Хенри Райдър Хагард
Прекрасната Маргарита (13)

Глава XIII
Приключение в хана

Питър спа лошо. Въпреки превръзката раната го болеше. Освен това мисълта, че Маргарита ги смята за мъртви, не му даваше покой. Щом затвореше очи той я виждаше цялата обляна в сълзи, чуваше риданията й, представяше си как страда.

Щом първите слънчеви лъчи проникнаха през високите решетки на прозорците, Питър стана и събуди Кастел. Те трябваше да си помагат при обличането. Като чуха на двора гласове и шум, двамата решиха, че е дошъл лекарят с мулетата, и отвориха вратата. В коридора срещнаха сънената слугиня и я помолиха да ги пусне да излязат от къщата.

На двора наистина ги очакваше лекарят, придружен от едноок младеж, яхнал пони. Той им обясни, че този младеж ще ги съпроводи до Гранада. Тримата се върнаха заедно в къщата и лекарят прегледа раните им. Като видя раната на Питър, той поклати загрижено глава и каза, че за него е твърде рано да пътува. После отново започнаха пазарлък за мулетата, за хамутите, за юздите, за чантите, прикрепени към седлата, в които бяха сложени вещите им, за заплащането на водача. Всичко това продължи доста дълго, защото Питър и Кастел се страхуваха да покажат, че разполагат с пари.

В края на краищата всичко бе уредено. Техният домакин още го нямаше и затова решиха да тръгнат, без да се сбогуват. Решиха да му оставят пари в знак на благодарност за гостоприемството и като подарък за църквата. Но точно в момента, когато даваха парите на слугинята, свещеникът се появи. Той беше небръснат и се държеше за главата. Обясни им, че е трябвало да отслужи ранна служба в църквата. Това беше чиста лъжа. Попита ги наистина ли са решили да заминат.

Те потвърдиха решението си и му дадоха подаръка, който той прие, без да се замисли, въпреки че щедростта на гостите го накара още по-настойчиво да започне да ги увещава да останат. Той им обясняваше, че още не са в състояние да понесат дългото пътуване, че пътищата не са безопасни и маврите могат да ги пленят и да се озоват в някоя тъмница заедно с други затворници християни, тъй като никой не може да проникне в Гранада без разрешение. Но нашите пътешественици твърдо бяха решили да тръгнат.

Те забелязаха, че след като чу окончателното им решение, свещеникът силно се развълнува и накрая заяви, че заради тях ще си има неприятности с маркиз Морела. Той не обясни от какво точно се страхува, но Питър реши, че се бои да не разкажат на маркиза как неговият капелан е задигнал скъпоценностите и е участвал при грабежа на каравелата, която маркизът мислеше за потънала. Накрая им стана ясно, че отец Енрике е готов на всичко, за да ги задържи, но те го отблъснаха, яхнаха мулетата и тръгнаха, придружени от водача си.

Дълго чуваха виковете на разгневения свещеник, който ругаеше лекаря за това, че им е продал мулетата. До ушите им стигаха неговите крясъци: „Шпиони…“, „Английски дами…“, „Заповед на маркиза…“. Бяха много доволни, че напуснаха селото, чиито улици бяха безлюдни. Без никой да им попречи, те успяха да излязат на пътя, който водеше за Гранада.

Не можеше да се каже, че пътят бе хубав. Той непрекъснато се спускаше надолу, после се изкачваше нагоре. Мулетата се оказаха много по-лоши, отколкото изглеждаха. Мулето на Питър непрекъснато се препъваше. Те попитаха своя водач колко време им е необходимо, за да стигнат до Гранада, но в отговор чуха:

— Кой знае. Всичко зависи от Бога.

След час отново му зададоха същия въпрос и този път отговорът беше следният:

— Може би довечера, може би утре, а може би никога. По пътя има много разбойници, но ако пътешествениците имат късмет и не попаднат в ръцете на бандитите, навярно ще ги пленят маврите.

— Мисля, че един от тези разбойници в момента е до нас — забеляза на английски Питър, като погледна към отблъскващото лице на водача им, и добави на развален испански: — Приятелю, ако се сблъскаме с бандити или с маври, първият, който умре, ще бъдеш ти. — И Питър се хвана многозначително за меча си.

В отговор младежът измърмори някакво испанско проклятие и обърна понито си назад, с което искаше да покаже, че има намерение да се върне, но в същия момент размисли и препусна напред. Кастел и Питър не успяха да го настигнат в продължение на няколко часа.

