Хенри Райдър Хагард
Прекрасната Маргарита (25)

Глава XXV
„Маргарита“ отплава в открито море

Нощта настъпи. Питър беше много слаб от изгубеното количество кръв и трудно се движеше. Той се сбогува с краля и кралицата на Испания, които се разделиха с него много любезно. Те го нарекоха „украшение за рицарството“ и му предложиха високо звание и положение, ако приеме да остане на служба при тях. Но Литър учтиво им отказа, като им обясни, че прекалено много е страдал в Испания, за да остане. Кралят и кралицата целунаха жена му — прекрасната Маргарита, — която и за миг не се отделяше от него. Съвсем доскоро тя смяташе, че никога повече няма да може да го прегърне. И така, кралят и кралицата я целунаха, кралицата свали от врата си огърлица, обсипана със скъпоценни камъни, и я сложи на врата на Маргарита като прощален подарък. И двамата й пожелаха щастие.

— Уви, ваше величество — каза Маргарита и прекрасните й тъмни очи се наляха със сълзи. — Как мога да бъда щастлива при мисълта за утрешния ден?

Исабел се изчерви и каза:

— Доня Маргарита Брум, бъдете благодарна за това, което ви донесе днешният ден, и забравете за утрешния и за това, което той ще ви отнеме. Вървете и нека Бог закриля и двама ви!

Те тръгнаха. Малката група моряци с испански наметала, които седяха в амфитеатъра и ахкаха, когато орелът нанасяше ударите си, и ликуваха когато соколът побеждаваше, поведоха, понесоха Питър към лодката, която ги чакаше близо до мястото на дуела. Те отплаваха, незабелязани от никого. Дори оръженосците, които мислеха, че Питър се е върнал с жена си в двореца. Стигнаха до „Маргарита“, корабът вдигна котва, спусна се по течението и спря зад завоя на реката.

Беше тежка нощ. Нямаше място за любов и нежности. Питър и Маргарита не можеха да мислят за това. Измъчваха ги страх и съмнения. Денят беше много тежък за тях. Ден, в който преживяха страшен ужас и огромна радост! Раната на Питър беше тежка и дълбока. Щитът му бе отбил до известна степен удара на меча и острието не беше засегнало артерията или някоя кост, но бе загубил много кръв. Капитан Смит беше доста умел хирург. Той проми раната със спирт и това причини на Питър нови страдания. След това я заши с копринен конец. По ръцете и бедрата Питър имаше кръвоизливи, а гърбът му бе наранен при падането от коня.

През по-голямата част от нощта Питър лежа в безсъзнание. Когато настъпи утрото, той събра сили и стана от койката, за да коленичи заедно с Маргарита и да отправи гореща молитва за спасяването на баща й.

През нощта Смит използва прилива и придвижи кораба нагоре по течението. Хвърляха котва, използвайки за прикритие старите разбити кораби, за които му бе говорил Питър. Преди това той заличи с боя името на кораба и на негово място написа „Санта Мария“. Това беше името на кораб със същата големина като „Маргарита“, който се очакваше да хвърли котва в пристанището. Може би затова или защото през това време по реката имаше много кораби, но никой не обърна внимание на тяхното завръщане. Но дори и да бяха ги забелязали, едва ли някой щеше да съобщи. Всичко мина добре.

По сведения на отец Енрике, потвърдени и от други източници, процесията щеше да се появи на крайбрежната улица към осем часа сутринта. След около сто ярда тя щеше да свие по една улица, която извеждаше на площада, където всичко беше готово. След това „пречистените“ трябваше да бъдат затворени в клетки и откарани.

— В шест часа сутринта Смит събра в каютата дванайсетте матроси, които бе избрал да го придружават. Питър, до когото стоеше Маргарита, им съобщи целия план и ги помоли в името на техния господар и неговата дъщеря да направят всичко, което е по силите им, за да го спасят от страшна смърт.

