Боб Джад
Формула 1 (10)

X.

Винаги съм мразил Ривърсайд. Тя е като кална чаша — мръсна, неприятна и опасна. Освен това е неравна. Щеше да ни помогне да се подготвим за неделната „Гран При“ в Мексико сити, но самото трасе беше сложно, с няколко обратни завоя и пръст по краищата на пистата. Имаше съвсем малко предпазни мерки — като бариерите или дълбок чакъл за намаляване на скоростта — и твърде много смъртоносни препятствия. Ако излетиш от трасето в пръстта, може да имаш сериозни неприятности. Гърбът ми щеше да си изпати от неравностите, но нищо не можеше да се направи.

Празната състезателна писта представлява запустяло място — наоколо са пръснати опаковки от храна и пластмасови чаши, главната трибуна изглежда недовършена и изоставена, големите информационни табла зеят сляпо. А на завоите — белези от хлъзгане, излизащи извън пистата, показват къде героите на миналата неделя са заплатили за една микросекунда невнимание. Археологията на риска.

Аз обичах това. Обичах тази самота и нула отвличане на вниманието. И въпреки че мразех Ривърсайд, празната писта притежаваше за мен същата притегателна сила, както празната сцена за актьора. Тук бяха се състезавали големи имена от състезанията на „Формула 1“: Джеки Стюарт, Стърлинг Мос, Хуан Мануел Фанджо, Дан Гърни, Джими Кларк. След още месец пистата на Ривърсайд трябваше да бъде изравнена с булдозери, за да се отвори място за нови редици от къщи. Не ме беше грижа. Нямах търпение да подкарам новата кола на Макс.

Огледахме пустинята. Булдозерите бяха започнали да стържат по краищата, нетърпеливи да превърнат неравния пейзаж в апартаменти. На алеята на боксовете се виждаха няколко коли и двама-трима души. Когато се доближихме, отново бях поразен от разликата между отбора „Аръндел“ и големите марки. Ако това беше „Макларън“, „Ферари“ или „Уилямс“, за деня на изпитанията наоколо щеше да има стотина души. Компютърни инженери, вперили очи в мониторите, тълпи механици и персонал от боксовете, техници на „Гудиър“, журналисти, спонсори, приятели и роднини. Но това беше отборът „Аръндел“, пред възход или пред провал. Там бяха, Кен и Макс, Бил и Дейв, Баш и състезателят с приятелката си, която му помагаше да излезе от колата. И толкова. Никой друг. Кен дойде да ни поздрави, погледна първо към Бевърли, после по-внимателно към мен.

— Боже-боже — каза той, — ако някоя млада дама беше направила това на мен, бих я изхвърлил.

— Бевърли Уайът — казах аз. — Дейвид Кенет Дебрюей Аръндел-Барингтън. Дейвид Кенет…

— О, млъкни, Форест — прекъсна ме дружелюбно Кен. — Моля, наричайте ме просто Кен. Всички тези имена ме потискат. Каталог на неблагоразумието на предците ми. Досада. — После се изпъна в целия си двуметров ръст и погледна надолу, сякаш пародираше самия себе си. — И мога ли да ви наричам Бевърли, госпожице Уайът?

Бевърли се разсмя, очарована.

— Наричайте ме както желаете, стига да не е Бев. Винаги съм мислела, че Бев звучи като марка паркетин.

— Ясно, блестящо и без следи от обувки. — Той издаде хриптящия си смях.

— Кен е собственик на отбора — обясних аз, — така че има право на ужасяващи шеги.

— Не толкова ужасяващи, колкото изглеждаш ти, старче. Бил и Дейв ми казаха за малкото ти премеждие. Не изглеждаш в състояние да караш. Въобще не съм сигурен, че трябва.

— Годен съм. Мога да карам, стига да не трябва да сменям скоростите.

Тръгнах към колата, а Кен — след мен. Говореше, с Бевърли, ухажваше я, изграждаше конспирация между великолепното момиче с дългите крака и бедния, страдащ собственик.

Баш седеше на стената на бокса и говореше с Дейв и Бил.

