Хенри Райдър Хагард
Прекрасната Маргарита (12)

Глава XII
Отец Енрике

Нощта настъпи изведнъж. Огромен черен облак, в който проблясваха мълнии, погълна последните лъчи на залязващото слънце. В този момент ураганът се стовари със страшна сила върху потъващия кораб. Потоците от проливен дъжд бяха придружени от страхотни гръмотевици. Рулевият не виждаше къде насочва кораба. Нямаше никаква възможност да се определи посоката. Само вълните, които бяха станали по-малки, показваха, че каравелата е влязла в залива. „Сан Антонио“ връхлетя върху скала и силният тласък, който последва от удара, отхвърли наведения над припадналата Маргарита Кастел.

В тъмнината се чу вик: „Потъваме!“ и потоци вода се изляха на палубата. Кастел не можеше да разбере дали това са вълни, или дъжд. Той чу нов вик: „Бързо по лодките, ще загинем!“ След това се чу шум от спускането на лодките. Каравелата се завъртя един-два пъти и спря. Под светлината на светкавиците Кастел видя Бети, която поддържаше безчувствената Маргарита със силните си ръце. Тя също го видя и му извика да се качи в лодката. Кастел тръгна след нея, но си спомни за Питър. Може би беше още жив! Какво щеше да каже на Маргарита, ако Питър потънеше? Кастел се добра до мястото, където лежеше Питър, и повика на помощ тичащия покрай него матрос. Той го изруга и изчезна в тъмнината. Останал сам, Кастел се опита да повдигне тежкото тяло, но дясната му ръка беше безпомощна и той започна бавно да влачи Питър към мястото, където според него беше лодката.

Но тя не беше там. Гласовете се чуваха в противоположния край на каравелата. Трябваше да премести Питър там. Докато стигне до другия борд, гласовете стихнаха. На светлината на светкавиците, Кастел успя да види препълнената с хора лодка, издигната високо на гребена на една вълна на около петдесет ярда от кораба. Тези, които не се бяха качили в нея, се държаха за кърмата и за бордовете й. Кастел закрещя, но никой не му отговори. Или на кораба нямаше живи хора, или в тази суматоха не можеха да го чуят.

Тогава Кастел разбра, че е направил всичко, което е било по силите му. Той примъкна Питър под надвисналата част на горната палуба, която беше поне малко прикритие от силния дъжд, положи главата му, която все още кървеше, на коленете си така, че да бъде над водата, и започна да се моли в очакване на смъртта.

Той нито за миг не се съмняваше, че ще загине. Светлината на мълниите му позволи да види, че палубата вече е почти на нивото на водата. В залива водата беше много по-спокойна. Той разбра това, защото дъждът и вятърът продължаваха със същата сила, но вълните не бяха толкова големи. Каравелата потъваше все повече и повече и накрая палубата й се скри напълно под водата. Кастел трябваше да се качи на стълбата на трапа, откъдето Питър нападна испанеца. Мина известно време и Кастел усети, че каравелата не потъва вече. Той не можа да разбере какво става. Бурята премина, вятърът стихна и на небето се появиха звезди. Нощта стана по-топла. Това го зарадва, защото в противен случай щеше да измръзне в мокрите си дрехи. Това беше дълга нощ. Най-дългата през целия му живот. Нямаше го сънят, който щеше да облекчи страданията или смъртта му.

Той седеше и гадаеше жива ли е Маргарита. Питър сякаш беше мъртъв. Той си мислеше дали душите им го наблюдават от небето, дали го чакат и той да се присъедини към тях. Спомни си за дните на своя разцвет и за проклетия миг, в който видя лицето на д’Агилар. Мислеше за богатството си и за това, което щеше да се случи с него. Дори си помисли, че щеше да бъде по-добре, ако Маргарита беше умряла. По-добре смърт, отколкото живот в позор.

Скоро се унесе и последната му мисъл беше, че корабът е потънал и той се намира в бездните на смъртта.

Нечий глас го повика и той се събуди. Разсъмваше се. Пред него, като се държеше за перилата на трапа, стоеше Питър. Той беше мъртвешки блед, целият изцапан с кръв. Зъбите му тракаха, а очите му бяха някак неестествено помръкнали.

— Жив ли сте, Джон Кастел, или и двамата сме мъртви или се намираме в ада?

— Не — отговори Кастел. — Аз съм още жив. И двамата сме още тук.

— Какво се е случило? — попита Питър. — Аз бях потънал в мрак.

Кастел накратко му разказа всичко. Питър го изслуша, после, олюлявайки се, отиде до борда и без нищо да каже, се загледа в далечината.

