Боб Джад
Формула 1 (29)

XXIX.

Тренировката без измерване на време в петък беше пълен хаос. Лари Хъчинс седем пъти ми повтори, че спирачките трябва да бъдат загрети, преди да ги набивам.

Макс бърникаше автоматичната скоростна кутия, правеше настройки в последната минута, проверяваше показанията на компютъра си, издаваше кудкудякащи звуци като огромна квачка.

— Непременно ги загрей много добре, преди да започнеш да караш бързо. Можеш да направиш голяма беля, ако веднага тръгнеш бързо.

А Кен ми каза това, което вече знаех — настилката е измамна и между две последователни обиколки може да се промени.

— Затова отначало по-леко.

Ускорих, за да изляза от боксовете на пистата, точно в 10 часа сутринта — точно в началото на срока от час и половина за тренировката без измерване на време. Не бързах, но знаех, че ми трябва колкото може повече време на пистата.

Аделаида е най-доброто от уличните трасета, но е и най-трудното. Много по-трудно, мисля, от Монако. Монако изисква пълно внимание по цялото трасе. Няма никакви прави, на които да си починеш за момент и да поемеш дъх, за преминаване на завоите има само една-единствена възможна линия. Пистата е толкова тясна, че ако се отклониш от тази линия на няколко сантиметра, можеш да откъснеш колело, затова се настройваш по определен начин и продължаваш така до края.

Но Аделаида изисква повече физически сили. Там е по-горещо, скоростите са по-високи на бързите завои, освен това е най-дългото състезание — за да направиш осемдесет и двете обиколки, са нужни близо два часа. Колкото по-добре успеех да изуча пистата, толкова по-гладко щях да карам и осемдесет и двете обиколки в неделя щяха да минат по-бързо.

Правата с боксовете води към поредица от завои на изхода на пистата за конни състезания, към Уейкфийлд Роуд. След това идват десен, ляв, десен, ляв, десен — една серия от отворени 90-градусови завои, които трябва да преминеш съвършено точно още от първия завой, за да поддържаш равновесието на колата, защото иначе излизаш от идеалната крива и от ритъма за цялата серия. Повечето пилоти остават на втора скорост и постоянно сменят газта със спирачките. Щеше да ми отнеме няколко обиколки, докато уцеля скоростта на влизане в завоя съвсем точно, защото при мене нямаше покачване или спадане на оборотите, по което да преценя скоростта си. При автоматичната скоростна кутия на Макс оборотите на двигателя се изменяха в доста тесен диапазон, независимо колко бързо се движех.

След последния 90-градусов десен завой трябва да отвориш малко, за да преминеш по правата „Джоунс“ с около 265, да натиснеш силно спирачки до около 190 и да преминеш със занасяне завоя към правата „Брабъм“ (във всекидневния живот на Аделаида — Терасата Декетвил), където натискаш газта до пода и чакаш да видиш колко бързо върви колата ти. После скачаш върху спирачките за един остър завой надясно, ускоряваш по продължителна дъга наляво през няколко извивки и отново на спирачките за острия десен завой, който води обратно към правата на боксовете.

Тези два остри завоя са най-лесните на пистата. Обикновено в тях влизаш на първа скорост, за да ги преминеш сигурно, и неприятностите с тях са само до началото им. Всеки може да кара по бавен завой, но завоите при скорост 240 километра в час са онези, които отделят мъжете от момчетата. Само че двата завоя са ад за спирачките, които изобщо нямат шанс да се охладят, преди отново да стъпиш на педала, и отново, и отново чрез поредица обратни завои.

Направих една предпазлива обиколка, за да почувствам пистата, да проверя уредите, да загрея гумите, скоростната кутия и спирачките. При втората обиколка започнах леко да ускорявам, а колата не искаше да завива. Тя искаше просто да оре направо и занасяше на завоите. Отначало си помислих, че може да е от гумите, ако не съм ги загрял достатъчно.

Теоретично, след като въглеродните спирачки ни дават толкова голямо намаление на теглото, колата би трябвало да стане по-чувствителна, да има по-добро сцепление, а не обратно. Но влизането в завоите беше меко, а при голяма скорост ставаше като каране върху лед.

Изключих двигателя и излязох от колата.

