Боб Джад
Формула 1 (8)

VIII.

Звънеше проклетият телефон, звънеше и ме издърпваше от топлите сънища. Бях предупредил да не ме безпокоят. По дяволите, пет и петнайсет сутринта! Трябва да има някакво бедствие, помислих си.

Беше Вероника.

— Форест, Форест, моля те, не се сърди. Миличък. Трябва да говоря с теб. Не съм чувала гласа ти от седмици. Звучи толкова сънливо и топло. О, как искам да съм в леглото при теб.

— Сега е пет и петнайсет сутринта.

— О, миличък, знам. Но тук минава осем и трябва да бягам. Ще закусвам с Лангфорд Еванс и просто не мога да изтърпя още един ден, без да съм говорила с тебе. Може би не беше добра идея да чуя гласа ти отново, Форест, толкова те искам, цял ден ще се гърча в мисли за теб. — Тя спря. Аз чаках. — Не искаш ли сега да сме заедно в леглото? Господи, толкова те обичам, обзалагам се, че сега си възбуден. О, просто те обичам и толкова ми липсваш; бих обвила краката си около теб и бих те притиснала до смърт.

— Хрус, мляс — казах в същия тон, като си спомних нейната влажна и лепкава, стегната хватка. Отвъд тази сексуална димна завеса тя беше намислила нещо.

— Кой е Лангфорд Еванс? — попитах.

— Мили, трябваше да ти се обадя, защото чух най-ужасната новина.

Чаках. Беше поела в своята посока и нищо не можеше да я отклони. И каменни стени би преминала с един скок.

— Форест, кажи ми, моля те, кажи ми, нали няма да се върнеш на пистата? Нали няма отново да се състезаваш за Кен Аръндел?

— Откъде си чула това?

— Дан ми се обади от Лондон. Сигурно са го казали по радиото тази сутрин. По „Би би си“, Форест, не е истина, нали?

— Кой съм аз, че да противореча на „Би би си“?

— По дяволите, Форест, не се подигравай. Винаги съм мислела, че си интелигентен, че те е грижа какво чувствам аз. Искаш да кажеш, че е истина? Че ще се състезаваш в Мексико?

— И в Аделаида.

— Ако доживееш дотогава, Форест, не разбираш ли? Това е трудно за мен, много трудно е да бъдем разделени толкова дълго. А когато вземеш решение като това, без дори да си говорил с мен, без дори да го споменеш, се чувствам като глупачка. Не мога да повярвам, че си толкова безучастен, че толкова не те интересува какво чувствам. Защо, Форест, защо не ми каза? Не разбираш ли, че аз съм част от твоя живот?

— Опитах се да ти се обадя, Вероника. Много пъти. Трябва да си получила съобщенията. Трябваше да взема решение. Това е, което правя. Аз съм състезател.

— Ти си фукльо. Макар и приятен фукльо. Не те ли е страх? След Мишел?

Последните два въпроса натежаха като олово в сънливия ми мозък. Страх? Не можех да изпитвам страх. Ако признаех пред себе си, че изпитвам страх, нямаше да мога да направя нищо. Умът ми беше съвсем наред. Нали така? Абсолютно наред във всяко отношение.

Мишел? Широко отворени очи зад пластмасовата каска. Очакване да види какво ще се случи. Лицето му изглежда като моето зад гладката отразяваща повърхност. По прозрачната повърхност на каската преминават облаците в небето. Под нея е той, вторачен, пъхнат в каската, а очите му… Неговите или моите?

— Погребалната церемония за Мишел ще се състои в Париж на 24-и. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Миличък, не мога. Затова ти се обаждам. Получих ролята. Нали е страхотно?

Опитах да забравя за Мишел, да забравя опасността от загуба на самообладание и да попия малко ентусиазъм от новината. Това щеше да бъде краят на Вероника и Форест. Но тя се нуждаеше от успех. Това беше нейният живот. Нейната личност блестеше на сцената. Тя можеше да стане звезда. Защо трябваше да се влачи по света след мен като каравана на реактивен самолет? Тя даже не обичаше автомобилните състезания. Защо да няма свой собствен живот? Без мен. Може би ролята щеше да се провали и тя щеше да се върне вкъщи в Лондон за Коледа. Може би Ню Йорк щеше да събере сили и да направи свое състезание „Гран при“, което обещаваше от години. Щях да я виждам поне веднъж годишно.

