Хенри Райдър Хагард
Прекрасната Маргарита (9)

Глава IX
Капанът

На следващата сутрин Кастел се върна и Маргарита му разказа за визитата на д’Агилар. Испанецът й беше казал, че е наполовина еврейка, и тя се страхуваше, че е разкрил тайната на Кастел.

— Зная! — отвърна развълнуван и ядосан бащата. — Вчера той ме заплаши. Да става каквото ще, аз съм готов! А сега искам да зная кой пусна този човек в дома ми без мое разрешение?

— Бети. Тя се кълне, че не е предполагала, че ще се държи лошо.

— Прати да я повикат — каза Кастел.

Бети дойде веднага и съчини дълга история в отговор на въпросите на господаря. Каза, че вечерта, когато излязла да се поразходи, се сблъскала със сеньор д’Агилар. Той я поздравил и последвал вътре, като казал, че има уговорена среща с господаря.

— С мен? — прекъсна я Кастел. — Но аз не бях у дома.

— Не знаех, че ви няма. Когато сте заминали, аз не съм била у дома, а след това никой не ми е казвал, че ви няма. Мислех, че сеньор д’Агилар е ваш приятел. Затова го пуснах да влезе, а след това й да излезе. Това е всичко.

— В такъв случай искам да ти кажа, че си развратница и лъжкиня и че испанецът те е подкупил по някакъв начин! — избухна Кастел. — Виж какво, малката, реших да те изгоня от дома си, независимо от това, че си наша роднина. Ако щеш, умри от глад!

Отначало Бети се ядоса, но след това се разплака. Маргарита започна да моли баща си да не гони момичето, защото това ще погуби Бети и той ще си сложи грях на душата. Кастел беше добър човек и си спомни за покойната си съпруга, която обичаше Бети Дийн като родна дъщеря, и само забрани на племенницата си да излиза от къщата без Маргарита. После нареди единствено слугата да отваря вратата, когато идват посетители.

Маргарита написа на Питър дълго писмо, в което му разказа как испанецът е поискал ръката й. Премълча само думите, които й беше казал. В края на писмото тя забрани на Питър да я ревнува и го увери, че сърцето й принадлежи само на него.

Когато прочете писмото, Питър много се развълнува. Той не се съмняваше, че Кастел и Маргарита са спечелили омразата на испанеца. Беше възмутен от факта, че д’Агилар се е осмелил да притеснява годеницата му с ухажванията си. Другото не го безпокоеше, защото вярваше в нея така, както и в Бога. Въпреки това му се искаше да се върне по-скоро в Лондон. Но не минаха и три дни и той получи други писма и от двамата, които го успокоиха.

В писмата си му съобщаваха, че д’Агилар е отплавал за Испания. Кастел го бе видял да стои на носа на кораб, който плаващ надолу по Темза към морето. А този кораб принадлежеше на посланика де Айала. Освен това Маргарита бе получила от него прощално писмо. В него пишеше следното:

„Сбогом, прекрасна лейди. До предопределения миг, в който ще се срещнем отново. Аз заминавам, защото съм длъжен да го направя, но отнасям лика ви със себе си. Обичащият ви до самата си смърт Морела.“

„Той може да носи лика й със себе си, докато самата тя е с мен. Но ако се върне отново заедно със своята любов, кълна се, че много скоро ще се срещне със смъртта!“ — Така си мислеше Питър.

След това отново препрочете писмата. Сега, когато испанците си бяха вече отишли, в Лондон не го заплашваше нищо. В писмото си Кастел бе определил и деня на завръщането — 31 май, точно след седмица. А за следващия ден — 1 юни, беше насрочена сватбата. Бракосъчетанието не биваше да се извърши през май, защото това можеше да донесе нещастие.

Маргарита съобщаваше тези новини с толкова мили думи, че Питър целуна писмото й и веднага седна да пише отговор. Кратък, както обикновено. Той писа, че ако е рекъл Бог, ще пристигне вечерта на 31 май и че в цяла Англия няма по-щастлив човек от него.

