Хенрик Сенкевич
С огън и меч (26)

Двадесет и шеста глава

А Хмелницки, след като постоя някое време в Корсун, върна се в Бяла церква и там основа своя столица. Ордата се настани от другата страна на реката и пусна свои части по цялото Киевско воеводство. Пан Лонгинус Подбипента напразно се тревожеше, че няма да намери татарски глави. Пан Скшетуски правилно предвиждаше, че уловените при Каньов от пан Понятовски запорожци са дали неверни сведения. Тухай бей не само не си беше отишъл, но дори до Чигирин не мръдваше. Нещо повече — нови чамбули прииждаха от всички страни. Дойдоха четири хиляди азовски и астрахански татари, които никога дотогава не бяха стъпвали в Полша, дойдоха дванайсет хиляди от ногайската двайсет хиляди от билгородската и буджашката, в миналото всички заклети врагове на Запорожието и казаците, а днес братя и заклети съюзници срещу християнската кръв. Най-сетне дойде и самият хан, Ислям Гирей с дванайсет хиляди перекопци. От тия приятели страдаше цяла Украйна, страдаше не само шляхтишкото съсловие, но и руското простолюдие, на което опожаряваха селата, задигаха добитъка и покъщнината, а самите селяни, жени и деца, откарваха в плен. През тия времена на масови убийства, пожарища и кръв за селянина имаше само едно спасение: да избяга в лагера на Хмелницки. Там от жертва ставаше хайдутин и сам унищожаваше собствената си земя, но поне животът му беше в безопасност. Злочеста страна!… Когато в нея избухна бунтът, най-напред я наказа и опустоши пан Миколай Потоцки, после запорожците и татарите, които уж бяха дошли да я освобождават, а сега над нея се надвеси Йереми Вишньовецки.

Затова, който можеше, бягаше в стана на Хмелницки, бягаше дори шляхтата, понеже нямаше друго средство за спасение. Благодарение на това Хмелницки ставаше все по-силен и ако не тръгна веднага към вътрешността на Жечпосполита, ако стоя дълго в Бяла церква, причината беше преди всичко желанието му да въведе ред в тия развилнели се и диви стихии.

В неговата желязна ръка те бързо се превръщаха в бойна сила. Кадрите от обучени запорожци бяха готови, разделиха тълпата на полкове, назначиха полковници от по-раншните куренни атамани, изпращаха отделни отряди да превземат замъци, та по тоя начин да ги приучат на бой. А тоя народ беше войнствен по природа, като никой друг способен да воюва, свикнал с оръжието, от татарските нападения обръгнал на огъня и кръвопролитията на войната.

Така двама полковници, Ганджа и Остап, тръгнаха срещу Нестервар, който превзеха и избиха до крак еврейското население и шляхтата. Собственият воденичар на княз Четвертински му отсече главата на прага на замъка, а княгинята Остап направи своя робиня. Други отиваха в други посоки и успехът придружаваше тяхното оръжие, защото страх беше овладял сърцата на „ляхите“ — страх, „непознат на тоя народ“, и той изтръгваше оръжието от ръцете му и го лишаваше от сили.

Много пъти полковниците подкачаха Хмелницки: „Защо не тръгнеш към Варшава, а си почиваш, с магьосниците магии правиш, с водка се наливаш и даваш възможност на ляхите да се съвземат от страха и да съберат войска?“ Много пъти пияните тълпи виеха нощем, обсаждаха квартирата на Хмелницки и искаха да ги поведе срещу ляхите. Хмелницки бе вдигнал бунта и му беше дал страхотна сила, но сега почваше да разбира, че тая сила вече тласка самия него към неизвестно бъдеще, затова често пъти с мрачно око гледаше към това бъдеще и се мъчеше да го прозре, а сърцето му се безпокоеше за него.

Както се каза, между тия полковници и атамани само той знаеше каква страшна мощ се крие в това привидно безсилие на Жечпосполита. Той беше вдигнал бунта, победил бе при Жълти води, победил бе при Корсун, помете кралските войски — но по-нататък?