— Вероника, виждам те вече звезда. Разкажи ми, разкажи ми нещо повече. Каква е ролята? Кой още играе? Какъв е режисьорът? Ще ми даваш ли безплатни билети?

— Любими, не мога. Трябва да бягам.

— Закуска с еди-кой си.

— Лангфорд Еванс. Режисьорът. О, престани да се сърдиш, стар досадник такъв! Той е педи и прилича на Мери Попинс. Звънни ми довечера и ще ти разкажа, Форест, няма смисъл да се връщаш в отбора. Всеки казва, че си бил супер по телевизията. Заспивай отново. Трябва да бягам. Обичам те.

— И аз тебе — казах, но тя вече беше затворила.

Трудно е да се повярва, че пътят до международната, писта Ривърсайд е само сто и двайсет километра. Изглеждат като триста и двайсет. Къщите се нижат ли, нижат край пътя с постоянна скорост деветдесет. Излизаш от магистралата на Сан Бернадино, отминаваш Алхамбра, Роузмийд, Ел Монте, Болдуин Парк, Уест Коувайна и нататък покрай Ромоуна. Някога това всичко са били портокалови горички. А още по-рано — пустиня. Сега е непрекъснато повторение на къщи от конвейер, търговски центрове и паркинги, които се виждат през тъмния филтър на смога.

Това е родното място на Ричард Никсън. Той е израснал тук, в Уитиър. Тук хората силно вярват в телевизионната мечта; за килими, които не се цапат, и за безгрижни дни, за мечтани пасти за зъби и риболовни пътешествия, на които приятелите носят в ръка опаковки от по шест бутилки. Те гледат телевизия средно по седем часа на ден, докато мечтата, която виждат на екрана, не стане истина. Тази бричка тук е „Шевролет Малибу“ със счупено радио, а това тук е апартамент с износена тапицерия от изкуствена кожа, с пукнатини и неизплатени пет суми по 76, 36 долара, това е лодка с извънбордов мотор от 125 конски сили със счупен вал на ремаркето със спуканата гума, целият този боклук тук е само временен.

Временен, защото един ден те ще станат Рамбо и ще си отмъстят. И това ще стане наистина.

Излизах от Сан Бернадино, за да се срещна с Кен, Макс и механиците на международното летище на Онтарио. За да разсея скуката, започнах да пресмятам разходите на Кен този ден. Два билета първа класа за него и за Макс, от Лондон до Лос Анжелос — всеки по 1520 лири — общо 3040 лири. Два билета клуб-кпаса за Дейв и Бил, от Лондон до Лос Анжелос — всеки по 1035 лири — общо 2070 лири.

Фил и Найджъл вече бяха в Мексико сити, за да посрещнат колата на Маурицио, която щяхме да използваме като резерва. Те бяха долетели с чартърен полет на „Формула 1“ директно от Токио до Мексико. Но Кен щеше да им плаща дневни — да кажем 85 лири на всеки за хотел и храна: 170 лири. Освен това имаше и въздушен превоз за колата — два двигателя, две резервни скоростни кутии, дузина състезателни гуми — да кажем 3750 лири от Лондон до Лос Анжелос. Хотел и вечеря довечера за нас петимата — да кажем 350 лири, плюс още две наети коли — 100 лири. И наемът за влекача — 375 лири на ден.

Без да се брои стойността на двигателите (всеки по 45 000 лири), на шасито, гумите и скоростните кутии и моята годишна заплата от седем цифри, процентът на Макс, дори наемът за международната писта в Ривърсайд, за днешните разноски той плащаше около 10000 лири от собствения си джоб.

