Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fair Margaret, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
didikot (2012)
Допълнителна корекция
hammster (2012)
Източник
masters-tb.com

Издание:

Хенри Райдър Хагард. Прекрасната Маргарита

 

София: „Евразия“, 1992,

© Превод — „Евразия“, 1992

320 стр.

 

Henry Rider Haggard

Fair Margaret

London: Longmans, Green and Co., 1907

История

  1. — Добавяне

Глава XIV
Инес и нейната градина

Кастел и Питър вървяха около два часа по пътя, който водеше за Гранада. Там, където пътят беше равен, тичаха, а когато ставаше труден, вървяха по-бавно. От време на време спираха, за да си поемат дъх и да се ослушат. Нощта беше безмълвна. Очевидно никой не ги преследваше. По всяка вероятност останалите живи бандити бяха тръгнали по друг път или пък бяха решили, че всичко, станало до този момент им е достатъчно и не желаят повече да си имат работа с тях.

Най-накрая над огромната равнина, обгърната с мъгла, затрептя утрото. Слънцето изгря и прогони мъглата. На около дванадесет мили пред тях се показа Гранада, разположена на висок хълм. Двамата мъже се спогледаха. Изглеждаха доста окаяно: изподраскани от бодилите, изпоцапани с кръв. Питър беше гологлав. Беше изгубил някъде шапката си. Сега, когато възбудата бе преминала, той изведнъж се почувства много зле. Раните го боляха, беше уморен и му се спеше. А и слънцето напече силно и Питър едва не изгуби съзнание. Той си направи от листа и клони нещо подобно на шапка.

Тази „шапка“ му придаде твърде странен вид и няколкото маври, които ги срещнаха по пътя, решиха, че е луд, и хукнаха да бягат.

Питър и Кастел вървяха, като изминаваха не повече от миля за час. Освежаваха се с вода от всички локви, които се изпречваха на пътя им. Към обяд жегата стана непоносима. Двамата бяха принудени да си починат под едно дърво, което приличаше на палма. Съвършено изнемощели, те потънаха в дълбок сън.

Събуди ги шум от нечии гласове и те скочиха, като извадиха мечовете си. Но вместо гнусните убийци, видяха пред себе осем ездачи — маври на великолепни бели коне, с тюрбани и развяващи се наметала, каквито Питър никога в живота си не беше виждал. Маврите ги разглеждаха спокойно и с явно съчувствие.

— Приберете мечовете си, господа — каза водачът им на испански език. Той приличаше на испанец, облечен по източен маниер. — Ние сме много, а вие само двама, при това ранени.

Питър и Кастел нямаха друг изход и се подчиниха.

— Кажете ни, макар че не е необходимо, вие ли сте онези англичани, които са били на „Сан Антонио“ и са се спасили след потъването на каравелата?

Кастел кимна:

— Ние бяхме там, за да намерим…

— Не е важно какво сте търсили — прекъсна го водачът. — Имената на високоуважавани дами не бива да бъдат споменавани в присъствието на непознати хора. Но след това сте попаднали в беда в хана, където този висок сеньор се е държал много храбро. Вече чухме тази история и изказваме уважението си на човека, който умее да си служи така с меча.

— Благодарим ви — каза Кастел. — Но какво ви засяга всичко това?

— Сеньор, изпрати ни господарят ни, негова светлост маркиз Морела, за да ви намерим и да ви заведем при него в качеството ви на гости.

— Значи попът е казал — Измърмори Питър. — Така й предполагах.

— Молим ви да ни последвате без съпротива, защото не искаме да използваме сила по отношение на такива храбри хора — продължи офицерът. — Бъдете така любезни да се качите на тези коне.

— Аз съм търговец — каза Кастел — и имам приятели в Гранада. Може ли да отидем при тях, защото не искаме да се възползваме от гостоприемството на маркиза?

— Не, сеньор. Имаме заповед, а думата на нашия господар — маркиза — е закон, който не бива да се нарушава.

— Мислех, че крал на Гранада е Буабдил — отбеляза Кастел.

— Няма съмнение, че той е кралят и по волята на Аллах ще бъде още дълго такъв, но маркизът е негов роднина. Освен това, докато примирието продължава, той е посланик на техни величества краля и кралицата на Испания в нашия град.

