Хенри Райдър Хагард
Прекрасната Маргарита (24)

Глава XXIV
Соколът напада

Настъпи денят на сватбата. Питър излезе от затвора и спря пред вратите на двореца. Така му беше заповядано. Той носеше бели доспехи, подарени му от кралицата в знак на добрите й пожелания за предстоящия двубой. На врата му висеше на лента орденът Сан Яго, върху щита му беше изобразен спускащ се от висините сокол. Това беше неговият герб. Този герб беше изобразен и върху бялото наметало. Зад него яздеше един благородник, който държеше в ръцете си шлема му, украсен с пера, и копието му. Съпровождаше ги ескорт на кралската стража.

Вратите на двореца се отвориха и оттам излезе Маргарита, която яздеше великолепен кон, облечена цялата в бяло. Воалът й беше повдигнат и лицето й се виждаше. Съпровождаше я свита от дами, всичките на бели коне, а до нея, засенчвайки я с пищността на облеклото си, яздеше Бети, придружена от свитата си.

Маргарита изглеждаше малко бледа и притеснена. В това нямаше нищо чудно, защото тя знаеше, че само след няколко часа нейният съпруг ще бъде подложен на страшно изпитание, а на следващия ден баща й щеше да умре в страшни мъки на кладата.

Годениците се срещнаха и се поздравиха. Затръбиха сребърни фанфари и процесията тръгна по тесните улици на Севиля. Питър и Маргарита не си казаха нищо. Сърцата им бяха преизпълнени с болка. През тези дни те вече бяха успели да си кажат всичко и сега очакваха края на всички събития. Но Бети, която много хора от тълпата бъркаха с младоженката, защото имаше много по-щастлив вид, не можеше да мълчи. Тя упрекна Маргарита за това, че не се радва.

— О, Бети, Бети — отвърна тя. — Как мога да бъда весела, когато сърцето ми е сковано от мисълта за утрешния ден!

— Да върви по дяволите утрешният ден! — възкликна Бети. — Стига ми и днешният, но аз не падам духом. Никога в живота си няма да се движим така, както сега. Всички гледат само нас, а жените ни завиждат за благоволението на кралицата.

— Мисля си, че те гледат теб и завиждат на теб — каза Маргарита, като погледна сияещата жена, която яздеше до нея.

Тя разбираше, че тълпата се възхищава от красотата на Бети, която я засенчваше така, както блестящата роза засенчва скромната лилия.

— Може би — усмихна се Бети. — Но това е така, защото гледам с по-голяма лекота на нещата и се усмихвам дори тогава, когато сърцето ми се облива в кръв. В края на краищата положението ти е много по-стабилно от моето. Твоят мъж трябва да се бие на живот и смърт. И моят мъж също трябва да се сражава. А между нас казано, аз съм уверена в победата на Питър. Той е много упорит боец и много смел — много смел и упорит за всеки испанец, независимо кой…

— Да, така е — усмихна се леко Маргарита. — Питър е твой защитник и ако изгуби, върху теб ще остане да тегне печатът на слугиня и неизвестният ти произход.

— Бях слугиня — отвърна замислено Бети — но колкото до произхода ми, винаги може да се провери. Така че не се вълнувам особено много за това. Безпокои ме друго. Какво ще стане, ако защитникът на честта ми убие моя мъж?

— Ти не искаш той да бъде убит? — Маргарита я изгледа невярващо.

— Мисля, че не — отвърна Бети и гласът й леко потрепери. Тя извърна за миг очи. — Зная, че той е мерзавец, но ти разбираш добре, че винаги съм го обичала така, както ти го ненавиждаш. Не мога да направя нищо със себе си. Бих искала да се дуелира с някой друг, чийто удар не е толкова силен. Освен това, ако той умре, наследниците му ще започнат да ме съдят.

— Във всеки случай не твоят баща ще гори утре на кладата — каза Маргарита, за да смени темата, която не беше от най-приятните.

— Не, братовчедке. Ако баща ми си е получил заслуженото, без съмнение той все още гори в чистилището. Но баща ти не го грозя такава опасност. Тогава защо се измъчваш?

— Защо говориш така? — учуди се Маргарита.

