Хенрик Сенкевич
С огън и меч (43)

Четиридесет и трета глава

Една седмица по-късно, сутринта на шести октомври, в Лвов избухна като бомба една колкото неочаквана, толкова и страшна вест: че княз Йереми взел със себе си по-голямата част от войската, напуснал града и заминал неизвестно закъде.

Пред архиепископския дворец се струпаха тълпи — отначало никой не искаше да вярва. Войниците твърдяха, че ако князът е заминал, непременно е тръгнал начело на голям разезд, за да огледа околността. Оказало се, говореха те, че бегълците разпространявали неверни сведения — че Хмелницки и татарите били близо и щели да дойдат всеки момент, нали от 26 септември минаха десет дни, а неприятелят още не се вижда. Князът навярно е поискал със собствените си очи да провери каква е опасността и непременно ще се върне. Освен това той е оставил няколко полка и всичко необходимо за отбраната е готово.

И така беше наистина. Всички нареждания бяха дадени, мястото на всекиго определено, оръдията откарани на валовете. Вечерта пристигна ротмистър Чихоцки с петдесет драгуни. Любопитните го наобиколиха веднага, но той не искаше да разговаря с тълпата, а отиде направо при генерал Арцишевски; двамата повикаха Грозвайер и след като се съвещаваха заедно, отидоха в градския съвет. Там Чихоцки съобщи на ужасените съветници, че князът е заминал безвъзвратно.

В първия момент всички отпуснаха ръце и една дръзка уста изрече думата „изменник“. Но тогава Арцишевски, стар военачалник, прославен с подвизите си на холандска служба, стана и така заговори на военните и съветниците:

— Чух хулна дума, която по-добре да не беше изречена, защото дори отчаянието не може да я оправдае. Князът замина и няма да се върне. Това е вярно! Но какво право имате вие да искате от вожда, върху чиито плещи лежи отговорността за спасението на цялото отечество, да защитава само вашия град? Какво би станало, ако неприятелят обградеше тук последните сили на Жечпосполита? Тук няма нито хранителни припаси, нито оръжие за толкова голяма войска. Затова ще ви кажа, а вие можете да вярвате на моя опит, че колкото по-голяма войска бъде затворена тук, толкова по-кратка ще бъде отбраната, понеже гладът ще ни победи по-скоро от неприятеля. Хмелницки се интересува повече от княза, отколкото от вашия град, затова, като узнае, че го няма тук, че събира нова войска и може да дойде на помощ, ще бъде по-мек към вас и ще се съгласи на преговори. Днес вие роптаете, но аз ви казвам, че като напусна тоя град и заплашва Хмелницки отвън, князът всъщност спаси вас и вашите деца. Дръжте се, отбранявайте се, спрете за известно време тоя неприятел, тогава и града ще спасите, и важна услуга ще направите на Жечпосполита, понеже през това време князът ще събере войска, други крепости ще подсили, ще събуди за борба изтръпналата Жечпосполита и ще ви дойде на помощ. Той избра единствения път за спасение, защото, ако падне тук с войската, сломен от глад, тогава вече никой няма да спре неприятеля и той ще тръгне срещу Краков, срещу Варшава и ще залее цялото ни отечество, без да срещне никъде съпротива. Затова, вместо да роптаете, побързайте към валовете да браните и себе си, и децата си, и града, и цялата Жечпосполита.

— На валовете! На валовете! — повториха няколко по-смели гласа. Грозвайер, човек енергичен и смел, се обади:

— Радва ме решителността на ваша милост панове и знайте, че князът не е заминал, без да обмисли защитата. Тук всеки знае какво трябва да прави и стана това, което трябваше да стане. Отбраната е възложена на мене и аз ще се боря до смърт.

Отново надежда осени изтръпналите от страх сърца. Като видя това, най-сетне се обади и Чихоцки:

— Негово княжеско височество ви съобщава, ваша милост панове, че неприятелят е близо. Поручик Скшетуски се сблъскал с двехиляден чамбул и го разбил. Пленниците казват, че голяма сила идела след тях.

Тая новина направи силно впечатление; зацари кратко мълчание и сърцата на всички забиха по-живо.

