Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия [за Жеч Посполита] (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Ogniem i mieczem, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
elemag_an (2012 г.)
Допълнителна корекция
elemagan (2014 г.)

Издание:

Хенрик Сенкевич. С огън и меч. Книга първа

Книга първа от трилогията

Полска, второ издание

Преводач: Димитър Икономов

Редактор: Стефан Илчев

Коректори: Магдалена Атанасова, Катя Илиева

Художник: Лили Басарева

На корицата — фрагмент от картина (1898) на художника Юлиуш Косак „Пан Пашек при Ляховичи“ (1660)

ИК „Тренев & Тренев“ — София, 1992 г.

 

 

Издание:

Хенрик Сенкевич. С огън и меч. Книга втора

Книга първа от трилогията

Полска, второ издание

Преводач: Димитър Икономов

Редактор: Стефан Илчев

Коректори: Магдалена Атанасова, Катя Илиева

Художник: Лили Басарева

На корицата — фрагмент от картина (1892) на художника Юлиуш Косак „Защита на полското знаме при Хотим (1621)“

ИК „Тренев & Тренев“ — София, 1992 г.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от elemagan

Статия

По-долу е показана статията за С огън и меч от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на С огън и меч.

„С огън и меч“
Ogniem i mieczem
Илюстрация на книгата от Юлиус Косак
Илюстрация на книгата от Юлиус Косак
АвторХенрик Сенкевич
Създаване1883 г.
Полша
Първо издание1884 г.
Полша
Издателствов България:
„Народна култура“, 1966
„Тренев & Тренев“, 1992
Книгоиздателска къща „Труд“, 2001
Оригинален езикполски
Жанристорически роман
Видроман
Поредица„Безсмъртен полски епос“
Следваща„Потоп“ (1886)

ПреводачДимитър Икономов (1966)
ISBNISBN 954-528-273-8
„С огън и меч“ в Общомедия

„С огън и меч“ (на полски: Ogniem i mieczem) е исторически роман от полския писател Хенрик Сенкевич.

Написан е, според автора, „за да повдигне духа“ на полския народ през злочестия период, последвал провалилото се Януарско въстание от 1863 – 1864 г., избухнало по време на подялбата на Полша. За първи път е публикуван през 1884 г. Това е първата част от трилогия, известна като „Безсмъртен полски епос“. Следващите 2 части на трилогията са романите „Потоп“ (Potop, 1886) и „Пан Володийовски“ (Pan Wołodyjowski, 1888). Романът е филмиран неколкократно, като последната му екранизация е от 1999 г.

Романът „С огън и меч“ ни изпраща в полско-литовското кралство Жечпосполита през XVII век по време на казашкото въстание на Богдан Хмелницки. Спечелил огромна популярност в Полша, в началото на XX век той се нарежда сред най-известните полски книги на всички времена. Творбата е въведена като задължително четиво в полските училища и е преведена на повечето европейски езици.

Сюжет

Романът разказва за любовта на Ян Скшетуски, шляхтич и хусарски поручик, и Юрко Богун, прочут казашки полковник, към красивата княгиня Елена Курцевич. Тя е обещана на казака от алчната си леля срещу големи богатства и работата е почти уредена, когато една вечер колата на Елена и леля ѝ се чупи насред пътя към тяхното имение Розлоги. Тогава обаче случайно се появява пан Скшетуски със своите хусари и помагат на двете жени. Любовта между Ян и Елена пламва от пръв поглед и той моли за ръката ѝ. Принуждава леля ѝ да се съгласи и да не я дава на Богун, като използва покровителството на своя военачалник-княз Йереми Вишньовецки, реално съществувала историческа личност.