Кен сигурно беше прекарал чудесна седмица. Беше уредил полета с тялото на Мишел до Париж, присъствал на следствието, уредил изпращането на парчетата от колата на Мишел в Хемел Хемпстед и колата на Маурицио до Мексико сити. Беше прелетял от Токио до Лондон, взел Макс и Мулето, подготвил полета до Лос Анжелос, уредил влизането на транспортера с документите в Мексико и намерил мексикански вътрешен човек, който да улесни пътя през мексиканската митница и полиция. Беше резервирал хотел за себе си, Макс и двамата механици, беше намерил писта за изпитанията близо до границата с Мексико, беше я наел, отговорил на въпросите на пресата и беше осигурил грижите за Никол. Освен това беше уредил втори полет за пренасяне на новия корпус от Лондон до Лос Анжелос веднага щом бъде готов в понеделник. И беше държал ръцете на нервните спонсори. (Въпреки че от „Уайоминг“ — цигарите, му бяха казали, че се отказват завинаги, а те даваха големите пари.)

И беше опитал да ободри потиснатия персонал в Хемел Хемпстед. Загубата на Мишел и колата е била ужасен удар по самочувствието им. След всичко това трябваше в продължение на единайсет часа да седи до Макс в самолета.

За щастие той имаше прекрасната Мариан Плъмър, която се грижеше за резервациите и документацията.

— Няма нещо, което да не мога да направя — беше казал той веднъж, — докато имам Мариана, която да го направи. — „Прекрасната Мариана“, „Плъми“. Толкова великолепна, толкова сладострастна, толкова способна. Жалко, че има съпруг полицай.

Бях подранил малко, затова отидох до входа на летището, за да видя дали има някакви следи, останали от пистата „Онтарио Мотър Спидуей“. Дори и да имаше, не успях да ги открия. Само още редици къщи от предградията. Може би е била погребана под тях, подобно на Хеопс. Чудех се дали някоя от стопанките на къщите знаеше, че някога бях карал през предните им врати с 280 километра в час.

През 1970 „Онтарио Мотър Спидуей“ беше най-новата и най-голяма състезателна писта в света — съчетание от скоростна отсечка и състезателно трасе, а голямото състезание на „Формула Инди“ щеше да напълни трибуните с 250 000 души. Но съотношенията бяха объркани. Трибуните бяха толкова големи и толкова далече от пистата, че колите изглеждаха миниатюрни създания, пълзящи в далечината.

Определение на Денис Дженкинсън за състезателна кола: „Когато стартира, ако публиката не отскочи назад, значи това не е състезателна кола.“ От 150 метра разстояние това не беше никакво състезание — беше просто пътен трафик. Хората стояха отстрани на големи тълпи и след едно десетилетие борба за оцеляване осмото чудо на света беше закрито.

Не забравяйте старата теория за динозаврите. Най-големите са само най-големи, не и най-добри. А японците казват, че най-дългият стрък ориз първи се превива.

Опитвах се да измисля някоя друга, по-успокоителна поука за добрите малки, когато Макс се появи пред мен на излизане от митницата на летището. Играеше своята имитация на „тиранозаурус рекс“, малките му кръгли очи бяха зачервени от единайсетчасовия полет.

— Скапан лъжец — започна да мучи той, щом ме забеляза. — Жалък скапан лъжец. — Размахваше един брой от „Ивнинг стандард“. Всъщност Макс не е по-висок от мен, но голямата му ширина създава това впечатление. Приличаше на карикатура на състезател по борбата сумо.

— Не мога да ти кажа колко се радвам, че те виждам, Макс — казах, без да се усмихвам.

Една гигантска ръка изникна от небето и се отпусна на рамото на Макс. Беше Кен, когото не бях видял зад обема и яростта на Макс. Присъствието на Кен изглежда успокои Макс за момент.

— Здравей, Форест.

Кен сигурно беше работил като дипломат. Той имаше величествено, посланическо присъствие.

— Макс — каза той, — е загрижен заради една история, която обикаля Лондон. Явно си казал на някаква репортерка, че скоростните кутии са били дефектни. И че това е било причината за твоите катастрофи и катастрофата на Мишел.

Макс се беше вторачил в мен. Неговата оредяваща черна, къдрава коса беше залепнала върху черепа. Лицето му беше почервеняло и отиваше на очите му. Помислих си, че когато е бил бебе, трябва да е изглеждал като горила в прегръдките на майка си.