— На валовете! — извика Грозвайер.

— На валовете! На валовете! — повториха насъбралите се офицери и граждани.

Но внезапно зад прозорците избухна врява; чуваше се глъчка от хиляди гласове, които се сляха в един неразбираем шум, подобен на шума на морски вълни. Изведнъж вратата на залата се отвори с трясък, втурнаха се двайсетина граждани и докато съветниците успеят да попитат какво е станало, разнесоха се викове:

— Небето се червенее от пожари! Пожари!

— Словото стана плът! — каза Грозвайер. — На валовете! Залата опустя. След малко оръдейни гърмежи разтърсиха стените и съобщиха на жителите на самия град, на предградията и на околните села, че неприятелят е дошъл.

На изток небето се червенееше, докъдето поглед стига; човек би казал, че море от огън се приближава към града.

В това време князът се впусна към Замошч и като изтреби по пътя чамбула, за който Чихоцки спомена пред гражданите, се зае с поправката и снабдяването на тая естествено силна крепост, която за кратко време направи непревземаема. Скшетуски заедно с пан Лонгинус и част от хоронгвите остана в крепостта при пан Вейхер, валецки староста, а князът тръгна към Варшава, за да изиска от сейма средства за набиране на нова войска и същевременно да вземе участие в предстоящия избор на крал. С тоя избор щеше да се реши съдбата на Вишньовецки и на цялата Жечпосполита, понеже, ако се избереше принц Карол, военната партия щеше да вземе връх. Князът би получил върховното командване на всички сили на Жечпосполита и щеше да се стигне до генерална разправа с Хмелницки на живот и смърт. Принц Кажимеж, макар да беше прочут с храбростта си и войнствен господар, основателно минаваше за привърженик на политиката на канцлера Осолински, следователно на политиката на преговори с казаците и значителни отстъпки за тях. Двамата братя принцове не пестяха обещанията и се мъчеха да печелят съмишленици; затова поради равните сили на двете партии никой не можеше да предвиди резултата от избора. Привържениците на канцлера се страхуваха да не би Вишньовецки поради все по-голямата си слава и обичта, на която се радваше сред рицарите и шляхтата, да повлияе върху умовете в полза на Карол, а князът по същите причини желаеше лично да подкрепи своя кандидат. Затова той отиваше с бърз марш към Варшава, уверен вече, че Замошч ще успее задълго да задържи цялата сила на Хмелницки и татарите. Имаше всички основания да се смята, че Лвов е спасен, защото Хмелницки по никакъв начин не можеше да губи много време за превземането на тоя град, когато имаше пред себе си по-мощния Замошч, който му преграждаше пътя към сърцето на Жечпосполита. Тия мисли подкрепяха духа на княза и вливаха утеха в сърцето му, угнетено от толкова многото беди за страната. У него се породи твърда надежда, че дори да бъде избран Кажимеж, войната вече е неизбежна и страшният бунт ще трябва да бъде удавен в море от кръв. Надяваше се, че Жечпосполита още веднъж ще събере могъща армия — понеже и преговорите щяха да бъдат възможни само ако би ги подкрепила силна армия.

Лелеян от тия мисли, князът пътуваше с охрана от няколко хоронгви. При него бяха пан Заглоба и пан Володийовски, като първият се кълнеше във всичко, че ще прокара избора на принц Карол, защото умее да приказва с шляхтата и знае как да я спечели; вторият командваше ескорта на княза. В Шеница, недалеко от Минск^[1], мила изненада очакваше княза. Тук той се срещна с княгиня Гризелда, която отиваше от Брест-Литовск във Варшава за по-голяма безопасност, и защото основателно очакваше, че князът също ще отиде там. Те се приветстваха сърдечно след дългата раздяла. Княгинята, макар да имаше желязна душа, се хвърли в прегръдките на мъжа си с такъв плач, че няколко часа не можа да се успокои, защото — ах! — колко често бе преживявала такива минути, когато смяташе, че вече няма да го види. Но ето че Бог е искал той да се върне по-славен от когато и да било, покрит с такава слава, каквато не беше озарявала още никого от неговия род, връщаше се като най-големия между вождовете, единствена надежда на цялата Жечпосполита. Княгинята току се откъсваше от гърдите му и поглеждаше през сълзи това изпито, почерняло лице, високото чело, продрано на дълбоки бразди от грижи и труд, зачервените от безсънни нощи очи и отново се заливаше в сълзи, а всички придворни дами й пригласяха от глъбините на развълнуваните си сърца. След като князът и княгинята малко по малко се успокоиха, отидоха в просторния местен енорийски дом и там се посипаха въпроси за приятели, дворяни и рицари, които сякаш бяха станали членове на семейството и с които се бяха сраснали спомените от Лубни. Най-напред князът успокои загрижеността за Скшетуски, като й обясни, че той само затова е останал в Замошч, понеже при тия мъки, които му е пратил Бог, не искал да потъне в столичния шум и предпочел със сурова военна служба и с работа да лекува сърдечните си рани. После князът й представи пан Заглоба и й разправи за неговите подвизи.