През цялата седмица Маргарита бе погълната от ушиването на венчалната си рокля. Освен това приготвяше и останалата част от чеиза си, защото бе решено още на другия ден след сватбата двамата с Питър да заминат за Дедхам, а баща й да ги последва по-късно. Старият замък още не беше готов, но Питър бе ремонтирал няколко стаи, в които щяха да живеят през лятото. До настъпването на зимата всичко щеше да бъде готово.

Кастел също бе много зает. Корабът „Маргарита“ беше готов за ново плаване и в трюмовете се привършваше товаренето на последните стоки. Кастел се надяваше, че корабът ще може да отплава в същия ден, на 31 май, и по такъв начин да приключи и последната му сделка. Оставаше му само да предаде складовете и магазините си на търговците, които ги бяха купили. Работата му го задържаше в Грейвсенд, където бе закотвен корабът, но той беше спокоен, защото д’Агилар и всички останали испанци, в това число и слугите на де Айала, които се бяха заклели да убият Питър, бяха заминали.

О, колко щастлива беше Маргарита през тези прекрасни пролетни дни! На сърцето й беше толкова спокойно. Тя беше толкова щастлива и погълната от приятните задължения, че изобщо не обръщаше внимание на Бети, която й помагаше в приготовленията на сватбената рокля и всичко необходимо за заминаването. Ако беше обърнала внимание, щеше да види, че Бети е разтревожена и сякаш очаква нещо. Всъщност тя се бореше с обхваналото я отчаяние. Но Маргарита не забелязваше нищо. Тя беше твърде щастлива и броеше часовете, които оставаха до завръщането на Питър.

Времето минаваше. Най-накрая дойде денят, в който Питър трябваше да пристигне. Сватбата беше насрочена за следващия ден. Всичко беше готово. Дори и прекрасният костюм за Питър. За първи път в живота си имаше такива прекрасни дрехи. Църквата, в която щеше да стане бракосъчетанието, вече беше украсена с цветя.

Рано сутринта Кастел замина за Грейвсенд, като взе със себе си по-голяма част от слугите. „Маргарита“ трябваше да отплава рано на следващата сутрин. Кастел обеща да се върне вечерта, за да посрещне Питър, който щеше да тръгне от Дедхам на сутринта и да пристигне късно вечерта.

Към четири часа всичко в къщата беше готово и Маргарита отиде в стаята си, за да се преоблече за срещата с Питър. Тя не взе Бети със себе си, защото братовчедка й беше много заета. Освен това сърцето на Маргарита беше препълнено с радост и й се искаше да остане малко сама.

Сърцето на Бети също бе препълнено, но не с радост. Беше измамена. Красивият испанец, когото страстно обикна, замина и не й прати нито ред. Нямаше място за съмнение. Бяха го видели на борда на отплаващия кораб. Нито дума! Това беше жестоко. И сега тя, на която бяха ограбили надеждата и любовта, бе принудена да помага на друга жена, която щеше да стане щастлива съпруга. Бети се захвана на работа със сърце, изпълнено с мъка. Изтри с ръкава на роклята сълзите от очите си. Неочаквано вратата се отвори и един от слугите, които бяха наели да помагат за сватбата, й каза, че я търси някакъв матрос.

— Пусни го да влезе. Нямам време да излизам и да изслушвам всички! — избухна тя.

Слугата го въведе в стаята и ги остави сами. Пратеникът се оказа дребен мургав човек с хитри очи. Ако не беше отличният му английски език, човек можеше да помисли, че е испанец.

— Кой си и какво искаш? — попита нетърпеливо Бети.

— Аз съм дърводелецът на „Маргарита“ — обясни той. — Изпратиха ме, за да ви предам, че с господин Кастел се случи нещастие и дъщеря му Маргарита трябва незабавно да отиде при него.

— Какво нещастие? — извика Бети.