— Здравей, Баш — казах аз. — Радвам се, че успя да дойдеш. Познаваш се с Дейв Спенс и Бил Уилямс — нашите механици, нали? — Те кимнаха. Няма нужда от представяне.

Баш беше докарал един автофургон — малък остров на прохладен комфорт между сеансите на пистата. Място, в което можеш да влезеш след слънцето и вятъра и да легнеш. Благодаря на Бога за Баш. Голямото му лице беше напрегнато от съчувствие.

— Господи, с кого си се сблъскал? Дейв ми каза за случката снощи. Сигурен ли си, че в тази ръка не се крият някои счупени кости? Изглежда като дъвкана от кон. Същия кон, който е дъвкал и лицето ти.

— Не я усещам като счупена. А и не ми трябва да гледам лицето си. Момчета, готови ли сте? — С ъгъла на окото си видях как Кен представяше Бевърли на Макс. Горката дама.

Колата беше със стария надраскан и закърпен корпус от фибростъкло и приличаше на бедното старо шаси, което бях мъчил Оултън Парк, Донинггън и Силвърстоун. Отдолу обаче то беше чисто ново, за пръв път на пистата.

— Може ли да видя лицето ти? — прогърмя гласът на Макс. Изглеждаш ужасно зле.

— Всички ми повтарят същото.

— Трябваше да го видите, когато го събрахме от улицата снощи — намеси се доволно Бил. — Мислехме, че ще остане в болница със седмици.

Макс пъхна ръце в джинсите си с размер на палатка и ме погледна, сякаш нарочно сам се бях наранил.

— Не мисля, че трябва да караш моята кола. Всъщност, забранявам ти.

— Не ставай смешен, Макс. Или ставай — казах аз. — Не ме е грижа. Така и така стигнали сме твърде далеч, за да обърнем и да се върнем вкъщи с празни ръце.

Макс приближи лице до моето. По зъбите му имаше полепнали остатъци от бъркани яйца. Лицето му почервеняваше.

— Не сме готови за това състезание, шибан идиот такъв. А ти не си в състояние да караш — не искам още една разбита кола. Във всички случаи не и от тебе. Най-добре е да прескочим Мексико и да отидем направо в Аделаида.

Зад жабешкото лице на Макс се появи Кен.

— Съжалявам, старче. — Гласът му беше премерен и разумен. — Дори да не разчитаме много на Мексико, този опит ни е нужен. Както за шасито, така и за новата скоростна кутия. — Кен постави голямата си като плавник ръка върху колата. Доверчивият собственик, който се грижи за кончето си. — Да пропуснем Мексико, просто значи твърде много да изостанем. А и се съмнявам, че и малкото спонсори, които не са ни изритали още, биха останали, ако няма представление. При положение, разбира се, че караш ти, Форест. Все пак изглеждаш малко напълнял.

— Това е от замразения грах — каза Бевърли от желание да помогне.

Носът на Кен се повдигна, сякаш той току-що беше забелязал, че се е надвесил над задръстен канал.

— Замразен грах?

— Помага за спадане на отоците. — Те продължиха да гледат със съмнение, с изключение на Бевърли, която се опитваше да запази невъзмутимо изражение. Тя беше напъхала найлоновите пликчета под състезателния ми костюм и мислеше, че така е много весело. Задникът ми беше премръзнал, но поне натъртванията не се влошаваха.

— Да тръгваме. Всичко ще е наред, само да вляза в колата.

Обикновено най-добрият начин да влезеш в кола от „Формула 1“ е да поставиш ръце от двете страни на кабината и да се спуснеш вътре в нея. Дясната ми ръка не можеше да понесе никаква тежест, но аз исках да изглеждам колкото е възможно по-естествено. Опитах се да стъпя в корпуса и после да протегна крака напред, поддържайки теглото си с лявата ръка и десния лакът. Коремът ми пулсираше, а болката в опашната ми кост беше пронизваща — трябва да съм приличал на костенурка, която се опитва да се пъхне обратно в черупката си. Отне ми известно време, но те не ме лишиха от достойнството да го направя сам.

