Хенри Райдър Хагард
Прекрасната Маргарита (15)

Глава XV
Питър изпълнява ролята си

— Спрете — помоли я Питър, като също спря в сянката на вратата. — Все още нищо не разбирам, Инес. Какво сте намислили? Защо не можете да ми разкажете всичко, което искате, тук?

— Вие сте луд! — почти неистово прошепна тя. — Нима мислите, че ми е приятно да се преструвам на влюбена в камък, приел облика на мъж, който за мен не означава нищо… Е, само приятел — добави бързо тя. — Казах ви, сеньор, че ако не изпълните заповедта ми, никога няма да чуете това, което искам да ви кажа. Тези, които трябва, ще решат, че не съм изпълнила задачата си и след миг ще изчезна оттук завинаги. Но, разбира се, това не означава нищо за вас. Решавайте, и то бързо, защото не мога да стоя дълго тук.

— Ще ви се подчиня и нека Бог ми прости — отвърна Питър объркан. — Но аз наистина съм длъжен…

— Да, да, длъжен сте! — яростно възрази Инес. — Не всички биха приели това за толкова тежко наказание!

След това Инес кокетно повдигна крайчето на воала си и като поглеждаше изпод него каза с мек глас:

— О, простете ми, приятелю мой! Вървях твърде бързо и забравих, че вие сте все още слаб. Елате тук. Подпрете се на мен. Аз съм слаба жена, но ще ви подкрепя. — Инес се качи по стъпалата, за да се появи в следващия миг отново в осветеното пространство.

Сега ръката на Питър обгръщаше талията й.

— Внимавайте! Тези стъпала са толкова хлъзгави!

При тези думи лицето на Питър, което беше съвсем бледо, стана алено.

— Не се страхувай — продължи тя със сладък глас, — в тази градина никой няма да чуе нежните ти слова и няма да види как ме милваш. Дори и най-ревнивата жена. В миналото тази градина е била наричана спалнята на султанката. Там, в дъното, има едно място, където през лятото тя се е къпела… Какво каза за шпионите? О, да, в двореца има много шпиони, но тук е било забранено да влизат дори и евнусите. В противен случай те са заплащали с главите си. Тук свидетели ще ни бъдат само птиците и цветята.

Те се приближиха до главната пътека и бавно тръгнаха по нея. Питър все още прегръщаше Инес, а нейната бяла ръка го подкрепяше. В същото време тя го гледаше в очите.

— Наклонете се по-близо до мен — прошепна тя. — Лицето ви е безизразно като икона.

Питър се подчини.

— Сега чуйте — продължи шепнешком Инес. — Дамата на сърцето ви е жива и здрава… Целунете ме по устата. Тази новина си заслужава това. Ако си затворите очите, можете да си представите, че целувате нея.

Питър отново се подчини, и то с охота…

— Тя е пленница в този замък. Маркизът е луд от любов по нея и се мъчи да я принуди да му стане жена.

— Проклет да бъде! — възкликна Питър и отново прегърна Инес.

— През цялото време тя беше убедена, че вие сте мъртъв, но сега знае, че сте жив и бързо се поправяте. Баща й успя да се спаси и да се скрие при приятелите си. Дори Морела няма да го намери там. Освен това Морела мисли, че старецът е избягал от града. Но Кастел е тук и тъй като сърцето, му е изпълнено със злоба, той установи връзка с дъщеря си.

Инес спря и нежно прегърна Питър. Двамата минаха под дърветата и стигнаха до мраморните басейни, където — според думите на хората — през лятото са се къпели жените на султана. Преди този дворец е принадлежал на кралете на Гранада, докато се преселили в Аламбра. Инес седна на една пейка и отметна шала, който обвиваше шията й.

— Какво правите? — попита със страх Питър.

— Топло ми е — отвърна тя. — Ръцете ви са твърде горещи. Тук можем да поседим няколко минути.

— Тогава продължете разказа си.

— Нямам много за казване, приятелю. Ако искате да й предадете нещо, може би ще успея да ви помогна.

— Вие сте ангел! — възкликна Питър.

— Това какво е — другото име на посредника? Продължавайте.

— Кажете й… да не вярва, ако научи нещо за нашата разходка.

— За това тя сама може да си състави мнение — възрази Инес. — Зная какво щеше да бъде моето мнение, ако аз бях на мястото й. Но да не губим време. Скоро ще трябва отново да вървим.