И така всичко изглежда се нарежда според желанията на влюбените, когато Ян се нагърбва с важна мисия, възложена му от княза. Той трябва да отиде като пратеник в Запорожката Сеч, където казаците се готвят за бунт, а Богдан Хмелницки вече е избран за техен водач. Поручик Скшетуски се познава с Хмелницки, тъй като на връщане от Крим случайно му спасява живота, за което казакът му остава дълбоко признателен. Освен това по пътя преди да срещне своята Елена, Ян се отбива в Чихирин, където в кръчмата се запознава с двама от своите най-предани приятели — грамадния литовец Лонгинус Подбипенда и хитроумния пан Заглоба. Тук той среща и Чаплински, най-големия враг на Хмелницки, с когото се спречква и публично го унижава. Това обаче се оказва твърде полезно в по-нататъшното развитие на сюжета.

И така Скшетуски е вече близо до Сеч, когато положението му се изяснява. Тогава той изпраща верният си слуга Женджан с писма до княгиня Елена и леля ѝ със съвет да тръгнат към Лубни. След това Ян продължава пътя си към Сеч.

Край на разкриващата сюжета част.

Външни препратки

Петдесет и четвърта глава

— Представи си, ваша милост — казваше няколко дни по-късно Володийовски на Лонгинус, — тоя човек така се промени за един час, сякаш остаря с двайсет години. Толкова весел, толкова разговорлив, вечно пълен с шеги и хитрости, та и самият Одисей бледнееше пред него, днес дума не отронва от уста, само дреме по цели дни, оплаква се от старостта си и говори сякаш през сън. Аз знаех, че я обича, но не съм очаквал, че чак до такава степен.

— Какво чудно има в това? — отвърна литовецът с въздишка. — Той още повече се е привързал към нея, защото я изтръгна от ръцете на Богун и преживя заради нея толкова опасности и премеждия през време на бягството. И докато имаше надежда, намираше сили и за шеги и се държеше на крака. А сега наистина вече няма какво да прави на този свят, понеже е самотен и няма за какво да се залови сърцето му.

— Опитах се и да пия с него, като се надявах, че пиенето ще му възвърне предишното настроение, но нищо не излезе! За пиене — пие, но не дяволува както по-рано, не приказва за своите успехи, само се разциври, а после наведе глава над корема си и заспа. Не знам вече дали пан Скшетуски е по-отчаян от него.

— Това е неизразима загуба, все пак той беше голям рицар! Да идем при него, пане Михал. Той имаше обичай да се шегува с мене и да ми се подиграва за всичко. Може би и сега ще му дойде такова желание. Боже мой, как се променят хората! Толкова весел човек беше!

— Да идем — каза пан Володийовски. — Късно е вече, но пък най-тежко му е вечер, защото цял ден дреме и нощем не може да спи.

Като разговаряха така, двамата се запътиха за квартирата на пан Заглоба, когото намериха да седи при отворения прозорец с глава, опряна на ръката. Беше вече късно; в замъка бе спряло всякакво движение, само постовете си подвикваха един на друг с провлачени гласове, а в гъсталаците, които отделяха замъка от града, славеите пееха в захлас своите нощни трели, пиюкаха, извиваха и чуруликаха поройно като пролетен дъжд. През отворения прозорец нахлуваха топъл майски въздух и светлите лъчи на луната, които осветяваха угнетеното лице на пан Заглоба и клюмналото на гърдите му плешиво теме.

— Добър вечер, ваша милост — казаха двамата рицари.

— Добър вечер — отговори Заглоба.

— Какво размишляваше така до прозореца, вместо да си легнеш да спиш? — попита Володийовски.

Заглоба въздъхна.

— Бог няма да ми даде сън — отвърна той с провлечен глас. — Преди една година бягах с нея край Кагамлик от Богун и също така ни пееха птичета, а къде е тя сега?

— Бог така е наредил — каза Володийовски.

— За сълзи и тъга, пане Михал! Няма вече радост за мене.

Замлъкнаха; само през отворения прозорец долитаха все по-силно трелите на славеите, с които сякаш беше препълнена цялата оная светла нощ.

— О, Боже, Боже! — въздъхна Заглоба. — Също както при Кагамлик!