— Той е vir incomparabilis^[2] — казваше князът, — който не само изтръгна младата Курцевич от ръцете на Богун, но я преведе през самите станове на Хмелницки и татарите, а после заедно с нас се държа най-похвално при Константинов и придоби голяма слава.

Като слушаше това, княгинята не пестеше похвалите си към пан Заглоба, на няколко пъти му подаде ръка, за да я целуне, и му обещаваше още по-голяма награда при съответен случай. А „vir incomparabilis“ се кланяше, със скромност прикриваше героизма си или се надуваше и поглеждаше към придворните дами, защото, макар да беше стар и не можеше да очаква много нещо от прекрасния пол, все пак приятно му беше, че те слушат толкова похвали за неговата храброст и подвизи. Не липсваше обаче и тъга при тая инак радостна среща не само поради тежкото време за отечеството, а и защото много пъти на въпросите на княгинята за разни познати рицари князът отговаряше: „Убит… убит… изчезнал“. При тия думи и девойките заплакваха, понеже между убитите бяха споменавани и много скъпи имена.

Така радостта се смесваше с тъгата, сълзите с усмивките. Но най-угнетен беше малкият пан Володийовски, тъй като напразно се оглеждаше и въртеше очи на всички страни: княгиня Барбара я нямаше никъде. Наистина сред военните залисии и постоянните боеве, сблъсквания и походи тоя кавалер я беше вече позабравил, понеже и по природа колкото лесно се влюбваше, толкова беше и не особено постоянен в любовта. Но сега, когато отново видя придворните дами, когато пред очите му възкръсна животът в Лубни, той си помисли, че в тая кратка почивка ще му бъде по-приятно да повъздиша и сърцето му отново да бъде заето. И понеже това не се случи, а чувствата сякаш напук отново се съживиха, пан Володийовски загуби настроение и ходеше като мокра кокошка. Оклюмал бе глава, а мустачките му, обикновено така засукани нагоре, че стигаха чак до ноздрите като на бръмбар, сега също бяха увиснали надолу. Вирнатият му нос се беше удължил, от лицето му бе изчезнало обикновеното добро настроение и той стоеше мълчалив, не се мръдваше дори, когато князът го хвалеше за неговата храброст и необикновени успехи. Та какво значеха за него всички тия похвали, когато тя не можеше да ги чуе?

Но Ануша Борзобогата се смили над него и при все че бяха имали спречквания помежду си, реши да го утеши. За тая цел тя, без да откъсва поглед от княгинята, започна незабелязано да се мести все повече към рицаря и най-сетне се намери досам него.

— Добър ден, ваша милост — каза тя. — Отдавна не сме се виждали.

— Ах, панно Ана! — отговори меланхолично пан Михал. — Много вода изтече и в тъжни времена се виждаме отново — и то не всички.

— То се знае, че не всички, толкова рицари са загинали!

Тук Ануша въздъхна, а след малко продължи:

— И ние не сме толкова, колкото бяхме, защото панна Шенютувна се ожени, а княгиня Барбара остана при съпругата на вилненския воевода.

— И сигурно също ще се жени?

— Не, тя не мисли много за такова нещо. Но защо питаш, ваша милост?