— Ти лъжеш, за да спасиш кожата си — каза той с толкова висок глас, че хората се спряха и се загледаха. — Изпаднал си в паника, ето какво се е случило.

Кен заговори от своята височина. Беше застанал между нас двамата.

— Отрекох всичко, разбира се. И публично се извиних на Дариен. Без съмнение ти ще се извиниш също, Форест. Последното, което искам да направя сега, е да навляза в съдебна битка. Къде е колата ти, Форест? Можеш ли да побереш Макс и мен? Бил и Дейв си имат своя кола и транспортер. Те ще донесат нашето ново шаси и останалата част от машинариите ни до Ривърсайд.

— Ново шаси? Мислех, че носите Мулето.

— Може би ще ни помогнеш за багажа. Ще ти разкажем на обяд.

Дори и Макс се засмя, когато видя Клеопатра. Накарах я да направи фокуса с изчезването на покрива и Макс каза:

— Това не е автомобил, това е някакъв глупав парад.

— Отзад — казах му. Той и Кен пътуваха заедно отзад и изглеждаха като гостуващи кралски особи. По пътя ни до мотела слънцето хвърляше сянката на Клеопатра върху магистралата Сан Бернадино и сенките на нашите глави се издигаха над сянката на Клеопатра като три кули.

Вечеряхме в „Хуф и Флейгън“ — една от онези карикатури на английска бирария — с бронзови полилеи и борово дърво, матирано така, че да прилича на байцван дъб. Макс и Кен поръчаха стекове с размера на маса. Аз се задоволих с морски деликатеси, но стомахът ми ридаеше за големите, дебели, крехки и сочни стекове.

През равни интервали някакъв пристегнат момък или девойка изникваше от тъмнината и обявяваше:

— Здравейте, казвам се Кийт и ще бъда вашият келнер тази вечер. — И още: — Господа, добре ли прекарвате?

Момиче с голям бюст, престилка и изкуствена, неподвижна усмивка разпитваше:

— Как е рибата ви, господине?

Макс обясняваше за новото си шаси с уста, пълна със стек. Нишки от месото висяха от зъбите му.

— Всъщност то не е ново, Евърс — по-скоро е подобрение. Новата скоростна кутия, понеже е по-лека и понеже предава повече мощност и я предава по-плавно, ми даде възможност да спестя по нещо тук и там. Освен това заради формата й успях да разположа двигателя малко по-ниско, което означава, че аеродинамиката е малко по-добра.

— Доста по-добра — намеси се Кен. — Докато беше извън отбора, Форест, дни наред бяхме заети с игра в аеродинамичния тунел на „Бритиш Аероспейс“. Лорд Годлей е мой стар приятел и ни даде възможност да го използваме в странни часове срещу дребни пари. Всичко това в името на националните интереси, разбира се. Беше много полезно. Макар че не обичаш да започваш работа в 3 часа през нощта, нали Макс?

Аз се засмях, облегнат напред на стола си, а моята риба потъваше забравена в зеления си сос.

— С други думи, новата кола е по-бърза и се управлява по-добре от тази, която изведох на първо място в Унгария.

— На първо място и на паркинг в тревата — каза Макс с пренебрежение. Долната му устна приличаше на суров бъбрек.

— О, няма ли да млъкнеш, Макс — Кен постави ръка върху ръката на партньора си и добродушно му се усмихна. — Нали на самолета се разбрахме да се опиташ да бъдеш цивилизован. — После Кен насочи вниманието си към мен. — Форест, ние очакваме, че е побърза, но знаем със сигурност само, че е нова. Имаме едва два дни, за да я изпитаме и да отстраним недостатъците. Въпреки че не очакваме да има недостатъци.

Почувствах как космите на гърба ми — чак до темето — настръхват. Беше същото чувство, което изпитах, когато бях момче и веднъж, късно в нощта срещу Коледа, гледах от прозореца на стаята си и видях баща си да излиза от хамбара и да бута нов жълт състезателен велосипед по алеята. За мен.

Кен отпи голяма глътка и задържа чашата под стълба светлина, идваща от един от миниатюрните прожектори, пръснати по тавана. Виното беше с дълбок тъмночервен цвят — почти черно.

