиха.

— О, а пък аз мислех, че те са ме предали.

— Нищо подобно, те са добри хора. Само момъкът и момичето са се отървали живи, а какво е станало с другите сватбари, не знаят.

— Щом не са предатели, казаците са ги избили. Стопанинът на тоя хутор лежи до къщата. Но да оставим това. Казвай, ваша милост, Богун жив ли е? Избяга ли?

— Та нима това беше Богун?

— Оня без шапката, по риза и шалвари, когото ваша милост събори заедно с коня.

— Ударих го със сабята по ръката. Ах, дявол да го вземе, как не го познах!… Но, ваша милост, но, ваша милост пане Заглоба, какво направи ти, ваша милост?

— Какво съм направил ли? — повтори пан Заглоба. — Ела, пане Михале, и виж!

При тия думи той го хвана за ръката и го въведе в обора.

— Гледай — повтори.

Отначало Володийовски не видя нищо, защото влизаше от светло, но когато очите му посвикнаха с тъмнината, съзря телата, проснати неподвижно върху тора.

— Кой е изклал тия хора? — попита учуден.

— Аз! — рече Заглоба. — Ти, ваша милост, ме питаше какво съм направил — ето!

— О! — каза младият офицер, като клатеше глава. — А по какъв начин?

— Там, горе, се отбранявах, а те ме атакуваха отдолу и през покрива. Не зная колко продължи това, защото в битка човек не пресмята времето. Това беше Богун, Богун с много и все отбрани хора. Ще запомни той ваша милост, ще запомни и мене! Друг път ще ти разкажа как попаднах в плен, какво понесох и как сложих Богун на място, защото и с езиците си се състезавахме. Но днес съм толкова fatigatus, че едва се държа на крака.

— О! — повтори пан Володийовски. — Няма какво да се приказва, храбро си се бил, ваша милост, само това ще ти кажа, че си по-добър секач, отколкото водач.

— Пане Михале — каза шляхтичът, — не е време да се препираме. По-добре да благодарим на Бога, че днес даде на двама ни толкова голяма победа, споменът за която няма да изчезне скоро между хората.

Пан Володийовски изгледа смаян Заглоба. Досега му се бе струвало някак, че той сам беше спечелил тая победа, която изглежда пан Заглоба искаше да сподели с него.

Но той само изгледа шляхтича, поклати глава и каза:

— И така да бъде.

Един час по-късно двамата приятели тръгнаха към Ярмолинци начело на съединените отреди.

От хората на Заглоба не липсваше почти никой, защото ги бяха изненадали, докато спяха, та не бяха оказали никакъв отпор, а Богун, изпратен главно за пленници за разпит, бе заповядал да ги ловят живи, а не да ги убиват.