Хенри Райдър Хагард
Прекрасната Маргарита (8)

Глава VIII
Д’Агилар говори

— Загуби? — попита д’Агилар. — Добре ли чух? Богатият Джон Кастел, който държи в ръцете си половината от търговията с Испания, говори за загуби?

— Да, сеньор, така е. Нещата вървят зле. Не ми провървя с този кораб. Едва оцеля по време на пролетните бури. Но, моля ви, седнете.

— Нима нещата действително вървят зле? — усмихна се д’Агилар, като сядаше. — Колко нагло лъжат слуховете! Чух, че нещата ви вървят добре. Впрочем, това, което за вас е загуба, за такъв човек като мен би било огромна печалба.

Кастел не отговори нищо. Той изчакваше, защото предчувстваше, че гостът му не е дошъл да говори с него за търговия.

— Сеньор Кастел — отново започна д’Агилар. В гласа му се долавяше вълнение. — Дойдох да ви помоля за нещо.

— Ако ще искате пари на заем, боя се, че моментът не е подходящ. — Кастел посочи с глава изписания с цифри лист хартия.

— Няма да ви искам пари назаем, ще ви помоля да ми направите един подарък.

— Всичко, което имам в скромната си къща, ви принадлежи — отвърна с източна вежливост Кастел.

— Радвам се да чуя това, сър, защото имам намерение да искам нещо, което се намира във вашия дом.

Кастел го изгледа въпросително.

— Искам ръката на дъщеря ви, синьорина Маргарита.

Кастел го изгледа учудено и промълви:

— Това е невъзможно.

— Защо да е невъзможно? — бавно попита д’Агилар, сякаш очакваше точно такъв отговор. — Ние си подхождаме по възраст, въпреки че положението, което аз заемам, е много по-високо от това, което предполагате. Не искам да се хваля, но жените не мислят за мен като за урод. Аз ще бъда добър приятел на къщата, от която ще взема жена, а може да дойдат такива дни, когато ще имате нужда от приятели. И накрая искам да ви кажа, че аз ще се оженя за нея не заради зестрата й, въпреки че богатството не бива да се пренебрегва, а заради това, че я обичам.

— Чувал съм, че в Гранада сеньор д’Агилар обича много жени.

— Така, както аз чух, че „Маргарита“ е направила много успешен рейс, сеньор Кастел. Както току-що казах, на слухове не бива да се вярва. Ще говоря направо. Не съм светец. Но сега, заради Маргарита, ще стана. Ще бъда верен на дъщеря ви, сеньор. Какво ще кажете?

Кастел само поклати глава.

— Чуйте — добави д’Агилар, — аз не съм този, за когото се представям. Омъжвайки се за мен, дъщеря ви ще получи високо обществено положение и титла.

— Да, вие сте маркиз Морела, син на принц Карлос и мавританка, племенник на негово величество краля на Испания.

Д’Агилар в упор погледна към събеседника си и леко се поклони.

— Сведенията ви са не по-малко точни от моите. Разбира се, на вас не ви харесва смесената ми кръв. Е, ако не беше тя, сега щях да съм на мястото на Фернандо. Аз също не я харесвам, въпреки че това е древната кръв на благородните маври. Но нима племенникът на краля й син на гранадска принцеса не е подходяща партия за дъщерята на… евреин… да, маран, и английска лейди — християнка от добро семейство, но нищо повече.

Кастел вдигна ръка, като се канеше да каже нещо, но д’Агилар продължи:

— Не отричайте, приятелю. Не е нужно да го правите сега, когато сме сами. Не е ли истина, че някой си Йосиф от Толедо напусна преди петдесет години заедно с малкия си син Испания и стана известен в Лондон като Джоузеф Кастел? Както виждате, не само вие сте изучавали родословието ми.

— Е, и какво от това, сеньор?

— Какво от това? Нищо, приятелю. Кой би се заинтересувал от тази история, след като старият Йосиф отдавна е умрял, а синът му вече петдесет години е добър християнин, женен за християнка, и има дъщеря, също християнка. Но, ако той само се е преструвал на добър християнин, а тайно е следвал еврейската религия, то тогава…

— Какво тогава?