Пан Лонгинус изтръска една сълза от русите си мустаци, а малкият рицар продума след миг.

— Ей, знаеш ли какво, ваша милост? Тъгата си е тъга, но я си пийни с нас медовина, защото няма нищо по-добро от нея срещу мъката. На чаша ще си спомним по-добри времена.

— Ще пийна! — отвърна Заглоба примирен.

Володийовски поръча на слугата да донесе светилник и дамаджана, а после седнаха и понеже знаеше, че спомените най-добре от всички оживяват пан Заглоба, попита:

— Мина ли вече година, откак ваша милост си бягал с покойната от Розлоги, да се спасяваш от Богун?

— През май беше това, през май! — отвърна Заглоба. — Минахме през Кагамлик, бягахме към Золотоноша. Ой, тежко е на тоя свят!

— Тя преоблечена ли беше?

— Като казаче. Косата й трябваше да отрежа със сабята, за да не я познаят, клетата. Зная мястото, където я зарових в земята под едно дърво заедно със сабята си.

— Мила панна беше тя! — добави Лонгинус с въздишка.

— Казвам ви, ваша милост панове, че така я обикнах още от първия ден, като че ли съм я гледал от малка. А тя само долепваше пред мен молитвено ръчички и благодареше, и благодареше за спасението и закрилата! По-добре да ме бяха съсекли, та да не дочакам днешния ден! По-добре да не бях доживял!

Отново настана мълчание, тримата рицари пиеха медовина, смесена със сълзи, след което Заглоба продължи да говори така:

— Мислех, че при нея ще дочакам спокойни старини, а то… И ръцете му увиснаха безсилно.

— Отникъде утеха, отникъде утеха освен навярно в гроба…

В това време, преди пан Заглоба да довърши последните думи, в пруста се вдигна шум, някой искаше да влезе, а слугата не го пускаше; възникна шумно спречкване, при което на пан Володийовски се стори, че различава някакъв познат глас, затова извика на слугата да не спира дошлите.

След това вратата се отвори и се появи бузестото румено лице на Женджан, който плъзна очи по насъбраните, поклони се и рече:

— Слава на Господа нашего Исуса Христа!

— Вовеки веков! — отвърна Володийовски. — Това е Женджан!

— Аз съм я — отвърна слугата — и се кланям до колене на ваша милост панове. Но къде е моят господар?

— Твоят господар е в Корец и е болен.

— О, за Бога! Какво говорите, ваша милост? А тежко ли е болен, да пази Бог?

— Беше тежко болен, но сега е по-добре. Лекарят казва, че ще оздравее.

— Защото аз нося вести за господарката, да ги предам на моя господар.

Малкият рицар поклати меланхолично глава.

— Не е имало нужда да бързаш, пан Скшетуски вече знае за нейната смърт и ние тук я оплакваме с обилни сълзи.

Очите на Женджан изскочиха съвсем от орбитите.

— Боже Господи! Какво чувам? Господарката умряла?

— Не е умряла, ами е убита в Киев от разбойниците.

— В какъв Киев? Какво приказваш, ваша милост?

— Как в какъв Киев? Нима ти не знаеш Киев?

— За Бога, ваша милост сигурно се подиграва! Каква работа е имала тя в Киев, когато се намира в дола край Валадинка, скрита недалеко от Рашков? И магьосницата е имала заповед да не мърда нито крачка, докато не дойде Богун. За Бога, полудявам ли, какво става с мене?

— Каква магьосница? Какво приказваш ти?

— Ами Горпина, добре я познавам тая пачавра!

Пан Заглоба внезапно стана от пейката и започна да размахва ръце като човек, който е паднал в дълбока вода и се мъчи да се спаси от удавяне.

— За Бога! Мълчи, ваша милост! — каза той на Володийовски. — В името на Христа, нека аз да питам!

