Хенрик Сенкевич
С огън и меч (41)

Четиридесет и първа глава

Богун, ако и да беше храбър и предвидлив вожд, нямаше щастие в тоя поход, който предприе срещу мнимата дивизия на княз Йереми. Затвърди се само убеждението му, че князът наистина е тръгнал с всичките си сили срещу Кривонос, защото така му бяха казали взетите в плен войници на пан Заглоба, които сами твърдо вярваха, че князът иде след тях. Затова на нещастния атаман не оставаше нищо друго, освен да се оттегли час по-скоро при Кривонос, но това не беше лесна задача. Едва на третия ден се събра група от двеста и няколко молойци; другите или бяха паднали в боя, или останали ранени на бойното поле, или се лутаха още из долищата и тръстиките, без да знаят какво да правят, накъде да се насочат, къде да отидат. А и тая група при Богун не беше годна за кой знае какво, защото като всяка бита войска при най-малка тревога бе склонна да бяга, беше демобилизирана, ужасена. А пък това бяха отбор молойци; по-добри войници трудно би могло да се намерят в цялата Сеч. Но молойците не знаеха с колко малка сила ги бе нападнал пан Володийовски и че той можа да им нанесе такова поражение само защото ги беше изненадал заспали и неготови, затова вярваха най-дълбоко, че са имали работа ако не със самия княз, поне с мощен, няколко пъти по-многоброен от тях разезд. Богун вреше и кипеше; ранен със сабя в ръката, стъпкан, болен, бит, и заклетия си враг беше изтървал от ръцете си, и славата си бе помътил, тъй като тия молойци, които преди поражението му бяха готови да тръгнат слепешката подир него и за Крим, и за ада, и срещу самия княз, сега вече бяха загубили вяра, загубили дух и мислеха само как да спасят кожата си. А пък Богун беше направил всичко, което трябва да направи един командир, нищо не беше пренебрегнал, стража беше поставил около хутора и почиваше само защото конете, които бяха дошли от Каменец почти на един дъх, вече не можеха да мръднат. Но пан Володийовски, чиито младини бяха минали в дебнене и лов на татари, като вълк се беше промъкнал през нощта до стражите, изловил ги бе, преди да успеят да викнат или гръмнат — и нападна така, че ето той, Богун, успя да избяга само по риза и шалвари. Когато си спомнеше това, светът му ставаше черен пред очите, прилошаваше му и отчаянието като побесняло куче ръфаше душата му. Той, който в Черно море бе нападал турски галери; той, който чак до Перекоп бе стъпвал върху татарски вратове и пред очите на хана беше опожарявал становете им; той, който под носа на княза до самия Лубни бе избил целия гарнизон във Василовка — той трябваше да бяга по риза и без шапка, без сабя, защото и нея бе загубил при срещата си с малкия рицар. Затова при почивките и спирките, за да нахранят конете, когато никой не го гледаше, той се хващаше за главата и викаше: „Къде е моята слава молойска, къде е моята сабя другарка?!“ А като викаше така, диво безумие го овладяваше, той се напиваше като свиня и тогава искаше да тръгне срещу княза, да нападне цялата му войска — и да загине, да пропадне навеки.

Той искаше — но молойците не искаха. „Убий ни, бащице, не тръгваме!“ — отговаряха те унило на неговите изблици и той напразно в пристъп на безумие се хвърляше да ги сече със сабя или да ги стреля с пистолет — не искаха и не тръгнаха.

Човек би казал, че земята се разтваряше под краката на атамана, защото това още не беше краят на неговите беди. Понеже се страхуваше да върви право на юг, да не би да го преследват, и понеже смяташе, че Кривонос навярно се е отказал от обсадата, сам тръгна на изток и налетя на отреда на пан Подбипента. Но бдителният като жерав пан Лонгинус не му позволи да го изненада, пръв удари и лесно разби Богун, защото молойците не искаха да се бият, после го прати право в ръцете на пан Скшетуски и той го довърши, та Богун след дълго лутане в степта най-сетне безславно стигна при Кривонос само с петнайсетина конника, без молойците си, без плячка и без пленници.