По знак на офицера двама от придружаващите го слязоха от конете си, доведоха ги близо до Питър и Кастел и им предложиха да им помогнат да се качат на седлата.

— Няма какво да се прави — каза Питър. — Налага се да ги последваме.

Двамата бяха напълно изтощени. Те се качиха неловко на конете и потеглиха, съпровождани от охраната си.

Те бяха спали доста дълго и когато пристигнаха пред вратите на Гранада, слънцето вече клонеше към залез. От минаретата вече се разнасяха вечерните молитви.

Питър доби много смътна представа за столицата на маврите, защото се движеше придружен от ескорт. Тесни, криволичещи улички, бели къщи, затворени с капаци прозорци, тълпи от мълчаливи и вежливи хора, облечени в бели развяващи се одежди, островърхи арки и огромно приказно здание на върха на хълма. Болката и умората му пречеха да възприема каквото и да било, докато пътуваше през този удивителен и величествен град. Видът му беше твърде странен. Дългокрака фигура, цялата окървавена и увенчана с чудновата шапка от трева.

Но никой не му се присмиваше. Вероятно защото под смешната му външност личеше храбрият воин. А може би слуховете за умението му да си служи с меча бяха стигнали и дотук. Във всеки случай в отношението на жителите на Гранада се чувстваше сдържана неприязън към християните, примесена с уважение към храбреца, изпаднал в беда. След дълго изкачване те се озоваха пред двореца, срещу който се издигаше огромна крепост с червени стени. По-късно Питър научи, че това е Аламбра. Между двореца и крепостта се простираше равнина. Дворецът беше колосален. Той бе обграден с градини, в които острите кипариси се устремяваха с върховете си в небесата. Конниците преминаха през безброй порти, докато най-накрая стигнаха двора, където слугите с факли в ръце се втурнаха да ги посрещнат. Някой помогна на Питър да слезе от коня, друг — да изкачи стъпалата на мраморната стълба, в долния край на която имаше фонтан и която го отведе в прохладна стая с висок таван. След това Питър не помнеше нищо.

Мина много време — около месец — до деня, в който Питър отвори очи и отново погледна света. Разбира се той не беше през цялото време в безсъзнание. От време на време той чувстваше голямата прохладна стая и чуваше хората, които се намираха около него и приказваха за него, особено една красива черноока жена, която с лекота се движеше около него. Изглежда тя се грижеше за него. Понякога му се струваше, че това е Маргарита, но знаеше, че не може да е тя, защото жената не приличаше на нея. Питър си спомни, че един-два пъти бе виждал красивото и надменно лице на Морела, наведено над него. Сякаш искаше да разбере дали Питър ще остане жив. Питър искаше да стане и да се бие с него, но в постелята го връщаха две меки и бели, ала удивително силни женски ръце.

Сега, когато Питър окончателно дойде в съзнание, видя жената, която седеше до постелята му. Един слънчев лъч, проникващ през горния прозорец, осветяваше лицето й. Тя седеше, подпряла брадата си с ръка, и го гледаше любопитно. Той й заговори на развален испански, защото, неизвестно откъде, знаеше, че тя не разбира английски.

— Вие не сте Маргарита — каза той.

Лицето й мигновено се промени. Тя се оживи и се приближи към него. Имаше грациозно тяло.

— Не, не — каза тя, навеждайки се към него и докосвайки челото му с тънките си пръсти. — Казвам се Инес. Вие все още бълнувате, сеньор.

— Каква Инес?

— Просто Инес — отговори тя. — Инес, една жена от Гранада. Останалото не е важно. Инес, болногледачка, която се грижи за болните.

— Тогава къде е Маргарита, англичанката Маргарита?

Стори му се, че някаква тайнствена сянка обви лицето на жената и гласът й се промени. Вече не беше искрен. А може би само така му се стори, защото беше станал твърде чувствителен след прекараната треска.

— Не познавам никаква англичанка на име Маргарита. А вие обичате ли я?

— Да — отвърна Питър. — Откраднаха я от мен. Жива ли е?

