Хенрик Сенкевич
С огън и меч (61)

Шестдесет и първа глава

На другия ден пан Володийовски и Заглоба стояха на валовете между войниците и се взираха внимателно към неприятелския обоз, откъдето се приближаваха тълпи от селяни. Скшетуски беше на съвещание при княза, а те използваха краткото спокойствие и разговаряха за вчерашния ден и за това движение в неприятелския обоз.

— Нищо добро не ни предвещава това — казваше Заглоба и сочеше черните маси, които прииждаха като грамаден облак. — Навярно отново ще тръгнат в атака, а пък ръцете ми не искат вече да се движат при ставите.

— Каква ти атака посред бял ден, по това време! — каза малкият рицар. — Няма да направят нищо повече, само ще заемат нашия вчерашен вал и отново ще почнат да копаят към новия и да стрелят от сутрин до вечер.

— Можем хубаво да ги подплашим с оръдията.

Володийовски сниши глас.

— Барутът е на свършване — рече той. — При такава експенсия^[1] казват, че и за шест дни нямало да стигне. Но в това време кралят навярно ще дойде.

— Да става каквото ще, стига клетият ни пан Лонгинус да се е промъкнал благополучно! Цяла нощ не можах да спя, само за него мислех, а щом задремех, все в опасност го виждах и толкова жално ми ставаше, та чак пот ме избиваше. Това е най-добрият човек, който може да се намери в Жечпосполита, ако щеш три години и шест седмици да ходиш с фенер да го търсиш.

— Тогава защо, ваша милост, постоянно се подиграваш с него?

— Защото устата ми е по-мръсна от сърцето. Но, пане Михал, не ми развреждай раните със спомени, защото и без това се укорявам, а не дай Боже да се случи нещо лошо с пан Лонгинус, сигурно до смъртта няма да си го простя.

— Чак толкова не се коси, ваша милост. Той никога за нищо не ти се е сърдил и съм го чувал да казва сам: „Уста мръсна, сърце златно!“

— Господ здраве да дава на благородния ни приятел! Той никога не умееше да заговори по човешки, но стократно изкупваше тоя си недостатък с големите си добродетели. Как мислиш, пане Михал, дали е минал благополучно?

— Нощта беше тъмна, а след поражението селяните бяха страхотно уморени. У нас нямаше добри стражи, та какво остава у тях!

— Е, слава Богу! Поръчвах също на пан Лонгинус да разпитва навсякъде за нашата княгиня — дали не са я видели някъде, защото мисля, че Женджан трябва да се е промъкнал до кралските войски. Пан Лонгинус надали ще отиде на почивка, а ще дойде тук с краля. В такъв случай скоро ще имаме вести за нея.

— Аз се осланям на ума на тоя слуга, той трябва някак да я е спасил. Никога не бих се утешил, ако тя е загинала. Малко време я познавах, но съм уверен, че ако имах сестра, нямаше да ми бъде по-мила.

— За тебе сестра, а за мен дъщеря. От тия грижи брадата ми сигурно ще побелее съвсем, а сърцето ми ще се пукне от мъка. Обикнеш някого и докато се обърнеш, вече го няма, а ти седи, мъчи се, тревожи се, яж се, мисли денем и нощем, и то на всичко отгоре, когато стомахът ти е празен, а по шапката ти толкова дупки, че през тях водата се излива върху плешивата ти глава като през решето. Сега в Полша кучетата са по-добре от шляхтата, а ние четиримата пък сме най-зле. Дали не е вече време човек да тръгне за по-добрия свят, пане Михал, а?

— Много пъти съм мислил дали не е по-добре да кажа на Скшетуски всичко, но ме възпира това, че самият той никога не е споменавал нито една дума за нея, а се е случвало, когато някой я спомене, той да потръпне, сякаш нещо го е боднало в сърцето.

— Говори му, разчопляй му завехналите рани в огъня на тая война, а нея може някой татарин вече да я влачи за плитката през Перекоп. Свещи ми пламват в очите, като си представя такова нещо. Време е вече за умирачка, не може другояче, защото на света има само мъки и нищо повече. Дано поне пан Лонгинус да се е промъкнал благополучно!

— На небето му се пада по-голямо благоволение, отколкото на другите, защото е добродетелен. Но я гледай, ваша милост, какво правят там ония простаци!

— Така блести слънцето днес, че не виждам нищо.

— Вчерашния ни вал разкопават.

— Казвах аз, че ще има атака! Да се махаме оттук, пане Михал, стига сме стояли вече.

— Разкопават те, но не непременно за атака, трябва им открит път за отстъпление и при това навярно оттам ще докарат кулите, в които стоят стрелци. Гледай, ваша милост, лопатите чак фучат — на около четирийсет крачки разстояние вече изравниха.

— Сега виждам, но днес блести страшно.

Пан Заглоба заслони очи с ръка и загледа. В тоя момент през разкопания във вала участък се втурна река от народ и в миг се разля по пустото пространство между валовете. Едни веднага започнаха да стрелят; други гребяха пръстта с лопати и започнаха да издигат нови насипи и окопи, които щяха да затворят полския стан с трети обръч.

— Охо! — извика Володийовски. — Не казах ли?… И кули вече докарват!

— Е, тогава непременно ще има атака. Да се махаме оттук — рече Заглоба.

— Не, това са други белуарди! — отговори малкият рицар.

И наистина кулите, които се появиха в пробива, бяха построени по-иначе от обикновените „подвижни крепости“; защото стените им представляваха свързани със скоби дървени стълби, покрити с плат и кожа, иззад които най-опитни стрелци, застанали отсред височината на кулата чак до върха й, поразяваха неприятеля.

— Да се махаме, а тях кучета ги яли! — повтори Заглоба.

— Чакай, ваша милост — отговори Володийовски.

И започна да брои кулите, както се появяваха една след друга в пробива.

— Една, две, три, изглежда, че имат много от тях… четири, пет, шест… идат все по-високи… седем, осем… всяко куче могат да убият от тия кули на нашия плац, защото там трябва да са exquisitissimi^[2] стрелци — девет, десет, — всяка се вижда като на длан, защото слънчевите лъчи падат върху тях — единайсет…

Внезапно пан Михал престана да брои.