— Някаква каша — казах на Кен и Макс. — Влиза по-слабо като луда и трябва да закъснявам с газта след — иначе занася на излизане от завоя. Просто няма никакво сцепление. Не се държи като същата кола.

— Това не е същата кола — извика Макс сред воя на другите коли, които ускоряваха със смяна на скоростите на острия завой преди правата на боксовете. — Ние преработихме цялото окачване заради новите спирачки. Нямаше време за изпитания. Ще го настроим отново.

Найджъл, Лари, Бил и Чарлз се скупчиха около колата под ръководството на Макс. Обикновено да пренастроят предните и задните стабилизатори, да регулират предните и задни щанги против буксуване и да сложат по-меки пружини на предницата щеше да им отнеме по-малко от пет минути, но една гайка на щангата против буксуване заяде в резбата и трябваше да заменят целия блок. Това не трябваше да се случва, особено в края на сезона. Но механиците бяха не по-малко нервни от мен и аз прекарах първия половин час от сеанса в бокса.

Докато се върна отново на пистата, колата беше изстинала пак и ми трябваше още една обиколка и половина, за да загрее. И още една обиколка, която ми показа, че колата е по-добре, но все още е каша — хлабава на влизане, със задна част, която има склонност към занасяне.

И така сутринта протече по следния начин: две обиколки на пистата, петнайсет обиколки в бокса. Успях да направя две бързи обиколки в последните пет минути от тренировката, но не минах поредицата обратни завои толкова гладко, колкото трябваше. Не беше толкова заради мен, колкото заради колата. Липсваше ми ритъмът на превключване на скоростите, а колелата твърде често буксуваха.

Ние не бяхме единственият отбор, който имаше проблеми при подготовката за старта. Маурицио Праяно изгори един двигател на „Даниелито“. „Лотус“ имаха проблеми с електрическата система, а на „Ферарито“ на Пруньо блокираше предното дясно колело. Алберто Брава се завъртя на върха на правата Джоунс и сплеска предницата на неговото „Скорсезе“. Алън Профит имаше запушена дроселна клапа и заяждащи спирачки на своя „Марч“. А Кавели натискаше газта твърде бързо на излизане от острия завой преди боксовете и завъртя своето „Ферари“ пред боксовете, където останаха следи и от четирите му гуми.

Помислих, че буксуването и мекото усещане може да е от разхлабени амортисьори, така че в продължение на този час и половина екипът трябваше да смени и тях.

Тренировката за време е по-опасна от самото състезание. Има голяма разлика между най-бързите пилоти и машини и най-бавните, както винаги. Ситуацията се утежнява от наличието на пилоти, които правят обиколка за загряване, пилоти, които вече са загрели колите си и правят обиколката за време с летящ старт, на абсолютния предел на възможностите си; и пилоти, които правят обиколка за охлаждане след бързите опити.

По средата на това загряване, охлаждане и каране в стил камикадзе „направи го или умри“, има още една група пилоти, които проверяват настройката на окачването, спирачките или пробват няколко обиколки с въздушен стабилизатор, преместен на една позиция нагоре или надолу. Това е нещо като да излезеш на сцената на киносалон, да извикаш „Пожар!“ и после да се опиташ да излезеш през вратата пръв.

В Америка, в техните серии на „Индикар“ през време на квалификациите на пистата колите излизат една по една. Това проточва квалификационните сеанси, но е толкова по-безопасно, че в сравнение с него системата на „Формула 1“ прилича на бутащи се панаирджийски колички.

Зелената светлина светна за следобедния сеанс и аз последвах Арал на излизане от боксовете в първата обиколка за загряване. Направихме я заедно — нос до опашка, а след това, на излизане от острия завой при боксовете към правата и двамата засилихме колите си за бърза обиколка с летящ старт, преди трасето да се напълни с коли. Арал в своя „Макларън“ излетя като опарена котка. Моята машина издаде звук като гръм на китайски фойерверк, но вече бях подминал входа към боксовете и продължих да карам отстрани, за да направя път за задминаване. Двигателят ми пукаше и кашляше.

Когато се прибрах в бокса, времето на Арал беше обявено върху електронното табло: 1 м 18,347 с — близко до рекорда на пистата. Най-доброто, което бях направил сутринта беше 1 минута и 25 секунди. Ако не постигнехме нещо по-добро, нямаше да се класираме дори и на опашката.