— Вече ви казаха, сеньор, че нищо не зная, но — гласът й пак прозвуча естествено — разбрах, че сте влюбен, съдейки по това, което бълнувахте.

Питър помисли. Вече започваше да си спомня.

— А къде е Кастел?

— Кастел? Вашият спътник, човекът с ранената ръка, който приличаше на евреин? Не зная къде е. Навярно в другата част на града. Мисля, че го изпратиха при приятелите му. Не ме разпитвайте. Аз само се грижа за вас. Вие бяхте много болен, сеньор. Вижте — тя му даде малко огледало, направено от полирано сребро, но като разбра, че той е твърде слаб и не може да го държи, повдигна огледалото пред лицето му.

Питър видя в огледалото бледото си отслабнало лице и въздъхна тежко.

— Добре е, че Маргарита не може да ме види такъв — прошепна той, като се мъчеше да се усмихне.

— С брада, и то каква! Как сте се грижили за такъв страховит мъж?

— Не ми се струвахте страшен — меко отвърна тя. — Освен това аз с това се занимавам. Но вие не бива да говорите. Сега трябва да почивате. Изпийте това и почивайте.

Инес му подаде сребърна чаша с бульон. Питър го изпи и заспа.

След няколко дни състоянието му чувствително се подобри. Неговата прелестна болногледачка дойде и седна до него, като го гледаше със съчувствие с нежните си очи.

— Какво се е случило, Инес? — попита Питър, като видя тъжното й лице.

— Сеньор Педро, когато се събудихте от дългия си сън, вие говорихте. Споменахте някаква Маргарита, нали? Поразпитах за нея. Имам лоши новини за вас.

Питър стисна зъби и промълви:

— Казвайте направо.

— Маргарита е пътешествала с маркиз Морела.

— Той я отвлече — изтръгна се от устата му.

— Може би. Но в Испания, и особено в Гранада, този факт едва ли ще спаси честта на жена, за която се знае, че е пътешествала с маркиз Морела.

— Толкова по-зле за маркиз Морела, когато се срещна отново с него — злобно промълви Питър. — Какво още искахте да ми кажете, Инес?

Тя с любопитство се вгледа в отслабналото му лице, което запазваше суровия си израз.

— Лоши новини. Вече ви казах, че са лоши. Казват, че са намерили тази сеньора мъртва в подножието на най-високата кула на двореца на маркиза. Никой не знае дали сама е паднала, или са я блъснали.

Дъхът на Питър спря. Настъпи мълчание. После попита:

— Вие видяхте ли я мъртва?

— Не, сеньор, други са я видели.

— И са ви заръчали да ми кажете. Инес, не ви вярвам. Ако доня Маргарита — моята годеница, е умряла, щях да го зная. Но сърцето ми подсказва, че е жива.

— Толкова много ли се доверявате на сърцето си, сеньор? — отвърна жената с нотка на възхищение в гласа.

Питър забеляза, че тя не му възрази.

— Да, вярвам — отвърна той. — Не ми остана нищо друго, а това не е чак толкова лоша поддръжка.

Питър се умълча и след малко попита:

— Кажете ми къде се намирам.

— В затвора, сеньор.

— Така значи. В затвора. И с една прекрасна жена в качеството на тъмничар и с други красиви жени — и той кимна към красивата девойка, която донесе нещо в стаята — в качеството им на прислужници. А и затворът си го бива. — Той обгърна с поглед мраморните сводове, украсени с изящна резба.

— Там, зад вратата, има и мъже — отвърна тя с усмивка.

— Предполагам. Пленниците могат да ги оковават и в копринени окови. А на кого е този затвор?

Инес поклати глава:

— Не зная, сеньор. Може би на краля на маврите. Вие сам отбелязахте, че аз съм само тъмничарка.

— В такъв случай кой ви плаща?

— Може би изобщо не ми плащат. Може би служа само от любов към работата. — Тя му хвърли бърз поглед. — Или от ненавист. — При тези думи лицето й се промени.

— Надявам се, че не от ненавист към мен — каза Питър.

— Не, сеньор. За какво да ви ненавиждам? Вие сте толкова безпомощен и толкова смел.

