Хенри Райдър Хагард
Прекрасната Маргарита (2)

Глава II
Джон Кастел

Когато кралят се отдалечи, Питър се обърна към хората около него и им благодари. После каза на Маргарита:

— Да вървим, братовчедке. Представлението свърши и желанието ви да видите краля беше изпълнено. А сега, колкото по-скоро се приберем у дома, толкова по-спокоен ще бъда.

— Разбира се — каза Маргарита. — Видях много повече от това, което желаех. Но преди да си тръгнем, трябва да благодарим на испанския благородник…

— … д’Агилар, лейди. Достатъчно е само името ми — отвърна любезно испанецът и се поклони ниско, без да сваля очи от прекрасното лице на Маргарита.

— Сеньор д’Агилар, благодаря ви от мое име и от името на моя братовчед, чийто живот, надявам се, спасихте. Така ли е, Питър? Баща ми също ще ви бъде благодарен.

— Да — малко намръщено отговори Питър. — Много съм му благодарен. Колкото до моя живот, разчитам повече на собствените си ръце и на приятелите си. Лека нощ, сър.

— Страхувам се, сеньор — усмихнато отвърна д’Агилар, — че все още не можем да се разделим. Вие забравихте, че гарантирах за вас, и затова съм длъжен да ви придружа до дома ви, за да видя къде живеете. Освен това така ще бъде по-безопасно, тъй като моите съотечественици са отмъстителни и има опасност да ви нападнат, ако не съм с вас.

Маргарита побърза да се намеси, защото забеляза по изражението на Питър, че е решително против испанеца да ги придружи.

— Разбира се, това е най-разумното разрешение на нещата. Баща ми също би постъпил така. Сеньор, аз ще ви показвам пътя.

Маргарита прие ръката на д’Агилар, която той й предложи с галантен жест, и бързо тръгна напред. Питър вървеше до Бети.

Къщата, в която живееше Джон Кастел, се намираше на главната улица на Холбърн. Тя не беше построена по определен план. Зад нея имаше градина, обградена с висок зид. За фасада служеха един магазин, един склад и една кантора. Джон Кастел беше много богат търговец. Той имаше разрешение от краля да се занимава с внос на стоки от Испания. Неговите кораби докарваха оттам прекрасна испанска вълна, която се обработваше в Англия, кадифе, коприна и вино от Гранада, а също така и превъзходно инкрустирано оръжие от стомана от Толедо. Понякога правеше сделки със сребро и мед, които се добиваха в планинските рудници, защото Кастел беше не само търговец, но и в известна степен банкер — нещо характерно за онези времена.

Никой не знаеше колко е голямо богатството му. Хората приказваха, че под магазина има мазета, пълни със скъпи стоки. С дебелите каменни стени и железните си врати, през които не можеше да проникне нито един крадец, домът приличаше на затвор. Тази голяма къща, която по времето на Плантагентите^[1] е била укрепено имение, имаше много тайни помещения, за които знаеше само собственикът. Дори дъщеря му и Питър никога не бяха влизали в тях. В къщата имаше много слуги — здрави младежи, които носеха под наметалата си ножове и дори мечове и се грижеха за спокойствието на господарите си. Вътрешните стаи, обитавани от Кастел, Маргарита и Питър, бяха просторни и удобни. В тях бяха поставени дъбови ламперии в съответствие с модата от времето на Тюдорите и имаше прозорци с изглед към градината.

Когато Литър и Бети стигнаха до входа, забелязаха, че Маргарита и д’Агилар, които вървяха доста по-бързо от тях, вече са влезли вътре. Вратата бе затворена. Слугата отвори, след като Питър почука доста силно. Той мина през антрето и влезе в салона, откъдето се чуваха гласове. Салонът беше красив и просторен, осветен от висящи лампи, пълни със зехтин. В голямата камина гореше огън. Дъбовата маса пред огнището беше наредена за вечеря. Маргарита бе свалила наметалото си и се топлеше край огъня, а сеньор д’Агилар се бе разположил удобно в едно голямо кресло. Той изглеждаше така, сякаш всеки ден гостуваше в този дом. Държеше шапката си в ръце и удобно облегнат на стола, наблюдаваше Маргарита.