Бил смени черната кутия — електронния компютър, който прави всичко, само дето не потупва пилота по гърба. Това е най-сложната част от колата, най-лесната за замяна и обикновено тя се разваля, когато има повреда в електрическата система. След като бях загубил десет минути, отново излязох на пистата, направих обиколка за загряване, излязох на правата на боксовете, стъпих на педала и двигателят направи „туап-поп-бум“. Още една обиколка, и този път Бил намери повредата в частично запушен инжектор на гориво и хлабава лула на свещ.

Още веднъж на пистата. Колата се усещаше по-добре, много по-устойчива в завоите. Когато излязох на правата на боксовете, си помислих, че този път работата ще стане, и тя стана — ускорявах чисто и после натисках силно спирачките за поредицата от завои. Вече загрели, въглеродните спирачки се държеха добре. Те наистина бяха подобрение — много по-леки и по-чувствителни, и имаха огромна сила. Трябваха ми още няколко обиколки, за да изцедя най-доброто от тях.

Марголес ме задържа при излизането си от източната тераса — последният ляв от поредицата обратни завои, и аз усетих, че имам предостатъчно време пред себе си, предостатъчно места по завоите, където можех да спестя по нещо: една десета от секундата тук, половин секунда там. След като свикнах с новите спирачки, това щеше да свали още две-три секунди. Имаше още възможност да подобря времето си за една обиколка.

В средата на правата „Джоунс“ аз се придвижих вляво, за да задмина две по-бавни коли — Барет пред мен в „Лотуса“ и Хозе Монталво в малката красива „Камила“.

Всички пилоти в състезанията на „Формула 1“ са притежатели на суперлиценз, издаден от ФИСА. Тоест управителното тяло на „Формула 1“ смята, че всички пилоти на пистата имат достатъчни умения и опит, за да бъдат там, седнали в машини със 700 конски сили, опитвайки се да преминат финалната линия първи. Което означава, че Монталво би трябвало да поглежда в огледалата си, преди да тръгне да задминава. Но той не го направи и аз трябваше да изляза извън пистата, за да не го ударя отзад.

Помислих, че всичко ще се оправи. Две от колелата ми бяха на пистата, две — извън нея, но знаех, че ако задържа газта натисната, имах достатъчно инерция, за да задмина Монталво и да се върна на пистата преди бързия десен завой. Трябваше да се върна на пистата, защото когато двете ти външни колела са на банкета, няма начин да преминеш завоя с 260 километра в час.

Щеше да бъде тясно, но можех да го направя. Явно, когато Монталво най-накрая ме забеляза до себе си да го задминавам, той се стресна и кривна към мен. Всичко друго е добро, но не и допиране на колела при тази скорост, така че свих наляво и излязох изцяло от пистата.

Когато нещата тръгнат зле при голяма скорост, светът става много тих.

Продължих да натискам педала. Банкетът беше много мек за спиране. Започнах да завивам постепенно и успях да кача колата отново на пистата. За нещастие, веднага след като десните колела се върнаха на твърдата повърхност, колата се завъртя и вече не можех да направя нищо друго, освен да се повозя. Колата се завъртя два пъти, отново излезе от пистата и откъсна левия преден ъгъл от бариерата пред трибуните на „Брабъм“.

Не бях засегнат, но бях бесен. Монталво се беше зазяпал за частица от секундата, а моята кола беше разбита. Както и шансовете ми да се класирам в квалификацията този следобед. Ако изобщо не се класирахме за състезанието, шансовете да запазим досегашните си спонсори, да не говорим за нови, през следващата година бяха вятър и мъгла. По-късно един журналист ми каза, че съм размахал юмрук на Монталво, когато преминал край мен на следващата обиколка. Монталво сигурно също не го е видял.

Дългата разходка обратно към бокса ме успокои. Нова катастрофа ми трябваше не повече, отколкото нова бивша съпруга. За щастие, всичко се случи пред няколко хиляди зрители, така че нямаше да има никакъв въпрос чия е вината. Освен… Освен че може би не е трябвало да бъда толкова близо до Монталво. Той беше неопитен. Може би трябваше да очаквам той да направи нещо глупаво. Може би колите на „Формула 1“ трябва да бъдат оборудвани с мигачи. Когато се върнах в бокса, Кен попита какво се е случило и аз му казах.