Затова събираше полковниците на съвещания и като ги оглеждаше с кървясали очи, пред които трепереха всички, задаваше им мрачно все същия въпрос:

— Какво по-нататък? Какво искате вие? Да вървим към Варшава ли? Тогава тук ще дойде княз Вишньовецки, ще избие светкавично жените и децата ви, само земя и вода ще остави, а после и той ще тръгне подир нас към Варшава с цялата шляхтишка сила, която ще се присъедини към него — и хванати между два огъня, ще загинем ако не в битка, на кола…

На татарското приятелство не можем да разчитаме. Днес татарите са с нас, но утре могат да се обърнат срещу нас и да си тръгнат за Крим или да продадат главите ни на пановете…

Тогава какво по-нататък, говорете! Да тръгнем срещу Вишньовецки ли? В такъв случай той ще задържи нашите и татарските сили, а в това време войските от вътрешността на Жечпосполита ще се съберат и ще му дойдат на помощ. Избирайте…

Разтревожените полковници мълчаха, а Хмелницки говореше:

— Защо се свихте така? Защо вече не настоявате да тръгна срещу Варшава? Щом не знаете какво да правим, оставете това на мене, пък дай Боже да запазя и своята, и вашите глави и да получа удовлетворение за запорожката войска и за всички казаци.

Като че ли оставаше само един изход: преговорите. Хмелницки добре знаеше колко много можеше да се получи в Жечпосполита по тоя път; той разчиташе, че сеймът по-лесно ще се съгласи на значителни отстъпки, отколкото на данъци, мобилизации и война, която щеше да бъде продължителна и трудна. Освен това знаеше, че във Варшава има могъща партия начело с краля, вестта за чиято смърт още не беше дошла^[1], с канцлера и много панове, които предпочитаха да спрат растежа на огромните магнатски богатства в Украйна, да направят от казаците сила в ръцете на краля, да сключат с тях вечен мир и да използват за друга война тия хиляди събрани войници. При тия условия Хмелницки можеше и за себе си да извоюва високо положение, хетмански жезъл да получи от кралските ръце, а и за казаците да издейства неизброими отстъпки.

Ето защо стоеше дълго край Бяла церква. Въоръжаваше се, изпращаше възвания на всички страни, събираше хора, създаваше цели армии, заемаше замъци, понеже знаеше, че поляците ще преговарят само със силен човек, но не тръгваше към вътрешността на Жечпосполита.

О, да можеше да сключи мир чрез преговори!… Тогава той би изтръгнал оръжието от ръката на Вишньовецки или — ако князът не сложи оръжие — не той, Хмелницки, а князът ще бъде бунтовник, който води война въпреки волята на краля и сеймовете.

Тогава той ще тръгне срещу Вишньовецки — но вече по пълномощие на краля и Жечпосполита — и ще удари последният час не само за княза, но и за всички украински кралчета, за техните богатства и обширни владения.

Така мислеше самозваният запорожки хетман, такава сграда на бъдещето градеше. Но по скелите, приготвени за тая сграда, често кацаха черните птици на грижите, съмненията, страховете — и грачеха зловещо.

Дали ще бъде достатъчно силна миролюбивата партия във Варшава? Ще започнат ли преговори с него? Какво ще кажат сеймът и сенатът? Ще си запушат ли там ушите за украинските стонове и викове? Ще затворят ли очи за пожарните отблясъци?…

Дали няма да натежи думата на пановете, които притежават безкрайни латифундии и ще искат да ги запазят? И дали Жечпосполита вече се е уплашила толкова много и ще бъде готова да му прости, задето се е съюзил с татарите?