Но дивият Кривонос, обикновено толкова страшен за подчинените си, ако не са имали късмет, тоя път никак не се разгневи. Той от собствен опит знаеше какво значи да имаш работа с Йереми, затова дори приласка Богун, взе да го утешава и успокоява, а когато той заболя от лошата треска, заповяда да го гледат, лекуват и пазят като зеницата на окото си.

В това време четиримата княжески рицари посяха ужас и страх в областта и се събраха благополучно пак в Ярмолинци, където останаха няколко дни, за да дадат почивка на хората и конете. Там се събраха в една квартира и всеки поред докладваше на пан Скшетуски какво му се е случило и какво е извършил, а след това седнаха на дамаджана с медовина, та в приятелски разговор да разтушат сърцата си и да задоволят взаимно любопитството си.

Но тогава пан Заглоба почти никого не остави да говори. Не искаше да слуша, искаше само него да слушат; оказа се, че той има най-много за разказване.

— Ваша милост панове! — говореше Заглоба. — Вярно, че паднах в плен, но животът се върти като колело. Богун цял живот е побеждавал, а днес ние го победихме. Така е то, така! Както бива обикновено на война! Днес ти щавиш, утре тебе щавят. Но Бог наказа Богун, защото ни нападна, докато спяхме сладко като праведници, и ни разбуди по такъв гаден начин. Хо, хо! Той мислеше, че ще ме уплаши със своя мръсен език, но казвам ви, ваша милост панове, че като го притиснах, веднага загуби ума и дума, смути се и започна да приказва това, което не искаше да каже. Какво ще ви разправям?… Ако не бях попаднал в плен, нямаше двамата с пан Михал да му нанесем поражение. Казвам двамата, тъй като до смъртта си няма да престана да твърдя, че в тая работа magna pars fui^[1]. Да пукна, ако не е така! Чуйте по-нататък моите основания: ако не бяхме го победили с пан Михал, нито пан Подбипента щеше да има какво да довършва, нито после пан Скшетуски. Най-сетне, ако не бяхме го разгромили, той щеше да разгроми нас. А щом това не стана, на кого се дължи?

— Ех, че си лисица, ваша милост — каза пан Лонгинус. — Тук ще завъртиш опашка, там ще офейкаш, но винаги ще се измъкнеш.

— Глупав е тоя хрът, който тича подир опашката си, защото няма да я стигне и нищо добро няма да помирише, а освен това не ще надуши чуждата следа. Колко хора загуби, ваша милост?

— Ами всичко около дванайсет и няколко ранени — нали вече не ни атакуваха много.

— А ваша милост, пане Михале?

— Около трийсет, защото нападнах изненадани хора.

— А ти, пане поручик?

— Толкова, колкото пан Лонгинус.

— А пък аз двама. Кажете сами кой е по-добър вожд? Там е работата! Защо дойдохме тук? По заповед на княза да събираме сведения за Кривонос. А ще ви кажа, ваша милост панове, че аз пръв събрах сведения за него, и то от най-сигурното място: от Богун. И зная, че се намира при Каменец, но мисли да се откаже от обсадата, понеже се е уплашил. Това зная de publicis^[2], но зная и нещо друго, от което сърцата ви ще се изпълнят с радост и за което не съм говорил досега, понеже исках всички заедно да се посъветваме. Освен това досега не бях здрав, понеже умората ме съсипа, а вътрешностите ми се бяха разбунтували от това разбойническо връзване на кълбо. Мислех, че ще пукна.

— За Бога, говори, ваша милост! — извика пан Володийовски. — Дали не си чул нещо за нашата клетница?

— Чух и нека я благослови Бог — рече Заглоба.

Пан Скшетуски се изправи с целия си ръст, но веднага седна. Настана такава тишина, та се чуваше и бръмченето на комарите по прозорчето, докато пан Заглоба отново взе думата:

— Зная със сигурност, че е жива и е в ръцете на Богун. Ваша милост панове, това са страшни ръце, но Бог не е позволил да й се причини зло или да бъде опозорена. Това ми го каза самият Богун, който по-скоро би бил готов да се хвали с нещо друго.

— Как е възможно това? Как е възможно това? — питаше Скшетуски трескаво.