— Питър я изгледа. Той не можеше да проумее нищо от целия този спектакъл. Но Инес каза спокойно:

— Чудите се какво означава всичко това и защо постъпвам така? Ще ви обясня, сеньор, а вие можете и да не ми повярвате. Може би си мислите, че съм влюбена във вас? Това не би учудило никого. В старите приказки тези неща се случват често — дамата лекува християнина — рицар, влюбва се в него и така нататък.

— Не си въобразявам нищо подобно. Умея реално да преценявам нещата.

— Зная това, сеньор. Вие сте твърде добър, за да бъдете суетен. Ето какво. Правя всичко това не от любов към вас или към някой друг, а от ненавист. Да, от ненавист към Морела. — И тя сви в юмрук малката си ръка.

— Разбирам — каза Питър. — Какво ви е причинил?

— Не ме питайте, сеньор. Достатъчно е да ви кажа само, че го обичах. Проклетият отец Енрике ме продаде на него. Това се случи отдавна. Морела ме погуби. Родих му син… Синът ми умря. О, Господи! Момчето умря и от този момент аз се превърнах в една презряна робиня… Тук, в Гранада, има роби… Аз ям хляба му и съм длъжна да изпълнявам заповедите му. Длъжна съм да слугувам на жените, които той обича. Аз, която бях любимка на султана, аз, на която той се насити. Само че днес… Но защо ви разказвам всичко това? Той ме застави да направя и това — да целувам в градината един чужденец, който не ме обича! — Тя горчиво заплака.

— Бедно дете! Бедно дете! — произнесе Питър, като я милваше. — От този момент имам още една сметка за уреждане с Морела и ще го накарам да ми заплати за всичко.

— Ще го направите ли? — бързо попита Инес. — О, ако е така, аз съм готова да умра за вас! Живея само за да му отмъстя и първото ми отмъщение ще бъде да му отнема дамата, която той отвлече от вас и в която се влюби страстно. Тя е първата жена, която му се противи. А той се мисли за неотразим.

— Имате ли някакъв план? — попита Питър.

— Засега не. Много е трудно. Рискувам живота си. Ако маркизът разбере, че съм го предала, ще ме убие, без да се замисли. Тук, в Гранада, това не е престъпление. И никой няма да му задава никакви въпроси. Особено ако жертвата е жена от дома на самия убиец. Вече ви казах, че ако бях отказала да изпълня всичко това, просто щяха да се отърват от мен по някакъв начин, а на мое място щяха да изпратят някоя друга. Не, все още нямам никакъв план, но вие трябва да знаете, че сеньор Кастел поддържа връзка с дъщеря си чрез мен. Ще ги видя и двамата и ще измислим някакъв план. Не ми благодарете. Морела ми плаща за услугите и аз с радост приемам тези пари, защото се надявам, че ще успея да се измъкна от този ад. Тогава парите ще ми бъдат нужни, за да живея. И все пак за нищо на света не бих рискувала така, както сега, въпреки че животът не означава нищо за мен. Сеньор, не искам да ви лъжа. Доня Маргарита ще научи за нашата разходка, но аз ви обещавам да й обясня всичко.

— Моля ви, направете го — каза сериозно Питър.

— Да, ще го направя. Ще ви помагам. И на нея, и на баща й. И ако престана да го правя, знайте, че или съм умряла, или съм в затвора. В такъв случай ще трябва сами да се погрижите за себе си. Само едно мога да ви кажа — с любимата ви не се е случило нищо лошо. Морела я обича силно. Той иска да я направи своя, жена. А може би е дал клетва. Аз зная, че той се е заклел да не ви убива. Той лесно можеше да го направи, докато бяхте болен и се намирахте в негова власт. Веднъж, докато все още бяхте в безсъзнание, той дойде и остана надвесен над вас с кинжал в ръката. Тогава ми разказа всичко, а аз го попитах: „Защо не го убиеш?“ Знаех, че като му задам този въпрос, ще спася живота ви. Той ми отговори: „Защото не искам да се оженя за девойка, а ръцете ми да бъдат изцапани с кръвта на нейния любим. Мога да го убия само в честен двубой. Заклех се в това още в Лондон. Обещах на Бога и на моите светии, че ще извоювам обичта й честно и ако наруша тази клетва, Бог ще ме накаже тук и на небето. Изпълнявай заповедите ми, Инес. Грижи се добре за него. Нека да не е моя вината, ако умре.“ Не, той няма да ви убие и няма да причини зло на Маргарита. Няма да посмее да го направи, приятелю Педро.

