Хенри Райдър Хагард
Прекрасната Маргарита (7)

Глава VII
Новини от Испания

Питър Брум беше много спокоен човек и гласът му рядко се чуваше. Но въпреки това, след като замина, старият дом в Холбърн опустя. Дори красавицата Бети, с която Питър никога не е бил в особено добри отношения поради това, че не одобряваше нейното поведение, чувствуваше липсата му и сподели това с братовчедка си. Маргарита само въздъхна в отговор.

Дълбоко в душата си Бети се страхуваше и уважаваше Питър. Тя се страхуваше от проницателните му очи и насмешливите му забележки, които винаги бяха справедливи. А го уважаваше за неговата прямота и честния му характер, особено в случаите, когато ставаше въпрос за жени.

Носеха се слухове, че когато Питър се появил в къщата, тя решила, че е благородник и това е мъжът, за когото би трябвало да се омъжи. Решила веднъж това, Бети веднага преминала към настъпление и тъй като чарът й оставал незабелязан, нейните, атаки ставали все по-настъпателни. Само те двамата знаеха как е свършило всичко това. От този момент нататък Бети говореше за Питър като за безсърдечен грубиян, който мисли само за собствената си изгода. Постепенно други важни неща я накараха да забрави за този епизод, но уважението й към него остана. Нещо повече. Питър доказа, че е добър приятел и може да мълчи. Бети би искала той сега да е тук, защото усещаше около себе си нещо много по-сложно и сериозно от обикновената суета и жаждата за приключения. Тя сякаш инстинктивно чувстваше, че пътят, по който е тръгнала, е твърде опасен и хлъзгав.

Продавачите в магазина и слугите също чувстваха отсъствието му. Именно при него те ходеха, когато имаше спор за разрешаване. Освен това той винаги беше готов да се притече на помощ или да избави всеки от беда, стига само да не е извършил нечестна постъпка. Питър липсваше най-много на Кастел. Едва сега, след неговото заминаване, той разбра какво означаваше Питър за него и като помощник, и като приятел.

Колкото до Маргарита, за нея животът без Питър представляваше безкрайна нощ.

В тази тягостна обстановка всички в къщата се радваха и на най-малкото разнообразие. Въпреки че Маргарита не се интересуваше от д’Агилар, тя остана доволна, когато веднъж Бети й съобщи, че испанецът има намерение да я навести и да й направи подарък.

— Не ме интересуват подаръците му — с безразличие каза тя и веднага попита: — А ти откъде знаеш това, Бети?

Девойката се изчерви.

— Вчера, когато бях у леля си, която живее на крайбрежната улица в Уестминстър, го срещнах. Той ме извика и каза, че е приготвил подарък за теб и за мен също.

— Бети, ще бъде по-добре, ако не го срещаш толкова често. Испанците не са особено честни. Дано не ти се наложи да го излиташ на гърба си.

— Благодарна съм ти за съвета — обидено промълви Бети, — но аз съм по-голяма от теб и доста добре познавам мъжете. Така че мога да се опазя и да ги държа на необходимото разстояние.

— Радвам се за теб. Само че понякога ми се струва, че това разстояние много се скъсява — отбеляза Маргарита и прекрати разговора, тъй като я вълнуваха съвсем други неща.

През деня, докато Маргарита се разхождаше в градината, Бети дотича при нея, цялата почервеняла, и съобщи, че д’Агилар я очаква в салона.

— Добре — отвърна Маргарита, — сега ще дойда. Иди и кажи на татко, че имаме посетител. Какво ти е? Защо си толкова развълнувана и задъхана? — попита тя учудено.

— О! Той ми донесе подарък! Прелестен! Мантиля от най-прекрасните дантели, които някога съм виждала, и украсен със злато гребен от черупка на костенурка, с който да я прикрепвам към косите си. Той не ме пусна, докато не ми показа как се носи. Затова толкова бързах.

Маргарита трудно схвана връзката между тези две съобщения и само каза:

— Мисля, че е било по-разумно първо да дойдеш тук. И въобще не мога да разбера защо красивият лорд ти носи подаръци.

— Но той носи подарък и за теб, само че не пожела да каже какъв е.

— Вече съвсем нищо не мога да разбера. Отивам да кажа на татко, че сеньор д’Агилар го очаква.

Маргарита влезе в салона. Д’Агилар разглеждаше украсения с цветни рисунки молитвеник, който тя обикновено четеше. На едната страница молитвите бяха написани на испански, а на другата — на латински. Той я поздрави със свойственото за него изящество, което изглеждаше съвсем естествено, и веднага я попита:

— Вие четете испански, сеньора?

— Съвсем малко.

— И латински?