— Ако лъжа, гръм да ме порази! — отвърна пан Заглоба сериозно. — Защото това е свято нещо. Слушайте какво ми каза Богун, когато искаше да се подиграе с мене, преди аз окончателно да се разправя с него: „Ти да не си мислил, казва, че за селянин си я отвел в Бар? Че аз съм селяндур, казва, та насила да я завладея? Нима нямам възможност да ни венчаят в Киев и попове, казва, да ми пеят, и триста свещи да ми горят — на мене, атамана, хетмана!“ И тупаше над мене с крака, заплашваше ме с нож, защото мислеше, че ще ме уплаши, но аз му казах кучетата да плаши.

Скшетуски вече се опомни, монашеското му лице просветна и отново по него се заредиха страх и надежда, радост и несигурност.

— Тогава къде е тя? Къде? — питаше той бързо. — Ако и това си узнал, ваша милост, тогава си истински спасител.

— Това той не ми каза, но за умната глава и две приказки стигат. Обърнете внимание, ваша милост панове, че той непрекъснато се подиграваше с мене, преди да го сложа на място, и разправяше така: „Най-напред, казва, ще те откарам при Кривонос, а после на сватба бих те поканил, но сега е война, та тя няма да стане скоро.“ Обърнете внимание, ваша милост панове: „Няма да стане скоро!“ — следователно имаме време. Второ, обърнете внимание и на следното: най-напред при Кривонос, а после на сватба — значи тя в никакъв случай не е при Кривонос, а някъде по-далече, където войната още не е стигнала.

— Златен човек си, ваша милост! — извика Володийовски.

— Затова отначало си мислех — продължи Заглоба, приятно поласкан, — че може би я е пратил в Киев. Но не е, защото ми каза, че ще отиде с нея на сватба в Киев — щом ще ходи там с нея, значи тя не е там. А и той е достатъчно умен, та не би я откарал там, нали ако Хмелницки тръгне към Червена Рус^[3], тогава литовската войска лесно ще може да превземе Киев.

— Вярно! Вярно! — възкликна пан Лонгинус. — Кълна се в Бога, че не един човек би поискал да смени главата си с твоята.

— Само че аз не бих я сменил с всекиго от страх да не би вместо глава да получа кратуна, което лесно би могло да ми се случи с литовците.

— Пак си започна своето — рече Лонгинус.

— Дай ми да свърша, ваша милост. Значи няма я нито при Кривонос, нито в Киев, тогава къде е?

— Ето това е!

— Ако ваша милост се досещаш, кажи го по-скоро, защото мене огън ме гори! — викна Скшетуски.

— Отвъд Ямпол! — рече Заглоба и погледна тържествуващо със здравото си око.

— Откъде знаеш, ваша милост? — попита Володийовски.

— Откъде зная ли? Ето откъде: седя си аз в кочината, защото оня разбойник заповяда в кочина да ме затворят — дано шопари го изядат за това! — а наоколо казаците приказват помежду си. Тогава долепям ухо до стената и какво чувам?… Един казва: „Сега атаманът сигурно ще тръгне за Ямпол и оттатък.“ А друг. „Мълчи, ако ти е мила младата глава…“ Главата си давам, че тя е оттатък Ямпол.

— О, това е съвсем сигурно! — възкликна Володийовски.

— В Дивите поля не я е завел значи, по моите сметки трябва да я е скрил някъде между Ямпол и Ягорлик. Веднъж аз бях по ония места, когато се събираха кралски и татарски съдии, защото, както ви е известно, на границата се разглеждат спорове за отвличане на стада, а такива спорове има много. Там по целия Днепър е пълно с долища, скрити места и разни гъсталаци, където в хутори живеят хора, непризнаващи никаква власт, понеже са в пущинаци и не виждат никого. И той сигурно я е скрил при такива диви колибари, защото там е намерил за най-безопасно.

— Добре, но как може да се промъкне човек дотам сега, когато Кривонос прегражда пътя? — каза пан Лонгинус. — Както съм чувал, и Ямпол е разбойническо свърталище.

На това Скшетуски отговори:

— Дори десет пъти да трябва да загубя живота си, ще тръгна да я спасявам. Ще замина преоблечен и ще я търся. Ако Бог ми помогне — ще я намеря.

— И аз с тебе, Ян! — каза пан Володийовски.

— И аз като просяк с гусла. Вярвайте ми, ваша милост панове, че аз имам най-голям опит между вас, но понеже гуслата ми стана вече безкрайно противна, ще тръгна с гайда.