— Нищо ли не можете да измислите сега? — попита Питър.

— Нищо. Засега нищо. Стените са високи. Стражата ги охранява денем и нощем, а зад тях е големият град, в който Морела има огромна власт и където нито един християнин не може да се скрие. Но маркизът иска да се ожени за Маргарита. Освен това има една красива и глупава жена — слугинята й, — която е влюбена в маркиза. Тя ми разказа всичко това на най-лошия испански език, който някога съм чувала. Но това е много дълга история. Съществува още и отец Енрике, по чиято заповед вие едва не загинахте в хана. Най-много от всичко на света той обича парите… О, сякаш вече нещо ми идва в главата! Но ние нямаме повече време за разговори, а аз трябва да обмисля всичко. Педро, пригответе се да ме целувате. Трябва да продължим този театър, а честно казано, вие сте твърде лош актьор. Дайте ми ръката си. Там за нас е приготвена пейка. Усмихвайте се и се постарайте да изглеждате влюбен. Изкуството ми няма да стигне и за двама ни. Да вървим, да вървим…

Те излязоха от гъстата сянка на дърветата, минаха покрай мраморните басейни и се озоваха пред пейката. По нея бяха разхвърляни възглавници, а между тях лежеше една лютия.

— Седнете в краката ми — предложи Инес, сядайки на пейката. — Умеете ли да пеете?

— Като петел — отвърна Питър.

— Тогава аз ще пея вместо вас. Така ще е по-добре, отколкото да се преструваме на влюбени.

И тя запя с прелестния си глас любовна мавританска песен, като си акомпанираше.

Измъчен и развълнуван, Питър се стараеше да изпълнява ролята си колкото може по-добре. Постепенно се свечери.

Накрая стана толкова тъмно, че другият край на градината не се виждаше. Инес спря да пее и стана с въздишка.

— Пиесата свърши и завесата е спусната — каза тя. — А вие трябва да си вървите. Тука е влажно. Сеньор Педро, трябва да ви призная, че сте много лош актьор, но да се надяваме, че публиката е била снизходителна и е приела всичко за действително.

— Аз не видях публика — отвърна Питър.

— Но те ни видяха и аз съм уверена, че скоро сам ще се убедите в това. А сега да вървим в стаята, защото трябва да ви напусна. Искате ли да предадете нещо на сеньор Кастел?

— Нищо, освен обичта си и уважението си. Кажете му, че благодарение на вас здравословното ми състояние бързо се подобрява и ако той измисли някакъв план, за да измъкна всички ни от ръцете на Морела и от този град, ще благославям и двама ви.

— Добре, няма да забравя това. А сега мълчете. Утре пак ще се разхождаме. Не се плашете! Повече няма да се преструваме на влюбени.

* * *

Маргарита седеше до отворения прозорец на една разкошна стая в двореца на Морела. Беше облечена в красива испанска рокля с висока яка, украсена с голям бисер. Трябваше да се облича по вкуса на нейния похитител. Дългите й коси, прибрани с диадема, богато украсена със скъпоценни камъни, падаха по раменете й. Ръцете й лежаха отпуснати в скута. От прозореца на своя затвор Маргарита гледаше разположения отсреща мрачен и величествен дворец Аламбра и хилядите светлинки на Гранада, блещукащи в низината. До нея, под висящата сребърна лампа, седеше Бети. Тя също носеше разкошни дрехи.

— Какво има, братовчедке? — поинтересува се Бети, като я гледаше тревожно. — В края на краищата ти би трябвало да си по-щастлива отпреди. Сега знаеш, че Питър е жив и е почти оздравял и се намира в същия дворец. Баща ти е жив и здрав, укрива се при приятели и мисли за нашето спасение. Защо си толкова тъжна? Според мен би трябвало да си по-весела.

— Нима не знаеш, Бети? Е, добре тогава, ще ти разкажа. Предадоха ме. Питър Брум, човекът, когото смятах за свой съпруг, ме излъга.

— Мастър Питър ви е излъгал? — възкликна Бети. — Това не е възможно! Аз го познавам добре. Той не би могъл да направи това. Та той дори не поглежда другите жени, ако това имаш предвид.

— Как можеш да говориш така? Изслушай ме и реши сама. Спомняш ли си вечерта, в която маркизът ни заведе да ни покаже чудесата на двореца? Мислех си, че ще мога да намеря някакъв начин да избягаме.