Бил ми постави коланите, аз запалих двигателя и забравих за болката. Макс включи портативния си компютър „Оливети“, за да отчита показанията от поставеното в колата записващо устройство — подобно на това в самолетите. Сега той щеше да се съсредоточи върху двигателя, да отчита наляганията и температурите на всмуквателния колектор, температурите на маслото и водата в критичните точки, температурите и наляганията на отработилите газове, потока на горивото. Данните щяха да се записват, за да могат по-късно да бъдат анализирани. След като направех една обиколка, компютърът щеше да разкаже на Макс за центробежната сила при завой, спиране и ускоряване, движенията на окачването, наклона на колелата и температурата на гумите.

По-големите, по-добре финансирани отбори имаха телеметрични устройства, така че можеха да следят числата на екраните си в боксовете, докато колата отвън обикаляше по пистата. Което означава, че те не само знаеха какво става, но знаеха и кога и къде е станало. А това им даваше две крачки аванс пред нас, понеже повърхността, триенето и температурата на пистата можеха да са различни за два съседни завоя и две поредни обиколки.

Но това е и целият смисъл на „Формула 1“: да създаде най-съвременните в технологично отношение машини в света. А новата технология, както всеки знае, е много скъпа.

Думата „Формула“ от „Формула 1“ се тълкува точно в Жълтата книга — „Годишникът на ФИА по автомобилизъм“. Ръководителите на отбори я носят със себе си и я изучават със същото благоговение с което младшите свещеници стискат библиите си и произнасят свещените слова. (Алисия се оплакваше, че Кен я взел със себе си в леглото през първата им брачна нощ).

В Жълтата книга се казва точно колко трябва да е дълга („не повече от 120 см пред осевата линия на предните колела и не повече от 60 см зад осевата линия на задните колела“), колко широка (не повече от 215 см); колко висока (не повече от 100 см от земята) и колко тежка (не по-малко от 500 кг).

Пълна е с фрази-капани от сорта на „по цялата й дължина изграждащият материал в напречното сечение на всяка съставка на кутията трябва да има площ минимум 10 кв.см., минимална сила на напрягане 31 кг/мм и минимална дебелина на таблото 1 мм върху стабилизирани покрития или 5 см площ и дебелина 0,5 мм върху стабилизирани покрития“. И т.н., и т.н., и т.н.

Двигателите са ограничени до обем 3,5 литра и трябва да бъдат с „нормално всмукване“. Никакви турбокомпресори или инжекционно впръскване.

Никакво турбо?

През 1986, когато правилата позволяваха двигатели с турбокомпресор, отборите с много пари конструираха специални двигатели „камикадзе“, само за квалификациите. Колелата им можеха да се въртят върху суха писта на всяка скоростна предавка, включително шеста.

BMW бяха пресметнали, че има моменти, когато извличат мощност 1300 конски сили от техния 1,5-литров двигател за квалификации. Когато Герхард Бергер видеше цифрата 5,5 бара на индикатора на турбото на пистата в Монца, това означаваше, че той осъществява налягане на горивната смес в камерите пет и половина пъти по-голямо от атмосферното. Това теоретически означаваше, че 1,5-литровата му машина помпаше мощност като 8,25 литрово чудовище. 1300 конски сили от 1,5 литра караха квалификационните машини да се разрушават след обед и да насищат въздуха на околността с малки частици от екзотични двигатели.

При цялото това напрежение (двайсет и пет тона в челото на буталото при 12 000 движения в минута), дори и ако не се взривят, те трябваше да бъдат подменяни след пет или десет обиколки. При единична цена от 70 до 110 хиляди лири стерлинги, и при три, четири или пет двигателя само за класиране на две коли, стойността на състезаването във „Формула 1“ се вдигна над способностите на спонсорите.

Ето защо ФИСА забрани специалните машини за квалификации и турбодвигателите бяха изместени. Поради това конструкторите започнаха да търсят други начини за извличане на по-голяма мощност.