— Какво е това? — попита той със странен глас.

— Къде?

— Там, на оная, най-високата… човек виси!

Заглоба напрегна взор; действително на най-високата кула слънцето освети гол човешки труп, който се люлееше на въже заедно с движенията на белуардата като някакво грамадно махало.

— Вярно — рече Заглоба.

Изведнъж Володийовски побледня като платно и викна с пронизителен глас:

— Боже всемогъщи!… Това е Подбипента!

По валовете зашумя, сякаш вятър заклати листата на дърветата. Заглоба наведе глава, закри очите си с ръце и посинелите му устни повтаряха със стон:

— Боже, Света Богородице! Боже, Света Богородице!…

Тогава шумът се превърна във врява от смесени гласове, а после в гръм като от разбесняла се вълна. Войската, която стоеше по валовете, позна, че на това позорно въже виси другарят им по съдба, безукорният рицар — всички познаха, че това е пан Лонгинус Подбипента, и страшен гняв започна да повдига косата по главите на войниците.

Най-сетне Заглоба махна ръцете си от клепачите; страшно беше да го погледне човек: на устата си имаше пяна, лицето му бе синьо, очите бяха изскочили навън.

— Кръв! Кръв! — ревна той с такъв страшен глас, та чак тръпки попъплиха по застаналите наблизо.

И скочи в рова. Подир него се втурна всичко живо от валовете. Никаква сила, дори заповедите на княза не биха могли да удържат тоя взрив на ярост. От рова излизаха, като се покачваха върху раменете си, хващаха се с ръце и зъби за брега на рова — а който изскочеше, тичаше слепешката, без да гледа дали други тичат след него. Белуардите задимяха като смоларници и се разтресоха от гърмежи, но това никак не помогна. Заглоба тичаше пръв със сабя над главата, страшен, разярен, заприличал на побеснял бик. Едва сега и казаците скочиха срещу нападателите с тояги, с коси и човек би казал, че две стени се удариха с гръм. Но ситите ловни кучета не могат да се защитават дълго срещу гладните и бесни вълци. Отблъснати веднага, сечени със саби, късани със зъби, бити и мачкани, казаците не издържаха на тая фурия и почнаха да се объркват, а после да бягат към пробива. Пан Заглоба беснееше; хвърляше се в най-голямата тълпа като лъвица, на която са задигнати лъвчетата; той хриптеше тежко, хъркаше, сечеше, убиваше, тъпчеше! Празно пространство се образуваше пред него, а до него като втори унищожителен огън вървеше Володийовски, подобен на ранен рис.

Скритите в белуардите стрелци бяха избити до крак, останалите гониха чак зад пробива във вала. После войниците се изкатериха на белуардата, откачиха пан Лонгинус и внимателно го спуснаха на земята.

Заглоба се строполи върху тялото…

Володийовски също беше с разкъсано сърце и се обливаше със сълзи при вида на мъртвия си приятел. Лесно можеше да се познае от каква смърт е загинал пан Лонгинус, защото цялото тяло беше покрито с белези от рани, нанесени със стрели. Само лицето му не беше загрозено от стрелите освен от една, която беше оставила дълъг белег върху слепоочието. Няколко капки кръв бяха засъхнали на бузата, очите му бяха затворени, а върху бледото лице бе застинала добродушна усмивка. И ако не беше синкавата бледност на лицето, ако не се чувстваше студът на смъртта в чертите, човек би могъл да помисли, че пан Лонгинус спи спокойно. Най-сетне другарите го взеха на плещите си и го понесоха към стана, а оттам към параклиса на замъка.

До вечерта сковаха ковчег и погребението се състоя през нощта на збаражкото гробище. Събра се цялото духовенство от Збараж с изключение на свещеник Жабковски, който при последната атака беше прострелян в кръста и бе близко до смъртта; яви се и князът, като предаде командването на красниставския староста, дойдоха и военачалниците, и коронният хоронжи, и новгородският хоронжи, и пан Пшемски, и Скшетуски, и Володийовски, и Заглоба, и офицерите от хоронгвата, в която бе служил покойният. Сложиха ковчега до прясно изкопания гроб — и церемонията започна.

Нощта беше тиха, звездна; факлите горяха с равен пламък и хвърляха светлина върху жълтите дъски на току-що скования ковчег, върху фигурата на княза и суровите лица на застаналите наоколо рицари.

Димът от кадилниците се издигаше спокойно нагоре и разнасяше миризма на тамян и хвойна; само сподавеният плач на пан Заглоба, дълбоките въздишки на мощните рицарски гърди и далечният грохот на гърмежите по валовете нарушаваха тишината.

Но свещеник Муховецки вдигна ръце в знак, че започва да говори, рицарите затаиха дъх, а той помълча още малко, после впи поглед в звездните висини и заговори така:

— Какво е това чукане, което чувам през нощта на небесните двери? — пита беловласият ключар на Христа, вдигнат от сладкия сън.

— Отвори, Свети Петре, отвори! Аз съм Подбипента.

— Но какви дела, какви достойнства, какви заслуги ти дават смелост, ваша милост Подбипента, да инкомодоваш^[3] такъв знаменит портиер? С какво право искаш да влезеш там, където нито произходът, па бил и такъв знаменит като твоя, нито сенаторското достойнство, нито кралската служба, нито величието дори на кралския пурпур сами по себе си не дават свободен достъп — където не се стига по широк друм, с позлатена карета, с охрана от стражи, а трябва да се катериш по стръмния и трънлив път на добродетелта?