При тия думи Ануша присви черните си очички така, че останаха само цепнатинки, и изпод ресниците си гледаше изкосо към рицаря.

— От симпатия към семейството й — отвърна пан Михал. А на това Ануша отговори:

— О, редно си е, защото и ти, пане Михал, имаш голяма приятелка в лицето на княгиня Барбара. Тя неведнъж питаше: къде е оня моят рицар, който на турнира в Лубни свали най-много турски глави и аз му давах наградата? Какво прави? Дали е още жив и дали ни помни?

Пан Михал вдигна с благодарност очи към Ануша и първо се зарадва, а после забеляза, че Ануша много се е разхубавила.

— Наистина ли княгиня Барбара е говорила така? — попита той.

— Кълна се в Бога! А споменаваше и това как ваша милост си скачал през крепостния ров заради нея и си паднал във водата.

— А къде се намира сега съпругата на вилненския воевода?

— Беше с нас в Брест, но преди една седмица замина за Белск, откъдето ще дойде във Варшава.

Пан Володийовски погледна втори път Ануша и вече не можа да издържи.

— А ти, панно Ана — каза той, — толкова си се разхубавила, да му е драго на човек да те гледа.

Девойката се усмихна мило.

— Ти, пане Михал, казваш това само за да ме спечелиш.

— Навремето си исках това — каза рицарят, като сви рамене. — Бог вижда, че исках, но не можах, а сега желая на пан Подбипента да бъде по-щастлив.

— А къде е пан Подбипента? — попита Ануша и наведе очички.

— В Замошч със Скшетуски, той стана вече подпоручик в хоронгвата и трябва да си гледа службата, но ако знаеше кого ще види тук, кълна се в Бога, че щеше да вземе пермисия и бързо да дойде тук с нас. Той е верен кавалер, който заслужава всяко благоволение.

— А във войната… да не му се е случило нещо лошо?

— Струва ми се, ваша милост панно, че не искаш да ме питаш за това, а за ония три глави, които си е поставил за задача да отсече.

— Не вярвам той наистина да си е поставил такава задача.

— И все пак, ваша милост панно, вярвай, защото иначе нищо няма да стане. Той ревностно търси такъв случай. При Махновка, когато отидохме да огледаме местността, където той бе воювал срещу тълпите, и сам князът дойде с нас, ще ти кажа, ваша милост панно: много битки съм видял, но такова нещо, откак съм жив, не съм виждал. Когато се препаше с шарфа на ваша милост — косите могат да ти настръхнат от това, което прави! Ще намери той своите три глави, бъди спокойна, ваша милост.

— Нека всеки намери това, което търси! — каза Ануша с въздишка. След нея въздъхна и пан Володийовски и вдигна поглед нагоре, но внезапно с учудване погледна към един от ъглите на стаята.

От тоя ъгъл към него гледаше сърдито, избухливо лице, което Володийовски не познаваше, въоръжено с грамаден нос и мустаци, подобни на две метли, които мърдаха бързо като от сподавен гняв.

Човек можеше да се уплаши от тоя нос, от тия очи и мустаци, но малкият пан Володийовски не се плашеше лесно, та, както се каза, само се учуди и като се обърна към Ануша, попита:

— Коя е оная личност, ето там, в ъгъла, която ме гледа така, сякаш иска да ме изяде с парцалите? И мърда мустаци като стар котарак на сирене.

— Оня ли? — каза Ануша, като показа белите си зъби. — Това е пан Харламп.

— Що за поганец е той?

— Съвсем не е поганец, ами от хоронгвата на вилненския воевода, пятигорски ротмистър, който ни придружава чак до Варшава и там ще чака воеводата. Ти, пане Михал, не му се изпречвай на пътя, защото той е голям човекоядец.

— Виждам аз това, виждам, но щом е човекоядец, има по-тлъсти от мене: защо си точи зъби за мене, а не за друг?

— Защото… — каза Ануша и захихика тихо.

— Какво защото?

— Защото той е влюбен в мене и сам ми каза, че ще насече на парчета всеки, който би се приближил до мене, а сега, вярвай ми, ваша милост, че той само поради присъствието на княза и княгинята се въздържа, иначе веднага би потърсил повод за дуел.

