Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Formula One, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Spellweaver (2012)

Издание:

Боб Джад. Формула 1

Превод: Йосиф Леви

Преводът е осъществен със съдействието на фирма „Качин“.

Предпечатна подготовка: фирма „Транспринт“

Оформление: Емил Златанов

Печат ПОЛИПРИНТ ЕАД — Враца

Select-ABC International Publishers

ISBN 954–958–002–2

История

  1. — Добавяне

На Том Рейфилд,

който ми даде идеята.

I.

Вижте само как лети тази красива кола във въздуха! Толкова е мъчително това бавно и съблазнително въртене: дълъг, тих миг, който всички ще запомнят — въртенето на колата високо във въздуха над пистата. Ярки цветове в яркосиньото небе. Наистина екзистенциален момент. В този момент той все още има шанс.

След първия удар светът се върна към нормалната си скорост и звук. Колата на Мишел се влачеше по земната повърхност с над 270 километра в час, когато на изхода на завоя „Нагамичи“ се завъртя и се удари с колелата си о „Брабъма“ на Такахаши. Миг, и Мишел Фабро отхвръкна на десет метра височина във въздуха.

Рязко поемане на въздух от публиката. Времето и дишането спряха, докато колата летеше в небето.

После се върна отново на земята с трясък и метално стържене, което продължи да гърми, докато стомахът на колата се разпори като шумно публично харакири и се пръсна на отделни назъбени парчета на разстояние 150 метра.

Представете си как лежите почти хоризонтално с прострени напред ръце и крака и със 700 конски сили зад врата си. Тънката обвивка обхваща тялото ви като метална паяжина — толкова плътно, че сякаш Господ ви е дал не две ръце и два крака, а четири колела. С всяко свое колело сякаш чувствате вибрациите на колата, баланса и мощността.

Малко по-лек от „Хонда Сивик“, този елегантен снаряд има мощност, достатъчна, за да се носи по улиците с 400 километра в час, ако не бяха трите тона сила, създавана от стабилизаторите, които натискат колата надолу върху пистата. При спиране, завиване и ускоряване тялото ви става двойно и тройно по-тежко. Центробежната сила откъсва краката ви от педалите.

Запалянковците си мислят, че „Формула 1“ е само смелост. Те не са наясно.

Разбира се, смелостта има значение. Трябва да си смел, за да пъхнеш главата си в устата на лъва в някой от онези приятни неделни следобеди. Но смелостта няма чак толкова голямо значение. Зелените плетове около състезателните писти са пълни с призраци на смели, вече забравени мъже. Това, което движи „Формула 1“, е силата.

Катастрофата на Мишел беше като пукване на детски балон в сравнение със силата, която стои зад „Формула 1“. Зад състезателните коли, струващи милиони долари, и мултимилионерите, които ги карат, стоят милиардите на най-големите корпорации в света. (Каква кола карате? Какъв бензин горите? Какви гуми? Каква марка пушите, носите върху тялото си и размазвате по лицето си сутрин?) Ето къде проговарят парите. Спечелѝ в неделя и ще продадеш в понеделник…

В този неделен следобед на пистата Сузука в Япония шумът от падането на състезателната кола от „Формула 1“ обратно на пистата беше толкова висок, че накара стоте хиляди зрители да замлъкнат.

Колата се приземи наведнъж върху четирите си колела и първият звук беше от експлодирането на четирите състезателни гуми при удара. Той се смеси със звука от окачването, което разкъса резервоара от карбоново влакно, чупенето на фибростъкло и кости, звъна на метални сплави, когато блокът на двигателя се отдели от собствения си картер, и размазването на човек, превърнат в супа в един безмилостен казан с лека конструкция, весело носещ се напред.

Късането, ударите и стъргането спряха. Появиха се червени флагове и останалите коли от „Формула 1“ на пистата отбиха и спряха или като стадо овце се затъркаляха към боксовете. Публиката беше отвратена и слисана не по-малко от мен. Какво нещастие, каква загуба на усилия, пари, машини и живот! Имаше толкова мръсотия за почистване.

От моята коментаторска кабина аз видях всичко не по-зле от всеки друг. Мишел прелетя право пред мен. Но звуците на новинарската работа, жуженето на електрониката и стъклената клетка така ви изолират от това, което се случва, че то просто изглежда нереално.

Освен всичко друго, пред мен имаше микрофон, а към лицето ми беше насочена телевизионна камера. Трябваше да кажа нещо. А направих това, което на мое място би направил всеки нормален трийсетгодишен бивш автомобилен състезател. Заплаках.