Матросите се заклеха. Кръвта им кипеше. Освен това Питър бе обещал големи награди на всички, а на тези, които загинат, да обезпечи семействата им. След това закусиха, разпределиха мечовете и ножовете и се загърнаха с испански наметала. Но дори и в тези дрехи, трудно можеха да минат за испанци. Лодката беше готова и въпреки раните и умората, Питър заяви, че ще ги придружи. Но капитан Смит, с когото навярно Маргарита си беше поговорила предварително, тропна с крак по палубата и заяви, че той е капитанът и той ще командва. Според него Питър щеше да бъде само излишен товар в и без това малката лодка, а освен това много хора го познаваха, докато на матросите никой нямаше да обърне внимание. Накрая каза, че на „Маргарита“ остават много малко хора и ако нещата придобият лош обрат, трябва бързо да изведат кораба в открито море и да се приберат в Англия.

Но Питър настояваше. Тогава Маргарита го прегърна и му каза, че за нея ще бъде непосилно да загуби едновременно и баща си, и съпруга си. След тези думи Питър отстъпи. Капитан Смит даде последните си разпореждания и се качи, заедно с дванадесетте матроси, в лодката. Като се прикриваха зад старите кораби, те се насочиха към брега.

„Маргарита“ се намираше на разстояние един изстрел с лък от брега. Между кърмата на един стар кораб и носа на друг се откриваше изглед към крайбрежната улица. Именно тук се разположиха Питър и Маргарита. Един от матросите се покатери на мачтата. Оттам се виждаше целият град и дори старият мавритански замък, в който се помещаваше Инквизицията. Матросът извика, че процесията е излязла от замъка. Той беше видял знамената, хората по прозорците и покривите. Освен това камбаната на катедралата също извести за това. След това последва тягостно очакване. Те видяха групата испански матроси, която се смеси с малобройната публика, събрала се там. Основната част от хората се тълпяха на площада и по съседните улици.

Точно в осем часа „триумфалното шествие“, както го наричаха излезе на крайбрежната улица. Отпред вървеше отряд войници, след това разпятието, драпирано с черен креп, носено от един свещеник. След него вървяха други служители на Светата църква, облечени в белоснежни дрехи, които символизираха чистотата. След това се появиха хора, които влачеха дървени или кожени изображения на мъже и жени, избегнали инквизицията благодарение на бягство в други страни или в царството на смъртта. След тях носеха ковчези. Всеки ковчег бе носен от четирима души. В тях бяха телата или костите на умрели еретици. Тези тленни останки също трябваше да бъдат изгорени на кладата в знак на това, което би направила с тях Инквизицията, ако имаше възможност. Тя имаше право да конфискува цялото имущество на еретиците.

След това вървяха разкаялите се. Главите им бяха обръснати. Бяха боси. Някои бяха облечени в тъмни дрехи, други — в жълти безформени ризи, върху който имаше червен кръст. Тези дрехи се наричаха „санбенито“. След тях се появи групата еретици, осъдени на изгаряне на клада. Те носеха дрехите на позора — замара от овча кожа, — върху които бяха нарисувани дяволи с техните собствени лица, обвити в пламъци. Върху главите на тези нещастници бяха поставени високи, приличащи на епископски митри шапки, които се наричаха „короса“. Върху тях бяха нарисувани пламъци. Устните им бяха затъкнати с парчета дърво, за да не могат да оскверняват и да заразяват околните с еретически слова. В ръцете си носеха свещи, които монасите палеха.

Сърцата На Питър и Маргарита се свиха, когато в края на ужасната процесия се появи човек на магаре, облечен със замара и с короса на главата и с примка на шията. Отец Енрике не беше излъгал. Това без съмнение беше Джон Кастел. Питър и Маргарита го гледаха занемели.

Кастел се изравни с малката група моряци и сякаш нещо стана с магарето, защото то спря. Един човек, облечен като секретар на Инквизицията, се приближи до него, за да оправи хамута на магарето. Процесията спря. Тези, които вървяха напред, вече бяха завили зад ъгъла. Не беше ясно какво точно става, но еретикът бе грубо свален от гърба на магарето и то, сякаш от радост, започна неистово да реве.

Хората от тълпата се спуснаха, за да помогнат. Между тях имаше и няколко души от моряците на „Маргарита“.

Офицерите завикаха: „Напред! Напред!“, но хората, оградили магарето, започнаха да избутват и него, и ездача му по-близо до водата. В това време пристигна стражата, за да разбере какво се е случило. В този момент настъпи някакво объркване. Питър и Маргарита, които се държаха за ръце, видяха, че влачат човека от магарето надолу по крайбрежната улица към мястото, където се намираше лодката от „Маргарита“.