— Сега, когато прекарахме няколко мига заедно, има едно-две неща, които искам да кажа. — Той погледна към всеки от нас поред. Време за речи. — Мисля, че наистина за пръв път, откакто този отбор се е събрал, имаме шанс да победим. Вероятността за това далеч не е голяма, но шанс имаме. Едновременно с това ние сме заплашени. — Макс изглеждаше изненадан. — Мисля, че е важно да разберем заплахата колкото можем по-добре, за да можем да се преборим с нея също толкова добре. Затова аз мисля, Форест, че трябва да се доверим на Макс.

— Вече го направихте.

— Само толкова, колкото чу досега.

Кен остави празната си чаша и направи знак за нова бутилка. Донесоха я на масата, показаха етикета на Кен, кимвания на познавачи бяха разменени между Кен и тържествения шестнайсет годишен ученик с малка сребърна табелка, окачена на врата. Той зави бутилката в бяла кърпа, внимателно отряза върха на восъка й, постави бутилката в дългокрак бронзов уред за изваждане на тапи, извади тапата, показа тапата на Кен, Кен кимна, наляха му една глътка в нова чаша, Кен опита, още кимвания на познавачи, още нови чаши, виното е налято и с кимване на познавач, оставено. Старата церемония беше жива като пародия — Калифорния.

— Какво искате да кажете, педали такива? Каква заплаха?

Дръпнах стола си назад от масата.

— Мисля, че някой се опитва да пипне нещо, така че да катастрофирам в Мексико сити.

— Да не си се побъркал — каза той. — На тебе не ти трябва никаква помощ. — Малките му свински очички се свиха и се защураха между Кен и мене.

— Разкажи му ти, Кен, ако искаш. Аз ще отида да погледна колата. — Изправих се да си тръгвам. — И нека ти кажа, Макс, преди да започнем с това, ако ми направиш някой номер, ще ти откъсна главата.

Макс се усмихна или пък получи колики — не бях сигурен.

— Радвам се, че отново сте във форма, господин Евърс.

Калифорнийската нощ ни потопи в своята магия. Мека, топла и нежна. Синият шлеп се понесе по страничните улици на Ривърсайд, които изглеждаха като играчка на предприемач на недвижими имоти от 1960-те години, излязъл за развлечения в съботната нощ.

Транспортерът беше в предния двор на една бивша бензиностанция „Суноко“. Бензиновите колонки бяха махнати, но зад големите стъклени врати лампите светеха. Вътре имаше куп гуми, два двигателя на стендове и, поставено върху специални тънки колела, голото шаси на новата „Аръндел“. Почуках на вратата и Дейв ми отвори.

Дейв беше двайсет и осемгодишен, с яко телосложение, безупречен и напрегнат. Беше облечен в чисто бялото си сако и ноктите му бяха чисти — един неврохирург между механиците. Каза, че се радва да ме види отново, но в очите му имаше подозрение. Бил се беше навел над окачването предницата на колата.

— Ей, Форест, чудесно е да те видя пак тук — каза той, без да погледне нагоре. До него върху бетонния под на гаража бяха старите панели на корпуса на Мулето. Новият корпус, с прясна боя и реклами, трябваше да пристигне в понеделник.

— Може ли да седна в нея?

— Да, разбира се, няма проблеми. Всичко е тук. Тъкмо се организираме за утре — ще поставим окачването, ще налеем бензин, масло, вода, ще проверим електрическата система. Ще бъде полезно да се види отклонението на ресорите от твоето тегло.

Дейв стоеше зад мен. Досега беше смятал тази кола за своя. Беше участвал във всеки от петстотинте часа на конструирането й. Дори и преди това, дори преди да беше оживяла в ръцете му, той беше работил с Макс върху размерите й, хлабините, допуските. Беше толкова добра, колкото можеше да я направи, а той беше най-добрият. Погледна към мен с недоверие и отмести очи.

Влязох в колата и с ръце върху страните на кабината бавно се наклоних напред и заизвивах рамене, докато намеря най-добре прилягащото място. Седалката беше излята по контурите на тялото ми. Всички органи за управление, всички детайли в кабината бяха оразмерени така, че да ми пасват като моя втора кожа. Един от най-бързите, най-елегантните и най-скъпите автомобили, скроен по поръчка за Форест Евърс; съжалявам, не взимам пътници. Краката ми намериха педалите точно под правилния ъгъл. За момент потърсих липсващия съединител.