— Не виждам нищо — промълви накрая той. — Мъглата е твърде гъста, но мисля, че сме близо до брега. Помогнете ми. Трябва да намерим храна. Чувствам се съвсем отпаднал.

Кастел стана. Раздвижи изтръпналите си крака, добра се до Питър, прегърна го със здравата си ръка и двамата стигнаха кърмата, където според Кастел би трябвало да се намира каюткомпанията. Те я намериха и влязоха вътре. Това беше малко, но добре обзаведено помещение. На едната стена беше закрепено украсено с резба разпятие. На пода се търкаляха парче сланина и няколко изсъхнали пшенични питки, каквито обикновено ядат матросите. Явно всичко това беше паднало от масата. В мрежата над масата имаше бутилки с вино и вода. Кастел намери чаша, напълни я с вино и я подаде на Питър. Той я изпи жадно и му я върна. Кастел на свой ред отпи една глътка. Сред това си отрязаха по парче месо и го изядоха, въпреки че Питър не можеше да дъвче, защото раните по главата и врата го боляха. След като изпиха още малко вино, те излязоха от каютата.

Мъглата беше още много гъста. Нищо не се виждаше. Двамата влязоха в разбитата каюта, в която бяха затворени Маргарита и Бети, седнаха на койките и зачакаха. Питър забеляза, че каютата е обзаведена разкошно, сякаш там е трябвало да живее знатна дама. Дори съдовете бяха от сребро, а в полуотворения шкаф бяха наредени разкошни рокли. Имаше и ръкописни книги. В една от тях Маргарита бе правила бележки и беше написала молитва, съчинена от нея, в която молеше небето да я защити, молеше се Питър и баща й да останат живи и да узнаят истината. Маргарита се молеше да се спаси и да се види с баща си и с Питър. Питър скри книгата, за да може спокойно да я разгледа.

Слънцето изгря. Двамата мъже напуснаха каютата, качиха се на палубата и се огледаха. Видяха, че се намират в защитен от всички страни залив и са на не повече от сто ярда от брега. Те вързаха едно парче желязо за въже и го пуснаха във водата. Убедиха се, че каравелата е заседнала в плиткото и дълбочината на водата под носа не превишава четири фута. Решиха да се доберат до брега.

Върнаха се в каютата и напълниха намерената там кожена торба с вино и храна. След това им хрумна да намерят каютата на д’Агилар. Откриха я между двете палуби. Там намериха затворен сандък и разбиха ключалката с парче желязо. Вътре имаше много злато — по всяка вероятност предназначено за заплатите на екипажа — и много скъпоценности. Не взеха скъпоценностите, а само парите. Разделиха ги на две и ги скриха в дрехите си, за да могат да ги използват, ако успеят да стигнат до брега. След това промиха и превързаха раните си, спуснаха се по въжената стълба на борда, от който испанците се бяха спасили, и се сбогуваха със „Сан Антониол“.

Вятърът беше утихнал и слънцето грееше. Морето също беше утихнало, водата стигаше до кръста им. Песъчливото дъно беше гладко.

Когато Питър и Кастел се приближиха до брега, видяха, че там са се събрали хора, и помислиха, че това са жители от малкото градче Мортил, разположено на брега на реката, която се вливаше в този залив. Освен това забелязаха на брега лодката от „Сан Антонио“ и се зарадваха. Тя лежеше на кила си и на дъното й имаше съвсем малко вода. Значи беше достигнала благополучно брега. Близо до нея лежаха пет-шест трупа. Очевидно това бяха телата на матросите, които се бяха хванали за бордовете на лодката. Но жени сред тях нямаше.

Хората, които бяха останали на брега, когато Питър и Кастел излязоха на сушата, бяха вече съвсем малко. Повечето от тях се бяха втурнали да разграбват кораба. Посрещнаха ги само жени, деца, трима старци и един свещеник. Той имаше алчен поглед и хитра лицемерна физиономия. Тръгна срещу тях, вежливо ги поздрави и им каза, че трябва да благодарят на Бога за спасението си.

— Ще го направим, разбира се — отвърна Кастел, — но, кажете ни, отче, къде са спътниците ни?

— Ето някои от тях — каза той, като кимна към труповете. — Останалите заминаха преди два часа за Гранада, придружени от две дами. Маркиз Морела ни каза, че каравелата е потънала и на борда не е останал никой. Мъглата беше много гъста, нищо не се виждаше и ние му повярвахме. Затова не дойдохме по-рано. Ние — многозначително добави той — сме бедни хора и светиите рядко ни изпращат корабокрушенци.