Околните чак затрепераха, толкова бледен беше Заглоба и пот бе покрила плешивото му теме, а той скочи през пейката при Женджан и като хвана слугата за раменете, почна да го разпитва с хриплив глас:

— Кой ти каза, че са я… скрили при Рашков?

— Та кой може да ми каже? Богун!

— Човече, ти луд ли си?! — кресна пан Заглоба и разтърси слугата като круша. — Какъв Богун?

— О, за Бога — извика Женджан. — Защо ме друсаш така, ваша милост? Остави ме, ваша милост, да се опомня, че съвсем изглупях… Ваша милост ми разбърка всичко в главата. Какъв Богун ли? Та нима ваша милост не го познава?

— Говори, да не те ръгна с ножа! — кресна Заглоба. — Къде си видял Богун?

— Във Влодава!… Какво искате от мене, ваша милост панове? — викаше слугата изплашен. — Аз да не съм разбойник?…

Заглоба загуби и ума и дума, не можеше да си поеме дъх и падна на пейката, като дишаше тежко. Пан Михал му дойде на помощ.

— Кога си видял Богун? — попита той Женджан.

— Преди три седмици.

— Жив?

— Защо да не е жив?… Сам ми разказа как си го накълцал, ваша милост, но оздравял…

— И той ли ти каза, че княгинята е при Рашков?

— Че кой друг?

— Слушай, Женджан, тук става въпрос за живота на твоя господар и на княгинята! На тебе лично Богун ли ти каза, че тя не е била в Киев?

— Ваша милост, как е могла да бъде в Киев, когато той я е скрил при Рашков и заплашил Горпина, че ще я убие, ако пусне княгинята някъде? А сега ми даде пернач и пръстена си, за да отида при нея, защото му се отвориха раните и не се знае колко дълго ще трябва да лежи.

Пан Заглоба прекъсна по-нататъшните думи на Женджан, скочи отново от пейката, хвана се с две ръце за останалата си коса и започна да вика като луд:

— Жива е моята дъщеричка, Господи Исусе, жива е! Значи не са я убили в Киев! Жива е, жива е моята най-мила!

И старецът тропаше с крака, смееше се, хлипаше, накрая хвана Женджан за главата, притисна го до гърдите си и така започна да го целува, че слугата съвсем си загуби ума.

— Остави ме, ваша милост… ще се задуша! Ама разбира се, че е жива… Дай Боже да тръгнем заедно с нея… Ваша милост, ах, ваша милост!

— Пусни го, ваша милост, нека разказва, още нищо не сме разбрали — каза Володийовски.

— Говори, говори! — викаше Заглоба.

— Почни отначало, братче — добави пан Лонгинус, чиито мустаци също се покриха с гъста роса.

— Позволете, ваша милост панове, да си отдъхна — каза Женджан. — Ще затворя прозореца, че тия луди славеи така се дерат в храстите, та не можем дума да си кажем.

— Медовина! — викна Володийовски на слугата. Женджан затвори прозореца с обикновената си мудност, после се обърна към присъстващите и каза:

— Позволете ми, ваша милост панове, и да седна, защото съм уморен!

— Сядай! — каза Володийовски и му наля от дамаджаната, която слугата донесе. — Пий с нас, заслужил си с тая си новина, само че говори по-бързо.

— Добра медовина! — отговори Женджан и вдигна чаша на светлината.

— Дявол да те вземе! Ще приказваш ли най-сетне? — избухна Заглоба.

— А пък ваша милост се сърди веднага! Ще приказвам, разбира се, щом ваша милост панове искате, нали е ваше право да заповядвате, а мой дълг да слушам, затова съм слуга. Но вече виждам, че трябва да разкажа подробно всичко отначало…

— Почни отначало!

— Ваша милост панове, помните, че когато дойде вестта за падането на Бар, на нас ни се струваше, че с княгинята вече е свършено. Тогава аз се върнах в Женджан при родителите си и при дядо, който е вече на деветдесет години… точно ли казвам… не! На деветдесет и една.

— Нека са и деветстотин!… — измърмори Заглоба.