— А аз не съм ли нужен, братчета! — каза пан Лонгинус.

— Разбира се — отговори пан Заглоба. — Когато се наложи да преминаваме през Днестър, ваша милост ще ни пренасяш като Свети Христофор.

— От душа ви благодаря, ваша милост панове — каза пан Скшетуски, — и на драго сърце приемам вашата готовност. При трудности няма нищо по-добро от верни приятели, от каквито провидението не ме е лишило, както виждам! Велики Боже, дано мога да им се отблагодаря с живота и имота си.

— Ние всички сме като един човек! — възкликна Заглоба. — Бог похвалява съгласието и ще видите, че скоро ще имаме fructa^[4] от нашата работа.

— Тогава на мене не ми остава нищо друго — каза пан Скшетуски след кратко мълчание, — освен да отведа хоронгвата при княза и веднага след това да тръгнем заедно. Покрай Днестър ще стигнем отвъд Ямпол, чак до Ягорлик, и ще търсим навсякъде. А понеже, както се надявам, Хмелницки е вече разгромен или ще бъде разгромен, докато стигнем при княза, и обществените ни задължения няма да бъдат пречка. Някои хоронгви ще тръгнат към Украйна, за да доугасят бунта, но това вече може да стане и без нас.

— Почакайте, ваша милост панове — каза Володийовски. — Навярно след Хмелницки ще дойде ред на Кривонос, тогава може заедно с хоронгвите да тръгнем откъм Ямпол.

— Не, ние трябва да бъдем там по-рано — отвърна Заглоба. — Но най-напред ще трябва да отведем хоронгвата, за да си развържем ръцете. Надявам се също, че князът ще бъде contentus^[5] от нас.

— Особено от ваша милост.

— Именно, защото аз му нося най-добри новини. Повярвай ми, ваша милост, че се надявам на награда.

— Тогава да тръгваме!

— До утре трябва да починем — каза Володийовски. — Впрочем Скшетуски да заповядва: той е тук командир, но аз предупреждавам, че ако тръгнем днес, конете ни ще изпокапят.

— Зная, че е невъзможно — каза Скшетуски, — но мисля, че като ги нахраним добре, утре ще можем да тръгнем.

На другия ден тръгнаха. Според нарежданията на княза те трябваше да се върнат в Збараж и там да чакат по-нататъшни заповеди. Затова вървяха по посока на Кузмин, покрай Фелщин към Волочиска, откъдето през Хлебановка водеше стар път за Збараж. Пътуването беше неприятно, тъй като валеше, но иначе беше спокойно и само пан Лонгинус, който се движеше със сто конника отпред, разгроми няколко развилнели се групи, които се бяха събрали в тила на кралските войски. Едва във Волочиска спряха отново за нощна почивка.

Но щом заспаха сладък сън след дългия път, ги събудиха по тревога и стражата даде знак, че се приближава някаква конна част. Веднага обаче дойде вест, че това е татарска хоронгва на Вершул, значи свои хора. Заглоба, пан Лонгинус и малкият Володийовски незабавно дойдоха в стаята на Скшетуски, а след тях като вихър се втурна един офицер от леката конница, задъхан, целият в кал. Като го вида, пан Скшетуски възкликна:

— Вершул!

— Аз… съм!… — каза дошлият и не можа да си поеме дъх.

— От княза ли?

— Да!… О, чакайте да си отдъхна! Да си отдъхна!…

— Какви са новините? Свършено ли е с Хмелницки?

— Свършено е… с… Жечпосполита!…

— Боже Господи! Какво приказваш, ваша милост? Поражение?

— Поражение, позор, срам!… Без битка… Паника!… О! О!

— Не искам да вярвам на ушите си. Говори! Говори, за Бога!… Военачалниците…

— Избягаха.

— Къде е нашият княз?

— Отстъпва… без войска… Аз идвам тук от името на княза… Заповед… Веднага за Лвов… Идват подир нас!…

— Кой? Вершул, Вершул! Опомни се, човече! Кой?

— Хмелницки, татарите.

— В името на Отца и Сина и Светия дух! — извика Заглоба. — Земята се разтваря.

Но Скшетуски разбра вече каква е работата.

— Въпросите после — каза той, — сега на конете!

— На конете! На конете!