— Не звучи съвсем зле. След като корпусът не е повреден, ние ще успеем да я поправим. Ще поставим ново окачване и нов комплект дискове, и сме готови за утре сутринта.

— Нов комплект дискове? Значи ли това, че ще трябва да участваме в квалификациите и в състезанието с един и същ комплект? — попитах аз.

— Ами, те всички са различни. Предните са различни от задните, дясната страна е различна от лявата. И както каза Кен, ние имаме само един резервен комплект. — Лари беше дошъл при нас до стената на бокса и гледаше как минават колите.

— Кен, не говориш сериозно. Не мога да участвам в квалификациите и състезанието с един и същ комплект дискове. С автоматична скоростна кутия двигателят не може да се използва за спиране. Така че един комплект дискове не може да издържи цялото състезание.

— Ами, боя се…

— Боиш се, глупости. Каква дума е това? Лари, кой произвежда дисковете ни? „Гърлинг“, „Си Ай“, „Ей Пи“?

— „Ей Пи“. Но не знам дали имат дискове от 0,9 инча, които е избрал Макс.

— Виж, Лари — започнах аз. Иди на алеята пред боксовете и намери представителя на „Ей Пи“. Ако той няма резервен комплект в задния си джоб, накарай да изпратят един от Лондон. Наеми „Конкорд“. А ако не можеш да направиш това, свий един комплект от другите отбори. Все някой от тях има резервен комплект, който можем да използваме. Добре, Кен, аз ще ги платя. Ти можеш да ми върнеш парите по-късно — казах през зъби. Трудно беше да поддържаш отбор със съвсем малко пари. Но имаше неща, без които не може да се мине. И с малко, и с много пари.

Лари се върна след петнайсет минути с представителя на „Ей Пи“. Той имаше черна, вълниста коса, манчестърски акцент и лице на булдог, което изглеждаше така, сякаш се беше блъснал в стена. На фланелката му пишеше „СПРЕТЕ СВЕТА“.

— Добре. Не мога да намеря точно тази смес, но имаме една по-нова — която използват „Ферари“ и „Макларън“. Издържа повече при тази горещина. — Разбира се, трябва да смените и четирите, за да запазите равновесието. А допускам, че и предният ти спирачен апарат е отишъл на кино. Мога да ви дам един от тези с титаново бутало за ъ-ъ… Той погледна в пространството, после отвори куфарчето си и ни показа някои цифри, които приличаха на цената на нова къща в Аделаида.

— Колко странно — каза Кен. — Това е точно цената на една реклама върху предницата на колата.

— Ще трябва да проверя в Лондон. Колко голяма реклама? Къде? И това включва ли надпис върху състезателния костюм на Евърс? Разбира се, че всяка сделка ще бъде свързана с това — как ще се класирате на квалификациите и как ще завършите, и все пак ще ми трябват налични в аванс.

Оставих ги да довършат сделката си и се зачудих как ли щеше да се почувства Монталво, ако на него му се наложеше да сменя надписите върху костюма си.

Точно преди края на тренировката Арал се беше класирал първи, а Фаенца и Картабланка — непосредствено след него. После, когато оставаше само минута и половина, Люсиен Фаенца излезе напред с „Лотуса“ и постигна брилянтното 1 м 17,994 с — нов рекорд на една обиколка. Отборът „Аръндел“ въобще не се класира.

Когато върнаха колата обратно в бокса с помощта на автокран, се оказа, че повредата е по-лоша, отколкото бях очаквал. Предното колело беше строшило страничната опора, смачкало корпуса от фибростъкло и строшило радиаторите. Можеше да се поправи, но механиците нямаше да си легнат почти цяла нощ.

В девет часа, когато излизах от гаража, Бил ме викна.

— Ей, Форест, видя ли това? — Той донесе каската ми и ми показа лека бразда върху повърхността. Когато колелото се е откъснало, то трябва да е минало над главата ми, но ме е докоснало съвсем леко — колкото да остави следа. Аз не бях почувствал нищо, но ако е било по-ниско, например с два-три сантиметра, може би никога вече нямаше да почувствам нищо.

— Карай върху пистата, не на главата си — приятелски каза Бил.

Когато се върнах в къщата на плаха, всички лампи светеха.

Ники седеше отвън на верандата и кипеше от гняв. Беше топла вечер и бризът развяваше широката й копринена риза.