— Да му даде Бог колкото може повече! Благодаря на ваша милост за добрата дума — отвърна Женджан. — Та тогава се върнах вкъщи, за да отнеса на родителите си онова, което бях събрал с Божия помощ между разбойниците. Вие вече знаете, че миналата година казаците ме сгащиха в Чигирин, но ме смятаха за свой, понеже се грижих за ранения Богун и много се бяхме сближили, та тогава купувах туй-онуй от тия разбойници — кое сребро, кое скъпоценности…

— Знаем, знаем! — каза Володийовски.

— Та отидох при родителите си, които ме посрещнаха с радост и не искаха да повярват на очите си, когато им показах всичко, което бях събрал. Трябваше да се закълна пред дядо, че по честен път съм се сдобил с всичко това. И едва тогава се зарадваха, защото трябва да знаете, ваша милост панове, че те водят дела с Яворските за една круша, която расте на междата и половината й клони са над землището на Яворските, а половината над нашето. И когато Яворските я тръскат, и нашите круши падат, а много попадат на междата. Тогава те казват, че които са паднали на междата, са техни, а ние…

— Селяко, не ме карай да кипвам — рече Заглоба — и не говори неща, които нямат нищо общо с работата!…

— Извинявай, ваша милост, преди всичко аз не съм селяк, а шляхтич, макар и беден, но с герб, което ще кажат на ваша милост и пан поручик Володийовски, и пан Подбипента като познати на пан Скшетуски, и второ — тая разпра продължава вече петдесет години…

Заглоба стисна зъби и си даде дума, че повече няма да се обажда.

— Добре, гълъбчето ми — каза сладко пан Лонгинус, — но ти разкажи за Богун, а не за крушите.

— За Богун ли? — каза Женджан. — Добре, за Богун. Та Богун, ваша милост, при все че в Чигирин ме преби, мисли, че няма по-верен слуга и приятел от мене, понеже — което си е право — го гледах, превързвах още когато князете Курцевич го бяха изпонакълцали. Излъгах го тогава, че вече не желая да служа на пановете, предпочитам да бъда с казаците, защото имам по-голяма полза от тях, и той ми повярва. Та и как нямаше да ми повярва, когато го излекувах?! Така той ме обикна страшно и — което си е право — ме възнагради щедро, без да знае, че аз съм се заклел да му отмъстя за злото в Чигирин и че ако не го наръгах с нож, то е, защото съм шляхтич и не ми прилича легнал в леглото неприятел да ръгам като свиня.

— Добре, добре — рече Володийовски. — И това също знаем, но как го намери сега?

— То, виждате ли, ваша милост, беше така: след като притиснахме Яворските — те ще тръгнат с просяшка тояга, не може да бъде другояче, — аз си помислих: „Е, време е и за мене да потърся Богун и да му платя за злото, което ми причини.“ Доверих тайната си на родителите и на дядо, а той, нали пипето му още сече, казва: „Щом си се заклел, върви, иначе ще бъдеш мухльо.“ И аз тръгнах, защото си помислих и това, че ако намеря Богун, тогава и за княгинята ще узная нещо, ако е жива, а после, като го застрелям и отида при моя господар с новина, също няма да остана без награда!

— Разбира се, че няма! Ние също ще те възнаградим — каза Володийовски.

— А от мене, братче, вече имаш конче със сбруя — добави Лонгинус.

— Благодаря покорно, ваша милост панове — каза зарадваният прислужник, — защото е редно човек да получава награда за добра вест, а пък аз няма да пропия това, което получа от някого.

— Хващат ме вече братята! — измърмори Заглоба.

— Та ти тръгна значи от къщи… — подсказа Володийовски.