— Не зная, но съм убедена, че Питър ще направи нещо, за да го измъкне от бедата. Питър е стълб, на който може да се облегнеш, въпреки че е много безизразен и мълчалив, но това в края на краищата са свойствата на стълба… Виж катедралата. Не е ли красива? Погледни огромната тълпа, която чака пред вратата. Сега трябва да се усмихваш, братовчедке. Кланяй се и се усмихвай като мен.

Пристигнаха. Питър слезе от коня си и помогна на Маргарита. Процесията се отправи към катедралата, следвани от църковни служители с жезли в ръце.

Маргарита влезе в катедралата за първи и последен път, но споменът за нея остана в паметта й. Прохлада и полумрак след ослепителната слънчева светлина; седем огромни странични олтари, простиращи се без край отляво и отдясно; мрачни сводове, колони, издигащи се нагоре, подобно на големите дървета в гората, които се устремяват към небето; тържествен полумрак, пронизан от лъчите на слънцето, които се промъкваха през високите прозорци; искрящото злато на главния олтар, хорът, гробниците… Всичко това я очарова и в същото време й подейства потискащо. Тази картина се запечата в съзнанието й за цял живот.

Годениците бавно приближиха до стъпалата на олтара. Тук имаше много енориаши, а отдясно седяха кралят и кралицата на Испания, които бяха решили да почетат сватбата с присъствието си. Нещо повече. Когато булката се приближи, в знак на особена благосклонност кралица Исабел стана, наведе се и я целуна по бузата. Пееше хор. Свиреше музика. Сватбата на Маргарита бе устроена в една от най-известните в Европа катедрали. Но като гледаше облечените в бляскави одежди свещеници, които се движеха около нея, извършвайки тайнството на обреда, Маргарита си мислеше за един друг обред, който щеше да се извърши на следващия ден на най-големия площад в Севиля. Там същите тези църковни служители щяха да съдят хора. Може би и баща й щеше да бъде между тях. Щяха да ги венчаят с огъня.

Питър и Маргарита коленичиха пред олтара, държейки се за ръце. От люлеещите се кандила се носеха облаци благовонен дим и се издигаха нагоре. По същия начин на следващия ден димът от огъня на кладата щеше да се издига към небето. Младоженците стояха. Маргарита и нейният съпруг, когото може би щеше да загуби само след няколко часа. Свещениците пееха. Разкошно облеченият епископ се наведе над тях и прошепна думите на брачния обред. Сложиха пръстен на пръста й, думите за вричане бяха произнесени. Благословиха ги и двамата вече бяха съпрузи. Само смъртта можеше да ги раздели, а в този миг тя беше много близо до тях.

Всичко свърши. Маргарита и Питър станаха, обърнаха се и спряха за миг. Маргарита обгърна с поглед присъстващите и неочаквано видя лицето на Морела. Той стоеше малко встрани, заобиколен от своите приближени. Маркизът я гледаше. Той се приближи, поклони се ниско и прошепна:

— Ние сме участници в странна игра, лейди Маргарита. Бих искал да зная как ще свърши. Дали тази вечер ще бъда мъртъв, или вие ще бъдете вдовица? И къде е началото на тази игра? Не тук, мисля си. И кога ще дадат плодове семената, които посяхме сега? Не мислете нищо лошо за мен, защото аз ви обичах, а вие мене — не.

Той отново се поклони — първо на Маргарита, а след това на Питър. После отмина, без да обръща внимание на Бети, която стоеше до тях, гледайки го с широко отворените си големи очи. Тя също се питаше как ще свърши всичко.

Заобиколени от своите приближени, кралят и кралицата излязоха от катедралата. След тях вървяха младоженците. Те се качиха на конете си под палещите лъчи на слънцето и виковете на тълпата и се отправиха към двореца, където ги очакваше празничен пир. Там за тях беше наредена маса, поставена малко по-ниско от тази на краля и кралицата. Сватбеното пиршество беше великолепно и продължи дълго, но Питър и Маргарита не хапнаха нищо. Освен обредната чаша, нито една капка вино не докосна устните им. Накрая прозвучаха фанфари, кралят и кралицата станаха и кралят обяви с пискливия си глас, че не се разделя с гостите, защото много скоро всички отново ще се срещнат на друго място, където ще станат свидетели на двубоя между младоженеца и един от първите грандове на Испания, в който той ще защити честта на своята родственица и съотечественичка. За съжаление, уточни той, този дуел няма да бъде развлекателен турнир, защото противниците ще се бият до смърт. Такива са условията. Той не може да пожелае успех на нито един от участниците, но е убеден, че в цяла Севиля няма човек, който да не изпитва необходимото уважение и към победителя, и към победения. Кралят изрази увереност, че двамата противници ще се бият доблестно, както подобава на храбрите рицари на Испания и Англия.