Пред него стоеше Джон Кастел — едър мъж на около петдесет-шестдесет години с интелигентно лице, на което изпъкваха черни очи с остър поглед и черна брада. Неговото домашно облекло се състоеше от пищна дълга дреха, гарнирана със скъпа кожа и украсена със златна верижка, чиято закопчалка беше от скъпоценен камък. Когато Кастел се намираше в магазина или в кантората, той се обличаше много по-скромно от останалите лондонски търговци, но дълбоко в душата си обичаше разкоша и вечерно време, когато никой не го виждаше, си доставяше това удоволствие.

Щом видя лицето на Кастел, Питър разбра, че е развълнуван. Като чу шума от стъпките на Питър, Кастел се обърна и веднага заговори със свойствения за него решителен и твърд глас:

— Какво научавам, Питър? Ти си убил човек пред вратите на двореца? Кавга! Бунт, който за малко да се превърне в кръвопролитие между англичаните, начело с теб, и охраната на негово преосвещенство де Айала? Кралят те е арестувал, а този сеньор е поръчителствал за теб? Вярно ли е всичко това?

— Да — отвърна спокойно Питър.

— В такъв случай аз съм загубен! Всички сме загубени! О, да бъде проклет денят, в който пуснах в къщата си човек с такава кръвожадна професия като твоята! Какво ще ми кажеш сега?

— Че искам да вечерям — отговори Питър. — Нека тези, които са започнали да ти разказват историята, ти я изложат до края. Явно, че са по-словоохотливи от мен! — И той сърдито погледна Маргарита, която се смееше открито, и д’Агилар, който също се усмихваше.

— Татко — намеси се Маргарита, — не се сърди на Питър. Той е виновен само за това, че има твърде тежка ръка. За всичко съм виновна аз, защото исках да остана, за да видя краля. Питър и Бети бяха против. А след това онзи грубиян — и очите й се насълзиха от гняв и обида — ме хвана. Питър го блъсна на земята. Когато той се нахвърли върху него с меча си, Питър го уби с тоягата, а после се случи всичко останало.

— Великолепно се справихте — каза д’Агилар на Питър с мек глас, в който се долавяше чужд акцент. — Наблюдавах всичко и бях убеден, че шотландецът ще ви убие. Видях как парирахте удара му, но още не мога да проумея как успяхте да го ударите, преди да ви е нападнал отново. О, това…

— Е, добре — прекъсна го Кастел. — Нека първо да вечеряме, а после ще поговорим. Сеньор д’Агилар, надявам се, че ще ми окажете честта да споделите скромната ни вечеря? Зная, че след кралския пир ще ви е трудно да седнете на масата на един обикновен търговец, но…

— Напротив, вие ми оказвате чест — отговори д’Агилар. — А колкото до кралския пир, заради постите негово величество беше много сдържан. Почти нищо не съм ял и също като сеньор Питър съм доста гладен.

Кастел позвъни с едно сребърно звънче и слугите донесоха обилна и вкусна вечеря. Докато подреждаха блюдата, търговецът се приближи до вградения в стената бюфет и извади от него две бутилки. Внимателно свали запушалките им и обяви, че иска да почерпи госта си с вино от неговата родина. После каза молитва на латински и се прекръсти. Д’Агилар последва примера му и не пропусна да отбележи, че е радостен от факта, че е попаднал в дома на такъв добър християнин.

— А вие какво си мислехте? — попита Кастел, като го погледна проницателно.

— Нищо не съм си мислел, сеньор — отговори д’Агилар. — Уви, не всички са християни. В Испания например има много маври и… евреи.

— Зная — каза Кастел. — Търгувам и с едните, и с другите.

— В такъв случай сигурно сте били в Испания?

— Не. Аз съм английски търговец. Опитайте това вино, сеньор, от Гранада е. Само този факт е достатъчен, за да сме сигурни, че е хубаво.