— И таз добра! — каза весело пан Володийовски. — Значи така, панно Ана! О, както виждам, ненапразно пеехме: „Като татарска орда вземаш в ясър corda!“ Помниш ли ваша милост? Как, ваша милост, не можеш да мръднеш, без някой веднага да се влюби в тебе!

— Това е именно моето нещастие! — отвърна Ануша и наведе очички.

— Ей, голям фарисей си, панно Ана! А какво ще каже пан Лонгинус?

— Та какво съм виновна аз, че тоя пан Харламп ме преследва? Аз не мога да го понасям и не искам да го виждам.

— Хайде, хайде! Само гледай, ваша милост, по твоя вина да не се пролее кръв. Подбипента е като мехлем на рана, но щом става въпрос за любов, шегите с него са опасни.

— Нека му отреже ушите, ще бъда доволна.

След тия думи Ануша се завъртя като пумпал и хвръкна към другия край на стаята при негова милост Карбони, лекаря на княгинята, с когото почна живо да си шепне нещо, а италианецът впи очи в потона, сякаш изпаднал в екстаз.

В това време Заглоба се приближи до Володийовски и му смигна закачливо със здравото си око.

— Пане Михал — попита той, — коя е тая стърчиопашка?

— Панна Ана Борзобогата-Крашенска, придворна на княгинята.

— А пък е хубава, та знае ли се, очите й като трънки, муцунката сякаш рисувана, а шийката — ох!

— Хубава е, хубава!

— Честито, ваша милост!

— Я ме остави на мира! Това е годеницата на пан Подбипента или нещо като годеница.

— На пан Подбипента?… Не те ли е грях, ваша милост! Нали той е дал обет за целомъдрие? Освен това при такива пропорции между тях той би трябвало да я носи зад яката си! Като муха би могла да каца на мустаците му — как ги виждаш?

— О, тя ще го сложи под чехъл. Херкулес е бил по-силен и пак жена му е сложила юзда.

— Стига само да не му сложи рога и да не ми е името Заглоба, ако аз пръв не се погрижа за това.

— Ще се намерят и други като ваша милост, при все че тя е всъщност от добър род и почтена девойка. Плашлива е, защото е млада и хубава.

— Ти си благороден кавалер и затова я хвалиш, но че си е шавръклива, шавръклива е.

— Хубостта привлича хората, например ето тоя ротмистър като че ли е страшно влюбен в нея.

— О! Ами я погледни, ваша милост, оня гарван, с когото тя разговаря — що за дявол е той?

— Това е италианецът Карбони, доктор на княгинята.

— Гледай, пане Михал, как му е светнала мутрата и си върти очите като в делириум. Ей, спукана му е работата на пан Лонгинус! Разбирам аз от тия работи, колко нещо съм преживял на младини… Друг път ще ти разкажа в какви положения съм изпадал, а ако желаеш, още сега можеш да чуеш.