Пътят беше много тежък, а мулетата — твърде изтощени. Вече се мръкваше, а те все още не бяха стигнали до билото на Сиера. Последните лъчи на залязващото слънце огряха някъде далеч пред тях минаретата и дворците на Гранада. Питър и Кастел искаха да продължат, но водачът им се закле, че в тъмното е много вероятно да паднат в пропастта, преди да са стигнали до равнината. Той им каза, че наблизо има хан, където могат да пренощуват, а на сутринта ще продължат.

Кастел заяви, че не искат да отсядат в хана, но водачът им обясни, че нямат друг избор, защото храната им вече е свършила, а на пътя не могат да намерят и храна за мулетата. Нямаха избор. Беше им ясно, че ако не нахранят мулетата, животните няма да издържат до Гранада. Съгласиха се. В това време водачът им показа една къщурка, която се намираше в една падина на около сто ярда от пътя. Той им каза, че трябва да предупреди за пристигането им, и избърза напред.

Когато Кастел и Питър се добраха до хана, видяха, че е ограден с висока ограда, явно с отбранителна цел. Водачът им разговаряше за нещо много сериозно с един дебел мъж с твърде отблъскващ външен вид, в чийто пояс бе затъкнат голям нож. Покланяйки се, дебелият ги посрещна и обяви, че е стопанинът. Той се съгласи да им даде храна и подслон.

Кастел и Питър влязоха в двора и стопанинът веднага залости вратата, като им обясни, че прави това заради бандитите. После добави, че им е провървяло, защото са попаднали на място, където могат спокойно да пренощуват. След тези думи се появи един мавър. Той отведе мулетата в конюшнята, а стопанинът ги заведе в голяма стая с нисък таван, където имаше няколко маси и около тях седяха мъже с груби и жестоки лица. Те пиеха вино. Стопанинът неочаквано им поиска парите предварително, като им обясни, че не се доверява на непознати. Питър искаше да спори с него, но Кастел реши, че е по-разумно да се съгласи, и започна да разкопчава дрехите си, за да извади парите. В джобовете му нямаше повече пари, защото последните, които не бяха скрити, беше дал в селото.

Дясната му ръка още беше неподвижна. Той започна да вади парите с лявата и го правеше толкова непохватно, че дублонът, който измъкна, се изплъзна и падна на пода. Забравяйки, че не е завързал пояса си, Кастел се наведе да го вдигне и около двадесет златни монети се търкулнаха на пода. Питър видя как стопанинът и седящите мъже си размениха многозначителни погледи. Те се надигнаха и събраха монетите. Стопанинът ги върна на Кастел и като се усмихваше гадно, каза, че ако знаеше, че гостите му са толкова богати, щял да им поиска много повече.

— О, това съвсем не е така — отвърна Кастел. — Това е всичко, което имаме.

Точно в този момент още една златна монета, но този път с много по-голяма стойност, падна от дрехите му на пода.

— Разбира се, сеньор — отбеляза стопанинът, като вдигаше монетата и вежливо му я подаде, — но за по-сигурно изтръскайте по-добре дрехите си. Може би ще изпаднат още пари.

Кастел го послуша и в резултат на това златните монети, скрити в пояса му, зазвънтяха, защото бяха станали по-малко. Присъстващите се усмихнаха, а стопанинът го поздрави за това, че се намира в честен дом, а не се скита из планините, които служат за подслон на опасни хора.

Давайки си вид, че нищо не е станало, Кастел скри парите и затегна пояса си. След това с Питър седнаха встрани и помолиха да им донесат вечеря. Стопанинът нареди на слугата да донесе ядене, а самият той седна при тях и започна да ги разпитва. От въпросите му разбраха, че водачът им вече е успял да му разкаже цялата история.

— Откъде узнахте за корабокрушението? — вместо отговор попита Кастел.

— Откъде? Ами че от хората на маркиза, които вчера спряха тук, за да изпият по чаша вино, когато минаваха заедно с две дами на път за Гранада. Той каза, че каравелата „Сан Антонио“ е потънала, но не каза нищо за това, че вие двамата сте останали на борда.

— В такъв случай, приятелю, извинете ни за това, че и ние нищо няма да ви кажем. Уморени сме, а и нашите работи не би трябвало да ви интересуват.

— Да, господа. Разбира се — засуети се стопанинът. — Ще отида да кажа да побързат с вечерята и ще поръчам да ви донесат манерка с гранадско вино.

Той се оттегли и след малко донесоха вечерята — вкусно печено месо и глинено гърне с вино. Докато им пълнеше чашите, стопанинът обясни, че собственоръчно е прелял виното в гърнето, за да не се вдигне утайката.