— Тогава той без съмнение ще бъде изгонен от тази страна, в която е забранено да живеят евреи. Имуществото му ще бъде конфискувано, дъщеря му ще бъде предадена на попечителството на краля и ще се омъжи според желанието на негово величество, а самият той по всяка вероятност ще бъде предаден на испанските власти, за да отговаря за делата си. Но ние се отклонихме от темата. Има ли още някакви пречки за брака ни?

Кастел погледна д’Агилар в очите.

— Да!

Той произнесе тези думи толкова смело, че д’Агилар за миг се стъписа. Той не очакваше такъв отговор.

— Може би ще бъдете любезен да ми обясните причината.

— Причината е проста, маркиз. Дъщеря ми е сгодена.

Д’Агилар не изглеждаше учуден.

— За онзи скандалджия, роднината ви Питър Брум? — попита той. — Досетих се за това и — кълна се във всички светии — ми е жал за нея. Той е твърде скучен любим за такава красива жена, а като мъж… — Д’Агилар сви рамене. — Скъпи Кастел, заради нея вие няма да допуснете този брак да се осъществи.

— А ако го допусна?

— Тогава аз ще го разруша заради всички нас. И заради себе си, защото обичам Маргарита и искам да й дам това, което заслужава. Заради вас също, защото искам да доживеете остатъка от живота си спокойно, а не като куче.

— Как ще го разрушите, маркиз? Чрез…

— О, не, сеньор — прекъсна го д’Агилар. — Не с помощта на чуждите мечове, ако това имате предвид. Доколкото зависи от мен, достойният Питър е в безопасност, въпреки че, ако се наложи да премерим силите си с него, ще победи този, който е по-силен. Не се бойте, приятелю, аз няма да се унижа с убийство, твърде много държа на душата си, за да я оскверня с кръв. Никога няма да се оженя за жена против волята й. Но Питър може да умре и тогава прекрасната Маргарита сама да протегне ръка и да каже: „Избирам ви за свой съпруг“.

— Всичко това, разбира се, може да се случи, маркиз, но аз не съм убеден, че ще стане точно така. Колкото до мен, аз съм ви благодарен, но трябва да отхвърля примамливото ви предложение. Убеден съм, че дъщеря ми ще се чувства много по-щастлива с човека, когото сама си е избрала. Ще ми разрешите ли да се заема отново с работата си? — Кастел се изправи.

— Да, сеньор — отвърна д’Агилар и също стана. — Но прибавете към загубите, за които говорихте, още една — дружбата на Карлос, маркиз Морела, а на страницата, на която записвате печалбите, добавете неговата ненавист. — Мургавото красиво лице на д’Агилар се изкриви от злоба. — Вие да не би да си загубихте ума? Припомнете си за малката молитвена стаичка зад олтара във вашия параклис й за онова, което се намира там!

Кастел го изгледа втренчено и след това каза:

— Да отидем да видим. Не се страхувайте. Аз също имам душа и няма да обагря ръцете си с кръв. Вървете след мен. Нищо лошо няма да ви се случи.

Д’Агилар се подчини. След няколко минути те бяха зад олтара.

— Вижте — каза Кастел, натискайки пружината и отваряйки тайната врата.

Д’Агилар надникна в стаичката. Но къде бяха изчезнали масата, сандъчето, свещниците, свитъците, за които говореше Бети? Там беше пълно с прашни сандъци с пергаменти и счупени стари мебели.

— Какво виждате? — попита Картел.

— Само това, че сте доста по-умен, отколкото си мислех. Но не на мен и не сега ще отговаряте на тези въпроси. Повярвайте ми, аз не съм инквизитор.

При тези думи д’Агилар се обърна и излезе.

Когато Кастел затвори тайната врата и излезе от параклиса, маркизът го нямаше.