Двигателите са дишащи устройства. Те вдишват гориво и въздух, запалват ги и издишват отработили газове. Направи дишането им по-лесно — и те ще ти дадат повече мощност. Накарай ги да дишат по-учестено — и те ще ти дадат още повече мощност. Повече клапани отварят повече прозорци в покрива на горивната камера, за да пропуска повече горивна смес. А поотделно те тежат по-малко, така че можеш по-бързо да ги движиш нагоре-надолу.

Почти всички конструктори на състезателни машини предпочитат повече малки цилиндри пред по-малко, но големи. При дванайсетцилиндрова машина пътят на пламъка от запалителната свещ изминава по-кратко разстояние до стените на цилиндъра, отколкото при осемцилиндрова. Разстоянието от свещта до стената на цилиндъра е само няколко инча, но при 12 000 оборота в минута огънят има на разположение само две хилядни от секундата, за да измине пътя в горивната камера, преди работата да свърши, и ето — буталото идва отново, избутва дима и недоизгорялата горивна смес навън през изпускателните клапани.

Ако имате дванайсет бутала вместо, да кажем, осем, всяко бутало ще бъде по-малко и по-леко. Така и те, като по-малките многобройни клапани, ще могат да се движат нагоре-надолу по-бързо. По-малка механична маса, както казват в бранша, означава повече обороти в минута.

Но други инженери ще ви кажат, че допълнителните цилиндри не компенсират усложняването, триенето и теглото. Или дължината. Двигателите на „Формула 1“ са поместени в задния край на шасито, те поддържат задното окачване и скоростната кутия. Така че дори малки торзионни отклонения в двигателния блок могат да доведат до голямо влошаване на управлението. С други думи, един твърд, къс двигател, ще се управлява по-добре от дълъг, вибриращ двигател.

Така че изберете сами. Четири, шест, осем или дванайсет, „Ферари“ кара с дванайсет цилиндъра (повечето от правилата за „Формула 1“ на ФИСА го разрешават); „Рено“ и „Хонда“ — с десет; „Джад“ и „Косуърт“ — с осем.

Другият път към мощността — по-високи обороти — означава да се направят всички частички от вихъра леки, силни и балансирани като компютри, а съвременната физика знае как да стане това.

Заслужава ли си? Ще изразходвате ли 1000 лири стерлинги за всеки от една дузина титанови бутала, които са по-леки от алуминий и по-яки от стомана, когато ще трябва да ги изхвърляте след всяко второ състезание? Отговорът е да, заслужава си. Ако имате толкова пари.

По-високите обороти означават и шлайфане и полиране на ръка. А после сглобяване на ювелирните частички и парченца с внимание, търпение и прецизност, пред които един „Ролекс“ изглежда груб. И това да се прави в звуково и химически чисти условия, за да не може случайна прашинка да попадне в някоя от движещите се части и да развали баланса й. (При въртене предметите увеличават теглото си. Едно бутало, ос и мотовилка, които тежат в ръката ви половин килограм, тежат повече от седем тона, когато се движат в двигателя при 12 500 оборота в минута.)

Но преди да надхвърлите 12 500 оборота, трябва да решите проблема с пружините на клапаните. Дори и ако са марка OTEVA–70 (най-качествената пружинна стомана, позната на авиоинженерите), клапанните пружини над 12 000 оборота в минута могат да се деформират. Деформирането може да изглежда като нещо безобидно за един клапан в неделя следобед, докато не разбереш, че докато клапанът е потънал надолу в цилиндър, буталото се приближава с онези седем тона моментна сила. Ако двете се целунат, клапанът ще се пръсне със звук на шрапнел. Оттук и търсенето на по-добра клапанна пружина или по-добър начин за затваряне на клапаните.

„Рено“ мислят, че са намерили отговора със замяната на пружините със сгъстен въздух. Може и да е така. Но тъй като никой извън „Рено“ не знае как го правят, това не е решение за всички.

През цялата зима се бяха носили слухове, че „Хонда“ е изразходвала 30 милиона лири стерлинги за произвеждане и изпитания на двайсет и пет двигателя с различни характеристики. Някои от тях, както се говореше, имали берилиеви бутала, керамични стени на цилиндрите, плазмено запалване и пневматични клапани.