Това е за всички умни и многообещаващи момчета и момичета, които висят по оградите на състезателните писти и стискат с пръсти стоманената мрежа. Те мечтаят как един ден ще бъдат пристегнати вътре в дивите зверове на колела, ще натиснат с крак педала до тенекията и ще завършат с почетната обиколка на победителите — там, където са естрадните звезди, а частният самолет търпеливо чака на бетона, докато тълпите се опитват да се доближат, да се докоснат до храбрите герои, да ги обсипят с богатство и слава, с всички нежни разкрачени бедра, които те могат да издържат. Това е и за същите тези многообещаващи и напрегнати деца със стиснати устни, които бутат своите строшени, стари формули „Форд“ обратно към боксовете, на път към славните си награди от „Формула 1“. Защото те ще се разпръснат като листата край пътя.

Мишел Фабро беше моя резерва, мое протеже и мой приятел. Той караше „моята“ кола.

Когато за пръв път се срещнах с Мишел през онази година, той беше просто хлапак — двайсет и две-тригодишен, пробиващ си път във „Формула 3000“ — трилитровия едноместен трамплин към „Формула 1“. Имаше лека и подвижна стойка на танцьор. Но това, което се запомняше, бяха очите му. Имаше малко лице с огромни, светлосини очи, широко отворени и слисани като очите на бебе. Рано или късно всеки автомобилен състезател се събужда една сутрин, поглежда огледалото и вижда как от него го гледа физиономия с присвити кривогледи очи. Това идва от взирането срещу слънцето в острите завои, които трябва да се вземат с 250 км в час, от опитите да видиш дали късовете мъгла пред тебе крият в тъмното две или три коли й от карането на кола, чиято скоростна кутия се чупи в трето поредно състезание.

Само че Мишел все още нямаше този остър, подозрителен поглед. Представях си как неговото мило лице, скрито в каската от номекс, планира във въздуха, на десет метра над земята. Очи широко отворени, любопитни, искащи да видят какво ще стане.

Запознахме се в един от онези дъждовни мартенски вторници на Силвърстоун, сиви като цимент. По някаква причина мениджърите на отборите се сговарят с боговете да направят всеки изпитателен ден мрачен, мокър и мразовит. Температурата беше три или четири градуса, духаше северен вятър и пистата беше осеяна с плитки локви. Отвратителен ден. Не можеш да караш колата на предела й, защото във всеки момент на пистата може да се окаже един милиметър повече или по-малко вода и шибаният ти предел изчезва.

От друга страна, ако не си съвсем близо до предела, не можеш да научиш достатъчно. Техниците унило гледат своите монитори и казват, че данните не са достатъчни, не можеш ли да направиш още няколко обиколки…

Влизах в боксовете, след като бях направил още няколко обиколки. Колата се беше завъртяла на излизане от завоя „Уудкот“ с 260 и не знаех дали това е от внезапен порив на вятъра, от малка локва в лявата страна на пистата, прекалено много и бързо натискане на газта, или е остатък от занасянето на колата, което се опитвахме да отстраним. Може би беше всичко заедно или нещо съвсем друго. Бях премръзнал и уморен и когато се върнах в боксовете и видях малка фигура в блестящ състезателен костюм, с каска в ръка, не можех да не се засмея. Чудесно. Нека някой друг наивник да свърши черната работа.

Кен винаги водеше по някой новобранец, за да му даде да се пробва. Беше си извоювал репутацията на откривател на утрешни суперзвезди. Така че всеки тренировъчен ден можеше да се види някой горящ от нетърпение хлапак, застанал на пръсти с каска в ръка, и момичето му, седнало на празните трибуни. Както беше обещал Кен Аръндел, последният самостоятелен участник от Великобритания. Британският Свенгали[1] на многообещаващите автомобилни състезатели.

Две неща отличаваха Мишел от върволицата многообещаващи новобранци. Първото беше Никол. Тя не седеше сама на празните трибуни, а беше застанала до него. Беше по-висока от Мишел, тънка, с тъмна къдрава коса, лунички и уста, която би подхождала на много по-голямо, по-латиноамериканско лице. Очите й бяха навсякъде, проникваха във всичко и не отсъждаха нищо. Тя тръгна право към мен, докато излизах от колата, и свали каската ми.

— Привет, Фори — каза тя, втренчена в очите ми и виждаща всички тъмни и скрити дракони. — Казвам се Ниики, а това е Миишел — провлече тя и кимна с глава към ниското, доверчиво момче с широко отворени очи зад нея. — Той е едва на три години и все още се учи да говори. — Последва широка усмивка за мен, която ме въвлече в конспирация с тези двама, които се шегуваха с целия свят.

Другото нещо, което отличаваше Мишел, освен неговата чудесна Ники, беше, че от първата си обиколка на Силвърстоун той се представи като великолепен състезател. Седалката ми беше твърде голяма за него и му сложихме друга. И докато го пристягахме и нагласявахме педалите и лоста за скоростите, му казах за пистата — да внимава за поривите на вятъра и локвите и за Бога, при излизане от „Уудкот“ да ускорява плавно.