Силно развълнуван, Кастел се върна в кабинета си и седна да поразмисли. Съдбата, която толкова дълго беше благосклонна към него, явно го беше изоставила. По-лошо от това не можеше да бъде. С помощта на шпионите той е разкрил тайната на неговата вяра и тъй като за нещастие маркизът е влюбен в дъщеря му, а Кастел беше принуден да му откаже, сега той беше неговият най-голям враг. Защо отказа на д’Агилар? Той беше благородник и заемаше високо обществено положение. Маргарита щеше да стане съпруга на един от първите хора в Испания. Не беше изключена и възможността тя да стане кралица или майка на крале. Нещо повече: този брак щеше да донесе на Кастел безопасност, спокойни старини, тиха и спокойна смърт в собствената му постеля. Никой нямаше да смее и с пръст да докосне тъста на маркиз Морела. Тогава защо му отказа? Просто защото беше обещал на Питър, че Маргарита ще се омъжи за него. През целия си живот на търговец той винаги беше държал на думата си. И дълбоко в душата си Кастел съжали, че се бе съгласил да даде Маргарита на Питър. Защо не накара Питър, който толкова много беше чакал, да почака още месец? Но вече беше късно. Вече даде думата си и ще изпълни даденото обещание. На всяка цена!

Кастел стана и нареди на една прислужница да извика Маргарита, но тя му съобщи, че господарката й е отишла на разходка с Бети и че конят му, с който той се готвеше да отиде на реката, е готов, Кастел щеше да прекара нощта на кораба.

Като взе лист хартия, Кастел се замисли дали няма да е добре да остави на Маргарита бележка и да я предупреди. Но после реши, че дъщеря му няма защо да се страхува от д’Агилар, поне на този етап, и че е опасно такива неща да се пишат. Той само й написа да се пази и й съобщи, че ще се върне на следващата сутрин.

Същата вечер, докато Маргарита седеше в малката си стаичка и бродираше, вратата се отвори. Момичето вдигна очи от ръкоделието си и видя д’Агилар.

— Сеньор! — възкликна тя. — Как попаднахте тук?

— Сеньора — отвърна й с поклон той, затваряйки вратата. — Тук ме доведоха краката ми. Мисля, че ако можех, никога не бих се отделил от вас.

— Не искам да слушам вашите комплименти, сеньор — намръщено каза Маргарита. — Не мога да ви приема толкова късно, без баща ми да си е у дома.

Тя стана и се опита да го заобиколи, за да излезе, но той не се помръдна и тя беше принудена да спре.

— Знаех, че го няма — учтиво каза той. — Точно затова си позволих да се обърна към вас по един изключително важен въпрос. Умолявам ви да ми отделите няколко минути.

За миг Маргарита си помисли, че той може би й носи лоши новини за Питър.

— Седнете и говорете — каза тя, като седна в креслото.

— Сеньора — започна той, — задачата ми в тази страна е изпълнена. След няколко дни се връщам в Испания… — той помълча, сякаш изчакваше нещо.

— Уверена съм, че пътешествието ви ще бъде приятно — отбеляза Маргарита, без да знае какво друго да каже.

— Аз също се надявам на това, сеньора, защото дойдох да ви предложа да дойдете с мен. Моля ви, преди да ми откажете, да ме изслушате. Днес се видях с баща ви и поисках ръката ви. Той не ми отговори нито с „да“, нито с „не“. Заяви, че вие сама трябва да решите съдбата си и аз трябва да чуя отговора лично от вас.

— Баща ми ви е казал това? — прекъсна го учудена Маргарита, но после през ума й мина мисълта, че може би Кастел е имал някаква причина, за да постъпи така и добави: — Е, добре. Отговорът ми ще бъде прост и кратък. Благодаря ви, сеньор, но аз ще остана в Англия.

— Заради вас, сеньора, и аз съм готов да остана тук, въпреки че намирам страната ви за студена и варварска.

— Ако вие останете тук, то тогава аз ще замина за Испания. Моля ви, пуснете ме да мина!

— Само след като ме изслушате. Уверен съм, че тогава ще бъдете по-снизходителна. Разберете, че аз заемам много високо положение в родината си. Само тук предпочитам да живея инкогнито под скромното име на сеньор д’Агилар. Аз съм маркиз Морела, племенник на Фернандо. Аз съм богат и знатен. Ако не ми вярвате, мога да ви представя доказателства.