А от друга страна, душата на Хмелницки се разкъсваше от съмнения дали и тоя бунт не се е вече прекалено много разгорял и разраснал. Дали тия подивели маси ще се оставят да ги подчини на някаква дисциплина? Добре — той, Хмелницки, ще сключи мир, а главорезите ще продължават от негово име да колят и палят или на него ще отмъстят за излъганите си надежди. Та това е придошла река, море, буря! Страшно положение! Ако взривът беше по-слаб, изобщо нямаше да преговарят с него, като със слабак. Но понеже бунтът е силен, преговорите могат да не успеят именно по тая причина.

И какво ще стане тогава?

Когато тези мисли завладяваха натежалата глава на хетмана, той се затваряше в своята квартира и пиеше по цели дни и нощи. Тогава между полковниците и селските маси се разпространяваше вестта: „Хетманът пие!“ И по негов пример пиеха всички, дисциплината отслабваше, избиваха пленници, биеха се помежду си, грабеха плячката — с една дума, започваше Страшният съд, владичеството на ужаса и жестокостта. Бяла церква се превръщаше в истински ад.

Един ден обаче при пияния хетман влезе шляхтичът Виховски, взет в плен при Корсун и издигнат в сан хетмански секретар. Щом влезе, той започна да разтърсва безцеремонно пияния, докато най-сетне го дръпна за ръцете, настани го на дивана и го свести.

— Какво има, по дяволите? — попита Хмелницки.

— Ваша милост хетмане, ставай и се съвземи — отговори Виховски, — пратеници са дошли.

Хмелницки скочи на крака и в един миг изтрезня.

— Хей — викна той на прислужника казак, който седеше на прага, — мантията, калпака и жезъла!

А после се обърна към Виховски:

— Кой е дошъл? От кого?

— Свещеник Патрони Ласко от Гушча, от страна на брацлавския воевода.

— От страна на пан Кишел ли?

— Тъй вярно.

— Слава на Отца и Сина, слава на Светия дух и на Светата пречиста! — казваше Хмелницки, като се кръстеше.

И лицето му се проясни, стана весело — започваха преговори с него.

Но още същия ден дойдоха и съобщения съвсем противоположни на миролюбивото пратеничество на пан Кишел.

Донесено бе, че князът, след като дал на войската си да почине подир уморителния поход през горите и блатата, бил навлязъл в разбунтувания край, че бие, пали, сече; че изпратеният под командването на Скшетуски отряд разбил една двехилядна част от казаци и селяни и я избил до крак; че сам князът взел с щурм Погребище, имение на князете Збаражки — и оставил подире си гола земя. Разказваха се страхотни неща за тоя щурм и за превземането на Погребище — защото то беше гнездо на най-упорити главорези. Князът бил казал на войниците си: „Убивайте ги така, че да чувстват, че умират.“ И войниците си позволявали най-диви жестокости. От целия град не оцеляла жива душа. Седемстотин пленници били обесени, двеста — набити на кол. Говореше се също така за вадене на очи със свредел, за горене на бавен огън. И бунтът веднага угаснал в цялата околност, местните жители или побягнали при Хмелницки, или посрещали лубнинския господар на колене, с хляб и сол, като виели за милост. Всички по-малки бунтовнически отряди били унищожени, а в горите, както твърдяха бегълци от Самгородек, Спичин, Плесков и Вахновка, нямало нито едно дърво, на което да не виси казак.

И всичко това бе станало под носа на Бяла церква и на многохилядната армия на Хмелницки.

Затова, когато Хмелницки узна тия неща, изрева като ранен тур. От една страна преговори, от другата — меч. Ако тръгне срещу княза, това ще значи, че не иска да води преговорите, предлагани от господаря на Брусилов.

Едничка надежда оставаха татарите. Хмелницки скочи и тръгна към квартирата на Тухай бей.