— Тръгнах значи от къщи — продължи Женджан — и отново си мисля накъде да поема. Най-добре към Збараж, че оттам и до Богун не е далеко, а и по-лесно ще разбера нещо за моя господар. И тогава тръгвам през Бяла и Влодава, а във Влодава спрях на почивка, че конете ми бяха вече много уморени. Там пък имаше панаир, всички странноприемници пълни с шляхтичи, та почнах да обикалям къщите, но и там, шляхтичи. Най-сетне един евреин ми казва: „Аз имах стая, но я взе един ранен шляхтич!“ „Е, казвам, тъкмо за мен, аз разбирам от рани, а пък вашият бръснар, както обикновено е на панаир, сигурно не може да сколаса с всичко.“ Евреинът каза, че шляхтичът се превързвал сам и не искал да вижда никого, но после отиде да попита. Изглежда обаче, оня е бил по-зле, защото казал да ме пусне. Влизам аз и кого да видя в леглото — Богун!

— Я виж ти! — възкликна Заглоба.

— Прекръстих се в името на Отца и Сина и Светаго духа и чак се уплаших, но той ме позна веднага, страшно се зарадва — нали ме смята за приятел — и казва: „Бог те е пратил при мене, сега вече няма да умра.“ А аз му думам: „Какво правиш тук, ваша милост?“ Но той сложи пръст на устните си и едва по-късно ми разказа своите приключения — как Хмелницки от Замошч го пратил при негово величество краля, тогава още принц, и как пан Володийовски го съсякъл в Липков.

— Хубаво ли говореше за мене? — попита малкият рицар.

— Не мога да кажа, че лошо, ваша милост. „Мислех, казва, че това е някакъв хапльо, някоя затра, казва, а то, казва, юнак първа класа, който за малко не ме разсече на две.“ Само че, като си спомни за негова милост пан Заглоба, още повече отколкото по-рано скърца със зъби, защото той го подсторил да се бие!…

— Да върви по дяволите! Аз вече не се боя от него! — отвърна Заглоба.

— И така ние отново се сприятелихме както по-рано — продължи Женджан, — дори още повече и той ми разказа всичко: как бил на една крачка от смъртта, как го взели в имението в Липков, тъй като го сметнали за шляхтич, а и той се представил за пан Хулевич от Подолието, как после го излекували и се отнасяли към него много човешки, за което се заклел да им бъде вечно благодарен.

— А какво е правел във Влодава?

— Промъквал се към Волин, но в Парчев му се отворили раните, защото се обърнал с колата, та трябвало да остане, при все че много се страхувал — там могли лесно да го познаят и съсекат. Сам ми каза това. „Бях, казва, изпратен с писма, но сега нямам никакъв документ, само пернач, и ако узнаят кой съм, тогава не само шляхтата би ме съсякла, но и първият срещнат комендант би ме обесил, без да иска разрешение от някого.“ Помня, че тогава аз му рекох: „Добре е човек да знае, че първият срещнат комендант би обесил ваша милост.“ А той пита: „Как така?“ „Така, казвам, значи човек трябва да бъде внимателен и да не казва никому нищо.“ И тогава почна да ми благодари и да ме уверява в благодарността си, както и че няма да ме остави без награда. „Сега, казва, нямам пари, но каквито скъпоценности имам, ще ти дам от тях, а после ще те обсипя със злато, само ми направи още една услуга.“

— Аха, значи вече стигаме до княгинята! — рече Володийовски.

— Тъй вярно, ваша милост. Аз трябва да разкажа всичко подробно. Като ми каза тогава, че сега няма пари, съвсем загубих интерес към него и си мисля: „Почакай, ще ти дам аз една услуга!“ А той казва: „Болен съм, нямам сили да пътувам, а ме чака дълъг и опасен път. Ако, казва, се прехвърля във Волин — а то е близко оттук, — ще бъда вече между своите, но до Днестър не мога да отида, защото нямам сили и трябва, казва, да се мине през важни места, край замъци и войска — затова иди ти вместо мене.“ Тогава аз питам: „Ама къде?“ А той: „Чак при Рашков, защото съм я скрил у сестрата на Донец, Горпина магьосницата.“ Питам: „Княгинята ли?“ „Точно така — казва. — Скрих я там, където човешко око няма да я зърне, но тя там е добре и като княгиня Вишньовецка спи на сърмена постеля…“

— Говори по-бързо, за Бога! — викна Заглоба.