— Нямам основание да не ви вярвам — хладно каза Маргарита. — Може би всичко това е истина, но какво отношение има то към мен?

— Това, че аз, човекът, в чиито вени тече кралска кръв, искам ръката на дъщерята на търговец.

— Благодаря ви, но аз съм напълно доволна от скромната си съдба.

— Безразлично ли ви е, че ви обичам с цялото си сърце? Омъжете се за мен и ще получите всичко, може би и трона.

Маргарита се замисли за миг и после каза:

— Предлагате ми съблазнителни неща, но как ще ги постигнете? Всички девойки ги лъжат с изкуствени скъпоценности.

— Как ще го постигна? А как се е правело това преди? Не всички обичат Фернандо. Имам много приятели, които помнят, че баща ми е бил по-големият син, когото отровили. А майка ми е била мавританска принцеса. И ако аз, човекът, който живее при маврите като пратеник на испанския престол, съединя меча си с техните… Има и други начини. Говоря ви за неща, за които никога преди това не съм говорил. Ако някой разбере за тях, може би ще загубя главата си. Нека това ви послужи като доказателство за доверието, което ви имам.

— Благодаря ви за доверието, сеньор, но ми се струва, че короната се намира твърде високо и пътят към нея е доста опасен. Предпочитам да си остана такава, каквато съм, но в безопасност.

— Вие се отказвате от славата? — прекъсна я развълнувано д’Агилар. — Може би тогава любовта ще ви трогне. Всички ще ви се кланят. Вие ще бъдете обкръжена с толкова много обожание, както никоя друга на света. Кълна ви се. Във вашите очи има искра, която запали в сърцето ми огън, който пламти ден и нощ и никога няма да изгасне. Гласът ви за мен е най-сладката музика, косите ви ме държат в плен по-здраво от окови. Когато вие вървите, струва ми се, че богинята Венера е слязла на земята. Умът ви е толкова бистър и благороден, както и красотата ви, и с негова помощ аз ще постигна всичко на земята и ще си извоювам място на небето. Обичам ви, господарко моя, моя прекрасна Маргарита. Заради вас нито една жена на света не представлява никакъв интерес за мен. За да ви докажа колко силно ви обичам, аз — един от първите хора на Испания — ще падна на колене пред вас. — Като каза това, той неочаквано падна на колене пред нея, хвана долната част на роклята й и я притисна към устните си.

Маргарита го гледаше и гневът, избухнал в душата й, започна да се топи. Сякаш изчезна и страхът й. Тя не се съмняваше, че човекът пред нея говори истината. Ръката, която държеше роклята й, трепереше, лицето му беше бледо, а в черните му очи блестяха сълзи. Защо да се бои от човек, който беше неин роб?

— Сеньор — меко каза тя, — моля ви, станете. Не хабете чувствата си за мен. Аз не ги заслужавам. Не мога да ви отговоря със същото. Сеньор, аз вече съм сгодена. Забравете ме и намерете друга жена, достойна за любовта ви.

— Сгодена! — възкликна д’Агилар. — Зная за това. Не, не искам да кажа нищо лошо за него. Да говоря лоши неща за този, на когото е провървяло, не е достойно. Но има ли някакво значение, че вие сте сгодена? За мен дори фактът, че сте омъжена, не би означавал нищо! Все едно, аз винаги щях да се стремя към вас. За мен просто няма друг избор. Вие споменахте за произхода си. Вие стоите много по-високо от мен. Вие сте звезда и е толкова трудно да ви достигне човек. Да търся друга любов? Уверявам ви, че съм имал сърцата на много жени — не всички са толкова непристъпни — и сега ги ненавиждам всичките. Аз жадувам за вашата любов и ще се стремя към вас до последния си час. Аз ще ви имам или ще умра. Впрочем, не. Аз няма да умра, докато вие не бъдете моя. Не се страхувайте. Няма да убия любимия ви. Не, освен в честен двубой. Няма да ви принуждавам със сила да станете моя жена, но ще дойде денят, когато вие сама ще ме помолите да станете моя съпруга. Кълна се в Исус Христос! Кълна се, че ще посветя целия си живот само на това. И ако се случи така, че вие умрете преди мен, аз ще ви последвам до вратите на рая и ще ви намеря и там.