— Действително няма за какво. Още повече, че съм ви толкова благодарен. Вие ме изтръгнахте от ноктите на смъртта и ме върнахте към живота. Но в такъв случай, защо криете истината от един безпомощен човек?

Инес се огледа. В този момент бяха сами в стаята. Тя се наведе към него и му прошепна:

— Никога ли не са ви карали да лъжете? Виждам по лицето ви, че не са. Освен това вие не сте жена. Заблудена жена.

Няколко мига те се гледаха в очите, после Питър попита:

— Наистина ли доня Маргарита е умряла?

— Не зная. Така ми казаха.

Инес се обърна и бързо излезе от стаята.

* * *

Дните минаваха. Състоянието на Питър се подобряваше, но той така и не успя да разбере къде се намира и защо. Всичко, което знаеше, беше, че е пленник в този разкошен дворец. Но и в това не беше сигурен. Сводестите прозорци на една от стените бяха зазидани. Никой не идваше при него. Само прекрасната Инес и мавърът, който или беше глух, или не разбираше испански. Идваха и други жени — прислужници, всички до една красиви, — но им беше забранено да се приближават до него. Питър ги наблюдаваше отдалече.

Инес беше неговата единствена събеседница. Отношенията между тях ставаха все по-приятелски. Само веднъж тя се реши да приповдигне края на булото, което покриваше мислите й. Измина дълго време, преди да си позволи по-голямо доверие към Питър. Всеки ден той й задаваше куп въпроси и всеки ден тя, без капка раздразнение или досада, отклоняваше отговорите. И двамата прекрасно разбираха, че всеки от тях се стреми да надхитри другия, но засега Инес печелеше. Тази игра й харесваше. Питър я разпитваше за много неща: за испанското кралство, за мавританския двор, за опасността, надвиснала над Гранада, която трябваше да преживее обсада. Обсъждаха заедно всички тези въпроси и Инес показа, че притежава бистър ум. В резултат на тези разговори Питър се осведоми за политическите събития, ставащи в Кастилия и Гранада, и доста добре затвърди познанията си по испански.

Но когато започваше да пита за маркиз Морела, за Маргарита или за Кастел — а той го правеше при всеки удобен случай, — изразът на лицето й се променяше и Инес онемяваше.

— Сеньор — каза веднъж тя през смях, — вие искате да научите тайна, която може би щях да ви разкрия, ако бяхте мой съпруг или любовник. Но вие не можете да разчитате да я узнаете от една болногледачка, чийто живот зависи от това, как ще я пази. Това не означава, че искам от вас да ми станете мъж или любовник — добави Инес с нервен смях.

Питър я изгледа сериозно.

— Зная, че не искате — каза той. — С какво ли бих могъл да привлека такава блестяща и изискана жена като вас?

— Но затова пък ми се струва, че има с какво да привлечете англичанката Маргарита — бързо и с раздразнение отвърна тя.

— Сигурно имате предвид, че съм я привличал. Нали самата вие казахте, че е умряла?!

Като разбра, че е сбъркала, Инес прехапа устни.

— Но — продължи Питър, — въпреки че навярно това не ви интересува толкова, искам да ви кажа, че вие спечелихте в мое лице един добър приятел.

— Приятел? — попита на свой ред Инес с широко отворени очи. — За какво говорите? Нима жена като мен може да има приятел под шестдесетте?

— Изглежда, че може — усмихна се Питър.

Инес направи лек поклон и излезе от стаята. След два дни тя се появи отново доста загрижена.

— Вече си мислех, че няма да ви видя повече — посрещна я Питър. — Много се радвам да ви видя отново. Изморих се от този глух мавър и от тази великолепна стая. Бих искал да подишам чист въздух.

— Досетих се за това и дойдох да ви изведа в градината.

Питър подскочи от радост и взе меча си, който му бяха оставили.

— Няма да ви е нужен — отбеляза Инес.

— Така си мислех и в онзи хан… — измърмори Питър.

Инес се засмя и сложи ръка на рамото му.

— Чуйте, приятелю — прошепна тя, — вие желаете да се поразходите на чист въздух, нали? Освен това искате да узнаете някои неща, а аз пък искам да ви разкажа за тях. Но тук не смея да го направя. Тук и стените имат уши. Докато се разхождаме из градината, трудно ли ще ви бъде да ме прегърнете през талията? Твърде сте слаб и ви е нужна опора.