— Тухай бей, приятелю мой! — каза той след размяна на обичайните поздрави. — Както ме спаси при Жълти води и Корсун, спасявай ме и днес. Дойде пратеник от брацлавския воевода с писмо, в което воеводата ми обещава удовлетворение, а на запорожката войска да й бъдат възвърнати по-раншните свободи при условие, че прекратя войната, което трябва да направя, за да покажа своята искреност и добро желание. Но в това време тук пристигнаха вести, че моят неприятел княз Вишньовецки изклал цялото Погребище и не оставил жив човек и че сече моите добри молойци, на кол ги набива и очите им дълбае със свредел. Понеже аз не мога да тръгна срещу него, дойдох при тебе с поклон и молба ти да тръгнеш заедно с татарите срещу тоя мой и твой враг, иначе той скоро ще настъпи срещу нашите станове.

Седнал върху куп килими, задигнати при Корсун или плячкосани от шляхтишките дворове, мурзата се клати някое време напред и назад, притвори очи, сякаш да мисли по-добре, и накрая отговори:

— Аллах! Аз не мога да направя това.

— Защо? — попита Хмелницки.

— Защото и без това вече доста бейове и чауши загубих заради тебе при Жълти води и при Корсун, защо да губя още? Ярема е голям воин! Ще тръгна срещу него, когато и ти тръгнеш, сам не. Не съм глупав да загубя в една битка всичко, което съм спечелил досега, по-добре ми е да пращам чамбули за плячка и роби. Достатъчно вече направих за вас, неверни кучета. И сам няма да тръгна, и хана ще съветвам да не прави това. Толкоз.

— Ти ми обещаваше помощ!

— Така е, но аз обещавах да се бия заедно с тебе, а не вместо тебе. Махай се!

— Аз ти позволих да вземаш роби от моя собствен род, дадох ти плячка, хетманите ти дадох.

— Защото, ако не ми ги беше дал, аз щях да те дам на тях.

— Ще ида при хана.

— Махай се оттук, ти казвам, пръч ниеден.

Острите зъби на мурзата святкаха в устата му. Хмелницки разбра, че няма какво да прави тук, че да настоява по-дълго е опасно, затова стана и наистина отиде при хана.

Но и от хана получи същия отговор. Татарите си знаеха тяхното и си гледаха интереса. Вместо да влязат в решителна битка с военачалник, който минаваше за непобедим, те предпочитаха да пращат разезди и да се обогатяват, без да дават жертви.

Хмелницки се върна побеснял в квартирата си и от отчаяние вече се хващаше за дамаджаната, но Виховски я издърпа от ръката му.

— Няма да пиеш, ваша милост хетмане — каза той. — Дошъл е пратеник, ще трябва да го върнеш с отговор.

Хмелницки изпадна в страхотен гняв.

— Ще заповядам и тебе, и пратеника да набият на кол!

— А пък аз няма да ти дам водка. Не се ли срамуваш, че когато съдбата те е издигнала толкова високо, ти се наливаш с водка като прост казак? Тю, тю, ваша милост хетмане, не бива така. Вестта, че е пристигнал пратеник, вече се разпространи. Войската и полковниците искат да бъде свикан съветът. Ти сега трябва не да пиеш, а да ковеш желязото, докато е горещо — защото сега можеш да сключиш мир и да получиш всичко, каквото искаш. После ще бъде късно, а това значи да хвръкне и моята, и твоята глава. Веднага трябва да тръгнат пратеници за Варшава, да молиш краля за милост…

— Ти си умна глава — каза Хмелницки. — Нареди да ударят камбаната за съвет, а на площада кажи на полковниците, че ще изляза веднага.

Виховски излезе и след малко се обади камбаната, която биеше за свикване на съвета, и запорожката войска започна веднага да се събира. И ето насядаха командирите и полковниците: страхотният Кривонос — дясна ръка на Хмелницки, Кшечовски — казашки меч, старият и опитен Филон Джеджала — кропивницки полковник, Федор Лобода от Переяслав, жестокият Федоренко от Каленки, дивият Пушкаренко Полтавски, който предвождаше пастирите, Шумейко от Низ, пламенният Чарнота от Гадяч, Якубович от Чигирин, по-нататък Носач, Гладки, Адамович, Глух, Пулян, Панич — не всички, защото някои бяха на поход, а някои на оня свят, изпратени вече там от княз Йереми.