Кастел му благодари и му предложи да изпие с тях чаша вино в името на успешното им пътуване. Но той отказа, като обясни, че пости и е дал клетва да пие само вода. Тогава Питър, който не беше проронил нито дума, но бе забелязал твърде много неща, отпи от виното и като помляска с устни, сякаш пробваше вкуса му, се наведе и пошепна на Кастел на английски:

— Не пийте! Във виното има отрова.

— Какво каза синът ви? — попита стопанинът.

— Казва, че виното е великолепно, но си спомни, че лекарят ни забрани да пием вино, за да не се влоши състоянието на раните ни, получени по време на корабокрушението. Но ще бъде жалко, ако оставим така това хубаво вино. Предложете го на приятелите си. Ние ще се задоволим с по-слаба напитка.

При тези думи Кастел взе каната с вода, която беше на масата, напълни една чаша, отпи от нея и я даде на Питър. Стопанинът ги гледаше с явно неудоволствие.

След това Кастел стана и вежливо предложи съда с вино и две пълни чаши на мъжете, които седяха на съседната маса, като добави, че много съжаляват, че не могат да опитат това чудесно вино. Единият от тях беше техният водач, който беше нахранил мулетата и се беше върнал. И той, и неговият съсед с готовност взеха пълните чаши и ги изпиха. В това време стопанинът с проклятие на уста взе съда с виното и изчезна.

Кастел и Питър се захванаха с печеното. Те видяха, че съседите им ядат същото, а и стопанинът, който се беше върнал, започна да яде. На Питър му се стори, че стопанинът с тревога наблюдава двамата мъже, пили вино. Изведнъж единият от тях стана от масата и като направи няколко крачки към пейката, която беше в другия край на стаята, безмълвно рухна на земята. В същото време едноокият им водач безсилно отпусна ръце и падна в безсъзнание на масата така, че главата му се заби в празната чиния. Стопанинът скочи, но в същия миг спря нерешително. Кастел също стана и каза, че очевидно умората е надвила бедния момък след дългото пътуване. Той пожела стопанинът да ги отведе в стаята им.

Стопанинът с готовност се съгласи. Беше ясно, че искаше да се избави по-скоро от тях. Освен това останалите мъже с любопитство разглеждаха водача и приятеля, си и си шепнеха нещо.

— Оттук, сеньори! — показа им той и ги поведе към стълбата в дъното на стаята.

Качвайки се по нея с лампа в ръка, той вдигна капака и ги подкани да го последват. Кастел го последва, а Питър се обърна и пожела „лека нощ“ на присъстващите, които ги наблюдаваха. В същото време, сякаш случайно, той измъкна наполовина меча си от ножницата. След това последва Кастел и стопанина, качи се по стълбата и се намери в една малка таванска празна стаичка. Мебелировката се състоеше от два стола и два груби дървени нара без възглавници, които се намираха на разстояние три фута един от друг. Една преградка от дъски отделяше помещението от съседното. Под самия покрив имаше дупка, закрита с чувал, която очевидно служеше за прозорец.

— Ние сме бедни хора — каза стопанинът, докато двамата оглеждаха таванската стаичка, — но много знатни господа са спали прекрасно тук. И на вас ще Ви бъде добре.

Той се обърна към стълбата.

— Това ни устройва — съгласи се Кастел, — само кажете на хората си да не залостват конюшнята, защото ще тръгнем на разсъмване. Бъдете добър и оставете лампата.

— Не мога да оставя лампата — сърдито измърмори стопанинът. Той вече беше стъпил на стълбата.

Питър се приближи към него, хвана го с едната ръка за китката, а с другата за лампата. Стопанинът започна да ругае и да се опипва за ножа си, но Питър го стисна толкова силно за ръката, че той изпусна лампата и тя остана у Питър. Стопанинът се опита да я вземе, но изгуби равновесие, изтърколи се по стълбата и се срина долу.

Двамата видяха отгоре как се изправи и започна да ги ругае, размахвайки юмруци, заплашвайки, че ще им отмъсти. Питър затвори капака. Оказа се, че не прилепва плътно към пода. Освен това нямаше ключалка, но скобите бяха там. Питър се огледа за някаква пръчка, за да я залости в скобите, но не успя. Той си спомни за въжето, с което прикрепваха чантите към седлата, което беше в джоба му. Той завърза скобите с него. Сега капакът не можеше да бъде повдигнат на повече от един-два дюйма. Но Питър се досети, че ако все пак капакът бъде малко повдигнат, въжето може да бъде прерязано. Тогава той взе един стол и го постави така, че двата му крака да стъпят здраво върху капака. След всичко това каза на Кастел:

— Хванахме се в капана като птици, но преди да ни извият врата, трябва да влязат в клетката. Във виното имаше отрова. Ако успеят, ще ни убият заради парите ни. А може и нашият придружител да им е заповядал. По-добре е тази нощ да не спим.