— Уверявам ви, че това няма да бъде наказание за мен — усмихна се Питър. В края на краищата той беше мъж, а талията на Инес беше толкова прелестна, колкото и самата тя. — Но — добави той — някой може да изтълкува това погрешно.

— Правилно. Точно това искам. Нямам предвид себе си. Зная, че не ви интересувам. Убедена съм, че със същото удоволствие бихте прегърнали мраморна колона.

Питър отвори уста, за да й възрази, но тя го прекъсна:

— О, не се мъчете да ме лъжете — каза ядосано тя. — Ако имахте пари, положително щяхте да ми платите за грижите и аз сигурно бих приела тези пари. Разберете ме. Или трябва да направите това, което ви казвам — да се престорите на влюбен, — или няма да можем да отидем в градината.

Питър все още се колебаеше, защото подозираше някакъв заговор, но Инес се наведе към него толкова близо, че устните й почти докоснаха ухото му, и прошепна:

— Не бих могла да ви кажа по какъв начин, но може би — повтарям: може би — ще успеете да видите останките на доня Маргарита. Е, сега — добави тя с горчива усмивка — сигурно ще ме целувате през целия път. Така е, повярвайте ми. Използвайте тази възможност. Може би друг път няма да я имате.

— Каква възможност? Да ви целуна? Или нещо друго?

— Ще видите — отвърна Инес, свивайки рамене. — Да вървим.

Все още колебаещ се, Питър я последва. Инес го поведе към вратата, над която имаше тайно отверстие за наблюдение. Зад вратата стоеше висок мавър с крива сабя. Инес му каза нещо и той, след като им отдаде чест, ги пусна да минат по витата стълба. Долу имаше друга врата. Инес почука четири пъти. Ключалката изскърца, ключът се превъртя и чернокожият пазач разтвори широко вратата.

Зад вратата стоеше друг мавър, също въоръжен със сабя. Инес и Питър минаха покрай него, завиха надясно по едно малко коридорче, което завършваше с няколко стъпала, и се намериха пред трета врата.

— А сега — каза тя, — пригответе се за изпитанието.

— Какво изпитание? — попита Питър, подпирайки се на стената, защото краката му все още не го държаха здраво.

— Това — отвърна Инес и посочи талията си — и това — и тя докосна с крайчето на изящните си пръсти своите сочни червени устни. — Може би искате малко да се упражните, мой невинни рицарю, преди да излезем? Страхувам се, че сте твърде неопитен и няма да можете да изиграете ролята си.

— Мисля — отбеляза Питър, — че упражнението е малко опасно за мен. Има опасност всичко да ви омръзне, преди да е започнало. Ще отложа това приятно занимание за мига, в който излезем в градината.

— Така си и мислех — каза Инес. — Но внимавайте. Трябва добре да изиграете ролята си. В противен случай ще пострадам.

— Струва ми се, че аз също мога да пострадам — промърмори Питър, но не толкова тихо, че да не може Инес да го чуе.

— Не, приятелю Педро — обърна се тя към Питър. — Във фарсове от този род винаги страда жената. Тя плаща, а мъжът изчезва, за да изиграе нова роля в следващия фарс.

Без да промълви нито дума повече, Инес бутна вратата. Нямаше стража.

Пред очите им се разкри великолепна градина. Наоколо се извисяваха конусите на кипариси и портокалови дървета. Разцъфналите храсти изпълваха мекия южен въздух с приказни благоухания. От разтворените муцуни на каменните лъвове бликаха фонтани. В ъгълчетата на градината имаше безброй беседки. Каменните скамейки бяха покрити с цветя. Това беше истинско ъгълче за наслади напълно в източен стил. Градината беше съвършено изолирана, оградена с висока стена. Само на едно място, между два огромни кипариса, се издигаше кула от червен камък, част от някаква друга постройка.

— Това е градинката на харема — прошепна Инес — Много любимки са пърхали тук с крилцата си през летните дни до мига, в който зимата идва и пеперудката загива.

Инес пусна воала над лицето си и започна да слиза по стъпалата.