Тоя път татарите не бяха повикани на съвещанието. Запорожкото „братство“ се събра на площада около тях, а тълпата, която напираше, бе прогонвана с тояги, дори с боздугани, при което не липсваха и убийства.

Най-сетне се появи и сам Хмелницки, облечен с червени дрехи, с калпак и хетмански жезъл в ръка. Редом с него вървеше белият като гълъб православен свещеник Патрони Ласко, а от другата страна Виховски с книжа в ръка.

Хмел седна между полковниците, помълча, после свали калпака си в знак, че съветът започва, стана и заговори така:

— Ваша милост панове, полковници и атамани! Известно ви е, че ние бяхме принудени да грабнем оръжие поради големите неправди, които търпяхме незаслужено, и с помощта на светлейшия кримски цар поискахме да ни се възвърнат някогашните свободи и привилегии, отнети ни от пановете без съгласието на негово величество краля. Бог благослови това наше начинание и уплаши нашите неискрени тирани, при все че страхът не им е присъщ, наказа ги за неправдите и гнета, а нас възнагради с големи победи, за което трябва да му благодарим от цялото си сърце. А сега, когато тяхната надменност е вече наказана, трябва да помислим как да спрем проливането на християнска кръв, което ни повелява милостивият Бог и нашата православна вяра, но сабите няма да захвърлим, докато по волята на нашия светлейши крал не ни бъдат възвърнати някогашните свободи и привилегии. Сега брацлавският воевода ми пише, че това може да стане, а същото мисля и аз, защото не ние, а пановете Потоцки, Калиновски, Вишньовецки и Конецполски проявиха непослушание пред негово величество и Жечпосполита, но понеже ние ги наказахме, наистина имаме право на удовлетворение и награда от страна на негово величество и правителството. Затова аз ви моля, ваша милост панове, мои благодетели и покровители, да прочетете писмото на брацлавския воевода, изпратено ми чрез отец Патрони Ласко, шляхтич от православната вяра, и мъдро да решите да бъде спряно проливането на християнска кръв, а на нас да ни се даде удовлетворение и награда за послушанието и верността ни към Жечпосполита.

Хмелницки не питаше дали войната трябва да бъде преустановена, а настоятелно искаше да я преустановят, поради което недоволните веднага зашумяха, а след малко тоя шум се превърна в заплашителни викове, при което най-гласовит беше Чарнота Гадяшки.

Хмелницки мълчеше, само следеше внимателно откъде идат протестите и си отбелязваше наум кои упорстват.

В това време Виховски стана с писмото на Кишел в ръка. Копие от писмото взе Зорко, за да го прочете пред „братството“, та и там, и тук зацари дълбока тишина.

Воеводата започваше писмото със следните думи:

„Ваша милост пане началник на запорожката войска на Жечпосполита, а на мене стар и мил приятел!

Докато има мнозина, които смятат Ваша милост за неприятел на Жечпосполита, аз не само оставам напълно сигурен в чувството ти на вярност към Жечпосполита, но и другите панове сенатори, мои колеги, уверявам в същото. Три неща ме карат да вярвам в това: първо — че макар от векове днепърските войски да пазят славата и свободите си, те винаги са съхранявали своята вярност към кралете, пановете и Жечпосполита. Второ — че нашият руски народ е толкова твърд в своята православна вяра, та всеки от нас предпочита да пожертва живота си, отколкото да наруши с каквото и да било тая си вяра. Трето — че макар да се случват (както и сега стана, да ни пази Бог) разни вътрешни кръвопролития, все пак отечеството е едно за всички нас, в него се раждаме, в него се радваме на нашите свободи и в целия свят почти няма друга държава и друго отечество, което да прилича на нашето по правата и свободите. Затова всички единодушно сме свикнали да пазим, целостта на тази наша майка и корона; и макар че ни се случват разни неприятности (както изобщо е на тоя свят), все пак разумът ни кара да смятаме, че по-лесно можем да се разберем в една свободна държава за онова, за което боли всекиго от нас, отколкото като загубим тази наша майка, защото не ще намерим друга такава нито в християнския свят, нито сред поганците…“

Лобода Переяславски прекъсна четенето:

— Истина е това, което говори — рече той на глас.