Д’Агилар отпи малко, а след това изпи цялата чаша.

— Виното наистина е превъзходно — каза той. — Нямам такова дори и у дома в избите си.

— Значи живеете в Гранада, сеньор д’Агилар? — попита Кастел.

— Понякога, когато не пътешествам. Там имам къща, която наследих от майка си. Тя обичаше този град и купи от маврите един стар дворец. А вие, сеньора, не изпитвате ли желание да посетите Гранада? — обърна се той към Маргарита. Може би искаше да смени темата на разговора. — Там се намира един великолепен дворец, който се нарича Аламбра.^[2] Той се вижда от прозорците на моя дом.

— Едва ли дъщеря ми ще го види някога — промълви Кастел. — Не мисля, че ще посети Испания.

— Никой не знае съдбата си. Само Бог и неговите светии. — Д’Агилар отново се прекръсти и се залови да описва Гранада.

Испанецът беше превъзходен разказвач. Имаше приятен глас и Маргарита го слушаше с интерес, без да се докосва до храната, а Питър и баща й ги наблюдаваха. Когато вечерята приключи, слугите вдигнаха всичко от масата и се оттеглиха. Тогава Кастел се обърна към Питър:

— Е, а сега ми разкажи твоята история.

Питър му разказа всичко с няколко думи, без да пропусне нищо съществено.

— Не те обвинявам — каза му търговецът — и разбирам, че не си могъл да постъпиш по друг начин. Обвинявам Маргарита, защото й разреших да се разходи с теб и с Бети само до реката и й заповядах да се пази от тълпата.

— Да, татко, вината е моя и аз те моля да ми простиш! — каза Маргарита с такова покорство в гласа, че Кастел не намери сили у себе си да й се кара повече.

— Трябва да искаш прошка от Питър — измърмори той. — Мисля си, че заради тази история ще го вкарат в затвора, а освен това ще го съдят за убийство. Не забравяй, че е убил един от хората на де Айала, а кралят няма да иска да разваля отношенията си с него. А де Айала очевидно е много сърдит.

Тези думи изплашиха Маргарита.

Сърцето й се сви при мисълта, че Питър може да пострада. Тя пребледня и очите й отново се напълниха със сълзи.

— О, не говори така! — възкликна тя. — Питър, трябва незабавно да се скриеш!

— В никакъв случай — отговори твърдо Питър. — Дадох дума на краля, а този господин гарантира за мен.

— Какво да правим? — продължи Маргарита. След това се обърна към д’Агилар и като кършеше ръце, му каза, гледайки го с надежда в очите: — Сеньор, вие сте толкова могъщ и познавате много влиятелни хора. Помогнете ни!

— Тук съм точно за това. Въпреки че според мен човекът, който може да повика половината Лондон на помощ, не се нуждае, от моята подкрепа. А Питър направи точно това. Слушайте ме внимателно. В двореца на Испания има двама посланици: де Айала и доктор де Пуебло — приятел на краля. Колкото и да е странно, де Пуебло не обича де Айала, но затова пък обича парите, които вероятно могат да бъдат набавени. И така, ако обвинението бъде предявено не от свещеника де Айала, а от де Пуебло, който познава законите, то… нали ме разбирате, сеньор Кастел?

— Разбирам — отговори търговецът. — Но как мога да подкупя де Пуебло? Ако му предложа пари, той ще поиска още.

— Разбирам, че познавате негова светлост — отбеляза д’Агилар. — Прав сте. Не е необходимо да предлагате пари. Подаръкът трябва да бъде направен след помилването. Не по-рано. О, де Пуебло знае, че думата на Джон Кастел се цени и в Лондон така, както се цени сред евреите в Гранада и търговците в Севиля. И в двата града съм слушал за богатствата на търговеца Кастел.

При тези думи очите на Кастел заблестяха, но той каза само:

— Може би. Но как мога да се добера до посланика, сеньор?