Страхът отново сви сърцето на Маргарита. Макар и величествена, любовта на този човек беше страшна. Питър никога не й беше говорил така.

— Сеньор — каза тя почти виновно, — мъртвите са лоши годеници. Оставете тези болни фантазии. Те са родени от горещата ви източна кръв.

— Но това е и вашата кръв. Нали вие сте наполовина еврейка? Трябва да разберете чувствата ми.

— Може би ги разбирам. Може би им се възхищавам и ги намирам за възвишени и благородни, ако може да се приеме за благородно желанието да отнемете чужда годеница. Но аз, сеньор, съм годеница на друг и му принадлежа изцяло. Няма да се откажа от дадената дума и да разбия сърцето му. За нищо на света. Още веднъж ви моля, сеньор, оставете ме сама да направя своя избор и да приема скромния жребий, който съдбата ми е отредила. Забравете за мен!

— Лейди — отвърна д’Агилар, — думите ви са мъдри и деликатни и аз съм ви благодарен. Но аз не мога да ви забравя. И отново повтарям клетвата, която вие преди малко чухте. — И преди Маргарита да успее да го спре и даже да разбере какво става, той взе златното разпятие, което висеше на гърдите й, целуна го и го пусна с думите: — Сама виждате, че бих могъл да ви целуна, без да можете да ме спрете, но аз никога не бих го направил, без вие сама да го желаете. Затова, вместо устните ви, целунах разпятието, което и двамата носим. Лейди Маргарита, моя скъпа лейди. След два дни аз ще отплавам за Испания и ще отнеса със себе си лика ви. Уверен съм, че много скоро пътищата ни ще се пресекат отново. Това е така, защото нашите съдби се преплетоха в онази вечер пред Уестминстърския дворец и сега само смъртта може да ги раздели. А сега — сбогом!

И той изчезна също така безшумно, както се беше появил.

Бети, която го беше пуснала да влезе, му отвори вратата. Тя крадешком се огледа настрани, за да се увери, че никой не я вижда. Това наистина беше така, защото с Питър бяха заминали най-добрите слуги на къщата, а стопанинът го нямаше. Бети остави вратата полуотворена, за да може да се вмъкне обратно, и тръгна след д’Агилар. Двамата стигнаха до една стара арка, която преди години беше служила за вход на една полуразрушена къща. Именно тук, в това тъмно ъгълче, свърна Бети, като поведе и д’Агилар след себе си. Той спря за миг, измърмори през стиснатите си устни някакво проклятие на испански и тръгна след нея.

— Какво искате да ми кажете, прелестна Бети? — попита той.

— Интересува ме — каза тя, като едва сдържаше негодуванието си, — какво ще ми кажете, след като днес направих толкова много за вас? Зная, че за братовчедка ми вие намирате достатъчно много думи. Бях в градината и през капаците на прозорците ви чух как говорихте, говорихте, говорихте, сякаш от това зависеше животът ви.

„Да се надяваме, че през капаците няма дупки — помисли си д’Агилар — и тя не е успяла да види нищо.“ А на глас каза:

— Мис Бети, не е трябвало да стоите на този жесток вятър. Можехте да настинете. Какво щях да правя тогава?

— Не зная. Може би нищо. Искам да зная, защо ме уверявахте, че искате да дойдете у дома, за да се срещнете с мен, а прекарахте цял час с братовчедка ми Маргарита?

— За да избягна подозренията, скъпа Бети. Освен това трябваше да поговоря с нея за Питър, който изглежда доста я интересува. Вие сте много проницателна. Кажете ми, Бети, май се стяга сватба?

