Хенри Райдър Хагард
Прекрасната Маргарита (11)

Глава XI
Среща в морето

Още една-две минути каравелата следваше курса си, докато испанците отгатнаха какво са намислили противниците им. Като видяха, че носът на „Маргарита“ всеки момент ще се вреже в кораба им, те завъртяха щурвала с всичка сила и каравелата се отклони настрани. В резултат на това, вместо да се сблъска със „Сан Антонио“, „Маргарита“ само леко задра обшивката на борда й. Двата кораба се движеха един до друг. Това продължи няколко секунди, докато вълните ги разделиха. От борда на „Маргарита“ полетяха абордажни куки. Една от тях се закачи и плавателните съдове приближиха носовете си. Бушпритът на „Маргарита“ се оказа над горната палуба на „Сан Антонио“.

— А сега — напред! — изкомандва Питър. — След мен!

Той се спусна към бушприта и запълзя по него. Това беше много опасно. Една огромна вълна го повдигна високо във въздуха. В следващия момент той падаше надолу. Масивната греда на бушприта на „Маргарита“ се стовари на палубата на „Сан Антонио“ с такава сила, че Питър едва не излетя като камък от прашка. Но той успя да запази равновесие и се задържа. Хвана се за парче такелаж, което се люлееше на края на бушприта, и се спусна надолу. Вятърът го подмяташе встрани, корабът, който се люшкаше от големите вълни, го подхвърляше високо във въздуха. Палубата на „Сан Антонио“ се движеше под него като жива. Тя беше много близко — на не повече от десетина фута под него. Питър пусна края на въжето и падна на площадката до предната мачта. Той не пострада. Като скочи бързо на крака, Питър дотича до разбитата мачта, хвана се с лявата ръка за нея и измъкна меча си.

В следващия миг Кастел и още двама от екипажа на „Маргарита“ застанаха до него, но единият от тях се свлече от палубата във водата. Питър не можа да си обясни по какъв начин стана всичко това. Точно в тази минута веригата на абордажната кука се скъса и „Маргарита“ започна бързо да се отделя от „испанеца“. Нямаше начин корабът отново да се приближи до каравелата. Тримата останаха във властта на враговете си. Но испанците не се виждаха никакви. Никой от тях не смееше да стои на тази висока площадка. Фалшбордът^[1] на кораба беше унищожен в мига, в който бушпритът на „Маргарита“ със страшна сила се бе ударил в каравелата.

Тримата смелчаци стояха вкопчени за мачтата, очаквайки своя край. Приятелите им се намираха на сто ярда от тях. Бяха наясно, че положението им е отчаяно. От всички страни на каравелата към тях се посипа ураган от стрели. Една от тях прониза гърлото на матроса. Той я хвана с ръце. В същия миг вълните го отнесоха. Друга стрела улучи ръката на Кастел и мечът му отлетя настрани. Питър хвана края на стрелата, пречупи я на две и я измъкна, но Кастел не можеше да си служи с тази ръка, а с другата се държеше здраво за мачтата.

— Направихме всичко, каквото можахме, синко — каза Кастел, — и загубихме.

Питър стисна зъби и се огледа отчаяно. Нямаше сили да говори. Какво можеше да направи? Да остави Кастел, за да се хвърли в центъра на кораба и да загине, или да остане тук и да умре? Не, той няма да се остави така. Ще се бие до последната капка кръв.

— Сбогом! — извика той. — Бог да спаси душите ни!

Като изчака корабът да стане по-устойчив, Питър се хвърли към кърмата, дотича до трапа, който водеше към долната палуба, спусна се по него и спря, като се държеше за перилата.

Картината, която видя, беше много странна. Испанците стояха, наредени около фалшборда, и с интерес го наблюдаваха. А на няколко крачки от него, подпрян на мачтата, стоеше д’Агилар. Той вдигна ръката си, в която нямаше оръжие, и се обърна към Питър:

— Сеньор Брум, не мърдайте! Ако пристъпите дори една крачка, ще бъдете мъртъв. Първо ме изслушайте, а после правете каквото искате. Мога ли да разчитам, че докато говоря, мечът ви няма да е заплаха за мен?

Питър кимна утвърдително и д’Агилар се приближи, защото дори и тук воят на урагана беше много силен.

— Сеньор — обърна се той към Питър, — вие сте много храбър човек и извършихте подвиг, който никой от нас не е виждал. Искам да ви спася, ако мога. Причиних ви зло. Към това ме подтикнаха любовта и ревността. Затова искам да ви пощадя. Ако ви нападна сега, това ще бъде равносилно на убийство. А аз, независимо от всичко, не съм убиец. Преди всичко се успокойте. Господарката на нашите сърца е тук, на борда. Не се безпокойте. Не съм й причинил нищо. Няма и да й причиня. Докато съм жив, никой няма да й стори зло. Не бих искал да оскърбя жената, която, надявам се, ще стане моя съпруга по своя собствена воля. Отведох я в Испания, защото не исках тя да стане ваша жена. Повярвайте ми, сеньор, не искам да насилвам волята на жената, така както не искам да убивам нейния любим.