— Как тръгнаха към Гранада, отче? — прекъсна го Кастел. — Пеша ли?

— Не, сеньор. Със сила отнеха всички коне и мулета, който има в селото, въпреки че маркизът обеща да ги върне и да ни плати. Ние му повярвахме, защото нямахме друг изход. Дамите плачеха и ни молеха да ги приютим, но маркизът не разреши. Те изглеждаха много печални и уморени. Да даде Бог да ни върнат конете — благочестиво завърши той.

— А за нас ще се намерят ли коне? Имаме малко пари и можем да платим, ако не е много скъпо.

— Нито един, сеньор, нито един. Взеха всичките. Освен това вие едва ли ще можете да пътувате в такова състояние. Преживели сте твърде много. — И той кимна към ранената глава на Питър и превързаната ръка на Кастел. — Защо не останете тук и не си починете?

— Защото съм баща на едната от дамите и тя сигурно мисли, че съм се удавил. А този сеньор е годеникът й.

— Аха — произнесе свещеникът, като ги оглеждаше с интерес. — В такъв случай, какво отношение има маркизът към нея? Но сякаш е по-добре да не ви разпитвам. Не сме на изповед, нали така? Разбирам безпокойството ви. Този големец има репутация на твърде весел мъж. Прекрасен син на църквата, но безспорно обича веселбите. — Усмихвайки се, свещеникът поклати бръснатата си глава. — Но, сеньори, нека да отидем в селото. Там ще си починете и ще превържете раните си. След това ще поговорим.

— По-добре да го последваме — обърна се Кастел към Питър на английски. — Тук, на брега, няма коне, а ние не можем да тръгнем пеша за Гранада.

Питър кимна с глава и свещеникът, когото наричаха отец Енрике, ги поведе.

Като се изкачиха на хълма, те погледнаха назад и видяха, че всички работоспособни жители на селото са заети с ограбването на каравелата.

— Те искат да получат някакво възнаграждение в замяна на загубата на конете и мулетата — свивайки рамене каза отец Енрике.

— Виждам това — каза Кастел, — но вие…

— О, не се безпокойте за мен — с хитра усмивка отвърна той. — Църквата не се занимава с грабежи, но в края на краищата получава своето. Тук хората са благочестиви. Само се страхувам, че когато маркизът разбере, че каравелата не е потънала, ще поиска да му възстановим загубите.

Изкачиха хълма и видяха белите стени и покривите на селцето, разположено на брега на реката. След пет минути водачът им спря пред къщата, намираща се на уличка с груба настилка, и отключи вратата.

— Ето скромното ми жилище, когато съм тук, а не в Гранада — каза той. — В него имам честта да ви поканя да ми гостувате. Вижте, редом с него е църквата.

Влязоха във вътрешното дворче, където около малко фонтанче растяха няколко портокалови дървета. До стената стоеше разпятие в човешки ръст. Като мина покрай разпятието, Питър се поклони и се прекръсти, но Кастел не последва примера му. Свещеникът му хвърли бърз поглед.

— Сеньор, би трябвало да се поклоните пред лика на нашия Спасител, по чиято милост се спасихте. Маркизът ми каза, че и двамата сте загинали.

— Дясната ми ръка е ранена — не загуби самообладание Кастел — и аз отправих молитвата чрез сърцето си.

— Разбирам, сеньор, но ако сте за първи път в тази страна, което ми се струва, че не е така, защото много добре говорите езика ни, то, с ваше разрешение, искам да ви предупредя, че е по-разумно да не се молите само със сърцето си. В последно време свещениците от Инквизицията са станали още по-сурови. Те придават много голямо значение на обредите. Когато се сблъсках със Светата инквизиция в Севиля, видях как изгориха един човек за това, че пренебрегвал обредите. Имате две ръце и глава, сеньор, и освен това колене, които можете да превиете.

— Простете ми, но мислех за друго — отвърна Кастел. — По-точно за това, че дъщеря ми е отведена от вашия господар, маркиз Морела.

Свещеникът остави тези думи без отговор и ги въведе през гостната в спалня с високи зарешетени прозорци. Въпреки че стаята беше просторна, тя напомняше затворническа килия. Свещеникът ги остави и каза, че ще отиде да потърси местния лекар, който освен това беше и бръснар, и ще го доведе да им помогне, стига само да не е зает да „помага“ на кораба. Посъветва ги да свалят мокрите си дрехи и да си починат.

