Хенрик Сенкевич
С огън и меч (13)

Тринадесета глава

На другата сутрин пешата и конна казашка войска напусна Сечта. При все че кръв още не беше опръскала степите, войната бе вече започнала. Полкове вървяха подир полкове; човек би казал, че загрети от пролетното слънце скакалци са се изроили от тръстиките на Чертомелик и летят към украинските ниви. В гората отвъд Базавлук татарската орда вече чакаше, готова за поход. Шест хиляди все отбор бойци, въоръжени несравнено по-добре от обикновените чамбулски разбойници, съставляваха подкреплението, което ханът беше изпратил на запорожците и Хмелницки. Като ги видяха, молойците започнаха да хвърлят шапки нагоре. Загърмяха мускети и кремъклийки. Казашките крясъци, размесени с виковете „Аллах, Аллах“ на татарите, отекнаха в небесния свод. Хмелницки и Тухай бей — и двамата под бунчуци^[1], полетяха един към друг на коне и се поздравиха тържествено.

С присъщата на татарите и казаците бързина войските се подредиха за поход и тръгнаха напред. Татарите заеха места от двете страни на казаците, Хмелницки с конницата се движеше в средата, а отзад вървеше страшната запорожка пехота^[2], подир която следваха „топчиите“ с оръдията, след това обозът, колите с обозната прислуга, хранителните припаси, накрая пастирите с резервни стада едър и дребен добитък.

Като преминаха базавлушката гора, полковете излязоха в степта. Денят беше хубав. Никакво облаче не пъстреше небесния свод. Лек ветрец подухваше от север към морето, слънцето играеше по пиките и цветята в пустинята. Пред войската като безбрежно море се проснаха дивите поля и при тая гледка радост обзе казашките сърца. Голямото малиново знаме с Архангела се склони няколко пъти за поздрав на родната степ, а по негов пример бяха сведени всички бунчуци и полкови знамена. Общ възклик се изтръгна от всички гърди.

Полковете се разгърнаха в свободен строй. Барабанчиците и теорбистите излязоха начело на войската; гръмнаха котли, зазвучаха чинели и теорби, а след тях песен, запята от хиляди гърла, разтърси въздуха в степта:

Хей вий, степи, родни степи,

с ярко цвете нашарени,

като море безпределни!

Теорбистите пуснаха юздите и отметнати назад върху седлата, с очи, вторачени в небето, задрънкаха по струните на теорбите; чинелистите протегнаха ръце над главите си и заудряха медните кръгове, барабанчиците блъскаха котлите и всичките тия звуци заедно с монотонните думи на песента и пронизителната безредна свирня на татарските пищялки се сляха в някаква мощна мелодия, дива и тъжна като самата пустиня. Упоение обзе всички полкове; главите се люшкаха ритмично в такт с песента и накрая ти се струваше, че цялата степ се е разпяла и се люлее заедно с хората, конете и знамената.

Изплашени птичи ята се вдигаха от степта и летяха пред войската като друга, въздушна войска.

Понякога песента и музиката замлъкваха и тогава се чуваше плющенето на знамената, тропотът и пръхтенето на конете и скърцането на обозните коли, което наподобяваше крясъка на лебеди и диви жерави.

Начело, под голямото малиново знаме и под бунчук, яздеше Хмелницки, облечен с червена дреха, на бял кон и с позлатен жезъл в ръка. Цялото пълчище се движеше бавно на север, заливаше като страшна вълна рекичките, дъбравите и могилите и изпълваше с шум и врява степната пустош.

А от Чигирин, от северния край на пустинята, срещу тази вълна идеше друга вълна от кралски войски под предводителството на младия Потоцки. Тук запорожците и татарите сякаш отиваха на сватба, с радостна песен на уста; там намръщени хусари се движеха в мрачно мълчание, тръгнали неохотно за тази битка без слава. Тук под малиновото знаме стар, опитен вожд размахваше заплашително жезъл, сякаш уверен в победата и отмъщението; там начело яздеше младеж със замислено лице, като че ли предусетил близкото си тежко предопределение.

Грамадно степно пространство още делеше двете войски.

Хмелницки не бързате, защото смяташе, че колкото повече младият Потоцки навлезе в пустинята, колкото по се отдалечи от двамата хетмани, толкова по-лесно ще бъде победен. А в това време непрекъснато все нови и нови бегълци от Чигирин, Поволоч и от всички крайбрежни украински градове увеличаваха всеки ден запорожките сили и същевременно донасяха вести от противниковия лагер. От тях Хмелницки узна, че старият хетман е изпратил със сина си по суша само две хиляди конника^[3], а шест хиляди казаци и хиляда души немска пехота — с байдаци по Днепър. Тия две сили имали заповед да поддържат постоянна връзка помежду си, но заповедта била нарушена още първия ден, защото байдаците, грабнати от бързото течение на Днепър, изпреварили значително хусарите, които се движели по брега и чийто поход се бавел извънредно много при преминаването през всички притоци на Днепър.

Затова Хмелницки, в желанието си тия две сили да се раздалечат още повече, не бързаше. На третия ден от похода той спря на стан около Камен брод и почиваше тук. В това време разузнавателните групи на Тухай бей докараха хора от противниковия лагер. Това бяха двама драгуни, които веднага след Чигирин избягали от войската на Потоцки. С денонощна езда те успели да преварят значително своята войска. Изправиха ги веднага пред Хмелницки. Техните разкази потвърдиха онова, което беше вече известно на Хмелницки за силите на младия Стефан Потоцки; но заедно с това бегълците му съобщиха, че предводители на казаците, които плават на байдаците заедно с немската пехота, са старият Барабаш и Кшечовски.