— Така ли постъпихте и когато я отвлякохте от дома й с помощта на подла лъжа? — яростно извика Питър.

— Сеньор, постъпих лошо по отношение на нея и на всички вас, но ще ви възмездя за това.

— Да ни възмездите? По какъв начин? Ще ми върнете Маргарита?

— Не, това не мога да направя. Дори и самата тя да го пожелае, в което се съмнявам. Никога, докато съм жив!

— Доведете я тук и нека тя, в мое присъствие, да каже каква е волята й! — извика високо Питър с надеждата, че Маргарита ще го чуе.

Но д’Агилар само се усмихна и отрицателно поклати глава.

— Това също не мога да направя — каза той. — То би й причинило болка. Аз съм готов да се разплатя с вас и с вас, сеньор — И той се поклони на Кастел, който, незабелязано за Питър, се беше свлякъл по трапа и сега стоеше зад него, като наблюдаваше д’Агилар с мълчалива ненавист. — Истина е, че ни причинихте огромни щети. Вие ни преследвахте и убихте голяма част от хората ни. А преди малко се опитахте да превземете кораба ни и да ни изколите, но Бог ви попречи да го направите. Сега животът ви ни принадлежи и никой няма да ни съди, ако ви убием. Но аз ще ви пощадя. Ако е възможно, ще ви върна на борда на „Маргарита“. Ако не — ще ви сваля на брега и вие ще бъдете свободни да вървите, където искате. Така ще се разплатя с вас и никой няма право да ме съди.

— Вие мислите, че съм негодник като вас? — презрително се изсмя Питър. — Няма да напусна жив този кораб, ако годеницата ми не тръгне с мен.

— В такъв случай, сеньор Брум, ще го напуснете мъртъв, което впрочем се отнася може би за всички ни, ако не побързаме да слезем на брега. Корабът е пълен с вода. Но тъй като ви познавам, очаквах от вас точно това и съм готов да ви направя друго предложение, от което, уверен съм, няма да се откажете. Сеньор, мечовете ни са еднакви. Защо не ги кръстосаме? Аз съм испански гранд, маркиз Морела, и за вас няма да е безчестие, ако приемете да се биете с мен.

— Уверен съм в това — отвърна Питър, — защото стоя по-високо от вас. Аз съм честен англичанин, който не отвлича жени. Още повече с радост ще се сражавам с вас — по море или по суша — дотогава, докато единият от нас не напусне този свят. Но какъв ще е залогът за тази битка и мога ли да бъда сигурен, че тези хора — Питър кимна към матросите, които внимателно слушаха разговора — няма да ме нападнат в гръб?

— Вече ви казах, сеньор, че не съм убиец, а това би било подло убийство. Колкото до залога, то Маргарита ще принадлежи на победителя. Ако ме убиете, аз се заклевам, че вие тримата ще си заминете в пълна безопасност. Ако аз ви убия, то вие и двамата сте длъжни да се закълнете, че тя ще остане с мен. А на жената, която я придружава, ще върна свободата.

— Не — за първи път се намеси Кастел, — аз настоявам на правото си също да се сражавам с вас, щом раната ми заздравее.

— Отказвам — високомерно отвърна д’Агилар. — Не мога да вдигна меча си срещу старец, който при това е баща на жената, която ще бъде моя съпруга. Нещо повече — не мога да се сражавам с търговец и евреин. Не, не ми казвайте нищо. Не искам всички, които присъстват тук да слушат враждебните ви думи. Ще бъда великодушен и ще ви освободя от дадената клетва. Правете всичко каквото поискате против мен и след това оставете на мен възможността да ви причинявам зло, господин Кастел. Сеньор Брум, вече се мръква и водата се покачва. Готов ли сте?

Питър кимна с глава и те се приближиха един към друг.

— Още нещо — каза д’Агилар. — Приятели, чухте ли договора ни? Заклевате ли се в името на Испания и рицарската чест, че ще изпълните този договор и ако умра, ще пуснете тези двама мъже и двете жени да се върнат на кораба си или да слязат на сушата?

Капитанът на каравелата и неговият помощник се заклеха от името на целия екипаж.

— Вие чухте, сеньор Брум. А сега — условията. Те са следните: бием се до смърт, но ако и двамата бъдем ранени така, че дуелът да не може да приключи, на никого от нас няма да бъде причинена никаква вреда и за нас ще се грижат дотогава, докато умрем или не оздравеем по Божията воля.

— Искате да кажете, че ние трябва да умрем само от меча на другия и ако случайността даде на един от нас преимущество, другият не бива да се възползва от това?

— Да, сеньор, защото в нашето положение това може да се случи — и той кимна с глава към огромните вълни, които се издигаха и заплашваха да погълнат пълния с вода кораб. — Няма да се възползваме от такова преимущество. Нали искаме да решим спора само със свои сили?