— Ах, отвори, Свети Петре, отвори по-скоро, защото тъкмо по такава стръмна пътечка вървеше нашият комилитон^[4] и скъп приятел пан Подбипента — докато най-сетне стигна до тебе като изморен след дълъг полет гълъб, стигна гол като Лазар, стигна като Свети Себастиан, разкъсан от погански стрели, беден като Йов, чист като девица, която още не е познала мъж, кротък като агнец, търпелив и тих — без петно от грях, с кръвна жертва, проляна с радост за земното отечество. Пусни го, Свети Петре, защото, ако него не пуснеш, кого ще пуснеш в тия времена на развала и безбожие? Пусни го, свети ключарю, пусни тоя агнец, нека пасе на небесната ливада, нека си скубне тревица, защото гладен е дошъл от Збараж…

Ето така започна словото си свещеник Муховецки, а после така красноречиво обрисува целия живот на пан Лонгинус, че всеки се видя в себе си нищожен пред тоя тих ковчег на безукорния рицар, който надминаваше и най-малките със своята скромност, и най-големите със своите добродетели. И всички се биеха в гърдите, и все по-голяма жал ги обхващаше, и все по-ясно виждаха какво сътресение е разтърсило отечеството, каква непоправима загуба е сполетяла Збараж. А свещеникът се възпламени и когато най-сетне започна да разказва за излизането от стана и за мъченическата смърт на пан Лонгинус, тогава той съвсем забрави за реториката и цитатите, а когато почна да се сбогува с мъртвите останки от името на духовенството, вождовете и войската, сам се разплака и говореше разхлипан като Заглоба:

— Сбогом, брате, сбогом, другарю! Не при земния крал, а при небесния, пред по-сигурна инстанция ти отнесе нашите стонове, нашия глад, нашата беда и злочестина. Там ти още по-сигурно ще измолиш спасение за нас, но сам няма вече да се върнеш, затова плачем, затова обливаме ковчега ти със сълзи, защото те обичахме, най-мили брате!

Заедно с благородния свещеник плачеха всички: и князът, и военачалниците, и войската, а най-много приятелите на умрелия. Но когато свещеникът за пръв път запя: „Requiem aeternam dona ei Domine!“^[5] — ревнаха всички, при все че това бяха хора, калени за смъртта и свикнали с нея от всекидневната си дейност.

В момента, когато сложиха ковчега върху въжетата, с мъка трябваше да откъснат от него пан Заглоба, на когото сякаш бе умрял брат или баща. Но най-сетне Скшетуски и Володийовски го откъснаха. Князът се приближи и взе шепа пръст; свещеникът започна да чете: „Anima eius…“^[6] — въжетата застъргаха — пръстта започна да се сипе, сипеха я с ръце, с шлемове… и скоро върху останките на пан Лонгинус Подбипента израсна висока купчина, която месецът освети с бяла, тъжна светлина.

Тримата приятели се връщаха от града в стана, от който непрекъснато долиташе ехо от гърмежи. Вървяха мълчаливо, защото никой от тях не искаше да заговори пръв — но другите групички рицари приказваха помежду си за покойния и го славеха единодушно.

— Погребението му беше толкова тържествено — казваше някакъв офицер, когато минаваше покрай Скшетуски, — че и на пан писаря Шераковски не беше по-тържествено.

— Защото го е заслужил — отговори друг офицер. — Кой друг би се наел да се промъкне при краля?

— Аз чувах — добави трети, — че между офицерите на Вишньовецки имало няколко доброволци, но след тоя толкова страшен пример навярно всички вече са загубили желание.

— Защото е невъзможно. Змия няма да се промъкне.

— Съвсем вярно! Това би било чиста лудост!

Офицерите отминаха. Отново настана кратко мълчание. Внезапно Володийовски каза:

— Чу ли, Ян?

— Чух — отговори Скшетуски. — Днес е моят ред.

— Ян! — каза Володийовски сериозно. — Ти ме познаваш отдавна и знаеш, че аз не бягам от риск; но едно нещо е рискът, а друго — простото самоубийство.

— Ти ли казваш това, Михал?

— Аз, защото съм ти приятел.

— И аз съм ти приятел: дай ми честна дума, че ако загина, ти няма да отидеш трети.

— О, това не може да бъде! — възкликна Володийовски.

— А, виждаш ли, Михал! Как тогава можеше да искаш от мене това, което не би направил сам? Нека бъде волята Божия!

— Тогава съгласи се да тръгнем заедно.

— Князът забранява, не аз. А ти си войник и си длъжен да слушаш. Пан Михал млъкна, защото наистина той беше преди всичко войник, само започна да мърда живо с мустачки при лунната светлина, а накрая рече:

— Нощта е много светла — не тръгвай днес.

— Бих предпочел да е по-тъмно — отговори Скшетуски, — но повече не можем да се бавим. Както виждаш, времето се задържа хубаво, а тук храната свършва, барутът свършва. Войниците вече копаят по плаца да търсят корени — на други венците им са загнили от мръсотиите, които ядат. Ще тръгна днес, веднага. С княза вече се сбогувах.

— Виждам, че просто си слагаш главата в торба.

Скшетуски се усмихна тъжно.

— Ех, Михал. Разбира се, че не тъна в удоволствия, но няма да търся доброволна смърт, защото това е и грях, а и целта ми не е да загина, ами да изляза и да стигна до краля, та да спася стана.

Внезапно Володийовски бе обзет от такова желание да каже на Скшетуски всичко за княгинята, че вече почти отваряше уста, но си помисли: „От тая новина главата му ще се замае и ще го уловят още по-лесно“ — затова прехапа език и замълча, а вместо това попита:

— Откъде ще тръгнеш?

— Казах на княза, че ще мина през езерото, а после по реката, докато успея да се прехвърля далеко зад техния обоз. Князът каза, че това е по-добър път от другите.

— Виждам, че няма друг изход — отговори Володийовски. — Веднъж човек умира, а смъртта е по-добра на полето на славата, отколкото в леглото! Бог да те води! Бог да те води, Ян! Ако не се видим на тоя свят, тогава на другия, а аз никога няма да те забравя.

— Както и аз тебе… Да те възнагради Бог за всичко добро. И слушай, Михал, ако загина, те може би няма да ме покажат, както пан Лонгинус, понеже получиха много добър урок, но навярно пак ще се похвалят по някакъв начин. В такъв случай нека старият Зачвилиховски да отиде при Хмелницки за тялото ми, защото не бих искал кучета да ме влачат из техния лагер.

— Бъди сигурен — отговори Володийовски. Пан Заглоба, който отначало слушаше разговора полузамаян, най-сетне разбра за какво става дума, но вече не намери у себе си достатъчно сили да спира или да разубеждава, само простена глухо:

— Вчера оня, днес този… Боже! Боже! Боже!

— Вярвай, ваша милост — каза Володийовски.

— Пане Ян!… — започна Заглоба.