— Можеш ли да преместиш педала за спирачките вляво, където беше съединителят?

Бил погледна изпод сложната сглобка на окачването, върху която работеше пред мен.

— Разбира се, няма проблеми. Искаш да спираш с левия крак?

— Ще бъде по-лесно, ако ги натискам заедно с газта, отколкото да правя всичко само с десния крак.

— Няма проблеми, Форест. На същата височина ли?

Сложих ръце на волана, погледнах към уредите и затворих очи.

Усетих старото болезнено чувство, което беше започнало да изчезва, усетих силата, с която отново се наливаха ръцете и раменете ми. По дяволите, хубаво чувство е отново да си жив.

Когато излязох навън, някой седеше в колата ми. Трябваше да престана да я оставям без покрив. Освен това, този филм вече го бях гледал. Само че този път беше с други герои. И този път, когато се доближих, те бяха трима и излязоха от колата. Сигурно са репетирали.

— Господин Евърс?

— Вие просто проверявате машината.

— Господин Евърс, може ли да отделите минута от времето си?

Изглеждаха добре, загорели, с напрегнатия поглед на професионалиста. Никакво време за губене. Края на двайсетте — началото на трийсетте. Явно бяха ме оценили високо. Това беше първия отбор.

— Защо не влезете в колата, господин Евърс? — Този беше със зализания вид на бизнесмен. Застраховки или банка. Много консервативен, много учтив. Мъжът, който стоеше от другата ми страна подсили въпроса на партньора си с натиск на палеца си върху моя лакът. От болката ми се повдигаше. От разстояние три метра може би изглеждахме отпуснати, просто разговарящи. Третият мъж беше зад мен — не знаех точно къде.

— Просто седнете зад волана, господин Евърс. Няма да ви отнемем много време. Прекрасна вечер за разходка с кола в пустинята.

— Нямам шофьорска книжка.

— Каква ирония — каза той, — тъкмо искахме да ви помолим известно време да не карате. — Болката се увеличи неимоверно. Тази част от лакътя, която преди усещах като малко червено цветче, сега сякаш изстреля куршум в рамото ми — чак до врата и в мозъка. Главата ми се изпълни с болка. Ударих този, който даваше заповеди, с опакото на ръката си. Когато улучих хрущяла на носа му, се чу удовлетворяващ хрущящ звук.

Но удовлетворението беше дотук. Джентълменът от лявата ми страна ме удари в ларинкса със саблен удар. В същото време този отзад обяви присъствието си с рязък ритник в „кукувицата“ ми — онази рудиментарна опашна кост, която държим добре скрита. Много нежна костица, имаща способността да предизвиква страхотни болки. Изкрещях с цялата мощ на дробовете си, но не излезе никакъв звук. Опитах се да омекотя падането си с извъртане на една страна, но лицето ми се тресна о бетона първо.

Подозирам, че именно мъжът, чийто нос счупих, ме риташе в корема, докато не му омръзна, и вместо това стовари тока на обувката си върху дясната ми ръка, но може би е бил онзи, когото така и не видях. Онзи отзад. Преди да си тръгне, той силно ме ритна в слабините. Отново се опитах да извикам, но не успях.

Докато си отиваха, чух как един от тях каза:

— За какъв дявол не го оставят да кара? Добре ще му дойде на копелето.

Бил и Дейв ме намериха на излизане от гаража половин час по-късно — опитвах се да стана.

— Боже, Форест, какво, по дяволите, се е случило с тебе? — Дейв разглеждаше лицето ми под уличната лампа. — Какво те е блъснало, камион ли?

— Хулигани — изкашлях.

— Глигани?

Изправиха ме на задната седалка на Клеопатра и ме закараха до мотела. По пътя Бил се обърна, погледна ме и потрепера.

— Дявол да го вземе, не можа ли да дочакаш да влезеш в колата, преди да катастрофираш?