— Така да бъде — отвърна Питър. — Господин Кастел ще бъде свидетел на договора ни.

Д’Агилар кимна в знак на съгласие, целуна кръстообразната дръжка на меча си в потвърждение на клетвата, поклони се учтиво и зае позиция.

Около секунда те стояха един срещу друг — великолепна двойка. Ловкият Питър беше страшен с гневния си вид под светлината на слънчевите лъчи, които се промъкваха иззад един тъмен облак. Испанецът беше също строен и висок. Но по неговия вид човек можеше да помисли, че това е развлечение, а не двубой на живот и смърт, в който залогът е съдбата на една жена.

Д’Агилар носеше шлем и ризница от черна стомана, инкрустирана със злато. Питър беше защитен само от доспехите си от биволска кожа и шапка, по която бяха зашити метални ленти. Но затова пък неговият остър меч беше по-тежък и с половин дюйм по-дълъг от този на противника му. Те стояха един срещу друг. Кастел и целият екипаж, с изключение на кормчията, който насочваше каравелата към входа на залива, стоеше и в пълна тишина наблюдаваше противниците. Всички се бяха хванали за фалшборда и такелажа^[2] и сякаш бяха забравили за опасността, която ги дебнеше.

Пръв нападна Питър. Ударът му беше насочен право към гърлото на противника му, но д’Агилар ловко го отби и преди Питър да се опомни, му нанесе удар. Острието удари стоманените ленти на шапката на Питър, плъзна се по лявото му рамо, но не го нарани, защото ударът беше слаб. Мълниеносно последва ответен удар, който не беше никак слаб. Мечът с такава сила се стовари върху стоманената броня на д’Агилар, че испанецът се олюля. Питър скочи напред, като реши, че битката е спечелена, но в този момент каравелата, която минаваше покрай скалите, ограждащи входа на залива, силно се наклони и двамата противници бяха отхвърлени към борда. След този тласък последваха и други. Питър и д’Агилар продължаваха да се сражават и в същото време се мятаха от единия борд към другия, като всеки от тях се мъчеше с лявата си ръка да се хване за нещо здраво. Накрая, измъчени и покрити със синини, те паднаха настрани един от друг.

— Не особено подходяща площадка за дуел — каза, задъхвайки се, д’Агилар.

— Мисля, че ще изпълни предназначението си — с неумолима решителност отвърна Питър и отново се спусна към него.

Точно в този момент една гигантска вълна се стовари върху кораба, прехвърли палубата и помете двамата противници. Питър се изправи по-бързо, като плюеше солената вода и търкаше очите си. Той видя д’Агилар, който лежеше на палубата. Мечът му се търкаляше до него, а той държеше дясната си ръка.

— Ранен ли сте или се ударихте? — попита Питър.

— Ударих Се — отвърна д’Агилар. — Сякаш китката ми е счупена. Но затова пък лявата ми ръка е здрава. Помогнете ми да стана и дуелът ни ще продължи.

В този момент един страшен порив на вятъра, може би най-страшният през цялата буря, подобен на вихър в планински проход, изхвърли каравелата в самия вход на залива и тя почти легна на едната си страна.

Още миг и щеше да се преобърне и потъне. Но в този момент гротмачтата неочаквано се счупи и падна зад борда. Освободена от нейната тежест, каравелата бавно се изправи. Напречната рея рухна на палубата. Единият й край разцепи на две каютата, в която бяха затворени Бети и Маргарита, а макарата, която висеше на другия край, удари Питър по главата, плъзна се по шлема, като засегна врата и рамото му. Питър загуби съзнание и рухна на палубата, стискайки меча в ръката си.

Изпод развалините на каютата се появиха Маргарита и Бети. Маргарита беше пребледняла и изплашена, а Бети си шепнеше тихо молитви, но и двете за щастие бяха невредими. Хващайки се за оплетените въжета, те се промъкваха и търсеха спасение в центъра на кораба. Тежката рея все още висеше над тях, като единият й край се опираше в каютата, а другият се беше закачил за борда. Не след дълго тя се свлече в морето. Отломка от гротмачтата прегради пътя им. В този момент Маргарита видя Питър, който лежеше по гръб с окървавено лице. От вълнението тялото му се търкаляше напред-назад.

Тя не можеше да пророни нито дума. Само мълчаливо посочи Питър, а след това се обърна към д’Агилар, който стоеше наблизо. Като се държеше за едно дебело въже, испанецът се приближи до нея и извика силно в ухото й:

— Вината не е моя, лейди. Двубоят ни беше честен. Мачтата падна и го уби. Не ме обвинявайте за неговата смърт, а търсете утешение в Бога.

Маргарита слушаше и се оглеждаше с див поглед наоколо. В този момент видя баща си, който си проправяше път към нея, и изгуби съзнание.