Междувременно отборът „Аръндел“ продължаваше с най-добрата технология от миналата година. Нашият добър „Форд Косуърт V8“ имаше солидната конструкция от миналата година и беше солиден боклук в сравнение с мощността на новите машини, включително тазгодишния нов „Форд“.

На стария Евърс просто щеше да се наложи да наваксва на „бавните“ части на пистата. Да кара по тях малко по-твърдо. „Рено“ прави 13 000 оборота в минута. Ние правим 11500. Просто задържай крака върху газта малко повече, спирай малко по-малко, Евърс, и се опитвай да не се молиш бързите да се разбиват в стените. Парите говорят; лайната тичат, за да ги настигнат.

Когато двигателят загря и Макс изключи компютъра си, аз потеглих и оставих зад себе си бързо изчезващата група от фигури, които в огледалото приличаха на статуи.

Дясната ми ръка ме болеше много и не ставаше за работа. Оставих я да почива върху волана и въртях с лявата. Това нямаше да е лесно. Но мислех си, като натисна газта, може да стане интересно, след като свикна да спирам с левия крак. Отначало спирах твърде рано и трябваше да давам газ до завоя. Обаче като попривикнах, открих, че мога да бъда много по-прецизен като натискам спирачката постепенно, а другият ми крак още е върху газта.

Новото шаси се усещаше по-леко, по-лесно за управление, по-добре балансиране. Макс беше се справил с домашното си. През първите няколко обиколки аз просто карах спокойно, поддържах не повече от 8500, за да съм сигурен, че работи, за загряване на гумите и притриване на накладките на спирачките. Болката ме дразнеше, крещеше, за да привлече вниманието ми. Но не го получаваше. Бяха минали месеци, без да влизам в кабината, и умственото ми острие беше ръждясало. Лесно можех да направя грешка. Направих десет обиколки и ми дадоха сигнал да се върна в бокса.

— Как мислиш? Можеш ли да я задържиш на пистата? Макс беше пръв, на лицето му беше изписана тревогата на майка-хипопотам за малкото й. Когато включи компютъра си в колата, той трябваше да надвиква двигателя.

— Имаш късмет, Макс. Усещането й е добро. Влизането в завоя е бавно, но без съмнение Дейв може да нагласи това. Ще ми трябва малко време да свикна със спирането с левия крак. Но ако скоростната ти кутия не губи време при ускоряване и максимална скорост, мисля, че само от спирането печеля по секунда на обиколка.

— Педал — каза той. — Като си помисля само какво би могъл да направи един истински състезател! — Явно Макс беше в добро настроение, щом това беше представата му за комплимент.

Кен завря главата си в кабината и произнесе пред мен обичайната си реч за отговорността — че не иска да доказва нищо, че изпитва колата, а не пилота. Бяхме правили това толкова много пъти, че просто трябваше да се спази традицията.

Дори и автоматичната скоростна кутия наистина да изсмукваше допълнителна мощност, поне аз не го чувствах. Изстрелях се от боксовете, за да направя още десет обиколки — този път на осем десети; онзи вид бързо, но внимателно каране, което даваш, когато си на пето място, на една обиколка от четвъртия и на една обиколка пред шестия, а до финала остават десет обиколки.

На пистата има особен вид освобождаване — освобождаване от останалата част на живота ти. Всички съпруги и събирачи на данъци, радио-зевзеци, банкови извлечения и мъже, които идват и те набиват посред нощ — всички те изчезват в прахта. Светът се размазва и ти се въртиш ли, въртиш на карнавалното колело.

Влизаш дълбоко в завоя с хиперскорост; спираш, балансираш с колата на ръба на предела й по кривата на завоя — толкова точна, че колата едва ли не сама се управлява, като че ли е влязла в някаква невидима бразда; след излизане ускоряваш с такава сила, че бузите ти се сплескват върху зъбите; около тебе нараства воят на двигателя и писъкът на спирачките и гумите; това, приятелче, е най-близо до усещането за разтягане на този кратък миг от време, който отминава, преди да можеш да кажеш „сега“.