Отново затръбиха фанфари и придворните, определени да съпровождат Питър, се приближиха и му съобщиха, че е време да сложи доспехите си. Младоженците станаха, гостите се отдръпнаха, за да не чуват разговора им, но ги гледаха с любопитство. Питър и Маргарита си размениха само няколко думи.

— Разделяме се — произнесе той — и не зная какво да ти кажа.

— Не ми казвай нищо — отвърна Маргарита. — Думите ти ще ме направят слаба. Върви и бъди смел. Сражавай се за честта си, за честта на Англия и за моята чест. Жив или мъртъв, ти си моят любим. Живи или мъртви, ние ще се срещнем. Молитвите ми ще бъдат с теб, сър Питър, молитвите ми и вечната ми любов. Може би те ще дадат сила на ръката ти и увереност на сърцето ти.

След това Маргарита, която не искаше да го прегръща пред другите, направи толкова дълбок реверанс, че коляното й почти опря земята. Питър също й се поклони. Странна и величествена раздяла. Така мислеха всички. Като хвана Бети под ръка, Маргарита остави Питър.

* * *

Изминаха два часа. Дуелът щеше да се състои на Плаза де Торос, защото на големия площад, където обикновено се провеждаха турнирите, подготвяха утрешното аутодафе. Площадът бе изпълнен до краен предел. Той представляваше огромен амфитеатър, построен може би още от римляните, където се устройваха всевъзможни турнири, в това число и борба с бикове. Скамейките, които бяха наредени амфитеатрално около кръглата арена, побираха около дванайсет хиляди зрители и в деня на двубоя между Питър и Морела всички места бяха заети. Арената беше достатъчно голяма, за да могат конете да наберат пълна скорост. Тя беше посипана с бял пясък. Може би е била посипана така и по времето, когато там са се сражавали гладиатори. Над главния вход, точно срещу центъра на арената, седяха кралят и кралицата и техните приближени, а между тях, малко по-назад, изправена и мълчалива като статуя, седеше Маргарита. Лицето й бе покрито с венчалния воал. Срещу тях, от другата страна на арената, в специална беседка седеше Бети, обкръжена от свитата си. Тя седеше неподвижно. Всички разговори се въртяха около нея и тя много добре го съзнаваше.

Засвириха фанфари и след това настъпи тишина. На арената излезе маркиз Морела, придружен от свитата си. Отпред вървяха херолди, облечени в златни дрехи. Той яздеше великолепен черен кон и беше облечен в черно. Шлемът му бе украсен с черни щраусови пера. Върху аления му щит бе изобразен орел с корона, който свидетелстваше за званието му, а под него бе изписан гордият девиз: „Унищожавам това, което взимам“. Маркизът спря коня си в центъра на арената, изправи го на задните му крака и направи една обиколка. Морела поздрави техни кралски величества с дългото си копие със стоманен връх. Тълпата го приветства с възторжени викове. След това Морела и свитата му се отправиха в северния край на арената.

Отново прозвучаха фанфари. На арената, на бял кон, излезе сър Питър Брум, облечен в бели доспехи, блестящи на слънцето, с бели пера на шлема си, върху който бяха изобразени златен сокол, устремен надолу, и девизът му: „За любовта и честта“. Той също застана в средата на арената и спокойно направи кръг, поздравявайки зрителите с копието си. Този път тълпата мълчеше. Рицарят беше чужденец. Но войниците, които седяха сред публиката, си приказваха, че този рицар е смел и на маркиза ще му бъде трудно да го победи.