— Дявол да те вземе, не е честно. Когато не се връщаш, аз не знам какво се е случило. Може би нещо ужасно, може би си в болница. Защо не се обади, не каза нищо? Знаеш как се обажда по телефона — вдигаш слушалката, натискаш бутоните. Не е чак толкова трудно.

Отидохме в един ресторант, който бяхме открили наскоро — и където рибата беше прясна, а вълните се разбиваха тихо под прозореца на залата. Ники беше права — глупаво беше, че не й се обадих. Спортът поставя толкова изисквания пред теб, та забравяш, че съществуват и други хора.

Казах й за инцидента и веднага съжалих за това. Дотогава вечерта беше лека и приятна. Ники се беше развеселила и обмисляше къде можем да отидем след състезанието.

— Ако, разбира се, ти, стара херинго, не смяташ, че една малка почивка с Ники може да е прекалено ужасна.

След като й казах, тя, изглежда, загуби настроението си и апетита си, остави голямото филе от риба-меч почти недокоснато.

— Не, не искам кафе — въздъхна. — Може би просто да се връщаме.

Когато се върнахме, тя ме хвана за ръка и ме преведе през къщата — навън, на верандата. Луната беше изгряла, пълна и ниско над хоризонта. Аз отидох до парапета и се обърнах, а Ники ме прегърна и увисна на врата ми. Овалното й лице се повдигна, големите й очи блестяха на светлината.

— Форест, искам да правим любов тази нощ.

Понечих да я отблъсна.

— Ники, това не е добра идея.

Тя не позволи да я отблъснат и се притисна към мен.

— Ти си толкова глупав. — После все пак се отдръпна и застана до мен, облегната на парапета, загледана в тъмното море и танцуващите златни монети, разсипани от луната.

— Баща ти… — започнах аз, но тя ме прекъсна.

— Баща ми е лъжец — каза тя с ярост, която не очаквах. — Аз го познавам. Той ти представя някаква благородна причина никога да не ме докоснеш, кара те да помислиш, че трябва да ме закриляш. Но ти не знаеш какъв ужасен сноб е той. Той мисли, че ти не си достатъчно добър, за да целунеш дъщеря му. Мразеше Мишел по същата причина.

— Не че има някакво значение, но моето семейство…

— Въобще не му пука за твоето семейство. Ти не си французин. Край на историята.

— Виж, Никол, ти си само на деветнайсет.

— Той ли ти каза това? На двайсет съм. Баща ми казва на всеки, че съм по-млада, отколкото в действителност, така че да може да се държи за малкото си момиченце. — Тя се обърна и се изправи с лице към мен.

— А какво ще кажеш за университета? Баща ти изглеждаше много загрижен, че трябва да следваш.

— И какво толкова? Бях три години в Политехниката — напуснах, за да пътувам с Мишел. Ще се върна през януари. Това е, което искам да направя. Всичко е уредено. Не се безпокой за мене, не мога да издържа да се въртя край онези глупави състезателни писти и да чакам телефона да звънне.

— Мисля, че реагираш малко пресилено, Ники. Дошло ти е много.

— О, искаш да кажеш, че още съм уязвима. Мислиш, че все още тъгувам може би. Мислиш, че пациентката се влюбва в доктора си? — каза сърдито тя. — Понякога си толкова покровителствен. И толкова глупав. Наистина ли мислиш, че съм малко момиче? Добре, може и да съм, донякъде. И какво? Във всеки човек живее едно дете. Но аз знам какво загубих, когато умря Мишел, и знам, че ти би могъл, може би утре или може би в други ден, да не се върнеш.

— Ники, рискът всъщност не е толкова голям. Шансовете…

— Не ми казвай какви са шансовете. Знам ги какви са. И не ми казвай, че това не може да се случи. Видях как става, с Мишел. — После тя омекна и отново се доближи до мен. — Знам какво чувствам към теб, то е много силно и съм много уплашена, че мога да те загубя. Но дери и ако се случи нещо ужасно, ще се чувствам радостна, че сме правили любов, че сме били заедно.

— Ники, ти си много красива и аз много те обичам. И Бог знае, че ужасно ме привличаш. Но аз наистина казах на баща ти…

— Какво си казал на баща ми? — прошепна тя в ухото ми. — Че няма да правиш любов с мен?

— Казах му — казах с известна сериозност, — че ще се държа като джентълмен.