Такова философско десертче ми хрумна, докато се движех по правата, защото автоматичната скоростна кутия на Макс ми даваше много свобода и време. Тъй като нямаше нужда да натискам съединителя и да премествам натиска от петата на пръстите, колата беше по-спокойна, по-отпусната.

Точно като мен. Аз имах повече време да намирам точния момент за влизане в завоя, точната точка за придържане към кривата, точното време за ново подаване на газ и излизане на пълна мощност, като че ли въобще не е имало завой. Дори и скоростната кутия да не ме правеше по-добър състезател, то поне ме караше да се чувствам такъв.

С изключение на врата ми. Очевидно не бях правил достатъчно упражнения за врата, с които да компенсирам загубеното време зад волана. Погледнете врата на всеки състезател със стаж във „Формула 1“ и ще видите прави линии от ушите до раменете му. Новите състезатели държат главите си наклонени на една страна, за да отпочиват уморените им мускули. Бях започнал да чувствам бодежите от изкривения врат, когато видях, че по служебния път до боксовете се вдига облаче прах. Посетители.

Когато на следващата обиколка минах покрай боксовете, Кен подаде знака за десет обиколки. Зад него вратата на шофьора на малка лъскава „Тойота“ се отваряше и над покрива се показа една руса главичка. Каква радост, помислих си, а сърцето ми се сви. Джанис. Натъртеното на адамовата ми ябълка заговори красноречиво. Мускулите на стомаха и гърбът ми също ме боляха само като помислех за тях. Беше време да се прибирам. Направих още една обиколка и при влизането в острия завой преди боксовете спирачките ми отказаха.

До този миг аз бях Форест Евърс — карах си в последния завой със скорост 170, мислите ми се въртяха около красивата дама с късата, стърчаща руса коса и хубавите розови зрънца, без да съм напълно наясно дали ще иска реванш или преиграване на мача — състезателен пилот, който се кани да се приземи между по-бавно движещите се биологични видове.

До този миг управлявах колата, планирах бъдещето и сметките, които имах за разчистване, а в следващия миг се превърнах в пътник, който не може да управлява, педалът на спирачките пропада до пода, а предпазните релси стават все по-големи. Не можех да направя кой знае какво. С две бързи натискания установих, че помпането върху педала е губене на време.

Исках да направя катастрофата минимална. Това беше единствено ново шаси, което имахме. А и не исках да се ударя челно в предпазната релса. Една от възможностите беше просто да се облегна върху преградата, като я ударя поред с двете леви колела, и да се надявам кривата на релсата да пренесе колата по завоя и да я забави. Но вече бях в самия завой. И дори да можех да успея да обърна колата успоредно на преградата, стоманената релса лесно можеше да откъсне колелата от колата, та да направя салто — с бензиновия резервоар напред. Така че не си струваше да разглеждам този вариант. Това беше възможност, от която се отказах преди кракът ми да се впие в мъртвия педал за втори път.

Някъде вдясно имаше нещо.

С единствената си здрава ръка хванах колата за врата и я извих в завоя — скъсих линията и я накарах да се хлъзне, опитах се да отнема колкото може повече скорост, подобно на състезател върху черна писта. Влизах в завоя прекалено бързо и линията ми беше прекалено къса, за да мога да се надявам да направя завоя. Но понеже стигнах по-рано до върховата точка и задържах крака си върху газта, аз се завъртях напреки в една дълга закривяваща дъга и излязох от пистата на изхода на завоя — просто се усуках около предпазната преграда и влязох в пръстта. Забих крак в пода, изпратих гейзер от пръст и камъни зад мен и изревах под плаката на „Ексон“, изстрелвайки камъчета и отломки в обратната му страна, а след това, като разклащах опашка наляво-надясно, прегазих през рохкавата пръст, докато се качих обратно на пистата — тъкмо навреме, за да вляза в алеята към боксовете.