— Мисля, че да. Нищо не са ми казали, но аз забелязвам всичко. Освен това тя почти всеки ден му пише. Само едно не разбирам — какво толкова е намерила в него?

— Без съмнение тя високо цени неговата честност. Също така, както аз ценя вашата. Кой може да обясни желанията на сърцето? Както казват мъдрите хора, едни от тях са внушени от небето, а други — от ада. В края на краищата това не е наша работа. Нека бъдат щастливи. Нека се оженят и да им даде Бог многобройно и здраво поколение. Но, скъпа Бети, готова ли сте за отпътуването до Испания?

— Не зная — мрачно каза тя. — Не съм уверена, че мога да ви се доверя. Щом се кълнете, че искате да се ожените за мен, защо не го направим, преди да отпътуваме? Откъде мога да бъда сигурна, че ще изпълните обещанието си, след като пристигнем в Испания?

— Задавате много въпроси, Бети. Вече ви отговорих. Не мога да се оженя за вас тук, защото трябва да получа разрешение. То е необходимо поради разликата в положението, което двамата заемаме в обществото. Тук, където всички ви знаят коя сте, няма да получа това разрешение. В Испания ще ви представя като знатна английска лейди, каквато сте всъщност, и ще получа нужното разрешение много бързо. Но щом се съмнявате в мен, ще ви предложа още сега да се разделим, въпреки че сърцето ми се къса. Нямам нужда от жена, която не ми вярва. Кажете, жестока Бети, искате да ме напуснете ли?

— Вие знаете, че не искам това! То ще ме убие! — възкликна тя с глас, пълен със страст. — Знаете, че аз обичам дори земята, по която вие стъпвате, и ненавиждам всяка жена, която се окаже редом с вас, дори братовчедка си, която винаги е била толкова добра с мен. Ще рискувам и ще тръгна с вас, защото вярвам, че сте честен джентълмен и няма да излъжете, девойката, която ви е оказала доверие. Нека Бог ви накаже, ако ме измамите. Аз не съм играчка, която може да изхвърлите, след като й се наситите. Сам ще се убедите в това. Да, ще рискувам, защото ме накарахте да се влюбя толкова силно във вас, че сега не мога да живея нито миг, без да ви виждам!

— Бети, думите ви ме карат да ви се възхищавам. Виждам, че не съм се измамил. Вие имате благородно сърце. Но говорете по-тихо. Да се върнем към плана. В деня на отплаването аз ще ви поканя заедно с господарката ви да посетите кораба ми.

— А защо не поканите само мен?

— Защото това ще събуди подозрения, които не са ни нужни. Не ме прекъсвайте. Аз ще ви поканя да дойдете и след това ще наредя по някакъв повод да я свалят на брега. Оставете всичко на мен. Закълнете се, че ще изпълните всичко, което ви наредя. Знайте, че ако не направите това, нашите могъщи врагове ще ни разделят завинаги. Ще бъда откровен, Бети. Има една знатна дама, която ви ревнува и ви следи на всяка крачка. Заклевате ли се?

— Да, заклевам се! Коя е тази знатна дама?

— Нито дума за нея! В името на вашия и моя живот! Скоро ще ви пратя вест. А сега, скъпа моя, довиждане.

— Довиждане — промълви Бети, но не помръдна от мястото си.

Д’Агилар разбра, че тя очаква още нещо от него. Той с мъка събра сили и докосна косата й с устни. В същия миг съжали за това, което бе сторил, защото то предизвика у Бети цял ураган от чувства. Тя обгърна врата му с ръце и започна да го целува, дотогава, докато почти задушен, той успя да се измъкне от прегръдката й и да се спаси с бягство.

— Света Дево — помисли си той, — тази жена прилича на изригнал вулкан! Сега цяла седмица ще усещам вкуса на целувките й. — И той избърса лицето си с ръка. — По-добре щеше да бъде, ако бях измислил някакъв друг план, но сега вече е късно да променям нещата. Тя ще ме издаде. Все някак ще се избавя от нея, дори ако се наложи да я удавя. Тежка е участта ми — обичам господарката, а слугинята е влюбена в мен.