Но не можа да каже нищо повече, само облегна побелялата си измъчена глава върху гърдите на рицаря и се притисна до него като малко дете.

След един час Скшетуски нагази във водата на западното езеро.

Нощта беше много светла и средата на езерото изглеждаше като сребърен щит, но Скшетуски веднага изчезна от очите им, защото брегът беше обрасъл гъсто с дзука, тръстика и папур; по-нататък между по-рядката тръстика растяха в големи количества лютичина, водни лилии и росянка. Цялата тая смесица от широки и тесни листа, хлъзгави стебла, змиеобразни извивки, която хващаше за краката и през кръста, безкрайно много затрудняваше движението напред, но поне скриваше рицаря от очите на стражата. За преплуване през светлата централна част не можеше и да се мисли, защото всеки по-тъмен предмет щеше да бъде лесно забелязан по нея. Затова Скшетуски реши да обиколи покрай брега цялото езеро чак до малкото мочурище от другата му страна, през което реката се вливаше в езерото. Навярно там имаше казашки или татарски стражи, но пък растеше цяла гора от тръстики, която само по краищата беше изсечена от селяните за колиби. Стигнеше ли веднъж до мочурището, можеше да се движи между тръстиките дори през деня, освен ако то се окажеше много дълбоко. Но и тоя път беше страшен. Под тая заспала вода, която при брега не беше по-дълбока от една стъпка, се таеше кал, дълбока около лакът и повече. При всяка стъпка на Скшетуски на водната повърхност излизаха множество мехурчета, чието бълбукане можеше отлично да се чуе в тишината. Освен това, въпреки че се движеше бавно, около него се образуваха кръгови вълни, които отиваха все по-далече от центъра, чак в необрасналото пространство, където светлината на месеца се пречупваше в тях. В дъждовно време Скшетуски просто би преплувал езерото и най-много след половин час щеше да бъде при мочурището, но по небето нямаше нито едно облаче. Цели потоци зеленикава светлина се лееха върху езерото и превръщаха листата на водните лилии в сребърни щитове, а перата на тръстиката в сребърни китки. Вятър не вееше: добре, че гърмежите заглушаваха бълбукането на водните мехури и Скшетуски, като забеляза това, се движеше само когато залповете по окопите и насипите се засилваха. Но тая тиха, хубава нощ създаваше една трудност повече. Това бяха комарите, които се вдигаха от тръстиките, образуваха около главата на рицаря кълбо, кацаха по лицето му, по очите и бодяха болезнено, като бръмчаха и пееха над ушите му жалните си молитви. При избора на тоя път Скшетуски не си бе затварял очите пред неговите трудности, но не беше предвидил всичко. Не беше предвидил водните страшилища. Във всяка водна дълбочина, дори в най-добре познатата, има през нощта нещо тайнствено и поразително едновременно и въпреки волята натрапва въпроса: какво има там на дъното? А това збаражко езеро беше просто ужасно. Водата изглеждаше в него по-гъста от обикновената и издаваше миризма на трупове. Защото в нея гниеха стотици казаци и татари. Наистина и двете страни вадеха труповете, но колко още можеха да се намират скрити сред тръстиката, водните лилии и гъстия шавар? Студът на вълните обгръщаше Скшетуски, но пот обливаше челото му. Какво ще стане, ако някакви зеленикави очи го погледнат изпод жабуняка? Дългите стебла на водните лилии го хващаха за коленете, а на него му настръхваше косата, че може би някакъв удавник го прегръща, за да не го пусне вече. „Боже, Света Богородице!… Боже, Света Богородице!“ — шепнеше той непрекъснато и се движеше напред. Понякога вдигаше очи нагоре и при вида на луната, звездите и небесното спокойствие изпитваше известно облекчение. „Има Бог!“ — повтаряше си той полугласно, за да може да се чуе. Понякога поглеждаше към брега и му се струваше, че поглежда към обикновената Божа земя от някакъв прокълнат извънземен свят на кал, на черни дълбини, бледи лунни сияния, духове, трупове и нощ — и такава мъка го налягаше, та веднага го обземаше желание да излезе от тия коварни тръстики.

Но продължаваше да се движи покрай брега и вече толкова се беше отдалечил от стана, че на Божията земя забеляза на няколко десетки крачки от брега татарин на кон. Тогава Скшетуски се спря и загледа тая фигура, която по еднообразното й клатушкане към шията на коня изглеждаше заспала.

Това беше странна гледка. Татаринът се клатеше непрекъснато, сякаш се кланяше мълчаливо на Скшетуски, а той не сваляше очи от него. В това имаше нещо страшно, но Скшетуски си отдъхна със задоволство, защото пред тоя действителен страх се разпръснаха въображаемите страхове, стократно по-тежки за понасяне. Светът на духовете отлетя някъде и хладнокръвието на рицаря се върна веднага; в главата му почнаха да се блъскат само такива въпроси: „Спи ли или не? Да вървя ли по-нататък, или да чакам?“

Най-сетне тръгна нататък, като се движеше още по-тихо, още по-предпазливо, отколкото в началото. Той беше вече на половината път до мочурището и реката, когато духна първият повей на лек вятър. Веднага тръстиките се залюляха и като се допираха една до друга, зашумяха силно, а Скшетуски се зарадва, защото въпреки цялата си предпазливост, въпреки че понякога губеше по няколко минути, за да направи една крачка, едно неволно движение, препъване, плисък можеше да го издаде. Сега вървеше по-смело сред високия разговор на тръстиките, от който зашумя цялото езеро — и всичко наоколо заприказва, дори водата край бреговете започна да мънка с разлюлените си вълни.

Но изглежда, че това движение пробуди не само крайбрежните водорасли, защото изведнъж някакъв възчерен предмет се появи пред Скшетуски и започна да се люлее към него, сякаш искаше да вземе размах за скок. В първия момент Скшетуски за малко не викна: страхът и отвращението обаче задържаха гласа му в гърдите, а едновременно страхотна смрад го стисна за гърлото.