Макс нетърпеливо включи компютъра си в автомобила. Това беше неговият маниер на разговор с бедната му изнасилена любима. „Как се чувстваш, скъпа?“, „Боли ли те?“, „Нека ти премеря температурата.“, „О, мила, мисля, че имаш температура в скоростната си кутия.“, „Бедното ми бебе, има ли нещо счупено?“. Червеното му смръщено лице показваше, че той има намерение да се разправи с мен по-късно. След като се погрижи за бебето си. Бебето, което искаше да ме убие. Майната ти.

Кен сведе лице точно пред моето.

— Не е най-красивата гледка — казах аз.

— Моля?

— Лицето ти ми закрива погледа.

— Как си?

— Наред. — Адреналинът все още се носеше на вълни по мен, мислите ми бягаха, бях забравил натъртванията и болките в мускулите. — Спирачките отказаха и искам да знам защо. Окачването може да е изкривено от кроса, който проведох. Видяхте ли го?

— Видяхме само как се връщаш на пистата. Изглеждаше, като че ли е нещо сериозно. Сигурен ли си, че са били спирачките?

— Педалът е на пода. Те просто изчезнаха.

— Какво друго?

— Колата не поема достатъчно на бързите завъртания и затова закъснявам на влизане в завоите. Има и леко прекалено завъртане на излизане. Нищо драстично. Но ако можем да го оправим, ще сваля поне още секунда.

— Ще отнеме най-малко час, докато го прегледаме. Наистина би трябвало да подложим окачването на дефектоскопия, но ще се наложи да разчитаме на преценката на Дейв. Ако той има съмнение за пукнатини, трябва да си събираме багажа още сега. Имаме посетител.

— Виждам я. Подай ръка. И кажи на Дейв първо да се занимае със спирачките. Кажи на Дейв, че искам да знам причината. Искам да знам точната причина.

Кен откачи колана ми и протегна надолу голяма месеста лапа, с която ме извади от колата.

Като минахме покрай Макс, той мърмореше, че скоростната кутия е загряла. И че не мога да карам. И че никога вече няма да се кача в неговата кола.

— Тази шибана кола насмалко не ме уби, тъпако. И преди отново да вляза в нея, искам да ми кажеш дали грешката е в твоята конструкция, или в производството, или и двете са скапани, или пък някой е пипал нещо. Казвай, Макс. Казвай. — Бях изрекъл всичко това тихо, но той трябва да е усетил колко близо съм до насилие. Не отговори. Само ме погледна с увиснала отворена уста като на булдог, със светещи очички в тесните цепки.

Вземи се в ръце, спри рязко, премини на по-ниска скорост, намали оборотите, усмихни се на приятната дама.

— Здравей, Джанис, какво неочаквано удоволствие — извиках с престорена радост. Мога да преподавам на проститутки.

Джанис идваше от колата си. Беше облечена в свободна памучна блузка с къси ръкави на леопардови петна, напъхана в прилепнали сини джинси. Прилепналите сини джинси бяха напъхани в каубойски ботуши от змийска кожа. В ръка държеше тетрадка. Бърз набег. Джанис твърдата. Джанис репортерката. Само по работа.

— Май че някой ме е насадил на тебе — каза; тя, а докато вървеше, зърната й правеха лупинги под тънката блузка. — На кого трябва да благодаря?

— Последния път, когато те видях, Джанис, ти ме помоли да ти помогна да си свалиш нощницата.

— Това беше преди да разбера, че си лъжец.

— Дадох ти материала за автоматичната скоростна кутия на Макс и за това, че се връщам при Кен.

— И излъга, че скоростната кутия се чупи.

— Три от възможни четири не е лошо.

— Стига с тези глупости, Евърс. Мога да те пронижа с писалката си. И ще го направя.

— За да ми кажеш това ли си дошла дотук?

— Дойдох тук, защото имах чудесна идея за репортаж. Смъртта на един отбор от „Формула 1“. Състезателят, който не може да се задържа на пистата дори и на тренировка.

— Здравей, Джанис. — Кен беше направил номера си с безшумното доплуване. До неговата огромна височина Джанис изглеждаше като малкото му момиченце. — На какво дължим тази чест?