Фанфарите зазвучаха за трети път и двамата рицари тръгнаха един срещу друг и спряха пред краля и кралицата. Главният херолд съобщи високо условията на дуела. Те бяха кратки: дуелът трябваше да продължи, докато единият от противниците бъде убит, ако кралят или кралицата не изявят желание да го прекратят, а победителят се съгласи с желанието им. Рицарите щяха да се бият яздейки или без коне, с копия, мечове или кинжали, но счупеното оръжие нямаше да бъде подменяно. Конете и доспехите също нямаше да бъдат подменяни. Победителят щеше да бъде изпратен с почести и щеше да има право да замине, където поиска. Към него нямаше да бъде отправяно никакво обвинение и нямаше да бъде преследван от никакво кърваво отмъщение. Тялото на победения щеше да бъде предадено на неговите близки и приятели и погребано с полагащите се почести. Резултатът от дуела нямаше да оказва по никакъв начин влияние върху решението на църковния или гражданския съд при разглеждане на въпроса, свързан с иска на дамата, твърдяща, че е маркиза Морела.

След съобщаването на условията, участниците бяха попитани дали са съгласни с тях и те отговориха утвърдително. Тогава херолдът призова от името на сър Питър Брум — рицар на ордена Сан Яго — благородния маркиз Морела на двубой на живот и смърт, тъй като маркизът бе оскърбил неговата родственица — лейди Елизабет Дийн, която твърдеше, че е законна съпруга на маркиза. Освен това беше съобщено, че маркизът е нанесъл много други оскърбления на сър Питър Брум и неговата съпруга — доня Маргарита Брум. В резултат на това херолдът хвърли ръкавицата. Маркизът я повдигна с върха на копието си и я постави на рамото си, приемайки предизвикателството.

Съперниците сложиха шлемовете си, оръженосците провериха дали доспехите им са добре закрепени, огледаха оръжието и конете. Всичко беше наред, помощниците на херолдите хванаха конете за юздите и ги отведоха в двата противоположни края на арената. По сигнал на краля се разнесе звук на тръба и оръженосците се отдръпнаха назад. За втори път прозвуча тръба и рицарите хванаха поводите на конете, наклониха се напред, покриха се с щитовете и вдигнаха копията си, насочвайки ги напред.

Зрителите бяха застинали в напрегнато очакване. Тръбата зазвуча за трети път. За Маргарита това беше гласът на съдбата. От гърдите на публиката се изтръгна въздишка, която приличаше на порива на морски вятър, и замря. Конете се спуснаха един към друг. Те приличаха на две стрели, насочени една към друга. Всеки миг скоростта се увеличаваше. Най-накрая се срещнаха. Копията удариха щитовете и противниците се олюляха. Остриетата на копията блеснаха, срещайки стоманата на щитовете, и отскочиха от ударите. Крепейки се върху седлата, рицарите се разминаха, без да се наранят. В края на арената оръженосците хванаха юздите на конете и ги обърнаха. Първата схватка свърши.

Отново зазвучаха фанфари и противниците отново се устремиха един към друг. Копията отново удариха щитовете, но сблъсъкът беше много силен и копието на Питър се счупи на парчета, а копието на Морела се плъзна по щита на противника и се заклещи в шлема му. Питър се олюля. Връзките на шлема му се скъсаха. Морела премина покрай противника си, държейки шлема му на върха на копието си.

— Соколът пада! — закрещяха зрителите. — Сега ще падне от коня!

Но Питър не падна. Той захвърли счупеното копие, хвана се за ремъка на седлото и се закрепи здраво върху коня. Морела се мъчеше да спре своя кон, за да се върне обратно и да го нападне, преди противникът му да е успял да се закрепи здраво на седлото, но конят се носеше стремително напред. Беше невъзможно да го спре, преди да е стигнал оградата. Противниците отново се обърнаха един към друг. Но Питър нямаше копие и шлем, а на острието на Морела беше закачен шлемът на противника му и той се мъчеше да се освободи от него.

— Вади меча! — викаха на Питър от публиката.

Това бяха гласовете на капитан Смит и неговите матроси. Питър посегна да извади меча си, но не го направи. Той пришпори коня си и се понесе като вихър към Морела.

— Соколът ще бъде пронизан! — викаха сред публиката. — Орелът побеждава! Орелът побеждава!