Някаква жена им донесе гореща вода и сухи дрехи. Питър и Кастел се измиха, преоблякоха се и съвършено измъчени, легнаха и заспаха. Преди това извадиха парите от дрехите си, преместиха ги в торбата с провизиите и Питър я скри под възглавницата си. След около два часа отец Енрике се върна, придружен от лекаря — бръснар, и ги събуди. Заедно с тях дойде и слугинята, която носеше дрехите им — изсушени и почистени.

Когато лекарят видя раните на Питър, почернели и подути, поклати загрижено глава и каза, че само времето и почивката ще ги излекуват. Той каза, че навярно Питър е роден под щастлива звезда, защото, ако не са били шлемът и дебелата кожена дреха, сигурно нямало да се размине със смъртта. Тъй като костите бяха здрави, той само намаза раната с някакъв мехлем, който успокояваше болката, и я превърза с чисти превръзки. Като приключи, той се захвана с раната на дясната ръка на Кастел. Проми я с топла вода и я превърза, като заяви, че ще оздравее след седмица. При това отбеляза, че сигурно бурята е била доста силна, щом е могла да прониже със стрела мъжка ръка. При тези думи свещеникът застана нащрек.

Кастел пропусна покрай ушите си тези думи. Той извади златна монета и я предложи на лекаря, като го помоли да им намери, ако е възможно, коне и мулета.

Лекарят остана изключително доволен от това щедро за тези места възнаграждение. Той обеща, че ще ги навести вечерта и ще им съобщи, ако разбере нещо по въпроса за мулетата и конете. Освен това им обеща да им намери испански дрехи и наметала, защото техните бяха изцапани с кръв и измачкани.

След това си тръгна. Свещеникът също тръгна с него, защото трябваше да се погрижи при подялбата на плячката да получи и той своя дял. Грижливата слугиня им донесе супа. След това двамата мъже отново легнаха и започнаха да обсъждат какво да правят.

Кастел съвсем падна духом. Той говореше, че двамата са толкова далеч от Маргарита, както и в началото, че пак не са успели да я освободят и тя все още е в ръцете на Морела, откъдето едва ли ще могат да я измъкнат. Освен това явно са тръгнали за Гранада, където християнските закони и правосъдие бяха безсилни.

Като чу всичко това, Питър, който винаги успяваше да се владее, каза:

— Господ има еднаква власт както в Гранада, така и в Лондон, а също и в морето, където ни спаси. Аз мисля, че имаме всички основания да му благодарим за това, че останахме живи и че Маргарита също е жива и навярно не е пострадала. Освен това този испански крадец и похитител на жени по всяка вероятност е много странна личност. Ако съдим по думите му, въпреки че открадна Маргарита, той няма намерение да я принуждава да върши каквото и да било против волята й. Той иска да завоюва волята и съгласието й, което според мен няма да стане лесно. Освен това той не иска да убива. Доказателство за това е фактът, че не ни уби, а можеше да го стори.

— Познавах такива хора, които приемат едни грехове за допустими, а други за смъртни. Това са плодове на суеверието.

— Тогава трябва да се молим на Бога и занапред Морела да остане толкова суеверен и колкото може по-бързо да стигнем до Гранада. Не забравяйте, че там имаме приятели и сред евреите, и сред маврите, с които сте търгували дълги години. Те могат да ни скрият. Така че нещата, макар и лоши, не са чак толкова трагични.

— Така е — вече по-спокойно каза Кастел. — Ако наистина са тръгнали за Гранада. Ще се опитаме да разберем нещо по-определено от лекаря и отчето.

— Не вярвам на този свещеник. Много е хитър и служи на маркиза — каза Питър.

Двамата замълчаха. Бяха твърде изморени, а и нямаше за какво повече да говорят, въпреки че трябваше да премислят много неща.

След залез-слънце лекарят дойде отново и превърза раните им. Той донесе със себе си испански дрехи, шапки и две тежки наметала, добри за пътуване. Те купиха всичко това от него на добра цена. Освен това лекарят им съобщи, че на двора ги чакат две прекрасни мулета. Кастел излезе да ги огледа. Оказаха се две кранти, твърде слаби и изтощени, но тъй като нямаше други, не му оставаше нищо друго, освен да се върне обратно и да обсъди въпроса за цената. Пазариха се дълго, защото лекарят им поиска двойна цена. Кастел заяви, че тази цена не е по силите на бедни корабокрушенци. В края на краищата се уговориха лекарят да вземе мулетата със себе си през нощта, да ги нахрани, а на сутринта да им ги изпрати заедно с водач, който да им покаже пътя за Гранада. На първо време му платиха само за дрехите.