— Бързата кучка слепи ги ражда! — отговори Женджан. — Та като чух това, ваша милост, така се зарадвах, но не дадох да се разбере, а му казах: „Сигурен ли си, че е там? Защото ваша милост трябва да си я завел там отдавна?“ А той започна да се кълне, че Горпина е негова вярна кучка, че и десет години ще я държи, докато той се върне, и че княгинята е в пълна безопасност, защото там няма да отидат нито ляхи, нито татари, нито казаци, а Горпина не ще наруши заповедта му.

Докато Женджан разказваше, пан Заглоба се тресеше като в треска, а малкият рицар клатеше радостно глава. Подбипента пък бе вдигнал очи към небето.

— Че тя е там, е сигурно — продължи Женджан, — най-доброто доказателство е, че той ме изпрати при нея. Но отначало аз се дърпах, да не вземе да се усъмни. Казвам: „Че защо да ходя там?“ А той: „Защото аз не мога да отида“. Ако, казва, се прехвърля жив от Влодава във Волинската област, ще заповядам да ме занесат до Киев, защото там навсякъде са надделели нашите казаци, а ти, казва иди и заповядай на Горпина да я отведе в Киев, в манастира „Света Богородица“.

— Е, виждате ли! Значи не в „Свети Николай“! — изрева Заглоба. — Още отначало казвах, че Йерлич се е шашардисал или е излъгал.

— В „Света Богородица“! — продължи Женджан. — „Пръстен, казва, ще ти дам и пернач, и нож, а Горпина знае какво значи това, така сме се уговорили, и още по-добре, че Бог изпрати тебе, казва, защото тя те познава и знае, че ти си ми най-добър другар. Вървете заедно, от казаците не се страхувайте, само от татари се пазете, ако се случат някъде, и ги заобикаляйте, че те перначи не зачитат. Пари, дукати има там, казва, закопани на едно място в дола за всеки случай — извади ги. По пътя ще казвате само: «Жената на Богун пътува» — и нищо няма да ви липсва. Впрочем, казва, магьосницата ще се справи, само ти иди при нея от мое име, иначе кого другиго да пратя, злочестият аз, кому да се доверя тук, в чужда страна, между врагове?“ Ето така ме молеше той, ваша милост, едва ли не със сълзи на очи, а накрая ми заповяда, звярът му, да се закълна, че ще отида, и аз се заклех, само че мислено добавих: „С моя господар!“ Тогава той се зарадва и веднага ми даде пернач и пръстен, и нож, и каквито скъпоценности имаше, а пък аз ги взех, понеже си мислех: по-добре да са у мене, отколкото у разбойника. На сбогуване ми каза къде е тоя дол край Валадинка, как да вървя и къде да завия — и всичко това толкова подробно, че дори със завързани очи бих го намерил, което вие сами, ваша милост панове, ще видите, понеже мисля, че ще отидем заедно.

— Още утре! — каза Володийовски.

— Никакво утре! Ще заповядаме още тая нощ да ни оседлаят конете, за да са готови призори.

Радост обхвана сърцата на всички и се чуваха ту възгласи на благодарност към небето, ту радостно потриване на ръце или нови въпроси към Женджан, на които слугата отговаряше с присъщата си флегматичност.

— Зло да те забрави! — възкликна пан Заглоба. — Какъв слуга бил имал пан Скшетуски!

— Е, и какво? — попита Женджан.

— Той ще те позлати.

— И аз мисля, че няма да остана без награда, при все че на своя господар служа от привързаност.

— А какво направи с Богун? — попита Володийовски.