Пан Заглоба започна да шепне нещо на ухото на младия рицар и да мига по-силно от обикновено, но ето че дойде време за тръгване. Князът и княгинята седнаха в една карета, та по пътя да могат да се наприказват след дългата раздяла, придворните дами се настаниха в каляски, рицарите яхнаха конете — и всички тръгнаха. Отпред се движеше княжеският двор, а войската малко по-назад, тъй като в тоя край беше спокойно и хоронгвите бяха необходими само за демонстрация, а не за безопасност. Пътуваха от Шеница за Минск, а оттам за Варшава и по тогавашен обичай правеха чести почивки. Пътят беше толкова задръстен, та едва можеха да се движат пълзешком. Всичко живо отиваше за избора — и от по-близките места, и от далечна Литва. Затова тук-таме срещаха свити на големци, цели шествия от позлатени карети, обградени от лакеи, от грамадни паюци, облечени по турски, подир които следваха унгарски, немски или еничарски роти, казашки части или най-сетне значителни хоронгви от несравнимата полска конница. Всеки от по-знатните искаше да се покаже и най-внушително, и с колкото може по-голям брой придружители. Покрай многочислените магнатски кавалкади се движеха и по-скромни околийски и местни първенци. Всеки момент сред прахоляка се открояваха отделни шляхтишки купета, тапицирани с черна кожа, впрегнати с два или четири коня, а във всяко от тях седеше шляхтич големец с разпятие или икона на Света Богородица, окачена на шията му на копринена лента. Всички бяха въоръжени: мускет от едната страна на седалката, сабя от другата, а при действителните или бивши военни — и копие, което стърчеше два лакътя зад седалката. Зад купетата вървяха ловни кучета или хрътки не поради нужда, защото не отиваха на лов, а за развлечение на пана. Отзад слуги водеха ездитни коне, покрити с чулове, за да пазят богатите седла от дъжд и прах, по-назад се движеха каруци, чиито колелета бяха вързани с ракита и скърцаха, а в каруците — шатри и хранителни припаси за господарите и слугите. Понякога вятърът издухваше праха към полето и целият път се откриваше и лъсваше като стоцветна змия или като майсторски изтъкана лента от злато и коприна. Тук-таме по тоя път разпалено свиреха влашки и еничарски оркестри, особено пред хоронгвите от коронните и литовските войски, които също не липсваха сред тая тълпа, понеже трябваше да съпровождат сановниците, а навсякъде цареше врява, глъч, подвиквания, спорове и разправии, защото не искаха да си отстъпват един на друг. Час по час до свитата на княза долитаха на коне войници и слуги и викаха да се даде път на този или онзи големец или питаха кой е пътуващият. Но когато в отговор чуеха: „Руският воевода!“ — веднага съобщаваха на своите господари, които оставяха пътя свободен или, ако бяха напред, се отбиваха встрани, за да видят минаващата свита на княза. При почивките шляхтичите и военните се трупаха, за да наситят очите си с гледката на най-големия воин на Жечпосполита. Не липсваха и приветствени възгласи, на които князът отговаряше любезно и поради присъщата си човечност, и понеже искаше да спечели тия хора за принц Карол, а това той постигаше в значителна степен със самото си присъствие.

Със същото любопитство гледаха и на княжеските хоронгви, на „русините“, както ги наричаха. Те вече не бяха така дрипави и измършавели, както след битката при Константинов, понеже в Замошч князът даде нови униформи на хоронгвите си, но все пак на тях гледаха като на задморско чудо, защото по мнението на жителите от околностите на столицата идеха от края на света. Затова и се разказваха чудеса за ония тайнствени степи и гори, в които се раждат такива рицари, удивляваха се от кожата им, загоряла и почерняла от черноморските вихри, на смелия им поглед и на донейде дивото им държане, наложено от дивите им съседи.

Но след княза най-много привличаше погледите пан Заглоба, който забеляза какво удивление предизвиква и гледаше толкова гордо и смело, така страшно въртеше очи, че веднага в навалицата започваха да говорят: „Тоя трябва да е най-първият между рицарите!“ А други казваха: „Много души ще да е изпъдил от телата. Я го виж какъв сърдит змей е!“ А когато тези думи стигнеха до ушите на пан Заглоба, той ставаше още по-навъсен, за да скрие вътрешното си задоволство.

Понякога той отговаряше на тълпата, понякога се подиграваше, и то най-много с литовските хоронгви, в които тежковъоръжените части носеха златна, а леките сребърна петлица на рамото. „Ех, че си затра, пане петличко!“ — викаше пан Заглоба при тая гледка. Затова някой военен изсумтяваше, скръцваше със зъби, подрънкваше сабя, но като си помислеше, че тия обиди си позволява воин от хоронгвите на руския воевода, в края на краищата плюеше и се отказваше от двубой.

Близо до Варшава тълпите бяха вече толкова гъсти, че движението стана съвсем бавно. Изборът се очертаваше да бъде много по-многолюден от обикновено, защото започнаха да прииждат дори шляхтичи от по-далечните руски и литовски земи, които при това разстояние не биха дошли само за избора, но сега бързаха към Варшава и за собствената си безопасност. А денят на избора беше още далеч, едва бяха започнали първите заседания на сейма; но пристигаха месец-два по-рано, за да се настанят в града, да припомнят за себе си на едни или други, да потърсят тук-таме покровителство, да ядат и пият по магнатските дворове и, най-сетне, след жътвата да вкусят в столицата от нейните удоволствия.