— Истина е — повториха други полковници.

— Не е вярно, лъже кучето! — кресна Чарнота.

— Мълчи! Ти си куче!

— А вие сте предатели! Смърт за вас!

— Смърт за тебе!

— Тишина, чети по-нататък! Чети! Той е наш човек! Тишина! Тишина!

Надигаше се сериозна буря, но Виховски продължи да чете, та отново утихна.

По-нататък воеводата пишеше, че запорожката войска трябва да има доверие в него, защото добре знае, че той е от същата кръв и вяра и трябва да бъде благосклонен към нея; припомняше, че не беше взел участие в печалното кръвопролитие при Кумейки и при Старец, след това призоваваше Хмелницки да преустанови войната, да отпрати татарите или да обърне оръжието си срещу тях и да остане верен на Жечпосполита. Най-сетне завършваше писмото със следните думи:

„Понеже съм син на Божията църква и моят род произхожда от древната руска кръв на руския народ, обещавам на Ваша милост, че сам ще бъда в помощ за всичко добро. Ваша милост много добре знае, че по Божия милост и от мене зависи нещо в тая Жечпосполита и без мене нито може да бъде решено започването на война, нито да бъде подписан мир, а аз съм първият, който не желае вътрешна война“ и т.н.

Веднага се вдигна врява „за“ и „против“, но писмото, общо взето, се хареса на полковниците, дори и на запорожците. Въпреки това в първия момент не можеше нищо да се разбере или чуе поради голямата разпаленост, с която обсъждаха писмото. Отдалече „братството“ приличаше на голям водовъртеж, в който вреше, кипеше и гърмеше човешки мравуняк. Полковниците разтърсваха перначи и скачаха един срещу друг, като размахваха пестници пред очите си. Виждаха се зачервени лица, пламнали очи, пяна на устата, а всички привърженици на по-нататъшната война се предвождаха от Еразъм Чарнота, който беше изпаднал в истинска лудост. Като гледаше неговата ярост, Хмелницки също беше близко до избухване, при което обикновено всичко утихваше като при лъвски рев. Но преди това още Кшечовски се изправи на пейката, размаха пернач и викна с глас, който приличаше на гърмеж:

— Овце трябва да пасете, а не съвети да давате, раби погански!

— Тихо! Кшечовски иска да говори! — викна пръв Чарнота, който очакваше, че прославеният полковник ще се изкаже в полза на войната.

— Тихо! Тихо! — крещяха други.

Кшечовски беше безкрайно много уважаван от казаците поради големите му заслуги, големия му ум на военачалник и — странно нещо — защото беше шляхтич. Ето защо веднага се възцари тишина и всички чакаха с любопитство какво ще каже; сам Хмелницки впи в него неспокоен взор.

Но Чарнота се лъжеше, като предполагаше, че полковникът ще се изкаже в полза на войната. С проницателния си ум Кшечовски бе разбрал, че сега или никога може да получи от Жечпосполита ония староства и достойнства, за които мечтаеше. Той бе отгатнал, че при усмиряването на казаците него преди много други ще се помъчат да спечелят и удовлетворят, на което краковският кастелан не ще може да попречи, тъй като беше в плен; затова той се изказа така:

— Моята работа е да се бия, а не да се съвещавам, но щом е дошло до съвещаване, и аз се чувствам длъжен да изкажа своето мнение, защото от вашето благоволение и аз съм спечелил както други, ако не и повече. Ние започнахме тая война, за да ни бъдат възвърнати нашите свободи и привилегии, а брацлавският воевода пише, че това ще стане. Значи или ще стане, или няма да стане. Ако не стане, тогава война, а ако стане — мир! Защо ще проливаме напразно кръв? Нека да ни удовлетворят, тогава ние ще успокоим народа и войната ще спре. Нашият баща Хмелницки умно е наредил и обмислил всичко това: да застанем на страната на негово величество краля, който ще ни възнагради за това, а ако пановете се възпротивят, тогава ще ни разреши да си поиграем с тях и ние ще си поиграем. Едно само не бих посъветвал: да отпращаме татарите. Нека се скрият на стан в Дивите поля и да чакат там, докато се реши: война или мир.