Копитата на конете на Вершуловите татари тропаха вече пред прозорците; местните жители, събудени от пристигналата войска, излизаха от къщите с фенерчета и борина в ръка.

Вестта светкавично се разнесе из целия град. Веднага камбаните забиха тревога. Тихото преди миг градче се изпълни с шум, тропот на коне, шумни команди и крясъци на евреи. Жителите искаха да бягат заедно с войската, впрягаха коли, товареха деца, жени, покъщнина; кметът начело на няколко граждани дойде да моли Скшетуски да не заминава преди тях, а да съпроводи жителите поне до Тарнопол, но пан Скшетуски не искаше и да чуе, защото имаше категорична заповед веднага да замине за Лвов.

Тръгнаха и едва по пътя Вершул се поуспокои и започна да разказва как и какво бе станало.

— Откак Жечпосполита съществува — каза той, — никога не е понасяла такова поражение. Нищо не е Цецора, нищо не са Жълти води, нищо не е Корсун!

А Скшетуски, Володийовски и пан Лонгинус Подбипента се навеждаха чак до вратовете на конете или се хващаха за главата, или вдигаха ръце към небето.

— Човек не може да повярва! — казваха те. — А къде беше князът?

— Изоставен, умишлено отстранен от всичко, той дори не владееше своята дивизия.

— А кой я командваше?

— Никой и всички. Аз служа отдавна, врял и кипял съм във военните работи, но такава войска и такива командири досега не бях виждал.

Заглоба, който не обичаше особено много Вершул и го познаваше слабо, започна да върти глава и да мляска — накрая каза:

— Ваша милост пане! Дали не ти се е само сторило така, или едно частично поражение смяташ за пълна катастрофа, ами че това, което разправяш, далеко надминава човешката имагинация^[6].

— Че надминава, надминава, и ще кажа на ваша милост нещо повече — че с радост бих дал да ми отсекат главата, ако по някакво чудо излезе, че се лъжа.

— Но как, ваша милост, се намери пръв след поражението във Волочиска? Не искам да допусна, че пръв си офейкал. Къде е тогава войската? Накъде бяга? Какво стана с нея? Защо бегълците не са предупредили ваша милост? Напразно търся отговор на всички тия въпроси.

Във всяко друго време Вершул нямаше да прости за такива въпроси, но в тоя момент той не можеше да мисли за нищо друго освен за поражението, затова отвърна само:

— Аз пръв дойдох във Волочиска, защото другите бягаха към Ожиговци, а мене князът нарочно ме изпрати насам, където очакваше, че ще бъдете вие, за да не би да ви обгърне пороят, ако узнаете твърде късно. И второ — понеже тия петстотин конника, с които разполагате, сега значат много за него, тъй като дивизията му в по-голямата си част загина или е разпръсната.

— Странни неща! — измърмори Заглоба.

— Да те е страх да помислиш, отчаяние те обзема, сърцето се къса, сълзите текат! — каза Володийовски, като кършеше ръце. — Отечеството повалено, безславие след смъртта! Такава войска разпръсната… погубена! Не може да бъде друго, освен че идва краят на света и Страшният съд!

— Не го прекъсвайте — каза Скшетуски. — Дайте му възможност да разкаже всичко.

Вершул млъкна, сякаш събираше сили; известно време се чуваше само шляпането на копитата в калта, защото валеше дъжд.

Беше още дълбока нощ и много тъмна, тъй като бе облачно, а в тоя мрак, при тоя дъжд, странно зловещо звучаха думите на Вершул, който заговори така:

— Ако не се надявах, че ще падна в бой, навярно щях да полудея. Вие говорехте, ваша милост панове, за Страшния съд — и аз така мисля, че той скоро вече ще настъпи, ето всичко се разпада, злото взема връх над добродетелта и Антихрист вече се разхожда по света. Вие не сте видели това, което стана, но ако не можете да понесете дори разказа за него, какво да кажа аз, който със собствените си очи видях поражението и безкрайния позор! Бог ни даде щастливо начало в тая война. След като при Чолгански камък нашият княз отстрани пан Лашч, той забрави всичко друго и се помири с княз Доминик. Всички се радвахме на тази конкордия^[7] — а и Бог я благослови. Князът спечели втора победа при Константинов и превзе самия град, понеже неприятелят го напусна още при първата атака. След това тръгнахме за Пилавци, при все че князът не съветваше да отиваме там. Но веднага по пътя започнаха срещу него разни машинации, антипатии, завист и открити интриги. Не го слушаха при съвещанията, не обръщаха внимание на това, което говореше, и преди всичко се мъчеха да разделят нашата дивизия, за да не бъде цялата в ръцете на княза. Ако той се противопоставеше, върху него щяха да стоварят вината за поражението, затова князът мълчеше, страдаше, понасяше. И така, по заповед на главнокомандващия леките части останаха в Константинов заедно с Вурцел, с артилерията и с оберщер Махницки. Отделиха литовския полковник пан Ошински и полка на Корицки, така че при княза останаха само хусарите под командването на Зачвилиховски, два полка драгуни и аз с част от моята хоронгва. Всичко това не броеше повече от две хиляди души. И оттогава вече започнаха да се отнасят пренебрежително към него, аз сам съм чувал как хората на княз Доминик казваха: „Сега вече след победата няма да кажат, че тя се дължи на Вишньовецки.“ И високо разправяха, че ако князът се увенчае с много голяма слава, тогава и неговият кандидат принц Карол ще бъде избран за крал, а те искат Кажимеж. И те така заразиха с котериите си цялата войска, че започнаха спорове в групите като в сейм, започнаха да изпращат разни делегати — и се мислеше за всичко друго освен за битката, като че ли неприятелят беше вече разгромен. А ако започна, ваша милост панове, да ви разказвам за пировете, за тържествата, за лукса, вие няма да ми повярвате. Нищо не са представлявали войските на Пир^[8] пред тия войски, целите в злато, скъпоценности и щраусови пера. Около двеста хиляди слуги и безброй коли вървяха подир нас, конете падаха под тежестта на позлатените и копринени шатри, колите се трошаха, защото не можеха да издържат тежките сребърни прибори. Човек би помислил, че сме тръгнали да завоюваме целия свят. Шляхтичите от опълчението по цели дни и нощи плющяха с камшици: „Ето, казваха, с какво ще усмирим селяците, без да вадим саби.“ А ние, старите воини, свикнали да се бием, не да приказваме, вече предчувствахме нещо лошо при вида на тая нечувана самомнителност. Вдигна се врява против пан Кишел, че бил предател, и в негова полза, че бил благороден сенатор. Пияни се биеха със саби. Нямаше стража около становете. Никой не пазеше реда, никой не командваше, всеки вършеше каквото си иска, отиваше където му харесва, спираше където пожелае, слугите вдигаха врява — о, милостиви Боже, това беше маскарад, а не военен поход, маскарад, на който с танци, пиянство, езда и продажничество проиграха докрай salutem Repulicae^[9].

— Ние сме още живи! — каза Володийовски.

— И Бог е на небето! — добави Скшетуски.

Отново зацари мълчание, след което Вершул продължи:

— Ще загинем totaliter^[10], освен ако Бог стори чудо, престане да ни бичува за нашите грехове и ни окаже незаслужено милосърдие. Понякога аз сам не вярвам, че съм видял с очите си всичко това, и ми се струва, ме кошмар ме е душил насън…

— Разказвай, ваша милост, по-нататък — каза Заглоба. — Стигнахме значи при Пилавци и после?

— И спряхме там. Не зная какво се съвещаваха военачалниците — на Страшния съд ще отговарят за това, защото, ако бяха ударили веднага, Хмелницки щеше на всяка цена да бъде разбит и унищожен въпреки безредието, недисциплинираността и крясъците, а също и липсата на предводител. Там, между казаците, вече била настъпила паника, вече се съвещавали как да предадат Хмелницки и старейшините около него, а самият той вече се канел на бяга. Нашият княз ходеше от шатър на шатър, молеше, заплашваше: „Да ударим, преди да дойдат татарите, да ударим!“ — и си скубеше косата, а там се гледаха един друг — и нищо, нищо! Пиеха, бърбореха… Дойдоха слухове, че татарите идат — ханът с двеста хиляди конника — а те съвещават ли се, съвещават. Князът се затвори в шатъра си, защото го бяха напълно пренебрегнали. Във войската се заговори, че канцлерът забранил на княз Доминик да започне бой, защото се водели преговори. Настъпи още по-голямо безредие. Най-сетне татарите дойдоха, но първия ден Бог ни даде късмет: князът се сблъска с тях и пан Ошински, както и пан Лашч се биха много добре и прогониха ордата от бойното поле, а значителна част избиха — но после…

Тук гласът на Вершул замря в гърдите.