Когато ме докараха в мотела, отново бях започнал да намирам гласа си и открих, че мога да мина през вратата на собствен ход. Бил обаче настояваше да извика доктор, който дойде и си отиде, след като остави предупреждения за счупвания и пуквания, кутийка с мехлем и рецепта за някакво лекарство срещу всичко, която хвърлих в кошчето за боклук. На сутринта трябваше да карам и не можех да си позволя лекото замъгляване на мозъка, което предизвикват подобни лекарства.

Има разлика между контузиите, които получаваш при катастрофа, и тези, с които се сдобиваш в сбиване. След катастрофата или се оправяш, или не се оправяш — физически процес, който или е успешен, или не. След сбиване контузиите се задълбочават.

Може би ми се струваше така, защото исках някой нежно и опрощаващо да каже, че съм наред, че вероятно това е било просто грешка и всичко ще се оправи — макар да знаех, че ни най-малко няма да му повярвам. Някакво изворче на нужда, което извираше от болката. Може би беше по-просто. Нейната прощална целувка не ме напускаше. Освен това аз имах претекст. Казах, че ще й се обадя. Трябваше ми известно време, но накрая открих номера пъхнат в джоба на едно сако. Тя вдигна на второто позвъняване.

— Форест, не очаквах да те чуя отново. Гласът ти звучи дрезгаво. Да не си настинал?

— Какво правиш?

— По пижама съм. Тъкмо посягах към Кант. Два абзаца от Имануел върху природата на битието, и главата ми натежава като олово. Три абзаца, и съм заспала. Къде си ти?

— Аз съм в Ривърсайд в един мотел и бих искал да дойдеш.

— Господин Романтик. — Гласът й вече не беше сънлив и стана твърд. — Форест, когато една жена ти каже, че иска да те види отново, не следва непременно, че тя иска да те види в леглото си.

— Кой е казал нещо подобно? Ще бъда тук още два дни, преди да отида в Мексико, и това е вероятно единственият път, когато мога да те видя, преди да замина. Просто да си поговорим. Аз съм по-добър от Кант.

— В какво отношение?

— В природата на битието. Той е мъртъв. А аз все още съм жив. Засега.

— Какво?

— Казах, че съм жив.

— Не звучеше по този начин. Да не си прегракнал?

— Нападнаха ме.

Бевърли дойде с малкия си „Фолксваген“. Тъй като качването на леглото ми беше отнело около пет минути, когато почука, не се втурнах към вратата. Ходенето, ставането, сядането и лягането бяха трудни. Дишането — не толкова.

— Отворено е — казах.

Тя носеше фланела и сини джинси, беше без никакъв грим. Косата й стърчеше във всички посоки — очевидно тя не беше и помислила да се направи красива. Помислих си, че Бевърли е най-прекрасната жена, която някога съм срещал. Когато видя какво се е случило с лицето ми, тя не можа да потисне тихия си вик на ужас.

— Каква каша! Виж гърлото си! Цялото е черно-синьо, лицето ти цялото е подуто и, мили Боже, какво си направил с ръката си.

Познавах каталога на щетите.

— Ще ми мине.

— Кой направи това?

— Да знаех само. Има някой, който не ме харесва. Или поне не иска да карам. Искаш ли да видиш корема ми? — Дръпнах надолу чаршафа, за да покажа виолетово-червено-жълтия колаж от натъртвания.

Лицето й се сгърчи от отвращение.

— О, Форест, това е ужасно — вдигни чаршафа.

— Ти каза, че искаш да ме видиш. — Започнах да се претъркалвам, за да й покажа източника на острата, пулсираща болка — в основата на гръбначния стълб. — Искаш ли да видиш най-лошата синина?

— Престани с това. Не е смешно. Мога ли да ти донеса вода или нещо друго? Да ти оправя възглавниците? Чувствам, че съм длъжна да направя нещо. Не трябва ли да отидеш в болница? — Тя започна да опъва покривките на леглото ми и аз я отстраних със здравата си ръка.

— Добре съм. Нямам нужда от болница.

— Няма ли поне да признаеш, че боли?

— Боли — признах аз.

Тя отстъпи от леглото и ме погледна. Хладна оценка.

— Защо ме помоли да дойда всъщност?