— Ако ми разрешите, с това ще се заема аз. А сега ми кажете, каква е според вас необходимата сума, за да измъкнем вашия приятел от неприятностите? Петдесет жълтици?

— Струва ми се прекалено много — възрази Кастел. — Убитият мерзавец не струва дори десет жълтици. Освен това шотландецът е нападнал пръв и в такъв случай не е необходимо да се плаща.

— Сеньор, във вас заговори търговецът. Вие сте опасен човек, ако мислите, че светът трябва да се управлява от справедливостта, а не от кралете. Мерзавецът не струва и пукнат грош, но думата на де Пуебло, която тежи пред краля, струва скъпо.

— Добре, така да бъде: петдесет жълтици — каза Кастел. — Предварително ви благодаря за посредничеството. Сега ли ще вземете парите?

— В никакъв случай. Парите ще взема, когато донеса решението за помилването. Сеньор, ще ви известя как се развиват нещата. Довиждане, прекрасна сеньора. Нека Светиите се застъпят за умрелия мошеник, благодарение на когото се запознах с вас, и да благословят ума на баща ви и силната ръка на братовчед ви. До скоро виждане.

Д’Агилар се отдалечи с поклон, съпроводен от един слуга.

— Томас — каза Кастел, когато слугата се върна. — Ти умееш да пазиш тайна. Сложи си шапка и наметало и проследи този испанец. Разбери къде живее и узнай за него всичко, което можеш. Побързай!

Слугата се поклони и изчезна. Кастел почака, докато чу шумът от затварянето на вратата. Тогава се обърна към Питър и Маргарита и каза:

— Не ми харесва тази работа. Чувствам, че ще ни донесе нещастие. И испанецът не ми харесва.

— Изглежда благороден джентълмен от знатен произход — забеляза Маргарита.

— Да, благороден, твърде благороден. И с добър произход, твърде добър, ако не греша. Толкова благороден и с толкова добър произход… — Кастел се замисли и добави: — Дъще, със своеволието си ти раздвижи страшни сили. Върви в леглото си и се моли на Бога тези сили да не се стоварят върху нас и да не ни погубят.

Маргарита се оттегли изплашена и малко възмутена. Тя не разбираше какво толкова лошо е направила и защо баща й няма доверие на красивия испанец.

Когато Маргарита излезе, Питър, който до този момент не беше казал почти нищо, попита направо:

— От какво се страхувате, сър?

— От много неща, Питър. Първо: от това, че благодарение на тази история от мен ще измъкнат много пари. Всички знаят, че съм богат. А да измъкнеш пари от богат човек не е кой знае какъв грях. И второ: ако се възпротивя, това може да предизвика въпроси.

— Какви въпроси?

— Питър, чувал ли си някога за новите християни, които испанците наричат марани?

Питър кимна с глава.

— В такъв случай знаеш, че това са покръстени евреи. Разказвам ти всичко това, защото зная, че умееш да пазиш тайна. Баща ми беше маран^[3]. Не е важно как се е казвал. По-добре е името му да бъде забравено. Той е избягал от Испания в Англия по причини, който са засягали само него, и е взел името на страната, от която е дошъл — Кастилия. И тъй като законът не разрешава на евреите да живеят в Англия, той е приел християнската вяра. Не търси причините за всичко това. Те са погребани заедно с него. Баща ми е кръстил в християнската вяра и мен, своя единствен син. Тогава съм бил на десет години. Той не се е интересувал в какво ще се кълна — в Авраам или в дева Мария. И досега пазя в едно стоманено ковчеже документа за моето кръщаване. И така, баща ми, който е бил умен човек, е изпълнил дълга си. Когато преди двадесет и пет години умря, той ми остави доста голямо състояние. През същата година аз се ожених за англичанка, братовчедка на майка ти. Обичах я, бях щастлив с нея и й дадох всичко, за което можеше само да мечтае. Но след раждането на Маргарита, преди двадесет и три години тя се разболя тежко и неизлечимо. След осем години умря. Ти я помниш. Беше вече юноша, когато те доведе тук, и аз й обещах, че ще ти помагам, защото освен баща ти, сър Питър, от вашия древен род не бе останал никой друг. Въпреки съветите ми сър Питър заложи всичко, което имаше, на този узурпатор и мошеник Ричард, който му бе обещал да го облагодетелства, а в същото време му отне всичките пари. Баща ти бе убит при Босуърт и те остави без земя, без пари и в немилост. Тогава ти предложих покрива си. Ти свали доспехите си и се облече като търговец, за да станеш мой съдружник в търговията, макар че делът ти от печалбите беше нищожен. Сега отново смени тоягата със стомана. — Кастел погледна към меча на шотландеца, който лежеше върху една малка масичка. — А Маргарита предизвика онези страшни сили, за които споменах.