Наистина, сякаш всичко вече беше решено. Копието на Морела беше насочено към незащитеното лице на Питър. Но когато копието беше съвсем близко, Питър хвърли поводите и удари с щита си белите пера, развяващи се на върха на копието на Морела, които малко преди това бяха свалени от главата на Питър. Той беше пресметнал правилно: белите пера се разлюляха и се повдигнаха не много високо, но достатъчно, за да може наведеният ниско над седлото Питър да се промъкне под смъртоносното копие. А когато противниците се изравниха, Питър протегна дясната си ръка, хвана здраво Морела и го измъкна от седлото. Черният кон се понесе напред без ездач, а белият имаше двама ездачи.

Морела хвана Питър за врата и телата им се преплетоха. Противниците се олюляваха върху седлото, а изплашеният кон се мяташе по арената, докато най-накрая направи рязък завой. Противниците паднаха върху пясъка.

— Кой победи? — викаха в тълпата.

Отвърнаха им:

— И двамата са готови!

Наведена напред, Маргарита бе свалила воала си и следеше напрегнато боя. Лицето й бе мъртвешки бледо.

Питър и Морела скочиха на крака и измъкнаха дългите си мечове. Докато оръженосците отвеждаха конете и прибираха счупените копия, двамата противници вече стояха един срещу друг. Главата на Питър не беше защитена от шлем и той държеше щита си високо вдигнат. Той спокойно очакваше атаката.

Пръв нанесе удар Морела. Мечът му се удари със силно звънтене в стоманата. Преди да успее да заеме отново позиция, Питър нанесе ответен удар. Морела успя да се наведе и мечът отряза само челните пера на шлема му. Бърз като мълния, Морела устреми върха на меча си към лицето на Питър, но англичанинът успя да се извърти и ударът не го засегна. Морела отново атакува и нанесе силен удар. Питър успя да подложи шита си, но мечът на испанеца се плъзна по него и засегна врата и рамото на Питър, които не бяха защитени. Кръвта изпръска белите доспехи и англичанинът се олюля.

— Орелът побеждава! Орелът побеждава! Да живее Испания! Да живее орелът! — ревеше тълпата.

След това настъпи минутно мълчание и в тишината се раздаде женски глас. Маргарита позна гласа на Инес.

— Не, Соколът напада!

Гласът още не беше затихнал, когато Питър, обезумял от болката и страха от поражението, събра всичките, си сили и се нахвърли върху Морела, викайки: „Да живеят потомците на рода Брум!“ Зрителите видяха, че половината от шлема на испанеца се търкаля на земята. Дойде ред на Морела да се олюлее. Нещо повече — той изпусна щита си.

— Това се казва удар! Добър удар! — чуха се гласове от тълпата. — Соколът! Соколът!

Питър видя, че противникът му е изгубил щита си и може би от чувство за рицарска чест — тълпата го прие точно така и го приветства — или пък, за да освободи лявата си ръка, той хвърли щита си, хвана меча с две ръце и се хвърли отново към испанеца. Въпреки че беше без шлем, изходът на дуела вече беше ясен. Бети бе казала, че Питър е силен боец и има тежък удар. Питър го доказа. Той беше свеж, сякаш току-що бе излязъл на арената. Ударите му се сипеха като градушка. Сякаш чук биеше по наковалня. Това бяха страшни удари, но стоманата все още издържаше и Морела, съпротивлявайки се с всичка сила, отстъпваше, докато в един момент се озова пред трибуната, където седяха техни величества и Маргарита.

С крайчеца на окото си Питър също забеляза къде се намират и реши, че точно тук трябва да приключи двубоят. Като парира един удар на отчаяния испанец, Питър му нанесе съкрушителен удар. Мечът му проблесна като огнена дъга и въпреки че стоманата издържа, Морела загуби равновесие. Като се възползува от това, Питър вдигна високо меча си и с вик на устата: „Маргарита!“ го стовари с всичка сила. Мечът блесна като мълния. Морела се помъчи да отклони удара на противника си. Напразно. Неговият меч изхвърча и шлемът му беше разсечен. Той разпери ръце и падна тежко на земята.

Настъпи тишина, нарушена от пронизителен женски глас:

— Соколът победи! Английският сокол победи!