— Само разказвам на Форест за новия си репортаж. За собственик на отбор от „Формула 1“, чиито коли непрекъснато убиват състезателите му, който губи спонсорите си и се опитва да манипулира пресата. Убедителна демонстрация беше Форест преди минута, не мислиш ли? Или се отказваш от „Формула 1“ и тренираш автокрос?

Кен се засмя със своя сърдечен, дружелюбен смях. Някои от ударите й бяха го засегнали дълбоко, но Кен по-скоро би отрязал ръката си, отколкото да й даде да види болката му.

— Джанис, аз не храня никакви илюзии — знам колко труден е животът за нас сега. Но ние ходим по ръба от толкова време, че мисля, вече сме развили много добро чувство за равновесие. И ако искаш, можеш да прогнозираш оттеглянето ни, но ние отиваме в Мексико и Аделаида.

— Кен — Макс беше покрит с късчета от камъни и настилка от пистата. Очевидно беше лягал под колата. Махаше на Кен да отиде при него — по начин, който смяташе за дискретен. От това разстояние можеше да бъде взет за Оливър Харди, който сигнализира на Стан Лаурел да се пази от падащото пиано.

— И относно конструктора на „Формула 1“, срещу когото една белгийска компания за скоростни кутии е завела дело за кражба на техния патент.

Знаех за този случай. Белгийците претендираха, че Макс е откраднал един от техните патенти. Макс мислеше, че те нямат право. Той казваше, че конструкциите са фундаментално различни. Няма място за никаква тревога. Нападението на Джанис ме ядоса още повече. Ще открадне ли Макс нова конструкция? Една топла ръка се мушна под моята.

— Джанис Хенриън, запознай се с Бевърли Уайът. — Беше ми ден за представяния.

— О, вие сте новото цвете на седмицата, нали? Казали ви, че има жена в Лондон и приятелка в Ню Йорк?

— И на мен ми е приятно да се запознаем, Джанис. — Бевърли беше посещавала училището по отвръщане на удара в Бел Еър. Обличай се в здрава кожа и не връщай удара по-силно, отколкото е необходимо. — Не се изненадвам, че много жени се интересуват от Форест. Понякога го преследват с дни. — Тя изчака фразата да попадне в целта. — Наистина, той ми е казвал.

— Е, каквото и да ви е казвал, вероятно не е било истината. Ти не си се посветил изцяло на казването на истината, нали, Форест? — В гласа й едва се усети леко потрепване. Момиченце в героична роля.

— Джанис, да поговорим една минута. — Взех я за ръка и я отведох, малката й ръка в моята голяма. Отидохме до сухите тревни площи в средата на пистата.

— Какво се е случило с теб? Изглеждаш ужасно.

— Професионални биячи. Някой иска да не се състезавам.

— О, стига, Форест. Сигурно мислиш, че съм ужасно наивна. Защо някой би искал да те спре да не се състезаваш, когато е такова удоволствие да те гледа човек как катастрофираш? Мислиш, че само защото съм дяволски увлечена по теб…

— Джанис, ти не си увлечена по мен.

— Добре, така да бъде — не съм увлечена по теб. И няма да напиша материала си. „Епитафия за един губещ“ — какво ще кажеш за това заглавие?

— Не бъди такава мръсница.

— Такава съм. Трябва да бъда мръсница. Защото ако не съм, някой винаги ме използва. Знам за някои големи интереси в автомобилния спорт, Форест. И знаеш ли какво, те ви презират. Казват, че във вашия отбор сте любители. Казват, че спортът би се чувствал по-добре без отбора „Аръндел“. Мисля, че ще стане добър материал. — Усмихна се, застана на пръста и с ръце на раменете ме целуна. После си отиде.

Когато се върнах обратно в боксовете, Кен, Бевърли и Макс се бяха събрали накуп. Бяха ни гледали и се чудеха.

— Форест — попита Кен, — какво си направил на тази жена, че толкова сърдита.

— Не съм й направил нищо.

Бевърли се разсмя.

— Нищо чудно, че е бясна.

Зад рамото на Бевърли Джанис говореше с Дейв.