— Той наблюдаваше товаренето и падна в трюма. Удари гърба си и счупи дясната си ръка и затова не можа да ви напише бележка, но лекарят, който го прегледа, ми каза да предам на мис Маргарита, че няма опасност за живота му. Вие ли сте мис Маргарита?

— Не — отговори Бети, — но аз сега ще я извикам. Почакай ме тук.

— Значи вие сте братовчедка й, мис Бети Дийн? Ако е така, имам нещо и за вас.

— Да, аз съм.

— Ето — каза матросът, като измъкна едно писмо и й го подаде.

— Кой ти даде това? — попита подозрително Бети.

— Не го познавам, но по вида му си личеше, че е много благороден испанец. И много щедър. Той чу за нещастието на „Маргарита“ и за това, че идвам тук, и ме помоли да ви предам писмото. За награда ми даде цял златен дукат и аз му дадох дума, че ще дам писмото само на вас.

— Сигурно е някой недодялан поклонник — заяви Бети, като кимна с глава. — Те винаги ми пишат. Стой тук. Ще отида за мис Маргарита.

Щом Бети излезе от стаята, тя бързо отвори писмото и жадно впи очи в написаното.

„Любима!

Вие си мислите, че съм Ви излъгал и съм заминал, но това не е истина. Аз мълчах само защото Ви пазеха много строго и нямаше да можете да излезете от къщата. Но сега богът на любовта ни дарява тази възможност. Вашата братовчедка ще Ви вземе със себе си на кораба на баща си, където той се намира тежко ранен. Докато тя се занимава с него, аз ще Ви отведа, за да се венчаем, а след това веднага ще заминем. Днес или утре. Като зная колко силно желаете това, взех разрешение, макар и много трудно, и един свещеник ще ни чака, за да ни ожени. Не казвайте на никого за това. Ако някой разбере тайната ни, ще бъдем разделени навеки. Уговорете братовчедка си да Ви вземе със себе си да я придружите. Помнете, че Вашият любим Ви очаква.“

К. д’А.

Когато Бети прочете любовното послание, сърцето й заби от вълнение, главата й се завъртя и тя едва не припадна. После си помисли, че може би е шега. Но не, Бети позна почерка на д’Агилар. Той й беше верен, щеше се ожени за нея, за да я отведе в Испания и да я направи знатна дама. Ако се забави, може да го загуби завинаги. Тя би отишла с него накрай света. В този миг решението беше взето. Бети беше храбро момиче. Щеше да замине, дори да й се наложи да зареже братовчедка си, която толкова много обичаше.

Като скри писмото в пазвата си, Бети се втурна в стаята на Маргарита и й разказа за пратеника и за ужасната новина. За писмото не каза нито дума. Маргарита пребледня, но след като се овладя, каза:

— Ще отида да поговоря с него.

Двете заедно слязоха по стълбата.

Матросът повтори пред Маргарита цялата история. Той разказа как е станало нещастието. Според думите му всичко това беше станало пред очите му. Той описа раните, които баща й беше получил. При това добави, че въпреки твърденията на доктора, че животът му е вън от опасност, Кастел настоявал дъщеря му незабавно да отиде при него. Без да разбира от какво, Маргарита изпитваше страх и умишлено се бавеше.

— Питър ще бъде тук най-много след два часа — обърна се тя към Бети. — Не е ли по-добре да го изчакаме?

— О, Маргарита, а какво ще стане, ако през това време баща ти умре? Той най-добре знае състоянието си, независимо от това, какво казва онзи шарлатанин, когото са извикали да го прегледа. Тогава ще загубиш покой за цял живот! Разбира се, че трябва да тръгнеш незабавно. В краен случай ще тръгна само аз.

Маргарита все още се колебаеше. Но в този момент матросът се намеси:

— Милейди, ако тръгнете, мога да ви заведа до мястото, където ви очаква лодката, която ще ви прекара през реката. В противен случай трябва да ви оставя, защото корабът ще отплува при изгрева на луната. Там чакат само вас, за да пренесат баща ви на брега. Моряците са на мнение, че е по-добре и вие да присъствате. Но ако вие не отидете, те ще го направят много внимателно и без вас. Там ще намерите утре господин Кастел — жив или мъртъв. — При тези думи матросът взе шапката си и се приготви да тръгва.