След това се вдигна неистова врява: „Мъртъв е!“, „Не, движи се!“, „Убий го!“, „Пощади го, той се би добре!“

Питър се подпря на меча си, като гледаше към противника си. След това погледна към краля и кралицата, но те седяха мълчаливо, без да му дават никакъв знак. Той видя Маргарита, която искаше да стане и да му извика нещо, но жените, които седяха до нея, я върнаха на мястото й. Цареше пълна тишина. Хиляди хора чакаха напрегнато развръзката. Питър погледна към Морела. Уви, той беше още жив, мечът и здравият му шлем бяха омекотили удара. Беше само ранен и зашеметен.

— Какво да направя? — обърна се Питър към крала и кралицата.

Развълнуван, кралят не знаеше какво да каже. Кралицата се наведе и му прошепна нещо. Той остана неподвижен. И двамата мълчаха. Тълпата също мълчеше и внимателно следеше всичко. Като разбра какво означава това мълчание, Питър хвърли меча и извади кинжала си, за да разреже ремъците на шлема на Морела и да нанесе, последния удар.

В този миг дочу шум, който идваше от другия край на арената. Той се обърна и видя най-странната картина, която някога бе виждал. От павилиона срещу него ловко като котка слизаше една жена. Тя скочи от височина десет фута и държейки полите на роклята си с ръка, се спусна към него. Това беше Бети. Нямаше съмнение. Бети, с нейната красива рокля и развети коси. Всички наоколо застинаха. След минута тя вече беше до Питър и прикривайки тялото на Морела, завика:

— Остави го! Казвам ти да го оставиш!

Питър не знаеше как да постъпи и се опита да поговори с нея, но тя се хвърли стремително към меча му, който лежеше на земята, вдигна го и извика:

— Ще ти се наложи да се пребориш първо с мен, Питър Брум!

И тя наистина се спусна стремително към него със собствения му меч в ръце. Питър трябваше да се отдръпне, за да избегне удара. Разнесе се смях. Дори Питър се засмя. Никой в Испания не беше виждал подобно нещо. Смехът стихна и Бети, която имаше доста силен глас, закрещя на своя отвратителен испански:

— Нека преди да убие мъжа ми, убие мен! Върнете ми мъжа!

Като хвърли меча, Бети хвана със силните си ръце испанеца, който лежеше в безсъзнание. Главата му, от която течеше кръв, се отпусна на рамото й. Бети се помъчи да го помръдне, но не успя.

Присъстващите я приветстваха, а Питър хвърли отчаяно кинжала си и се обърна към техни величества. Кралят стана и даде знак с вдигната ръка на оръженосците на Морела да вдигнат тялото му. Бети им помагаше.

— Маркиза Морела — произнесе кралят, като за първи път произнесе титлата й. — Честта ви е възстановена, защитникът ви победи. Какво искате да кажете?

— Нищо — отвърна Бети. — Обичам този човек въпреки неговото лошо отношение към мен и към другите. Знаех, че ако се срещне в двубой с Питър, той ще изкупи греховете си. Повтарям, че го обичам и ако Питър иска да го убие, ще трябва първо да убие мен.

— Сър Питър Брум — каза кралят, — решението е във ваши ръце. Животът на този човек ви принадлежи. Вие можете да му го подарите или да му го отнемете.

Питър помълча и каза:

— Ще му подаря живота, ако признае тази дама за своя законна съпруга и прекрати всички съдебни дела против нас.

— Глупак! Как може да направи това — възкликна Бети, — след като е в безсъзнание!

— В такъв случаи — предложи смирено Питър, — може би някой друг ще направи това от негово име?

— Аз — каза Исабел, която за първи път наруши мълчанието си. — От името на маркиз Морела ви обещавам, сър Питър Брум, пред всички, които присъстват тук. Ще добавя и следното: ако той остане жив и пожелае да наруши това задължение, направено от негово име, за да бъде запазен животът му, името му ще бъде опозорено. Разгласете това, херолди!

Херолдите засвириха с тръбите и един от тях съобщи на висок глас решението на кралицата. Тълпата приветства възторжено решението.

След това оръженосците отнесоха Морела, който все още беше в безсъзнание. Бети вървеше до него. Цялата й рокля беше изцапана с кръвта му. Доведоха коня на Питър и той, без да обръща внимание на раните си, го яхна и обиколи арената. Аплодисментите, с които го посрещнаха, бяха неповторими. Отдавайки чест с меча си, Питър, съпроводен от оръженосците си, излезе през вратата, през която бе влязъл.