Но след малко, когато отмина първата мисъл, че удавникът може би нарочно му препречва пътя, остана само отвращението — и рицарят тръгна нататък. Разговорът на тръстиките продължаваше непрекъснато и се засилваше все повече. През техните разлюлени китки Скшетуски видя втори и трети татарски пост. Отмина ги, отмина и четвъртия. „Половината езеро трябва вече да съм обиколил“ — помисли той и се надигна малко в тръстиките, за да разбере къде се намира; ненадейно нещо го докосна по краката, той се огледа и видя до коленете си човешкото лице.

„Това е вече втори“ — помисли той.

Тоя път не се уплаши, защото този втори труп лежеше възнак и в безсилието му нямаше нищо, което да напомня живот и движение. Скшетуски само ускори крачка, за да не му се замае главата. Тръстиките започнаха да стават все по-гъсти, което, от една страна, даваше сигурно прикритие, но, от друга, безкрайно много затрудняваше вървежа. Мина още половин час, после цял час, той вървеше непрекъснато, но се усещаше все по-уморен. На някои места водата беше толкова плитка, че не стигаше до глезените му, но на други хлътваше почти до пояс. Изморяваше го също безкрайно бавното измъкване на краката от калта. Пот обливаше челото му, но заедно с това от време на време тръпки го полазваха от главата до петите.

„Какво е това? — мислеше той със страх в сърцето. — Дали не изпадам в делириум? Мочурището нещо не се вижда. Ами ако не позная мястото сред тръстиките и го отмина?“

Това беше страшно опасно, защото така би могъл да се върти цяла нощ около езерото и сутринта да се намери на същото място, откъдето беше тръгнал, или на друго да попадне в казашки ръце.

„Лош път съм избрал — мислеше той и губеше дух, — през езерото не може. Ще се върна и утре ще тръгна като пан Лонгинус — до утре бих могъл да си почина.“

Но продължаваше да върви напред, тъй като разбираше, че като си казва да се върне и си почине, сам себе си лъже; идваше му също наум, че щом върви толкова бавно и се спира постоянно, не е могъл да стигне до мочурището. Обаче мисълта за почивка го овладяваше все по-силно. Понякога имаше желание да легне направо в калта, та поне да си отдъхне. Така той се бореше със собствените си мисли, а едновременно се молеше. Тръпки го побиваха все по-често, все по-трудно измъкваше краката си от калта. Видът на татарските стражи го караше да изтрезнява, но чувстваше, че и главата му се изморява както тялото и че го обзема треска.

Отново мина половин час — мочурището още не се показваше.

Но трупове на удавници се мяркаха все по-често. Нощта, страхът, труповете, шумът на тръстиките, усилията и безсънието помътиха мисълта му. Почнаха да му се явяват привидения. Ето, Елена е в Кудак, а той и Женджан плават с лодка по течението на Днепър. Тръстиките шумят — той слуша песента: „Ей, прах ли се вдига, мъгла ли припада?“ Свещеник Муховецки чака с епитрахила, а пан Кшищоф Гроджицки ще замества баща му… Момичето там всеки ден гледа от стените към реката — още малко и ще запляска с ръце и ще викне: „Пристига! Пристига!“

— Ваша милост господарю! — казва Женджан и го дърпа за ръкава. — Господарката е там…

Скшетуски се събужда. Преплетените тръстики са го спрели по пътя. Но видението отлита. Съзнанието се връща. Сега вече не усеща такава умора, защото треската му придава сили.

Хей, още ли го няма мочурището?

Но наоколо тръстиките са си същите, сякаш не е мръднал от мястото си. При реката трябва да има открита вода, значи това още не е мочурището.

Рицарят продължава пътя си, но мисълта с неумолима упоритост се връща към милото видение. Напразно Скшетуски се брани, напразно започва да чете молитвата: „О, Владичице блажена“, напразно се мъчи да запази пълно съзнание — отново приижда Днепър, корабите, чайките — Кудак, Сечта — само че тоя път видението е по-безредно, в него има множество лица: до Елена са князът и Хмелницки, и кошевоите атамани, и пан Лонгинус, и Заглоба, и Богун, и Володийовски — всички облечени празнично за неговата сватба, но къде ще бъде тая сватба? Мястото е непознато, нито е Лубни, нито Розлоги, нито Сечта, нито Кудак… Някаква вода, а в нея плуват трупове…

Скшетуски се буди за втори път или по-скоро го буди силно шумолене от посоката, в която отива. Той се спира и слуша.

Шумоленето се приближава, чува се някакво триене и плисък — това е лодка.

Тя се вижда вече през тръстиките. В нея седят двама молойци — единият оттласква с весло, другият държи в ръка дълъг прът, който свети отдалече като сребро, и разгръща с него растенията.

Скшетуски клекна чак до шия във водата, така че само главата му се подаваше над шавара, и се загледа.

„Дали това е обикновената стража, или са вече по следите ми?“ — помисли той.

Но по небрежните и спокойни движения на молойците веднага заключи, че трябва да е обикновената стража. В езерото щеше да има повече лодки, а не само една, и ако казаците бяха по следите му, навярно щяха да се струпат двайсетина лодки и много хора.

В това време те минаха покрай него — шумът от тръстиките заглушаваше думите; Скшетуски долови с ухо само следния откъс от разговора:

— Да ги вземе дяволът! Заповядаха ни да пазим и тая смрадлива вода!

И лодката се плъзна зад кичурите тръстика — само застаналият отпред казак удряше непрекъснато и ритмично с пръта във водораслите, сякаш искаше да изплаши рибите.

Скшетуски продължи напред.

След някое време той отново видя татарски пост, застанал току до брега. Светлината на месеца падаше право върху лицето на ногаеца, което приличаше на кучешка муцуна. Но Скшетуски вече по-малко се плашеше от тия стражи, отколкото от опасността да загуби съзнание. Затова той напрягаше цялата си воля, та ясно да може да се ориентира къде е и накъде отива. Но тая борба само усили неговата умора и той веднага забеляза, че всичко му се раздвоява и разтроява пред очите, а понякога му се струваше, че езерото е плацът в стана, а кичурите тръстики — шатри. Тогава му идеше да викне на Володийовски да тръгне с него, но все още имаше дотолкова съзнание да се въздържи.

— Не викай! Не викай! — повтаряше си той. — Това е гибел.