При тия думи лицето на Хмелницки се проясни, а грамадното мнозинство от полковниците започна да вика да се спре войната, да отидат пратеници във Варшава и да помолят пана от Брусилов сам да дойде за преговори. Чарнота още крещеше и протестираше, но полковникът впи в него страшни очи и рече:

— Ти, Чарнота, хаджацки полковнико, крещиш за война и проливане на кръв, но при Корсун, когато срещу тебе прииждаха литовските конници на пан Дмоховски, ти квичеше като прасенце: „Братя родни, спасете ме!“ и бягаше пред целия си полк.

— Лъжеш! — кресна Чарнота. — Аз не се боя нито от ляхите, нито от тебе.

Кшечовски стисна пернача в ръка и се спусна към Чарнота; други също започнаха да налагат с пестници хаджашкия полковник. Врявата отново почна да се засилва. На мегдана „братството“ ревеше като стадо диви зубри.

Изведнъж сам Хмелницки отново стана.

— Ваша милост панове, полковници, благодетели! — рече той. — Следователно вие решихте да бъдат проводени пратеници във Варшава, които да предложат нашата вярна служба на негово величество светлейшия крал и да го молят за награда. Но който иска война, той може да я има — не срещу Жечпосполита, защото срещу тях ние никога не сме водили война, а срещу най-големия ни враг, който е вече цял потънал в казашка кръв, който при Старец пак се изцапа с кръв и сега не престава да се цапа, като продължава да бъде враждебен към запорожката войска. Аз му изпратих писмо и пратеници с молба да се откаже от тая враждебност, но той изби жестоко пратениците и с никакъв отговор не зачете мене, вашия старейшина, с което обиди цялата запорожка войска. А сега е дошъл от Задднеприето и избил до крак Погребище, невинни хора е наказал, за които аз плаках с горещи сълзи. После, както ми съобщиха тая сутрин, отишъл в Немиров и там също не оставил жив човек. А понеже татарите от страх и боязън не искат да тръгнат срещу него, току-виж че дошъл и тук, та и нас, невинните, да погуби въпреки волята на благосклонния към нас светлейши крал и на цялата Жечпосполита, защото той в своята надменност пет пари не дава за никого и както сега се бунтува, така винаги е готов да се надигне срещу волята на негово кралско величество…

В събранието стана много тихо. Хмелницки си отдъхна и продължи да говори:

— Бог ни награди с победа над хетманите, но Вишньовецки е по-лош от хетманите и от всички „кралчета“, дяволски син, който живее с неправда. Ако самият аз тръгнех срещу него, той непременно щеше да накара приятелите си във Варшава да крещят, че не искаме мир, и да обвинява нас, невинните, пред негово кралско величество. За да не стане това, необходимо е негово величество кралят и цялата Жечпосполита да знаят, че аз не искам война и си седя мирно, а той пръв започва война с нас. Затова аз не мога да тръгна срещу него, пък трябва да остана и за преговорите с брацлавския воевода, но за да не би той, дяволският син, да сломи нашата сила, трябва да му се противопоставим и така да унищожим неговата сила, както при Жълти води и при Корсун унищожихме нашите противници, пановете хетмани. Затова аз моля, ваша милост панове, да тръгнете като доброволци срещу него, а аз ще пиша на негово величество краля, че това е станало без мое участие и поради необходимост да се защитим от враждебността на Вишньовецки и от негово нападение.

Глухо мълчание цареше в събранието.