— Тръгвам с вас! — възкликна Маргарита. — Права си, Бети. Заповядай да оседлаят два коня. Нека ти намерят удобно седло. Ще тръгнем заедно. А матросът има ли кон?

Матросът кимна утвърдително с глава и последва Бети в конюшнята. Маргарита написа набързо бележка на Питър. Тя му съобщаваше за постигналото ги нещастие и го молеше незабавно да ги последва.

„Принудена съм да тръгна сама с Бети и този непознат мъж — пишеше, тя. — Но нямам друг изход, защото сърцето ми се свива от страх при мисълта за баща ми. Любими, последвай ни по-скоро.“

Маргарита остави бележката на слугата, който беше пуснал матроса в къщата, и му заповяда да я предаде на мастър Питър Брум веднага щом пристигне. Слугата се закле, че ще го направи.

След това Маргарита взе за себе си и за Бети две черни наметала с качулки, които да скрият лицата им, и потеглиха.

— Стойте! — възкликна Маргарита, когато вече тръгваха. — Защо баща ми не изпрати някой от слугите, които го придружават, и защо не ми написа бележка? — обърна се тя към матроса.

Той се учуди:

— Слугите се грижеха за него и той заповяда на мен, защото аз зная пътя и имам на брега много добър кон, с който обикновено ходя до Лондон, когато се наложи. А колкото до бележката, лекарят започна да пише, но ставаше много бавно и господин Кастел ми заповяда незабавно да тръгвам. Сякаш — обърна се той към Бети — господарката ви ми няма доверие. Щом е така, нека си намери друг придружител или да си остане вкъщи. Все ми е едно. Аз изпълних поръчението си.

С тези думи този хитрец успя да разсее страховете на Маргарита, но спомняйки си за писмото на д’Агилар, Бети все още се страхуваше. Цялата тази история беше много странна, но глупавата и суетна Бети беше сигурна, че дори и да има някакъв капан, той е, за да й се помогне на нея самата. Тя беше сигурна, че няма да може да се измъкне сама от къщи. Бети не разсъждаваше какво прави. Но за нейно оправдание трябва да кажем, че и през ум не й минаваше, че Маргарита е в опасност и цялата тази история с Кастел е лъжа.

Скоро те напуснаха Лондон и се отправиха към северния бряг на реката. Водачът им обясни, че корабът е далеч от брега и лодката ги очаква в Тилбър. Оставаха им повече от двадесет мили и колкото и да бързаха, нощта ги завари по пътя. Най-накрая, когато вече бяха съвсем измъчени от тежкото пътуване, матросът спря и каза, че са пристигнали. В далечината се виждаше малък пристан, но наоколо нямаше никакви къщи. Матросът даде юздите на коня си на кочияша, който ги придружаваше, и попита високо това ли е лодката от „Маргарита“. Нечий глас му отговори утвърдително.

След това той около минута разговаря с хората от лодката. Бети и Маргарита не чуха разговора им. После дотича обратно и им предложи да побързат, защото състоянието на господаря се било влошило и той непрекъснато питал за дъщеря си.

Матросът заповяда на кочияша да отведе конете в хана и да ги чака там, докато се върнат или му изпратят някакво нареждане. Той предложи на Бети да тръгне заедно с кочияша, защото мястото в лодката било малко. Бети беше готова да се съгласи, защото мислеше, че това е част от плана за отвличането й, но Маргарита заяви, че без нея няма да тръгне никъде. Като помърмори малко, матросът ги поведе по някакви дървени стъпала, които водеха към лодката, чиито очертания едва се долавяха в тъмнината.