Но тая борба със самия себе си ставаше все по-трудна за него. Беше излязъл от Збараж измъчен от глада и страшното безсъние, от което войниците там бяха вече почнали да мрат. Това нощно пътуване, студената баня, трупната смрад на водата, блуждаенето из калта, блъскането между корените на растенията — всичко това го беше изнемощило докрай. Прибави се и раздразнението от страха, и болката от хапането на комарите, които така му бяха нашарили лицето, че то цялото беше в кръв — и той чувстваше, че ако не стигне скоро до мочурището, или ще излезе на брега, за да го сполети по-скоро това, което и без това ще го сполети, или ще падне сред тия тръстики и ще се удави.

Мочурището и устието на реката му се струваха като спасително пристанище, макар че там всъщност започваха нови мъчнотии и опасности.

Той още се бореше с треската и вървеше, като все по-малко се пазеше. Добре, че тръстиката непрекъснато шумеше. В тоя й шум Скшетуски чуваше човешки гласове, разговори; струваше му се, че за него говори езерото. Дали ще стигне до мочурището или не? Дали ще се измъкне или не? Комарите пееха над него все по-жално с тънките си гласове. Водата ставаше по-дълбока — скоро му стигна до пояс, а после до гърдите. И той помисли, че ако се наложи да плува, ще се оплете в тая сбита тъкан и ще се удави.

И отново го овладя неудържимо, непреодолимо желание да повика Володийовски и вече свиваше ръце пред устата да викне: „Михал! Михал!“

За добра чест една милостива тръстика го удари с росната си мокра китка по лицето. Той се сепна — и видя пред себе си, но малко надясно, слаба светлинка.

Сега вече непрекъснато гледаше в тая светлинка и известно време упорито вървя към нея.

Изведнъж се спря, понеже забеляза напреки пред себе си ивица чиста вода. Той си отдъхна. Това беше рекичката, а от двете й страни малкото мочурище.

„Сега вече ще престана да се въртя покрай брега и ще се впусна в тоя клин“ — помисли той.

От двете страни на клина се простираха две ивици тръстика — рицарят тръгна през тая, до която беше стигнал. След малко разбра, че е на прав път. Огледа се: езерото беше вече зад него, а той се движеше сега покрай тясна ивица, която не можеше да бъде нищо друго освен реката.

Тук и водата беше по-студена.

Но след някое време го налегна страшна умора. Краката му трепереха, а пред очите му като че ли се спусна черен облак. „Не може другояче, ще отида до брега и ще си легна — мислеше той, — няма да вървя по-нататък, ще почина.“

Тутакси падна на колене и напипа суха купчина, обрасла с мъх. Това беше нещо като островче сред дзуката.

Скшетуски седна върху него, започна да трие с ръце разкървавеното си лице, дишаше силно.

След малко до ноздрите му стигна миризма от дим. Той се обърна към брега и на стотина крачки по-навътре видя огън, а около него купчина хора.

Намираше се точно срещу тоя огън и когато вятърът разгръщаше тръстиката, можеше добре да види всичко. Още от пръв поглед позна, че това са татарски коняри, които седяха около огнището и се хранеха.

Тогава у него се обади страхотен глад. Последната сутрин беше изял парче конско месо, с което не би се нахранило дори двумесечно вълче; оттогава не беше слагал нищо в уста.

Затова той започна да къса израсналите наблизо тлъсти стъбла на водните лилии и ги засмука лакомо. С това гасеше както глада, така и жаждата, защото го измъчваше и жажда.

При това постоянно се взираше в огнището, което потъмняваше все повече и гаснеше. Някаква мъгла сякаш почна да засланя хората около него и те като че ли се отдалечаваха.

„Аха, сън ме мори! Ще заспя тук, на тая купчинка“ — помисли рицарят.

Но около огнището настъпи раздвижване. Конярите станаха. Скоро до ушите на Скшетуски долетяха викове: „Лош! Лош!“^[7]. Отговори им кратко цвилене. Огнището опустя и загасна. След малко рицарят чу изсвирване и глух тропот на копита по влажната ливада.

Скшетуски не можеше да разбере защо конярите си заминават. Изведнъж забеляза, че китките по върховете на тръстиките и листата на водните лилии са някак си бледички — водата свети по-другояче, не като осветявана от луната, и лека мъгла засланя въздуха.

Той се огледа — зазоряваше се.

Цялата нощ бе обикалял езерото, за да стигне до реката и мочурището.

Беше едва в началото на пътя. Сега трябваше денем да върви по реката и да се промъкне през неприятелския лагер.

Въздухът все повече се насищаше със светлината на зазоряването. На изток небето стана бледозелено.

Скшетуски отново се спусна от островчето в мочурището, достигна след кратка почивка до брега и подаде глава над тръстиките.

На разстояние може би около петстотин крачки се виждаше един татарски пост, иначе ливадата беше пуста, само огнището светеше в далечината върху сухото място с изтлеялата си жар; рицарят реши да допълзи до него между високата трева, тук-таме смесена с дзука.

Като допълзя, той започна внимателно да търси някакви остатъци от храна. И намери току-що огризани овнешки кости с остатъци от жили, лой, както и няколко печени репи, захвърлени в топлата пепел — и започна да яде с ненаситността на див звяр и яде така, докато забеляза, че стражите, поставени по пътя, по който беше минал, се връщат през същата тая ливада към табора и се приближават към него.

Тогава започна да се оттегля и след няколко минути изчезна в стената от тръстики. Там намери своето островче и си легна на него без шум. В това време стражите отминаха. Скшетуски веднага се залови за костите, които бе взел със себе си и които сега започнаха да трещят в здравите му челюсти като във вълча уста. Той огриза лойта и жилите, изсмука и мозъка от костите, сдъвка костната маса — и уталожи първия си глад. Такъв сутрешен пир той отдавна не беше имал в Збараж.

Сега се усети по-силен. Подкрепи го както храната, така и настъпилият ден. Ставаше все по-светло; източната страна на небето от зеленикава ставаше розова и златна; утринната хладина наистина доста измъчваше рицаря, но той се утешаваше с мисълта, че слънцето скоро ще съгрее изнуреното му тяло. Огледа се внимателно къде се намира. Островчето беше доста големичко, малко късичко, защото бе кръгло, но затова пък толкова широко, че двама души можеха лесно да си легнат на него. Тръстиките го обграждаха наоколо като стена и съвсем го закриваха от човешки очи.