През стъклото на каретата си князът гледаше с тъга тая навалица от рицари, войници и шляхтичи, богатството и разкоша в облеклото им и мислеше каква сила би могла да се създаде с тях — колко войска да се организира. Защо тая Жечпосполита — толкова силна, многолюдна и богата, препълнена с храбри рицари, е същевременно толкова хилава, та не може да се справи с Хмелницки и с дивата татарска сган? Защо? На стотиците хиляди бойци на Хмелницки тя може да противопостави също стотици хиляди, ако тая шляхта, тия войници, тия богатства и изобилие, тия полкове и хоронгви биха поискали така да служат на обществените интереси, както служат на личните си. „Загива добродетелта в Жечпосполита! — мислеше князът. — И грамадното тяло започва да се разлага, някогашното мъжество изчезва и войската, и шляхтата предпочитат приятната почивка пред военните усилия!“ Князът имаше донякъде право, но за недостатъците в Жечпосполита мислеше само като боец и вожд, който би искал да превърне във войници всички хора и да ги поведе срещу неприятеля. Храброст можеше да се намери и се намери, когато наскоро след това стократно по-големи войни заплашиха Жечпосполита. На нея й липсваше нещо повече, което князът воин не забелязваше в тоя момент, обаче го виждаше неговият неприятел, коронният канцлер, по-опитен от Йереми държавник.

Но ето че в сивосинкавата далечина заблестяха островърхите кули на Варшава, та мислите на княза се разсеяха и той незабавно издаде заповеди, с които дежурният офицер веднага отиде при Володийовски, командващ ескорта. Поради тия заповеди пан Михал се откъсна от каляската на Ануша, край която яздеше досега, и полетя към оставащите доста назад хоронгви, за да изправи редиците им и да ги поведе нататък в строй. Но едва се отдалечи на двайсетина крачки и чу, че някой бърза подир него. Огледа се: беше пан Харламп, ротмистърът от леката кавалерия на вилненския воевода, обожател на Ануша.

Володийовски спря коня си, защото веднага разбра, че навярно ще се стигне до някое спречкване, а той си умираше за такива неща. Пан Харламп се изравни с него, без да каже нещо, само сумтеше и мърдаше сърдито мустаци: явно беше, че търси думи; най-сетне заговори:

— Здравей, здравей, пане драгун!

— Здравей, пане ординарец!

— Как смееш, ваша милост, да ме наричаш ординарец, мене, офицера и ротмистъра, а? — попита пан Харламп, като скърцаше със зъби.

Пан Володийовски започна да подхвърля бойната секирка, която държеше в ръка, уж съсредоточил цялото си внимание само в това, да я лови за дръжката след всяко превъртане — и отговори сякаш неволно:

— Защото по петлицата не мога да позная чина ти.

— Ти, ваша милост, обиждаш цялото съсловие, за което не си достоен.

— Защо? — попита Володийовски, уж без да разбира.

— Защото служиш в чуждестранна част.

— Успокой се, ваша милост — каза пан Михал, — при все че служа при драгуните, аз все пак съм полски офицер, и то не от лека, а от бронирана част на воеводата — затова можеш да говориш с мене като с равен, ако не с по-горен^[3].

Пан Харламп се постресна малко, като разбра, че има работа не с обикновена личност, но все пак не престана да скърца със зъби, защото хладнокръвието на пан Михал го ядоса още повече — и той каза:

— Как смееш, ваша милост, да ми мътиш водата?

— Ех, виждам, ваша милост, че си търсиш кавга.

— Може и да търся и ще ти кажа още (тук пан Харламп се наведе до ухото на пан Михал и довърши по-тихо), че ще ти отрежа ушите, ако ми мътиш водата при панна Ана.

Пан Володийовски отново започна много внимателно да подхвърля секирката, сякаш сега бе време тъкмо за такава забава, и се обади с помирителен тон:

— Ей, благодетелю, разреши ми да поживея още — остави ме на мира!