Щом Маргарита и Бети седнаха една до друга на кърмата, лодката се понесе напред. Един от матросите запали фенер и го закрепи на носа. Като отговор на този сигнал някъде далече отпред също премига светлина и лодката се насочи към нея. Едва сега Маргарита се реши да попита гребците за състоянието на баща й, но матросът, който ги беше довел, я помоли да не отвлича вниманието им, тъй като течението било много бързо и лодката можело да се преобърне. Маргарита млъкна, разкъсвана от страх и съмнения. Тя гледаше светлината, която непрекъснато се приближаваше, докато в един момент се оказа над главите им.

— Това „Маргарита“ ли е? — извика високо придружителят и отново беше получен утвърдителен отговор.

— В такъв случай предайте на господин Кастел, че дъщеря му е тук! — извика придружителят им.

В същия момент от кораба хвърлиха въже и лодката беше здраво привързана към трапа.

Бети, която беше най-близо до трапа, стъпи на него. Водачът я изпревари, след като бързо изтича по дървената стълба.

Силна и ловка, Бети го последва. След нея се качваше Маргарита. Когато Бети се качи на палубата, тя сякаш чу испанска реч и различи едно изречение: „Глупак! Защо ги доведе и двете?“, но не чу отговор. Тя се обърна, подаде ръка на Маргарита и двете тръгнаха към мачтата.

— Заведете ме при баща ми — каза Маргарита.

Водачът им веднага отговори:

— Да, да, господарко, ето тук. Само че вървете сама. Ако се появите двете, може да го развълнувате.

— Не — отвърна Маргарита, — братовчедка ми ще дойде с мен. — И тя здраво хвана Бети за ръката.

Като сви рамене, матросът ги поведе напред. Маргарита забеляза, че някои от матросите опъваха платното, а другите, пеейки някаква дивашка песен, започнаха да въртят нещо, което приличаше на скрипец. Но в този момент вече бяха стигнали до каютата. Вратата се затвори зад тях. До масата седеше някакъв мъж, а над главата му светеше лампа. При тяхното появяване мъжът стана, обърна се с лице към тях и се поклони. Това беше д’Агилар.

Бети се закова на място. Тя си мислеше, че тяхната среща ще се състои при други обстоятелства. Глупавото й сърце така се разтуптя при вида му, че тя си мислеше, че ще припадне. Смътно си мислеше, че е станала някаква грешка и сега д’Агилар ще обясни на Маргарита, че трябва да си замине и да ги остави — тях двамата. Бети дори огледа каютата, за да види дали има свещеник. Тя реши, че той се крие зад вратата, която видя.

При вида на д’Агилар от гърдите на Маргарита се изтръгна вик, но в следващата минута, като смела жена, една от онези, които стават особено смели пред лицето на опасността, тя се изправи и попита с твърд глас:

— Какво правите тук? Къде е баща ми?

— Сеньора — покорно отговори той, — вие се намирате на борда на моята каравела „Сан Антонио“, а колкото до баща ви, той е или на своя кораб „Маргарита“, или по всяка вероятност у дома си в Холбърн.

При тези думи Маргарита се отдръпна назад.

— Не ме упреквайте — бързо продължи д’Агилар, — ще ви разкрия самата истина. Първо, не се безпокойте за баща си. Нищо не се е случило с него. Той е цял и невредим. Простете ми за вълнението, което ви причиних, но нямах друг изход. Цялата тази история е само един капан, като всички хитрости, с които си служи любовта… — Той спря за миг, потресен от изражението на Маргарита.

— Капан! Хитрост! — едва чуто каза тя. Очите й хвърляха мълнии. — Е, ще си получите заслуженото за вашата хитрост!

Д’Агилар видя, че Маргарита измъкна кинжала, който беше скрит в пазвата й. Стана му ясно, че е готова да се нахвърли срещу него. Той не можеше да помръдне от мястото си. Страшните й очи го бяха приковали. Още миг и стоманеното острие щеше да прониже сърцето му. Но в този момент Бети с вик се спусна към Маргарита и я хвана със силните си ръце.