„Няма да ме намерят тук — мислеше Скшетуски, — освен ако рекат да тръгнат за риба между тръстиките, но риба няма, защото е измряла от гниещите трупове. Тук ще си почина и ще обмисля какво да правя по-нататък.“

И започна да обмисля дали да върви по-нататък по реката или не, но накрая реши да върви, ако се появи вятър и започне да люлее тръстиките; в противен случай движението и шумът биха могли да го издадат, особено защото навярно ще му се наложи да мине близо покрай обоза.

— Благодаря ти, Боже, че съм жив досега! — шепнеше той тихо.

И вдигна очи към небето, а после мислено прелетя към полските окопи. От островчето замъкът се виждаше много добре, особено когато го позлатиха първите лъчи на изгрялото слънце. Може би там от кулата някой гледа към езерото и тръстиките с далекоглед, а Володийовски и Заглоба сигурно цял ден ще се взират от валовете дали няма да го видят увиснал на някоя белуарда.

„Няма да ме видят! — помисли Скшетуски и гърдите му се изпълниха с блаженото чувство, че е спасен. — Няма да ме видят, няма да ме видят! — повтори той няколко пъти. — Малко път минах, но трябваше да го мина. Бог ще ми помогне и по-нататък.“

Сега той се видя вече с очите на въображението отвъд неприятелския стан — в горите, зад които се намира кралската войска: всенародно опълчение от цялата страна, хусари, пехота, чуждестранни полкове — земята чак стене под тежестта на хората, конете и оръдията, а сред тоя мравуняк — сам негово величество кралят…

После видя страхотна битка, неприятелския стан разбит — князът с цялата си конница лети през купища трупове, радостна среща на войските…

Оболелите му и подпухнали очи се притваряха от силната светлина, а главата клюмаше под бремето на безкрайните мисли. Започна да го овладява някаква блажена немощ, най-сетне той се изтегна в цял ръст и заспа.

Тръстиките шумяха. Слънцето се издигна високо на небето и огряваше с горещия си поглед рицаря, сушеше облеклото върху него — а той спеше дълбоко, без да помръдне. Който би го забелязал така да лежи на островчето с окървавено лице, би го сметнал за изхвърлен от водата труп. Минаваха часове — той все спеше. Слънцето стигна зенита си и започна да слиза към другия край на небето — той още спеше. Разбуди го едва пронизителното цвилене на коне, които се хапеха по ливадата, и високите викове на конярите, които шибаха с камшици хергелетата от жребци.

Потърка очи; погледна и си спомни къде се намира. Погледна нагоре: по червеникавото от недоугасналите блясъци на залеза небе мигаха звезди — беше проспал целия ден.

Скшетуски не се чувстваше нито починал, нито по-силен, напротив — боляха го всички кости. Но помисли, че тъкмо новото усилие ще възвърне бодростта на тялото — и като спусна краката си във водата, веднага тръгна на път.

Сега вървеше покрай самите тръстики по чистата вода, та с шумоленето да не привлече вниманието на конярите, които пасяха коне по бреговете. Последните лъчи угаснаха и стана доста тъмно, понеже луната още не се беше показала иззад горите. Водата беше толкова дълбока, че на места Скшетуски губеше дъно под краката и трябваше да плува, което не беше много леко, защото беше облечен и плуваше срещу течението, а то — макар и лениво — все пак го тласкаше назад към езерата. Но пък и най-зорките татарски очи не можеха да забележат тая глава, която се движеше покрай тъмната стена от тръстики. Затова той се движеше доста смело, като плуваше от време на време, но повече газеше до пояс, а и до мишници, докато най-сетне стигна до едно място, където очите му видяха от двете страни на реката хиляди и хиляди светлини.

„Това са таборите — помисли той, — сега, Боже, помози!“ И се ослуша.

Шум от смесени гласове долиташе до ушите му. Да, това бяха таборите. Като се върви срещу течението, от лявата страна на реката се намираше казашкият стан със своите хиляди коли и шатри, а от дясната татарският — и двата шумни, кресливи, пълни с човешка гълчава, с диви звукове, на барабани и пищялки, с рев на добитък и камили, с цвилене на коне и възгласи. Реката ги разделяше и едновременно представляваше пречка за разправии и убийства, защото татарите не можеха да стоят спокойно до казаците. На това място реката беше по-широка, а може би нарочно я бяха разкопали. Но от едната страна колите, а от другата тръстиковите бараки достигаха на няколко десетки крачки от бреговете, ако се съди по огньовете — а край самата вода навярно стояха стражи.

Тръстиката и дзуката ставаха по-редки — изглежда, че срещу таборите бреговете бяха чакълести. Скшетуски се придвижи още няколко десетки крачки и спря. Някаква мощ и заплаха лъхаше към него от тия човешки мравуняци.

В тоя миг му се стори, че цялата бдителност и настървеност на тия хиляди човешки същества е насочена срещу него и се почувства пред тях напълно безпомощен, напълно беззащитен. Беше сам.

„Никой не ще може да мине оттук!“ — помисли той.

Но се придвижи още напред, защото го дърпаше някакво неудържимо болезнено любопитство. Той искаше по-отблизо да види тая страхотна сила.

Изведнъж се спря. Тръстиковата гора свършваше като отрязана с нож. Може и наистина да я бяха изрязали за колибите. По-нататък чистата водна площ се червенееше кървава от огньовете, които се оглеждаха в нея.

Два големи ярки пламъка се издигаха току край бреговете. При единия стоеше татарин на кон, при другия молоец с дълга пика в ръка. Двамата се гледаха един друг, гледаха и във водата. В далечината се виждаха други, също така застанали на едно място стражи, които наблюдаваха.

Блясъкът от пламъците хвърляше сякаш огнен мост през реката. При бреговете се виждаха цяла редица малки лодки, с които стражата обикаляше из езерото.

— Невъзможно! — измърмори Скшетуски.

И изведнъж го обзе отчаяние. Нито да върви напред, нито да се върне назад! Ето цяло денонощие вече се блъска из калищата и локвите, диша гнилия въздух и кисне във водата — само за да достигне до тия именно станове, през които се беше наел да премине, и да разбере, че това е невъзможно.