Помощник-капитанът, който стоеше до руля на кораба, също видя всичко. Той изсвири и това беше сигнал въжето на котвата да се среже — нямаха никакво време за губене. Матросите, стоящи на реята, вдигнаха платната и корабът започна да се движи.

През това време на брега се водеше битка.

Еретикът беше вече в лодката заедно с част от матросите, но останалите задържаха тълпата свещеници я въоръжени служители, които се опитваха да го хванат. Един от свещениците успя да се промъкне с меч в ръка и се хвана за лодката. Най-накрая всички се качиха в лодката, с изключение на капитан Смит, който се бореше с трима противници. Веслата бяха готови, но матросите чакаха. Капитанът замахна с меча и един от нападателите рухна. Останалите двама се нахвърлиха върху него. Единият скочи на гърба му, а другият увисна на врата му. С отчаяно усилие капитанът скочи във водата, увличайки със себе си нападателите. Скачайки, той успя да убие единия от тях, а вторият изплува до лодката, която вече се намираше на сто ярда от брега. Един от матросите го удари с веслото по главата и той не се показа повече над водата.

Но Смит не се виждаше и Питър и Маргарита решиха, че се е удавил. Матросите бяха на същото мнение и започнаха да гребат. Неочаквано една силна загоряла ръка се появи над водата и един глас високо извика:

— Гребете, деца, тук съм!

Матросите натискаха с такава сила, че веслата се огъваха като сламки. В това време двама от тях хванаха свещеника, който беше успял да скочи в лодката, и го изхвърлиха зад борда. Известно време той се задържа над водата, но не умееше да плува и потъна. Течението подхвана лодката. Тя стигна до носа на първия от старите кораби, зад който беше „Маргарита“. Вятърът се засили и корабът набираше скорост.

— Пуснете трапа и пригответе въжетата! — закрещя Питър.

Заповедта му бе изпълнена, но не достатъчно бързо и в следващия момент лодката се удари в борда. Матросите успяха да се хванат за въжетата и да удържат лодката. В това време капитан Смит се беше вкопчил за кърмовата дъска. Водата почти го покриваше.

— Спасявайте първо него! — извика Питър.

Един от матросите изтича по трапа и му хвърли въже с примка. Смит го хвана с една ръка и сложи примката около тялото си. Тогава матросите го измъкнаха на палубата. Той се просна и започна да плюе вода. Корабът се движеше много бързо и Маргарита се страхуваше да не увлече лодката под корпуса и да я потопи.

Но матросите си знаеха работата. Те бавно изтеглиха лодката назад, докато носът й не се оказа на нивото на трапа. Първо помогнаха на Кастел. Той се хвана за напречната греда на трапа, подкрепен от силните им ръце. Кастел пълзеше бавно, докато накрая дяволски изрисуваната му шапка не се показа над борда. По-късно капитан Смит каза сполучливо, че е приличал на дявол, избягал от ада. Матросите го подхванаха и той падна в безсъзнание в ръцете на дъщеря си. Един след друг се изкачиха и матросите. Всички бяха живи. Само двама бяха ранени. Да, никой не беше загинал. Всички до един се намираха в пълна безопасност на палубата на „Маргарита“.

Капитан Смит изплю и последните остатъци речна вода, заповяда да му донесат чаша с вино и я изпи на един дъх. През това време Питър и Маргарита измъкнаха проклетото парче дърво, което все още беше в устата на Кастел, и му дадоха да изпие глътка алкохол. Смит се отърси като голямо куче от водата и без да каже нито дума, отиде при руля. Да се плава по реката беше трудно и никой не я познаваше така добре като него. Точно в този момент „Маргарита“ се изравни с прочутата Златна кула. От кулата стреляха с оръдие по тях, но не ги улучиха.

— Вижте! — извика Маргарита и посочи към група конници, които яздеха успоредно с тях по брега.

— Искат да предупредят фортовете, — отвърна Питър. — Бог ни изпрати този вятър. Трябва да успеем да се измъкнем в открито море.

Вятърът се усилваше. Той духаше от север. Колко дълъг и тежък беше този ден! Движеха се надолу по реката, която ставаше все по-широка. Минаваха покрай села, където групи от хора размахваха оръжие при появяването им, покрай пусти блатисти местности, покрити с високи дървета.