Хмелницки говореше по-нататък:

— И така, който от вас, ваша милост панове, тръгне в тоя военен поход, ще му дам достатъчно войска, добри молойци, и артилерия ще му дам, и запален народ, та с Божия помощ да унищожи нашия враг и да го победи…

Нито един от полковниците не излезе напред.

— Шейсет хиляди избрани конници ще му дам! — каза Хмелницки. Тишина.

А всички те бяха безстрашни бойци, чиито военни възгласи много пъти бяха отеквали от стените на Цариград. И може би тъкмо затова всеки от тях се страхуваше да загуби придобитата слава при среща със страшния Йереми.

Хмелницки оглеждаше полковниците, които под погледа му свеждаха очи към земята. Лицето на Виховски придоби израз на сатанинско злорадство.

— Познавам един молоец — каза Хмелницки мрачно, — който би заговорил в тоя миг и не би бягал от похода, но той не е между нас…

— Богун! — продума нечий глас.

— Точно така. Той унищожи вече един полк на Ярема във Василовка, само че го раниха в тая борба и сега лежи в Черкаси и се бори с майката смърт. А нямам ли него, нямам никого, както виждам! Къде е казашката слава? Къде са павлюковци, наливайковци, лободи и остраниковци?

Ненадейно един нисък пълен човек със синьо, мрачно лице, с червени като огън мустаци над кривата уста и със зелени очи стана от мястото си, излезе напред към Хмелницки и рече:

— Аз ще отида.

Това беше Максим Кривонос.

Прозвучаха възгласи: „Слава!“ А той се подпря отстрани на пернача си и заговори така с хриплив, прекъсващ глас:

— Не мисли, хетмане, че се страхувах. Аз веднага бих се заел, но си мислех: има по-добри! Ала щом е така, тогава ще вървя. Вие какво? Вие имате глава и ръце, а аз нямам глава, само ръце и сабя. Веднъж ме е, майка раждала! Войната ми е майка и сестра. Вишньовецки сече — и аз ще сека, той беси — и аз ще беся. А ти, хетмане, ми дай добри молойци, защото срещу Вишньовецки не бива да излизаме с простолюдието. И така, ще вървя — замъци ще превземам, ще бия, ще коля, ще беся! Смърт на белите ръчички!

Друг атаман излезе напред.

— Аз идвам с тебе, Максим!

Това беше Пулян.

— И Чарнота Гадяшки, и Гладки Миргородски, и Носач Остренски ще дойдат с тебе! — каза Хмелницки.

— Ще отидем! — обадиха се в един глас всички, защото примерът на Кривонос ги запали и духът им се повиши.

— Срещу Ярема! Срещу Ярема! — прозвучаха възгласи сред събранието.

— Коли! Коли! — повтори „братството“ и след някое време съвещанието се превърна в пиянство. Полковете, определени да тръгнат с Кривонос, пиеха до смърт — защото и отиваха на смърт. Молойците сами знаеха това добре, но в сърцата им вече нямаше страх. „Веднъж ме е майка раждала“ — повтаряха те по примера на своя вожд и затова вече всичко си позволяваха, както е обикновено пред смъртта. Хмелницки допускаше и насърчаваше — селското множество следваше примера им. Стохилядни тълпи започнаха да пеят песни. Запасните коне се разпръснаха и като лудуваха из стана и вдигаха облаци прах, създадоха неописуемо безредие. Тичаха подир тях с викове, глъчка и смях; значителни групи войници скитаха край реката, гърмяха с кремъклийки, блъскаха се и напираха към квартирата на самия хетман, който най-сетне заповяда на Якубович да ги разпръсне. Започнаха се сбивания и бъркотия, докато проливен дъжд не прогони всички по бараките и колите.

Вечерта по небето се развихри буря. Гръмотевици се разнасяха от единия край на облаците до другия, светкавици озаряваха цялата околност ту с бяла, ту с червена светлина.

При техните блясъци Кривонос тръгна от стана начело на шейсет хиляди най-добри, избрани бойци и селяни.