Но и връщането назад също беше невъзможно; рицарят знаеше, че може да намери достатъчно сили, за да се влачи напред, но няма да намери за връщане. В неговото отчаяние имаше и глуха ярост; в първия миг му идеше да излезе от водата, да удуши стражата, после да се хвърли срещу тълпите и да загине.

Вятърът отново зашумя със странен шепот в тръстиките, като едновременно донасяше гласа на камбаните от Збараж. Скшетуски започна да се моли пламенно, биеше се в гърдите и призоваваше небето за спасение със силата и отчаяната вяра на удавник. Той се молеше, а татарският табор и казашкият стан ехтяха зловещо, сякаш в отговор на молитвата — черни и червени от огъня фигури се движеха като дяволски пълчища из пъкъла; стражите стояха неподвижно — реката течеше като кървава вода.

„Огньовете ще угаснат, когато настане глуха нощ“ — каза си Скшетуски и зачака.

Мина един час, мина втори. Глъчката намаляваше, огньовете наистина започнаха постепенно да гаснат — освен двата на стражата, които пламтяха все по-силно.

Стражите се смениха и беше ясно, че ще стоят така до сутринта.

На Скшетуски му хрумна, че може би през деня ще успее по-лесно да се промъкне — но веднага отхвърли тая мисъл. През деня вземаха вода, пояха добитъка, къпеха се — реката щеше да бъде пълна с хора.

Внезапно погледът на Скшетуски падна върху лодките. Те стояха в редици от по няколко десетки покрай двата бряга, а от татарската страна водораслите достигаха чак до най-близките лодки. Скшетуски се потопи до шия във водата и започна бавно да се придвижва към тях, с очи, упорито втренчени в татарския пазач.

След около половин час той беше почти до първата лодка. Планът му беше прост. С кърмовата си част лодките стърчаха над водата и образуваха нещо като свод, под който лесно можеше да се промъкне човешка глава. Ако всички лодки стояха борд до борд, доближени една до друга, татарският пост не можеше да види главата, която се придвижва под тях; по-опасен беше казашкият пост, но и той можеше да не забележи, защото въпреки отсрещния огън под лодките цареше мрак. Пък и нямаше друг път. Скшетуски не се колеба повече и скоро се намери зад лодките.

Той пълзеше на четири крака или по-скоро се влачеше, тъй като водата беше плитка. Беше толкова близко до татарина, който стоеше на брега, та чуваше пръхтенето на коня му. Спря за малко и се ослуша. За щастие лодките бяха допрени борд до борд. Сега Скшетуски бе впил поглед в казашкия пазач, когото виждаше като на длан. Но оня гледаше към татарския табор. Рицарят отмина петнайсетина лодки, когато изведнъж чу до самия бряг стъпки и човешки гласове. Спотаи се веднага и се ослуша. При пътуванията си в Крим той беше научил татарски — и сега тръпки го побиха по цялото тяло, когато чу заповедта:

— Сядай и тръгвайте!

Стана му горещо, при все че беше във водата. Ако те се качат в лодката, под която се е скрил в този момент, тогава е загинал; ако се качат в някоя от тези, които са напред, също е загинал, защото ще остане празно осветено място.

Всяка секунда му се струваше час. Изведнъж затропаха стъпки по дъските. Татарите седнаха в четвъртата или петата лодка зад него, тласнаха я и отплаваха към езерото.

Но това обърна очите на казашкия пост към лодките. Около половин час Скшетуски дори не трепна. Едва когато смениха стражата, започна да се придвижва по-нататък.

Така стигна до края на лодките. Зад последната отново започваха дзуки, а по-нататък тръстика. Като стигна до нея, рицарят, изморен и потен, падна на колене и от все сърце започна да благодари на Бога.

Сега той се движеше малко по-смело и се ползваше от всички повеи, които изпълваха с шум бреговете. От време на време се оглеждаше зад себе си, огньовете на стражите започнаха да се отдалечават, да се закриват, да трептят, да отслабват. Ивиците от тръстика и дзука ставаха все по-черни, по-гъсти и широки, понеже бреговете бяха блатисти. Стражи не можеха да стоят наблизо — шумът от становете отслабваше. Някаква свръхчовешка сила подкрепи крайниците на рицаря. Той се промъкваше през тръстиките, през купчините от водорасли, хлътваше в кал, потъваше, плуваше и ставаше отново. Още не смееше да излезе на брега, но вече почти се чувстваше спасен. Сам не можеше да си даде сметка колко време е вървял и газил така, но когато се огледа отново, огньовете на стражата изглеждаха като точици, които светят в далечината. След неколкостотин крачки изчезнаха напълно. Луната залезе; наоколо беше тихо. Внезапно той долови шум, по-силен и по-тежък от шума на тръстиките. Скшетуски за малко не викна от радост: от двете страни на реката се издигаше гора.

Тогава той се насочи към брега и излезе от тръстиките. Веднага зад дзуката и тръстиките започваше борова, гора. Миризмата на борова смола го лъхна в ноздрите. Тук-таме в черните глъбини като сребро светеше папрат.

Рицарят за втори път падна на колене и започна да целува земята в молитва.

Беше спасен.

После потъна в горския мрак, като сам се питаше накъде да върви, къде ще го заведе тая гора, къде са кралят и войската?

Пътят не беше свършил, не беше лесен, нито безопасен, но щом си помислеше, че се е измъкнал от Збараж, че се е прокраднал през стражите, блатата, становете и близо половин милионната неприятелска войска — тогава му се струваше, че всички опасности са минали, че тая гора е светъл път, който ще го отведе право при кралското величество.

И вървеше тоя прегладнял, премръзнал, мокър, овалян в собствената си кръв, в червена тиня и черна кал клетник — с радост в сърцето, с надежда, че скоро ще се върне в Збараж другояче, с повече сила.

„Вече няма да стоите гладни и без надежда — мислеше той за другарите си в Збараж, — защото аз ще доведа краля!“

И това рицарско сърце се радваше на близкото спасение на княза, на военачалниците, на войската, на Володийовски и Заглоба и на всички ония герои, затворени в збаражкия окоп.

Горските глъбини се отваряха пред него и го закриваха със сенките си.