— Разбира се, че си спомням. Не ни се случва много често да излизаме от тази клетка, за да не го забележа.

— Е, значи си спомняш градината, оградена с висока стена, в която се разхождахме. Маркизът, онзи ненавистен отец Енрике и аз се изкачихме на кулата, за да огледаме околността от покрива й. Мислех, че ти идваш с нас.

— Слугините не ме пуснаха. Щом вие минахте, те затвориха вратата и ми казаха, че трябва да ви изчакам да се върнете. Бях готова да хвана за косите едната от тях, защото се страхувах да те оставя сама с двамата мъже, но тя извади нож и аз бях принудена да отстъпя.

— Трябва да бъдеш по-предпазлива, Бети. В противен случай някой от тези езичници ще те убие.

— Само не те — възрази Бети. — Те се страхуват от мен. Вече изтъркалях една от тях надолу с главата по стълбата, когато я заварих да подслушва на вратата. Тя се оплака на маркиза, а той само се изсмя и сега тя лежи в леглото с превръзка на носа. Продължавай.

— Ние се изкачихме на кулата — продължи Маргарита — и започнахме да разглеждаме планината и равнината, през която минахме, за да дойдем в Гранада. Изведнъж свещеникът, който беше отишъл на северната страна, където няма прозорци, с дяволска усмивка на лицето се върна и прошепна нещо на ухото на маркиза. Той се обърна към мен и каза: „Отец Енрике ми съобщи за едно твърде интересно зрелище, което можем да видим. Елате да погледаме, сеньора.“ Аз тръгнах, защото исках да науча колкото може повече подробности за това здание. Те ме отведоха до една малка ниша, изсечена в дебелата стена. Там имаше цепнатини, приличащи на амбразура за стрелба с лък, широки от вътрешната страна, но много тесни от външната. Навярно за да не се забелязват от долу. Те са скрити между камъните на стената.

„Тук — каза маркизът — са седели в миналото кралете на Гранада, а те винаги са били ревниви, и са наблюдавали жените си. Казват, че един от тях веднъж видял своята наложница заедно с астролога си и удавил и двамата в мраморния басейн в дъното на градината. Вижте двойката пред нас, която дори не подозира, че сме свидетели на ласките им.“

Аз с неохота погледнах надолу, само за да си уплътня времето, и видях един висок мъж, който вървеше, прегърнал една жена. Исках да се извърна, защото не ми беше удобно да ги гледам, но в този момент жената вдигна лице, за да целуне своя спътник и аз познах красивата Инес. Тя понякога ни е посещавала, вероятно за да ни шпионира. В този момент мъжът, отвръщайки на целувката, виновно се огледа и аз го познах.

— Кой беше? — възкликна Бети.

Разказът за двамата влюбени я заинтригува.

— Питър Брум — отвърна спокойно Маргарита, но в гласа й се долавяше отчаяние. — Питър Брум. Беше много блед след прекараната болест, но беше той.

— Боже, спаси ни! Не мислех, че е способен на това! — извика учудената Бети.

— Маркизът и свещеникът не ми позволиха да си тръгна — продължи Маргарита — и ме принудиха да гледам. Питър и Инес постояха малко под дърветата около басейна и аз не ги виждах. После отново се появиха и седнаха на мраморната скамейка. Жената започна да пее, а той я прегръщаше. Това продължи до тъмно. Ние си тръгнахме и ги оставихме там. Е — добави тя, хлипайки, — какво ще кажеш?

— Ще кажа, че това не е бил господарят Питър — отговори Бети. — Той не обича непознати дами и потайни градини.

— Той беше и никой друг, Бети.

— В такъв случай не е бил на себе си. Може би е бил пиян или омагьосан. Това не е бил онзи Питър, когото познаваме.

— Може би тази лоша жена го е омагьосала? Но това не го оправдава.

Бети се замисли. Тя нямаше основания да се съмнява в това, което й разказа Маргарита, но сякаш не осъждаше кой знае колко това престъпление.

— Какво пък — каза тя, — мъжете, доколкото ги познавам, са си мъже. Питър дълго не е виждал никой друг, освен тази кокетка, а тя е доста хубава. Освен това едва ли е било честно да ги шпионирате по такъв начин. Ако Питър беше мой любим, нямаше да обърна особено голямо внимание на това престъпление.