— Чуй ме, ти не го разбра. Той иска мен, а не теб. Той ме обича! И аз го обичам и съм готова да се омъжа за него. Ти ще се прибереш обратно вкъщи.

— Пусни ме — каза Маргарита с такъв глас, че Бети отпусна ръце. Маргарита продължаваше да стиска кинжала. — А сега — обърна се тя към д’Агилар, — кажете по-бързо истината. Какво означават думите й?

— Тя по-добре знае — смутено каза д’Агилар. — На нея цялата тази каша й харесва.

— Каша, която може би вие забъркахте. Говори, Бети!

— Той ме ухажваше — изхлипа Бети. — Аз се влюбих в него. Той ми обеща, че ще се оженим. Днес ми изпрати писмо. Ето го.

— Чети! — каза Маргарита.

Бети се подчини.

— Значи ти си ме предала — произнесе Маргарита, — ти, моята братовчедка, която приютих и подслоних.

— Не! — извика Бети. — Не съм искала да те предавам. По-скоро бих умряла. Аз наистина повярвах, че с баща ти се е случило нещастие и си мислех, че докато си при него, този човек ще успее да ме отвлече.

— Какво ще кажете след всичко това? — обърна се Маргарита към д’Агилар със същия леден тон. — Вие предложихте и на мен, и на нея любовта си. Какво ще ми кажете?

— Само това, че тази жена е глупава — каза д’Агилар, като се стараеше да изглежда мъжествен. — Аз използвах нейната суетност, с цел да бъда близо до вас.

— Чуваш ли, Бети, чуваш ли? — извика Маргарита, като се изсмя със страшен кратък смях.

Но Бети само стенеше…

— Обичам само вас — продължаваше д’Агилар. — Ще върна братовчедка ви обратно на брега. Дръзнах да извърша този грях, защото не можех повече да се владея. Мисълта, че от утре ще принадлежите на друг, не ми даваше покой и аз направих всичко възможно, за да ви изскубна от прегръдката му. Нима не ви се заклех — каза той, като се помъчи да си възвърне обичайния галантен тон, — че ликът ви ще ме съпровожда до Испания, където сега отиваме?

Точно когато той произнасяше тези думи, корабът леко се наклони под напора на вятъра. Маргарита не каза нищо. Тя си играеше с малкия кинжал и следеше с поглед д’Агилар. Очите й блестяха, студени като стомана.

— Убийте ме, ако искате — отново продължи д’Агилар. В гласа му прозвучаха любов и срам. — Тогава моите страдания ще свършат.

При тези думи Маргарита сякаш се събуди. Сега тя заговори с него със съвършено различен глас — отмерен и студен.

— Не — каза тя. — Няма да оскверня ръцете си с кръвта ви. Защо да лишавам Бог от възможността да ви накаже?! Но ако се опитате да ме докоснете или да ме разделите с тази нещастна жена, която излъгахте, тогава ще убия, но не вас, а себе си. И ви се кълна, че призракът ми ще ви преследва навсякъде, до самия ад, който ви очаква. Чуйте ме, Карлос д’Агилар, маркиз Морела, аз зная, че вярвате в Бог и се боите от гнева му. В такъв случай аз ще се моля да ви настигне Божието наказание. То ще ви настигне и намери независимо къде сте. Каквото и да направите, всичко ще е напразно. Дали ще съм жива или мъртва, страданията, които ще ме заставите да понеса, нещастията, които сте причинили и ще причините на моя любим, на баща ми и на тази нещастна жена — за всичко това вие ще бъдете наказан и на този, и на онзи свят. Все още ли искате да ви съпровождам до Испания или ще ме пуснете?

— Не мога — с пресипнал глас каза той. — Вече е твърде късно.

— Е, какво пък, ще ви придружа до Испания заедно с Бети Дийн и възмездието на всемогъщия Бог, което е надвиснало над вас. Знайте само едно, че ви ненавиждам и ви презирам, но не се страхувам от вас. Вървете си.

Залитайки, д’Агилар излезе от каютата. Двете жени чуха как вратата се затвори след него.