— После? — попита пан Заглоба.

— Дойде страшна, непонятна нощ. Помня, бях на стража с моите хора край реката, когато изведнъж чувам, че в казашкия стан започват да стрелят с оръдия за поздрав и да викат. Едва тогава си спомних какво говореха предния ден в стана: че цялата татарска сила още не била пристигнала, а само Тухай бей с част от нея. Тогава си помислих, че щом там има приветствия, значи е пристигнал самият хан. Но ето че и в нашия стан се вдигна врява. Завтекох се там заедно с няколко души. „Какво се е случило?“ А те ми викат: „Военачалниците избягали!“ Тичам при княз Доминик — няма го! При подчашия — няма го! При коронния хоронжи — няма го! Боже Господи!… Войници тичат по мегдана, викове, крясъци, шум, с главни светят: къде са военачалниците? Къде са военачалниците? А други викат: „На конете, на конете!“ Трети пък: „Панове братя, спасявайте се! Измяна, измяна!“ Вдигат ръце нагоре, лицата им обезумели, очите изблещени, блъскат се, тъпчат се, душат се, яхват конете, бягат слепешката, без оръжие. После започнаха да хвърлят шлемове, брони, оръжия, шатри! Но ето че иде князът начело на хусарите със сребърни доспехи: шест факли носят около него, а той е изправил стремената и вика: „Ваша милост панове, аз съм тук, всички при мене!“ Къде ти! Не го чуват, не го виждат, тичат към хусарите, разбъркват ги, събарят хора и коне, едва спасихме самия княз — после по стъпканите огнища, в мрака, като придошъл поток, като река цялата войска в дива паника изскача от стана, разпръсва се, изчезва, бяга… Няма вече войска, няма командири, няма Жечпосполита… Има само неизмит позор и стъпил на шията казашки крак…

Тук пан Вершул започна да стене и да дърпа коня си, защото го овладя безумно отчаяние; това отчаяние обзе и другите и те яздеха сред дъжда и нощта като умопобъркани.

Дълго пътуваха така. Пръв заговори Заглоба:

— Без битка — ах, разбойниците му! Ах, синковците! Помните ли колко надуто се държаха в Збараж? Как заявяваха, че ще изядат Хмелницки без сол и пипер! Ах, разбойници!

— Къде ти! — викна Вершул. — Избягаха след първата спечелена от нас битка с татарите и тълпите, след битка, в която дори опълчението се би лъвски.

— В това има пръст Божи — каза Скшетуски, — но има и някаква загадка, която трябва да бъде изяснена…

— Защото се случва войската да се пръсне — каза Володийовски, — но тук вождовете са напуснали първи стана, сякаш са искали нарочно да улеснят победата на неприятеля и да подложат войската на сеч.

— Така е, така е! — каза Вершул. — Говорят също, че нарочно били направили това.

— Нарочно? За Бога, това е невъзможно!…

— Казват, че нарочно? Но защо? Кой ще разбере! Кой ще отгатне?

— Дано им се продънят гробовете, да им се затрие семето и само позор да остане подир тях! — рече Заглоба.

— Амин! — каза Скшетуски.

— Амин! — каза Володийовски.

— Амин! — повтори пан Лонгинус.

— Един е човекът, който все още може да спаси отечеството, ако му дадат хетманския жезъл и останалата сила на Жечпосполита, един е, защото за друг вече нито войската, нито шляхтата не ще иска и да чуе.

— Князът! — каза Скшетуски.

— Тъй вярно.

— До него ще застанем и с него ще загинем. Да живее Йереми Вишньовецки! — викна Заглоба.

— Да живее! — повториха няколко десетки неуверени гласове; но тоя възглас замря веднага, тъй като не беше време за възгласи и поздравителни викове в момент, когато земята се разтваряше под краката, а небето сякаш се сгромолясваше над главите.

В това време започна да се развиделява и в далечината се показаха стените на Тарнопол.