Като чу второто име, Хмелницки подскочи.

— Кшечовски? Полковникът на переяславските казаци?

— Същият, ясновелможни хетмане! — отговориха драгуните. Хмелницки се обърна към полковниците, които го бяха заобиколили.

— Тръгваме! — изкомандва той с гръмлив глас.

След по-малко от един час колоната тръгна напред, при все че слънцето вече залязваше и нощта не обещаваше да бъде хубава. Страшни червеникави облаци се струпаха по западната страна на небето и подобно на змейове, на левиатани^[4], се приближаваха един към друг, сякаш искаха да влязат в бой.

Пълчището се движеше надясно, към брега на Днепър. Сега вървяха тихо, без песни, без биене на котли и чинели, и бързо, доколкото им позволяваше това тревата, толкова буйна по тия места, че потъналите в нея полкове понякога се губеха от очи и разноцветните знамена сякаш сами плуваха по степта. Конницата пробиваше път за колите и пехотата, които се движеха трудно и скоро изостанаха доста. В това време нощ скри степта. Огромният червен месец се изтърколи бавно на небето, но всеки миг закриван от облаците, просветваше и гаснеше като подухвана от вятър лампа.

Отдавна беше минало полунощ, когато пред очите на казаците и татарите се показаха огромни черни маси, които се открояваха ясно върху тъмния фон на небето.

Това бяха стените на Кудак.

Прикривани от мрака, предните части се приближиха до замъка предпазливо и тихо като вълци или като нощни птици. Току-виж, успели да овладеят неочаквано сънената крепост!

Но внезапна светкавица на насипите разкъса мрака, страхотен гръм разтърси скалите на Днепър и огнена топка описа ярка дъга по небето и падна в степната трева.

Мрачният циклоп Гроджицки даваше знак, че бди.

— Еднооко куче — измърмори Хмелницки на Тухай бей, — и нощем вижда.

Казаците отминаха замъка, за превземането на който не можеха да мислят в момент, когато срещу тях идваха кралски войски, и продължиха напред. Но пан Гроджицки така биеше след тях с оръдията, та чак стените на замъка се тресяха, не толкова за да им нанесе щети, защото те минаваха на значително разстояние, а за да предупреди войската, която идеше с байдаците по Днепър и може би вече се намираше наблизо.

Гърмът на кудашките оръдия отекна преди всичко в сърцето и ушите на Скшетуски. Младият рицар, воден по заповед на Хмелницки заедно с казашката войска, на втория ден се разболя тежко. Наистина в битката в Хортица той не бе получил никаква смъртоносна рана, но загуби толкова кръв, та животът му висеше на косъм. Раните му, превързани по казашки от стария кантарджия, се бяха отворили, той гореше от огън и нощем лежеше почти в безсъзнание в казашка каруца, без да разбира какво става наоколо. Събудиха го едва кудашките оръдия. Той отвори очи, привдигна се в каруцата и се заоглежда наоколо. Казашкото пълчище вървеше в мрака като върволица от призраци, а замъкът гърмеше и светеше с червени пламъци; огнените топки подскачаха по степта, хриптяха и ръмжаха като раздразнени кучета. При тая гледка такава мъка обзе пан Скшетуски, че той беше готов да умре веднага, стига поне душата му да отлети при своите. Война е! Война! А той е в обоза на врага, беззащитен, болен, без да може да стане от колата. Жечпосполита е в опасност, а той не може да й се притече на помощ. А там, в Лубни, войската навярно вече тръгва. Князът със светкавици в очите лети пред редиците и на която страна наведе жезъла си, там веднага се вдигат триста копия, готови да ударят като триста мълнии. В тоя миг различни познати лица се занизаха пред очите на поручика. Володийовски лети пред драгуните с тънката си сабичка в ръка, но той е фехтовчик на фехтовчиците; с когото я кръстоса, тоя все едно, че е вече в гроба. Там пък пан Подбипента вдига своята джелатска сваликачулка! Ще отсече ли три глави, или няма да отсече? Свещеник Яскулски обикаля частите и се моли с вдигнати ръце, но той е бивш войник и не може да се въздържи да не изреве понякога: „Бий, убивай!“ А ето че бронираните конници вече навеждат копия малко над конското ухо, полковете тръгват напред, набират скорост, летят. Битка, бъркотия!

Внезапно видението се сменя. Пред поручика се изправя Елена, бледа, с разпусната коса, и вика: „Спаси ме, че Богун ме гони!“ Пан Скшетуски подскочи в колата, но някакъв глас, вече действителен, му казва:

— Лежи мирно, дете, че ще те вържа.

Това е обозният есаул Захар, комуто Хмелницки е заповядал да пази поручика като очите си. Той го настанява отново в колата, покрива го с конска кожа и пита:

— Какво става с тебе?

Скшетуски идва напълно на себе си. Призраците изчезват. Колите вървят по самия бряг на Днепър. Хладен полъх иде от реката, нощта избледнява. Водните птици започват утринната си гълчава.

— Слушай, Захар, минахме ли вече Кудак? — пита пан Скшетуски.

— Минахме го! — отговаря запорожецът.

— А накъде отивате?

— Не знам. Казват, че ще има битка, но не знам.

При тия думи сърцето радостно затуптя в гърдите на пан Скшетуски. Той смяташе, че Хмелницки ще обсажда Кудак и че войната ще започне с това. Но бързината, с която казаците се движеха напред, му даваше основание да заключи, че кралските войски са вече близо и Хмелницки затова именно е отминал крепостта, за да не бъде принуден да приеме сражението под нейните оръдия. „Може би още днес ще бъда свободен“ — помисли поручикът и вдигна благодарствени очи към небето.