— Какво имате предвид, сър?

— Този испанец, когото тя доведе в къщата и намира за толкова приятен.

— Знаете ли нещо за него?

— Почакай малко, ще ти разкажа.

Джон Кастел взе лампата и излезе. След малко се върна с едно шифровано писмо и разшифрования му текст, написан с неговия почерк.

— Това писмо е от моя партньор и роднина Хуан Берналдес, който живее в Севиля, където се намира дворът на Фернандо и Исабел. Покрай другите неща той ми пише:

„Предупреждавам всички братя в Англия да бъдат предпазливи. Узнах, че някакъв много могъщ и високопоставен човек, чието име не мога да спомена дори в шифровано писмо, е изпратен, или в най-скоро време ще бъде изпратен, от Гранада в Англия. Макар че е известен като любител на удоволствията и разпътен човек, той ще отиде в Англия в качеството си на пратеник, с цел да следи мараните и сключи таен договор с краля. Трябва да бъде съставен списък на богатите покръстени евреи, имената на които са добре известни тук. Списъкът е необходим, за да може, когато настъпи моментът за избиването на всички евреи и марани, те да бъдат заловени и изпратени в Испания и изправени пред Инквизицията. Той трябва да се споразумее за това нито един евреин или маран да не получи убежище в Англия. Използвай тази информация и предупреди всички заинтересовани.“

— Вие мислите, че този човек е Д’Агилар? — попита Питър, докато Кастел сгъваше писмото и го прибираше в джоба на дрехата си.

— Мисля, че е той. Вече чух, че лисицата е излязла на лов и трябва да пазим кокошарника си. Не забеляза ли как се кръстеше като свещеник и говореше, че се радва, че е попаднал сред добри християни. Сега са великите пости, а на масата ни за нещастие имаше месо, въпреки че никой не го докосна. Ти знаеш — добави нервно Кастел, — че аз не спазвам много строго църковните обичаи. Испанецът забеляза това и едва се докосна до рибата, въпреки че изпи доста от сладкото вино. Убеден съм, че съобщението за месото на трапезата ни ще замине за Испания с първия куриер.

— Дори и да е така, не виждам нищо тревожно. Живеем в Англия и англичаните не спазват испанските обичаи и закони. Според мен сеньор д’Агилар се убеди в това днес пред двореца. Тук, у дома, трябва да се боим от последствията на тази разправия. И докато ние сме в безопасност в Англия, няма защо да се страхуваме от Испания.

— Не съм страхливец, но мисля, че опасността е много по-сериозна. Ръцете на папата са дълги, но ръцете на хитрия Фернандо са още по-дълги. И двамата искат да бръкнат в кесиите на еретиците.

— Но ние не сме еретици.

— Да, навярно не сме еретици, но сме богати, а бащата на един от нас е бил евреин. Освен това в този дом има още нещо, което може да пожелае дори най-преданият слуга на Църквата. — И Джон Кастел погледна към вратата, през която преди малко бе излязла Маргарита.

Питър го разбра и силните му ръце се свиха в юмруци, а сивите му очи заблестяха гневно.

— Отивам да си легна — каза той. — Искам да размисля.

— Не — отвърна Кастел. — Напълни си чашата и седни. Искам да ти кажа нещо, защото никой не знае какво може да се случи утре.