— Аз също мисля така — съгласи се с тревога в гласа Кастел. — Чуй, долу нещо разговарят.

Отдолу наистина се носеха гласове. Сякаш спореха за нещо, но след малко шумът стихна. Когато всичко утихна, Питър и Кастел внимателно претърсиха таванската стаичка, но не намериха нищо подозрително. Питър погледна към дупката, която служеше за прозорец. Стори му се, че е достатъчно голяма, за да може през нея да се промуши човек. Той се опита да примъкне кревата си до нея, защото си помисли, че ако някой реши да минава през нея, ще падне право в ръцете му. Но креватите бяха заковани към пода и беше невъзможно да ги помръдне. Нямаше какво да се прави. И двамата седнаха на креватите с оголени мечове и зачакаха. Времето минаваше бавно. Лампата, която вече едва мъждукаше, започна да пуска дим и сажди и изгасна напълно. Маслото беше свършило. Те останаха на тъмно. Единственият източник на светлина беше прозорецът, от който свалиха чувала.

След известно време чуха тропот на копита, вратата се отвори и после се затвори шумно и долу отново се разнесоха гласове. Към познатите гласове се бе присъединил още един. Питър имаше чувството, че го е чувал някъде.

— Познах го — прошепна той на Кастел. — Това е отец Енрике. Дошъл е да провери добре ли са настанени гостите му.

Мина още половин час. Бледната луна изгря и изпрати в стаята слаб лъч светлина. Отново се разнесе шум от конски копита. Питър се приближи до прозореца. Ханджията държеше за юздите превъзходен кон. Към него се приближи някакъв човек и го яхна. Стопанинът каза нещо, онзи вдигна глава и Питър позна отец Енрике.

Двамата си шепнеха известно време нещо, след това отец Енрике го благослови и замина. Питър и Кастел отново чуха как вратата се затвори.

— Отец Енрике замина за Гранада, за да предупреди господаря си Морела, че отиваме там — каза Кастел, след като отново седнаха на креватите.

— Може би отива да съобщи на маркиза, че никога няма да пристигнем. Но все пак няма да може да се справи с нас.

Времето минаваше бавно и Кастел, който беше много изтощен, се облегна назад и задрема. Изведнъж столът, който бяха поставили върху капака, се катурна със страшен шум. Кастел скочи и загледа Питър.

— Обикновен плъх — каза спокойно Питър, защото не искаше да му казва истината.

Питър тихо се промъкна към отвора, опипа въжето — то беше цяло — и отново постави стола на предишното му място. После се върна до леглото, хвърли се върху него, като си даваше вид, че има намерение да спи, въпреки че беше нащрек. В това време умората отново победи Кастел и той задрема.

Беше тихо. Само веднъж нещо за миг засенчи прозореца и на Питър му се стори, че вижда нечие лице. Но то изчезна и повече не се появи. Изведнъж откъм кревата на Кастел се чу слаб шум, последван от леко поскърцване й драскане по стената, сякаш имаше мишка. Неочаквано точно там, където луната осветяваше тънка ивица от стаята, през преградата се промъкна ръка, която държеше нож.

За миг ножът надвисна над гърдите на спящия Кастел, но само за миг. В следващата секунда Питър скочи и с един удар на меча си отсече ръката до рамото.

— Какво стана? — попита Кастел, който усети как нещо падна върху него.

— Змия — чу той. — Отровна змия. Събудете се и вижте сам.

Кастел се надигна и мълчаливо погледна ужасната ръка, която все още стискаше ножа. Зад преградката се разнесе сподавен стон и двамата доловиха нечии отдалечаващи се тежки стъпки.

— Трябва да тръгваме — каза Питър. — В противен случай рискуваме да останем тук завинаги. Този момък скоро ще се върне да си търси ръката.

— Да тръгваме! Но как? — отвърна Кастел.

— Струва ми се, че имаме само един изход и той е доста опасен: през онова прозорче — отвърна Питър. — Аха, те вече идват.

Едва беше казал това и те чуха, че някой се качва по стълбата.

Никой не пазеше под прозореца, а до земята имаше не повече от дванадесет фута. Питър помогна на Кастел да се промуши, като го държеше за здравата ръка, и после го пусна колкото може по-ниско. Кастел скочи, но не можа да запази равновесие и падна, обаче веднага се изправи. Питър искаше да го последва, но чу шум от падането на стола и видя, че капакът е отворен. Бяха прерязали въжето!