Тя се изкиска.

— Вие, англичаните, сте невероятни. Един джентълмен не може ли да прави любов с дама, която е влюбена в него?

Един джентълмен може.

Отидохме в нейната стая, с голям отворен прозорец, който гледаше към плажа. Под лунната светлина изглеждахме призрачни. Прекарахме много време в целувки и се радвахме на чудесното освобождение от напрежението да не се докосваме. Свалих блузата й, а тя разкопча копчетата на ризата ми едно по едно.

Гърдите й бяха приятна изненада — розови на светлината. Беше ужасно чувствителна и мека, потръпваше и при най-малкото докосване. Но не беше плаха и доста се потруди, докато „ми разпори панталоните“.

— Копчета? — попита тя. — Кой английски ученик носи панталони с копчета? Вече не съм много сигурна, Фори. Може би си прекалено млад за мене.

— Това се най-модните панталони в Париж. Знам, защото това ми казаха, когато ги купувах.

— Добре, но е много трудно. Мисля, че си купил по-малък номер — членът ти ги прави твърде тесни за тебе. Ники, жената от джунглата, ще ги разпори.

И го направи.

Нейните широки черни копринени панталони се смъкнаха лесно. И когато свалих малките и бели слипове, аз целунах глезените й и силните й прасци, и вътрешната страна на коленете, и вътрешната страна на бедрата й.

На тази светлина очите й изглеждаха дори по-големи. Тя ме притегли към себе си с изненадваща сила, дългите й крака и ръце ме държаха така здраво, че за момент се почудих дали не се е уплашила. Меката й уста беше разкошна и сладка, целуваше ме отново и отново. Целуваше ме по устата, по гърдите, по корема и по члена. Притеглих лицето й отново до моето и пак я зацелувах и ние останахме дълго време да лежим неподвижни и да се целуваме, заслушани в морето.

След известно време тя започна да се движи с бавния ритъм на прибоя — дълбок и бавен ритъм, в който, след като беше започнала веднъж, не можеше да спре. Аз се надвесих над нея и дългите слаби пръсти на Никол обхванаха члена ми; тя ме насочваше малко по малко, с дърпане назад, натискане по-дълбоко, дърпане назад почти докрая, само до докосване, после отново навътре. Ние се движехме заедно с морето — бавно, вълна след вълна. Пред нас беше цялото време на света.

Заспахме, и когато се събудих, Ники лежеше плътно до мен, лицето й беше се свряло под рамото ми, а ръката й и кракът й — върху мен. Взех лицето й в ръце и я целунах в устата, за да я събудя. Тя се усмихна, целуна ме и аз я обърнах по корем, започнах да масажирам жилите на врата й, дългия й гръб и мекия задник. Заех се усърдно със задачата си, едновременно с това я целувах, взех големите мускули на краката й в ръцете си и ги мачках, докато тя стана мека като масло. Тогава леко прекарах ръцете си и езика си по нея, галех я и я целувах, докато дишането й стана по-дълбоко и тя се обърна и ме притегли към себе си. Отново я масажирах, галех и целувах гърдите й в ритъма на лекото повдигане и спадане на корема й, после надолу до бедрата й, също както бях целувал гърба й, правих го дълго, докато тя започна да се надига към мен.

— Фори — каза с хрипкав слаб глас, — ти си толкова ужасен. Ако не престанеш с това и не влезеш в мен веднага, ще закрещя.

Аз хванах задника й с ръце, повдигнах слабините й към устата си и започнах дълго, бавно, кръгово лизане, а тя едновременно крещеше и се смееше.

Когато застанах на ръце и колене над нея, поставих дясната си ръка под задника й и я притеглих към мен, прониквайки в нея с учудваща лекота. Дългите, податливи и силни крака на Никол обхванаха гърба ми, а ръцете й ме обгърнаха здраво през врата, така че тя увисна напълно извън леглото. После започна да се друса като подивяла.

— Почакай — казах аз и я целунах точно зад ухото. — Почакай. — Както бях дълбоко в нея, а ръцете и краката й бяха около мен, вкопчени здраво, аз станах от леглото и понесох Никол извън спалнята, на верандата. Над рамото й луната беше залязла и на хоризонта се виждаше тънка ивица светлина от утрото. Започнахме да се въртим като танцьори под рева на морето.