— Също по малко. Като чета молитвеника, аз се стремя да науча по-добре и двата езика.

— Уверен съм, че сте толкова образована, колкото и прекрасна. — И той направи изискан поклон.

— Благодаря ви, сеньор, но нямам претенции нито за едното, нито за другото.

— Защо трябва да имаш претенции за нещо, което вече притежаваш — забеляза той и добави: — Щях да забравя. Донесъл съм ви подарък, ако благоволите да го приемете. По-точно донесъл съм ви нещо, което ви принадлежи, или по-точно — принадлежи на баща ви. Аз се пазарих с дон де Айала, доказвайки му, че петдесет жълтици са твърде висока цена за живота на онзи негодник. Но той не ми върна парите, тъй като не е по силите му да се раздели със златото. Все пак получих нещо в замяна и то сега се намира пред вратата ви. Това е един испански кон с истинска арабска кръв в жилите. Един от тези, които маврите са докарали със себе си от Изтока. Той не е нужен повече на негово преосвещенство, защото той се връща в Испания. Конят е научен да носи и дамско седло.

Маргарита не знаеше какво да отвърне, но за щастие в този момент влезе баща й. Д’Агилар повтори цялата история, като добави, че е чул Маргарита да се оплаква, че конят й е паднал по време на разходка и сега тя не може да язди.

Кастел не искаше да приеме подаръка. Той разбираше, че това е точно подарък. Но д’Агилар го увери, че ако той не приеме подаръка, ще се наложи да продаде коня и да му върне парите, тъй като те не са негови. Нямаше друг изход и Кастел благодари от свое име и от името на дъщеря си и всички отидоха да видят коня.

В момента, когато Кастел го видя, разбра, че той е много скъп. Конят беше бял, с дълго и ниско тяло, малка глава, блестящи очи, кръгли копита и развяваща се грива. На такъв кон можеше да язди кралица.

Това смути Кастел. Той знаеше, че никой няма да продаде на безценица такова животно. Освен това конят беше оседлан с дамско седло и имаше юздичка от великолепно обработена червеникава кожа и сребърни стремена. Но д’Агилар се усмихваше и се кълнеше, че това, което казва, е самата истина. Нямаше какво да се прави. Освен това Маргарита беше толкова очарована от коня и така й се искаше веднага да го поязди, че всички съмнения се бяха изпарили от главата й. Като забеляза радостта й, д’Агилар каза:

— Сега ще ви помоля да ми направите една услуга. Бяхте ми казали, че всяка сутрин се разхождате заедно с баща си. Мога ли да ви помоля — обърна се той към Кастел — да ви придружа утре сутринта, да речем, в седем часа. Бих искал да покажа на дъщеря ви как да се грижи за кон от тази порода.

— Щом искате — каза Кастел, — ако времето е хубаво, нямам нищо против.

Предложението беше толкова любезно, че той просто нямаше как да откаже. Д’Агилар се поклони и те се върнаха в къщата. Като влязоха вътре, испанецът попита дали техният роднина благополучно е пристигнал там, където трябва.

— Моля, не ми казвайте къде е той, защото искам да мога да се закълна пред тези, които продължават да го търсят, че не зная къде е.

Кастел каза, че преди няколко минути е получил писмо, в което се съобщава за благополучното пристигане на Питър. При тази новина Маргарита потрепери, но като си спомни за даденото обещание, с безразличен вид отбеляза, че новината я радва, защото сега пътищата не са безопасни. Д’Агилар също изрази радостта си и като се поклони, помоли за разрешение да си тръгва.

Когато той си отиде, Кастел даде на Маргарита адресираното до нея писмо от Питър, написано с неговия ъгловат и твърд почерк. Очите й пробягаха по редовете. Писмото започваше и завършваше с нежни думи, но беше делово и кратко. Питър съобщаваше, че пътешествието му е приключило благополучно и се радва, че е отново в стария дом. Той пишеше, че на другия ден иска да се срещне с майсторите, тъй като всичко е доста западнало. Дори ровът бил пълен с кал и изгнила трева. Писмото завършваше така: „Аз не вярвам на красивия испанец и ревност ме изпълва при мисълта, че той ще бъде редом с вас по време на моето отсъствие. Пазете се от него, моля ви, пазете се! Да ви пази Дева Мария и всички светии! Предано ваш с цялата си душа, ваш любим…“.

Маргарита написа отговор още същия ден, тъй като пратеникът трябваше да замине обратно на разсъмване. Освен всичко друго тя му съобщи и за подаръка на д’Агилар и за това как те двамата с баща й са били принудени да го приемат. Тя молеше Питър да не ревнува. Убеждаваше го, че подаръкът й харесва, но тя не обича този, който й го е подарил, и брои часовете, които й остават до мига, в който нейният любим ще се върне и ще я отведе.