— Нищо няма да му кажа нито за това, нито за каквото и да било друго подобно нещо — заяви твърдо Маргарита. — Между мен и Питър всичко е свършено.

За миг Бети се замисли и после каза:

— Струва ми се, че започвам да се досещам каква е цялата работа. Та нали те ти казаха, че Питър е мъртъв. След това узнахме, че е жив, но все още болен, и се намира в двореца. Лъжата беше открита. Сега искат да ти покажат, че той ти е изневерил. Не допускаш ли, че всичко това е било един добре измислен спектакъл, който онази жена е разиграла с определена цел?

— За сцената от този спектакъл бяха нужни двама, Бети. Ако беше видяла само…

— Ако аз бях видяла, щях да разбера дали е спектакъл, или е истинска любов, но ти си твърде наивна, за да проумееш тези неща. А за какво приказваха маркизът и свещеникът през това време?

— Почти нищо. Само си разменяха усмивки и когато се стъмни и вече не се виждаше нищо, ме попитаха дали не искам вече да се връщам. Мен, която през цялото време държаха насила и ме накараха да стана свидетел на собствения си позор!

— Те са те държали насила там, нали така? И те заведоха там точно навреме, а мен не пуснаха на кулата. Ако има поне капка справедливост в сърцето ти, първо трябва да изслушаш самия Питър, а след това да решаваш.

— Вече реших — отвърна студено Маргарита. — И изобщо, мисля си, че е по-добре да умра!…

Маргарита стана от креслото и се приближи до прозореца. Кулата се извисяваше на гребена на един хълм и под нея, на около двеста фута, се белееше тясната лента на пътя. На Маргарита леко й се зави свят.

— Няма да е трудно, нали? — каза тя с пресилен смях. — Нужно е само малко повече да се наведа от прозореца, а после само едно движение и — тъмнина… или светлина… завинаги… Кое от двете?

— Мисля, че светлина — отвърна твърдо Бети, обръщайки се с гръб към прозореца. — Светлината на адския огън, и то твърде силна, защото това ще бъде чисто самоубийство. А освен това, представяш ли си как ще изглеждаш долу на пътя? Братовчедке, не ставай глупава. Ако имаш право, не си тази, която трябва да се хвърля от прозореца. А ако грешиш — още повече. Само ще влошиш нещата. Винаги можеш да умреш. И все пак, ако бях на твое място, щях да се опитам да поговоря с мастър Питър, дори само за да му кажа какво мисля за него.

— Може би — въздъхна Маргарита и отново седна. — Но аз страдам! Ти дори не можеш да си представиш колко много страдам!

— Защо да не мога? — възмути се Бети. — Ти си мислиш, че си единствената жена на света, която е имала глупостта да се влюби? Нима мислиш, че аз не мога да се влюбя като теб? Ти се усмихваш. Явно си мислиш, че бедната Бети не е способна да изпита същите силни чувствата като богатата си братовчедка! И все пак това е самата истина. Аз съм влюбена! Зная, че той е негодник, и все пак обичам маркиза така, както ти го ненавиждаш, така, както ти обичаш Питър, и нищо не мога да направя. Това е съдбата ми. Но аз нямам намерение да се хвърлям от прозореца. По-скоро ще изхвърля него самия и по този начин ще се разплатим за всичко. И се заклевам, че ще го направя, дори да ми струва най-скъпото, което имам — живота ми.

Бети се изправи гордо. По красивото й лице, излъчващо решителност, се появи такова изражение, че ако маркизът я видеше в този момент, щеше да съжали, че е избрал точно тази жена за свое оръдие.

Маргарита гледаше изумено Бети. В този миг се чу шум от стъпки. Тя вдигна очи и видя пред себе си една прекрасна испанка или мавританка — не можа да определи точно. Това беше Инес — жената, която бе видяла заедно с Питър в градината.

— Как попаднахте тук? — попита хладно Маргарита.

— Минах през вратата, сеньора. Не е много разумно от страна на онези, които са, решили да си говорят тайно на такова скрито място, каквото е това, да не заключват вратата — отвърна Инес и се поклони.

— Тя все още не е заключена — каза Маргарита, показвайки вратата.

— Не, сеньора, грешите. В ръката си държа ключ. Моля ви, не заповядвайте на компаньонката си да ме изхвърли. Тя е твърде силна и ще го направи, а аз имам да ви кажа нещо. Ако сте разумна, ще ме изслушате.

Маргарита размисли и прошепна:

— Казвайте, но бъдете кратка.