Близо до Бонанца слънцето клонеше към залез, а когато минаха покрай Сан Лукар, вече беше залязло. Навлязоха в широкото устие на реката. Вълните се биеха в тесния вълнолом. Към тях бързаха две галери. Очевидно искаха да ги хванат. Галерите бяха много бързи и изглежда, нямаше никаква възможност да им се изплъзнат.

Свалиха Маргарита и Кастел долу. Матросите заеха местата си. Питър застана с решителен вид на кърмата. Капитан Смит стоеше на щурвала и не разрешаваше на никого да се докосне до него. Смит погледна към небето, след това към брега и се обърна към спасителното открито море. После даде команда да вдигнат всички платна, и погледна мрачно галерите, които ги причакваха като хрътки при излаза в морето. Придържаха се в средата на канала с готови весла. От двете им страни имаше плитчини, през които не можеше да премине нито един кораб.

— Какво ще правите? — попита Питър.

— Мастър Питър — процеди през зъби Смит, — когато вчера се бихте с испанеца, аз не ви питах какво сте решили да правите. Затворете си устата и оставете на мен да решавам.

„Маргарита“ беше бърз кораб, но никога преди това не беше развивала такава скорост. Вятърът свистеше в платната й. Здравите й мачти се огъваха като въдици, а въжетата скърцаха и стенеха под тежестта на издутите от вятъра платна. Левият й борд лежеше почти на нивото на водата. Питър също легна на палубата. Беше невъзможно да се задържи прав. Той гледаше водата, която се намираше само на три фута от него.

Галерите се строиха, преграждайки пътя на „Маргарита“. Те бяха на половин миля от нея. Обърнаха се с носовете си една към друга. Всички знаеха, че нито един кораб не може да мине през разпенените плитчини. Те очакваха „Маргарита“ да забави ход — това беше неизбежно — и тогава да я вземат на абордаж и избият екипажа й. Смит даде някаква заповед на помощника си и неочаквано лъчите на залязващото слънце огряха гротмачтата, на която се развя английският флаг. Матросите го посрещнаха възторжено. Смит даде нова заповед. Беше вдигнат последният кливер. Сега вече левият борд в отделни моменти потъваше под водата. Питър усещаше как солената вода изгаря раните му.

Испанските капитани придържаха галерите на едно и също място. Те не можеха да разберат дали този чужденец не е луд. Това, което правеше, според тях щеше да изпрати кораба на дъното. Те чакаха знамето, и платната да бъдат спуснати, но „Маргарита“ се носеше срещу тях като озверял бик. Разстоянието беше не повече от четвърт миля и корабът спазваше курса. Накрая на галерите разбраха какво е намислил англичанинът. Стана ясно, че корабът няма да отиде сам на дъното.

На галерите настъпи суматоха. Някой изсвири, хората викаха, надзирателите се спуснаха долу, за да стегнат робите. Веслата, които със страшна сила се стоварваха върху водата, бяха червени от лъчите на слънцето. Бушпритите на галерите започнаха да се отдалечават един от друг — пет фута, десет фута, може би дванадесет фута. И точно в тази ивица, като камък, пуснат от прашка, като стрела изстреляна от лък, се промуши „Маргарита“.

Какво се случи? Попитайте за това рибарите от Сан Лукар и пиратите на Бонанца, където тази история се разказва от поколение на поколение. Огромните весла се прекършиха като тръстика, горната палуба на лявата галера бе разкъсана като лист хартия от здравите реи на летящата „Маргарита“, бордът на дясната галера се нави като стружка и корабът се промъкна.

Капитан Смит се огледа. Двата испански плавателни съда потъваха. Те се въртяха и трепереха като ранени лебеди. След това той смени курса на кораба и попита има ли течове.

— Никакви, сър — отвърна дърводелецът, но ще се наложи отново да го засмолим. Това беше дъб срещу яйчена черупка, а ние се движехме и с голяма скорост.

— Добре — каза Смит. — От двете ни страни имаше плитчини. Имахме само един изход. Но бях убеден, че галерите ще ни оставят да преминем. Изпратете помощника ми да поеме руля. Аз трябва да поспя.

Слънцето се скри зад хоризонта и „Маргарита“, която се беше изплъзнала от ръцете на испанските власти, пое курс към Англия.