На слабата светлина се виждаше фигура на човек с нож в ръката. Зад нея имаше още някой. Сега вече Питър не можеше да се измъкне през прозореца. Ако го направеше, щеше да се окаже с гръб към тях. Той стисна меча си с две ръце и се спусна върху противника. Явно мечът бе попаднал в целта, защото човекът се свлече на пода и остана неподвижен. Вторият вече се подпираше с коляното на пода. Питър му нанесе удар с меча и той се сгромоляса надолу върху главите на тези, които го следваха. Стълбата рухна. В резултат на всичко това нападателите се намериха на земята. Само един от тях беше успял да се задържи с ръце за края на отвора. Питър затвори капака и нещастникът полетя надолу със силен вик. Понеже нямаше с какво друго, Питър затисна капака с трупа на убития.

След това изтича към прозореца, прибирайки меча си. Промъкна се през отвора, увисна на ръце и скочи. Приземи се благополучно, защото беше много ловък, а и от възбуда съвсем бе забравил за раните си.

— Сега накъде? — попита го Кастел, когато Питър се изправи пред него задъхан.

— В конюшнята за мулетата… Не, безполезно е. Няма да имаме време да ги оседлаем. А и вратата е затворена. Към стената! Трябва да я прескочим. Всеки момент те ще бъдат тук.

Питър и Кастел се спуснаха към зида. Той беше висок около десет фута, но за тяхно щастие бе иззидан от големи камъни, по които можеха да се изкатерят.

Питър се покатери пръв, легна напряко, протегна ръка на Кастел и много трудно, защото старецът беше тежък и ранен, го изтегли нагоре. В този момент чуха някой да крещи от тавана:

— Тези дяволски англичани избягаха! Тичайте към вратата и ги хванете! — Слязоха — или по-скоро паднаха — от зида в бодливите храсти, които омекотиха удара, но болезнено ги изподраскаха. Но някак успяха да се измъкнат, целите изподрани до кръв, излязоха на пътя и хукнаха да бягат по посока на Гранада.

Не бяха успели да изминат и стотина ярда, когато чуха зад себе си викове. Стана им ясно, че ги преследват.

Точно на това място пътят пресичаше един ров, обрасъл с гъсти храсталаци и затрупан с пръст. След този ров местността беше гола и открита. Питър хвана Кастел и го помъкна в рова. Там намериха закътано местенце зад един голям камък — нещо като малка пещера, цялата обрасла с храсталаци и висока трева. Свиха се там и се притаиха.

— Пригответе меча си — прошепна Питър. — Ако ни намерят, трябва колкото може по-скъпо да продадем живота си.

Кастел се подчини и хвана меча си в лявата ръка.

Двамата чуха как преследвачите минаха покрай рова и хукнаха нататък по пътя. Но като видяха, че ги няма, те се върнаха обратно и започнаха да претърсват рова. Беше тъмно, защото лунната светлина почти не проникваше през гъстите храсталаци, и бегълците останаха незабелязани. Двамата преследвачи се спряха на около пет крачки от тях и започнаха да си говорят. Те предположиха, че вероятно бегълците са се скрили в двора или са хукнали обратно към селото.

— Не зная къде са се скрили — каза единият, — но нещата вървят зле. На дебелия Педро му отсякоха ръката и той сигурно ще умре от загуба на кръв. Други двама вече умряха или умират — този дългокрак англичанин не се шегува. А и онези, дето изпиха виното с отровата, изглежда никога вече няма да се събудят. И всичко това заради няколкото дублона и заради алчността на попа! И все пак, ако можех да хвана тези свине… — Той измърмори страшна закана. — Мисля, че е най-добре да залегнем на изхода на рова. За всеки случай.

Питър чу целия разговор. Останалите бандити бяха избягали. Беше побеснял, а освен това бодливите храсти му причиняваха страшна болка. Без да промълви нито дума, той излезе от укритието, държейки в ръце страшния си меч.

Бандитите го видяха и извикаха от ужас. За единия от тях това беше последният вик в живота му.

Другият хукна да бяга. Това беше точно онзи, който ги заплашваше.

— Стой! — извика Питър, като го настигна. — Стой и изпълни заканата си!

Негодникът се обърна и започна да моли за милост, но Питър беше безпощаден…

— Не можех да постъпя по друг начин — каза той на Кастел. — Вие чухте, че искаха да ни дебнат.

— Мисля, че едва ли ще имат повече желание да нападнат англичанин в този хан — задъхвайки се, каза Кастел, като се стараеше да не изостава от Питър.