— За да те видя.

— Това ли било? Да ме видиш?

— Да говоря с теб. Там имаше нещо — на празненството на Артър — казах аз и се преместих непохватно.

— Там имаше нещо. — Тя ми отправи плаха усмивка. — Сега се чувствам, като че ли съм сбъркала стаята.

— Аз също. Но е много по-добре, че си тук. Защо не ми разкажеш за Бевърли?

— Повечето хора искат да знаят за Артър.

— Аз знам за Артър. Искам да знам за бъдещата доктор по философия, която е достатъчно луда да кара час и половина посред нощ по пижама, за да види някакъв пребит труп, когото не познава.

— Не съм по пижама.

— А какво се подава от джинсите ти, наполеонки ли?

Тя погледна към глезените си, където от крачолите й се подаваше малко къдраво парче коприна.

— Бързах. Няма какво друго да кажа.

— В кой колеж си?

— Обърлин, в щата Охайо. Вероятно никога не си чувал за него.

— Чувал съм за него. Има добра репутация в областта на музиката. Представям си цяло градче от виолончелисти. Защо не седнеш? — Тя седна на малкото светлокафяво канапе, без да вдига очи от мен.

— Е, аз това съм учила — музика. Композиция.

— Звучи достатъчно невинно, но е много далеч от философията.

— Не съвсем. И двете са интелектуални игри. Нали разбираш, далечни и независими. Поне модерната част. Знаеш ли онзи вид модерна музика, която продължава непрекъснато и не стига доникъде — онзи вид, в който постоянно се повтаря една и съща фраза с безкрайни незначителни вариации…?

— Филип Глас?

— Например. Е, паралелът между съвременната епистемология…

Слушах, докато стигна до сърцевината на своята дисертация и обясни защо нейният живот преминава на малки кръгове с „безкрайни незначителни вариации“. Беше висока и слаба, с дълъг врат и високо чело. Имаше навика да търси в ъглите на стаята думите, които й трябваха, за да върне обратно на земята мислите си. Най-накрая към нея пропълзя една голяма прозявка и аз я спрях.

— Ела в леглото.

Тя ме погледна, като че вече беше обмисляла тази възможност, а веждите й се извиха присмехулно.

— Не говориш сериозно. Дори и само да седна на леглото, ще ти причиня болка.

— Нали каза, че не причиняваш болка. Както и да е, мисля, че не ме заплашват сексуални атаки.

— Форест, виждала съм сурови пържоли, които изглеждат по-привлекателно от тебе.

— Тогава ела в леглото. Часът е един и половина и се нуждая от моя прекрасен сън. Трябва да ставам в седем.

— Как може някоя жена да ви устои, господин Романтик? — каза тя и стана. Свали фланелата си и видях, че гърдите й са неочаквано тежки — полюляваха се, докато се навеждаше, за да свали пижамата и джинсите си.

Има нещо много лично в гледката на жена, която сваля дрехите си — нещо, което ме кара да се чувствам привилегирован и покровител. Отметнах завивките със здравата си ръка. Тя не обърна внимание на жеста.

— Тази е моята страна — каза тя и се качи на леглото отляво. Обърна се с лице към мен. Отблизо лицето й беше гладко, а очите й — ясни. Имаше два малки белега на челото, прав и тесен нос и съвършени, бели, равни зъби, които сигурно бяха стрували цяло състояние на татенцето й. Сините й очи бяха спокойни и сънливи.

— Лека нощ, Форест — каза тя и ми даде още една лека и дълга целувка, като онази, която бях запомнил от празненството. — Ти си по-добър от Кант — каза тя и се обърна, за да заспи на нейната страна.

Събудих я, когато светлината започна да пропълзява под завесите, взех лицето й в ръце, целувах клепачите й и устата й. Очите й се отвориха и за миг тя се опита да установи кой съм аз и къде е. После сините й очи погледнаха в мен и казаха да, а ръцете й обвиха врата ми и тя ме притегли върху себе си, и аз я целунах отново, докато дългите й крака ме обгръщаха.

— Ох.

— Форест, какво има?

— Топките ме болят.

— Господин Романтик, може ли някое момиче да ви устои?