— Това ми беше най-голямата грижа, ваша милост, че той пак беше болен и не идеше да го намушкам с ножа, и моят господар би ме укорил за това. Съдба! Тогава какво можех да направя? И като ми каза всичко, каквото имаше да ми каже, и ми даде, каквото имаше да ми даде, аз си помислих така: „Защо да ходи по света такъв разбойник, който и княгинята държи в плен, и мене ме преби в Чигирин? По-добре да го няма и нека палачът му види сметката!“ А и това си помислих, че ще оздравее и ще тръгне подире ни с казаци. Затова, без да му мисля много, отидох при пана комендант Реговски, който с хоронгвата си е на гарнизон във Влодава, и му донесох, че това е Богун, най-злият бунтовник. Досега трябва да са го обесили.

След тия думи Женджан се изсмя доста глупаво и изгледа околните, сякаш чакаше да последват примера му; но колко много се учуди, когато му отговориха с мълчание. Едва след някое време пръв Заглоба измърмори: „Да оставим това“ — но Володийовски седеше, без да се обажда, а пан Лонгинус започна да цъка с език, да клати глава и най-сетне каза:

— Не си постъпил хубаво, братче, не е хубаво и толкоз!

— Как така, ваша милост? — попита Женджан изумен. — Нима щеше да е добре, ако го бях намушкал?

— И това нямаше да е хубаво, и онова не е хубаво, но не зная кое е по-добре: разбойник ли да бъдеш или юда!

— Какво говориш, ваша милост? Нима човек е юда, когато издава такъв бунтовник? Ами че той е неприятел и на негово величество краля, и на Жечпосполита!

— Вярно, но все пак не е хубаво. А как се казваше оня комендант?

— Пан Реговски. Чух, че малкото му име е Якуб.

— Същият е! — измърмори литовецът. — Роднина на пан Лашч и неприятел на пан Скшетуски.

Но другите не чуха тая забележка, защото думата взе пан Заглоба.

— Ваша милост панове! — каза той. — Тук няма какво да се бавим! Бог ни помогна и така насочи работите чрез тоя слуга, че ние ще я търсим при по-добри условия отколкото досега. Хвала на Бога за това! Утре трябва да тръгнем. Князът е заминал, но ние вече можем да тръгнем и без пермисия от него, защото няма време. Ще тръгнем пан Володийовски, аз и Женджан, а ваша милост, пане Подбипента, по-добре остани, защото твоят ръст и простодушие биха могли да ни издадат.

— Не, братко, аз също ще дойда! — каза литовецът.

— За нейната безопасност трябва да го направиш и да останеш. Който веднъж е видял ваша милост, той никога през живота си няма да те забрави. Вярно е, че имаме пернач, но на ваша милост и с пернач няма да повярват. Ти души Пулян пред очите на всичките хайти на Кривонос — и ако между тях се мерне такава върлина като тебе, те ще я познаят. Затова е невъзможно да пътуваш с нас. Там няма да намериш три глави, а твоята една не ще помогне много. Ще провалиш акцията, по-добре си стой тук.

— Мъчно ми е… — каза литовецът.

— Мъка не мъка, трябва да останеш. Когато тръгнем да събираме гнезда от дърветата, ще вземем и ваша милост, но сега — не.

— Противно е да се слуша.

— Я дай да те цункам, ваша милост, защото ми е весело на сърцето, но остани. Само още едно нещо, ваша милост панове. То е от най-голямо значение: тайна — да се не чуе между войниците, а от тях да се пренесе сред селяните. Никому нито дума!

— О, а на княза?

— Княза го няма.

— А на пан Скшетуски, ако се върне?

— Тъкмо на него нито дума, защото веднага ще хукне подир нас. Той ще има достатъчно време да се радва, но да го пази Бог от ново разочарование — тогава би загубил ума си. Честна дума, панове, че никой няма да продума нищо.

— Честна дума! — каза Подбипента.

— Честна дума!

— А сега да благодарим на Бога.

Като каза това, Заглоба коленичи пръв, а след него другите и се молиха дълго и горещо.