Двамата мъже се опитаха да измъкнат от него някакви сведения за маркиз Морела, но и той беше хитър и умееше да си държи езика зад зъбите. Лекарят им заяви, че такъв дребен човечец като него не бива да обсъжда делата на големите хора. В Гранада ще имат възможност да научат всичко, което ги интересува.

Той им остави лекарствата и си отиде. Скоро след това дойде свещеникът. Той беше в прекрасно настроение, защото като дял от ограбения кораб бе получил скъпоценностите, които Кастел и Питър бяха оставили в железния сандък. Като видя с каква любов разглежда скъпоценностите, Кастел си направи извода, че това е един изключително алчен човек. Един от онези хора, които ненавиждат бедността и са готови на всичко заради парите. И когато свещеникът злобно заприказва за крадците, отнесли почти всичкото злато от кораба, Кастел реши, че отец Енрике не бива никога да узнае кои са били тези крадци. В противен случай може би нямаше да успеят да довършат докрай своята задача.

Когато скъпоценностите бяха скрити, свещеникът заяви, че Кастел и Питър трябва да вечерят с него, но че той не може да им предложи вино, защото му се полага да пие само вода. Тогава Кастел го помоли да му достави няколко манерки вино, най-доброто, което може да намери, като му каза, че ще му плати. Отец Енрике изпрати слугинята да донесе вино.

След като облякоха испанските дрехи и скриха парите в два специални пояса, които бяха получили също от лекаря, те седнаха на масата. Вечерята се състоеше от испанското блюдо „ола подрида“, хляб, сирене и плодове. Виното, което купиха — хубаво и силно, също беше на масата. Кастел и Питър почти не пиеха, защото се страхуват да не получат треска от раните си, но черпеха щедро отец Енрике. Всичко свърши с това, че към края на вечерята той забрави за хитростта си и започна свободно да приказва. Кастел забеляза веселото му настроение и започна да пита защо маркиз Морела има къща в Гранада — столицата на маврите.

— Защото наполовина е мавър — отвърна свещеникът. — Казват, че баща му е бил принц на Виана, а майка му — мавританка, във вените на която е имало кралска кръв. Той е наследил от нея своите богатства, земите си и двореца в Гранада. Той обича да живее там. Има вкусовете на еретик, въпреки че е добър християнин. Подобно на маврите той си е направил харем, пълен с прекрасни жени. Зная това, защото в Гранада няма свещеници и аз изпълнявам ролята на негов капелан. Но той живее в Гранада и по друга причина. Той е наполовина мавър и се явява представител на Фернандо и Исабел при двора на султана на Гранада Буабдил. Вие, чужденци, трябва да знаете, ако вече не го знаете, че техни величества отдавна водят воина с маврите и мечтаят да заграбят остатъка от тяхната държава така, както са заграбили Малага, и да приобщят жителите й към християнството и с кръв и огън да я очистят от проклетата ерес.

— Да — отвърна Кастел, — чували сме за това в Англия. Аз съм търговец и търгувам с Гранада. Пътувам по работа.

— А по каква работа пътува онази сеньора, за която казвате, че е ваша дъщеря? И каква беше тази история, която ни разказаха матросите от „Сан Антонио“ за сражение между тях и английския кораб, който вчера видяхме в морето? И по какъв начин вятърът прониза със стрела ръката на един търговец? И защо стана така, че вас ви оставиха на кораба, а маркизът и всичките му хора се спасиха?

— Задавате много въпроси, отче. Питър, напълни чашата на преподобния отец. Той нищо не пие. Човек може да си помисли, че тук винаги се пости. За ваше здраве! Ето, така е добре! Налей още, Питър, и ми дай манерката. Ето сега ще отговоря на всичките ви въпроси и ще ви разкажа за корабокрушението.

Кастел започна да разказва някаква безкрайно дълга история за вятъра, за платната, за скалите, за падащи мачти, за английския кораб, който се опитвал да помогне на испанската каравела, и продължи да я разказва до момента, в който свещеникът, чиято чаша Питър непрекъснато доливаше, не заспа.

— А сега — прошепна Питър на английски, — мисля, че е по-добре да спим. Узнахме много неща от този шпионин в расо. Според мен той е точно такъв. Узнахме, а самите ние нищо не казахме.

Двамата тихо се добраха до стаята си, изпиха отварата от билки, която лекарят им беше оставил, помолиха се, всеки посвоему, залостиха вратата и легнаха, но дали раните и тежките мисли щяха да ги оставят да спят спокойно…