Утрото беше прекрасно. Маргарита стана рано и облече костюм за езда. Д’Агилар пристигна точно в седем. Изведоха от конюшнята испанския кон и д’Агилар умело помогна на Маргарита да се качи на седлото. След това й показа как да си служи с юздата и я предупреди да не използва камшика и шпорите. Конят беше действително великолепен: кротък като агне, послушен и в същото време бърз и игрив.

Оказа се, че д’Агилар е много приятен кавалер. Той умееше да разказва различни истории — и сериозни, и смешни. Накрая стана така, че Кастел забрави тревогите си и се развесели. Беше свежа пролетна утрин. В лек галоп те се носеха из долините, изкачваха се по хълмовете, слушаха песента на птиците и гледаха работещите в полето хора.

Тази разходка се оказа само началото. Д’Агилар успяваше да узнае точно кога бащата и дъщерята ще излязат на разходка дори и тогава, когато променяха часовете. Той се присъединяваше към тях толкова естествено, че просто нямаше как да му откажат. Бащата и дъщерята просто не можеха да проумеят как успява винаги да узнае часа на разходките им. Подозираха слугите от конюшнята, въпреки че на тях им беше строго забранено да дават каквато и да било информация. И за миг не им минаваше през главата, че Бети прави това. Не можеха да предположат, че след като се среща с тях всяка сутрин, д’Агилар прави същото и с Бети всяка вечер, когато тя казваше, че е на църква, че шие или че ще навести леля си, която живееше в покрайнините на Уестминстър. Но девойката криеше тези разходки и не казваше на никого за тях и причините за това бяха известни само на нея.

Сега, когато ходеха заедно на езда, д’Агилар беше все така вежлив и предпазлив, но маниерите му ставаха все по-непринудени. Той разказваше всевъзможни случки от живота си, който беше пълен с необичайни неща, и намекваше за високото си обществено положение, което за момента бил принуден да скрива. Говореше за самотата си, която много му тежала, за това как искал да намери сродна душа, която да сподели богатството, положението и надеждите му. В такива моменти черните му очи гледаха Маргарита, сякаш искаше да каже: „Вие сте жената, която търся.“

В крайна сметка тези намеци изплашиха Маргарита и понеже нямаше възможност да избегне присъствието му, тя реши да се откаже изобщо от сутрешните разходки до завръщането на Питър, въпреки че обожаваше ездата. Тя обяви, че си е ударила коляното и седлото й причинява болка. Великолепният испански кон трябваше да остане затворен в конюшнята.

По този начин тя се освободи от присъствието на д’Агилар за няколко дни и прекарваше времето си в четене и писане на дълги писма до Питър. А самият той беше погълнат от задълженията в Дедхам и непрекъснато изпращаше в писмата си нови заръки.

Една сутрин Кастел седеше в кантората си и разшифроваше току-що получените писма. Предишната нощ най-добрият му кораб с водоизместимост двеста тона, който носеше името на дъщеря му „Маргарита“, беше пристигнал благополучно от Испания в устието на Темза. Същата вечер той трябваше да хвърли котва в Грейвсенд и Кастел се приготвяше да замине, за да следи лично разтоварването. Само този от всичките му кораби беше останал непродаден и той имаше намерение веднага да го натовари със стоки и продоволствия и да го изпрати за пристанището на Севиля. Там щеше да го очаква неговият испански партньор — Хуан Берналдес, — на чието име беше регистриран корабът, и който щеше да го получи срещу уговорената цена. След това Кастел трябваше да предаде търговските си дела в ръцете на лондонските търговци и след това той можеше, запазвайки богатството си, да се оттегли и прекара остатъка от живота си на спокойствие в Ъсекс заедно с дъщеря си и нейния съпруг. Не искаше нищо друго.

Веднага щом „Маргарита“ приближи бреговете на Темза, капитан Смит изпрати пратеник, като му заповяда да намери кон и незабавно да отнесе на Кастел в Холбърн писмата и списъка на стоките. Именно тези писма четеше в този момент Кастел. Едното от тях беше от сеньор Берналдес от Севиля. Това не беше отговор на писмото, което Кастел му изпрати през нощта, в която се случиха всичките описани до този момент събития, то още не беше пристигнало. Но съдържанието на писмото се отнасяше именно за тях. В него пишеше следното:

„Вие помните един човек, изпратен в Лондон в кралския дворец. Като използвам факта, че шифърът ни не е известен на никого, а това е много важно и вие трябва да го знаете, поемам риска да назова името му. Казва се д’Агилар. След като изпратих предишното си писмо, аз узнах още неща за този гранд. Въпреки че той нарича себе си просто д’Агилар, в действителност това е маркиз Морела. За него казват, че в жилите му тече кралска кръв, защото е незаконен син на принц Карлос^[1] и следователно доведен брат на краля. Според слуховете, Карлос бил влюбен в една богата и знатна мавританка от Агилар. Тя притежавала огромни имения в Гранада и на други места. И тъй като Карлос не е имал право да се ожени за нея поради различното им обществено положение и вероизповедание, то връзката им била незаконна. Родил им се син. Преди принц Карлос да умре, от естествена смърт или от отравяне, по времето, в което бил пленник в Морела, той успял да издейства титлата маркиз за момчето. По някаква негова странна прищявка той му дал името Морела. На него той завещал някои от земите си. След смъртта на принца неговата любима, която тайно приела християнската вяра, довела момчето в замъка си в Гранада. Десет години по-късно тя умряла там, като оставила на сина си цялото си богатство, тъй като не била омъжена. Казват, че животът му е в опасност, защото макар че е мавър, във вените му тече много кралска кръв. Но маркизът се оказал умен човек и успял да убеди краля и кралицата, че мисли само за собствените си удоволствия. Освен това и църквата се застъпила за него, тъй като той успял да докаже, че е неин верен син, който се занимава с изтреблението на евреите и дори на маврите, чиято кръв тече и в неговите вени. Оставили го на спокойствие и узаконили собствеността над владенията му. Но той отказал да стане свещеник.

От този момент маркизът става представител на испанския престол в Гранада. Изпращали са го в Лондон, Рим и други места във връзка с делата на Светата църква, свързани с верските въпроси и със създаването на Светата инквизиция. Ето защо той сега е в Англия. Трябва да научи имената и да събере сведения за мараните, живеещи там, особено ако те търгуват с Испания. Видях списък с имената на тези, с които трябва да се заеме. Именно затова ви пиша толкова подробно. Името ви е начело на този списък. Мисля, че сте постъпили правилно, като решихте да ликвидирате търговските си отношения с Испания и да ни продадете корабите си. В противен случай те могат да бъдат конфискувани, а вас да арестуват, ако се появите тук. Позволете ми да ви дам един съвет: скрийте добре богатството си, което ще бъде доста голямо, след като ви изплатим дълговете си, и заминете на безопасно място, преди този копой, д’Агилар, да е успял да попадне по следите ви в Лондон. Да благодарим на Господа, че нас никой не ни подозира в нищо, може би защото плащаме много пари на твърде много хора.“

Като свърши разшифроването на писмото, Кастел внимателно го прочете. След това влезе в салона, където камината гореше, защото времето беше доста хладно, хвърли писмото в огъня и изчака, докато то се превърна в пепел. След това се върна в кантората и скри оригинала в едно тайно сандъче в стената. После седна в креслото си и се замисли.

„Моят добър приятел Хуан Берналдес е прав. Д’Агилар, или маркиз Морела, следи и мен, и другите. Е, аз нямам намерение оттук нататък да свързвам съдбата си с Испания. Почти всичките ми пари, с изключение на тези, които трябва да пристигнат от Испания, са скрити на такова място, че той никога няма да ги намери. И все пак се моля на Господа Питър и Маргарита по-скоро да се оженят и всички да заминем за Дедхам, далеч от хорските очи. Твърде дълго бях в играта. Трябваше да приключа още преди година. Но търговията беше толкова успешна, че не можех да се реша. Освен това ми вървеше и за тази година успях да удвоя богатството си. И все пак трябваше да спра, преди те да надушат богатството ми. Алчност, обикновена алчност! Всъщност аз нямах нужда от тези пари, които сега могат да ни погубят.“

Някой почука на вратата и прекъсна мислите му. Джон Кастел взе перото, натопи го в мастилницата и извика: „Влезте!“, като в същото време се зае да пише колонки от цифри върху лежащия пред него лист хартия.

Вратата се отвори, но Кастел се престори, че е погълнат от работата си. Интуицията му подсказа, че зад гърба му стои д’Агилар. Възможно е той подсъзнателно да беше познал стъпките му. За миг изтръпна. Само до преди малко четеше за мисията на този човек. Какво ли го очакваше? Страх от това, което щеше да се случи, сви гърлото му. Но Кастел се овладя великолепно.

— Защо ме безпокоиш, дъще? — попита той ядосано, без да обръща глава. — И без това си имам куп грижи. Половината от товара се оказа развален, а ти ме разсейваш, когато изчислявам загубите.

При тези думи той хвърли перото и рязко се завъртя на стола.

Пред него действително стоеше усмихнат и с обичайния си поклон разкошно облеченият д’Агилар.