— О, не! Дума да не става! Няма да ми се измъкнеш! — каза пан Харламп и хвана малкия рицар за ръкава.

— Но аз не се измъквам — каза меко пан Михал, — само че сега съм на служба и отивам да изпълня заповед на княза, моя господар. Затова ми пусни ръкава, ваша милост, пусни го, моля те, иначе какво да правя аз, бедният… освен да те цапна с тая секирка по чутурата и да те сваля от коня.

Тук покорният отначало глас на Володийовски изсъска така ядно, че пан Харламп погледна с неволно удивление малкия рицар и пусна ръкава.

— О, все едно! — рече той. — Във Варшава ще ми дадеш удовлетворение, аз ще те намеря!

— Няма да се крия, но как ще се бием във Варшава? Бъди любезен да ми кажеш, ваша милост! Никога през живота си не съм бил там, прост войник съм, но съм чувал за маршалския съд, който за вадене на сабя под носа на краля или на интеррекса^[4] наказва със смърт.

— Вижда се, че не си бил във Варшава и че си простак, щом се страхуваш от маршалския съд и не знаеш, че през време на междуцарствие съди каптурът^[5], с които работата е по-лесна, а пък заради ушите на ваша милост няма да ми вземат главата, бъди сигурен.

— Благодаря за урока и често ще моля ваша милост за разяснения, защото виждам, че си човек опитен и учен, а аз, понеже съм учил само в долните класове, едва мога да съгласувам adiectivum cum substantivo^[6] и ако — пази Боже — бих поискал да нарека ваша милост глупав, зная само, че ще кажа stultus, а не stulta, нито stultum^[7].

Тук пан Володийовски отново заподхвърля секирката, а пан Харламп чак се смая, после кръв нахлу в лицето му и той извади сабята от ножницата, но в същия миг и малкият рицар пъхна секирката под коляното си и сабята му светна във въздуха. Някое време те се гледаха като два глигана с разширени ноздри и с пламък в очите — но пан Харламп пръв съобрази, че ще си има работа със самия воевода, ако нападне негов офицер, пратен да предаде заповед — и затова пръв прибра сабята.

— О, аз ще те намеря, синковецо! — каза той.

— Ще ме намериш, ще ме намериш, кратуно! — каза малкият рицар. И се разделиха — единият тръгна към своята кавалкада, а другият към хоронгвите, които през това време се бяха приближили значително, та пред кълбата прах вече долиташе тропот на копита по твърдия път. Пан Михал веднага възстанови желания ред в частите на конницата и пехотата и тръгна начело. След малко към него се присъедини пан Заглоба.

— Какво искаше от тебе онова морско плашило? — попита той Володийовски.

— Пан Харламп ли?… А, нищо, извика ме на дуел.

— И таз добра! — рече Заглоба. — Цял ще те прониже с носа си! Внимавай, пане Михал, когато се биете, да не отсечеш най-големия нос в Жечпосполита, че за него ще трябва да насипваме отделна могила. Блазе му на вилненския воевода! Другите трябва да пращат разезди, за да търсят неприятеля, а тоя отдалеко ще го надуши. Но за какво те извика на дуел!

— Задето яздех край каляската на панна Ана Борзобогата.

— О, трябваше да му кажеш да отиде в Замошч при пан Лонгинус. Той щеше да му даде да се разбере. Лошо е случил тоя тиквар и явно късметът му е по-малък от носа.

— Не му споменах нищо за пан Подбипента — каза Володийовски, — че може наистина да ме остави на мира. А аз напук ще почна още повече да флиртувам с Ануша, пък искам и да си имам забавление. Какво друго ще правим във Варшава?

— Ще намерим, ще намерим, пане Михал! — рече Заглоба, като мигаше с очи. — На младини като депутат за екзакция^[8] от страна на хоронгвата, в която служех, пътувах по цялата страна, но никъде не съм си изкарвал така, както във Варшава.

— Значи казваш, ваша милост, че не е като у нас, в Задднеприето?

— О, дума да не става!

— Много съм любопитен — каза пан Михал. А след малко добави: — Но на тоя тиквар ще му подрежа мустаците, защото са много дълги!