Кен изнесе на Мишел стандартното си слово как не иска да види колко е бърз, а колко постоянен и колко плавен може да бъде.

— Ние не търсим рекорд за една обиколка, а търсим състезател, който е толкова постоянен, че да дава едно и също време във всички обиколки, така че да можем да измерим ефекта от нашите регулировки на колата. Разбрано? — Кен обичаше да открива нови таланти. Но не искаше да загуби кола от 250 000 лири стерлинги, за да направи това. Ники преведе и Мишел се усмихна — той много добре знаеше, че цялата работа беше Кен да го види колко е бърз. И че единственият начин да бъде бърз е да бъде постоянен и плавен.

Мишел направи няколко внимателни обиколки, докато разбере тънкостите на колата и на пистата. После, когато беше вече измерил завоите и точките на спиране и превключване на скоростите, той полетя. От далечната страна на пистата ние чувахме как звукът на двигателя крещи и вие, усилва се и спада с кратки вдухвания и дълги нараствания. Макс Елис, главният конструктор на отбора „Аръндел“ (в сравнение с чието обичайно изражение една горила би приличала на телевизионен водещ), изглеждаше като в пристъп на стомашни колики. Хилядите негови часове пот и болка, неговото бебе, беше измъчвано от един невеж жабар.

Кен изглеждаше сякаш е стъпил върху гвоздей, повдигаше и сваляше единия си крак, после другия. Едрото му тяло се беше огънало, плещите му бяха приведени, а тежките му черни вежди се въсеха под многото тревожни бръчки.

И наистина — когато Мишел излезе от „Уудкот“, тъмната металиосиня кола започна да занася настрани. Това е, помислихме си, готови да събираме парчетата. Но, невероятно, Мишел поднесе задницата на колата към оградата, после я овладя, ускори докрай и се понесе към главната права. На следващата обиколка направи точно същото. И на следващата, и на следващата.

В една съвременна състезателна кола, в която аеродинамиката притиска тялото на колата към пистата, наистина не е приятно да се плъзнеш. След като веднъж започнеш да се плъзгаш, стабилизаторите се насочват в малко по-различна посока от линията, по която се движи колата. Така — постепенно или изведнъж — можеш да загубиш онези тонове сила, които те задържат на пистата. Първо владееш колата. После я изпускаш. Здравей стена, сбогом свят. Но Мишел си беше там, измъчваше ни с ужасяващата картина на леко плъзгане, „за да видим кое причинява занасянето“, както по-късно обясняваше Ники.

Времената му бяха с две и половина секунди на обиколка по-слаби от моите. И аз не си бях давал много зор. Но като си помислиш, че той никога не беше карал кола от „Формула 1“, пистата му беше непозната и времето… Не поглеждай назад Форест, стари приятелю — някой се опитва да те задмине. От първия опит неговият контрол над колата и способността му да поставя колата точно на мястото, където иска и когато иска, бяха феноменални.

Кен го назначи за пилот изпитател, когато му разрешаваше заетостта във „Формула 3000“. А аз започнах да очаквам дните на тестовете, за да ги видя с Ники. Мишел беше като гост от друга планета, който се удивлява на странните навици, които вижда у нас, земляните. Не че беше страничен наблюдател, но умът му работеше като по-различен, по-прецизен часовник. Той твърдеше, че е просто много французин. Но Ники го наричаше „Тик-так“, защото беше дяволски точен във всичко.

Онази пролет преди Монте Карло ние (Вероника, аз, Никол и Мишел) прекарахме заедно няколко дни във вилата, която бях наел в Грас. Това беше една модерна идея на архитекта за френски провинциален замък — дворец с двайсет стаи, с каменни тераси, гледащи към английски парк. Имаше махагонови подове, готически сводове в коридорите и кухненска прислуга от трима души.

Ники го нарече „къщата мезон дела каза“[2].

— Толкова ужасно претенциозна е — смееше се тя. — Но не знае кои са родителите й. Грозно помиярче, но човек го обиква, нали разбирате?

Ние всички я обикнахме. Сутрин, от прозорците на спалните си виждахме морската синева.

Отстрани на къщата, сред кипарисова горичка пред френските врати имаше дълъг, дълбок басейн. Басейнът беше направен така, че да изглежда като естествено езеро — обграден от гладки камъни и с вливащ се в него прохладен бърз поток. Слънцето светеше меко, въздухът беше пълен с аромати от екзотични растения и от парфюмериите на Грас, с тихия шум от цикадите и музикалната каскада на потока по камъните. Вероника и Ники се печеха голи натоплите камъни до басейна.

В този рай, в това лениво място извън времето, Мишел записваше върху яйцата в хладилника датата, на която бяха купени. Така щеше да ги яде в правилен ред.

Нямаше никакъв начин да се обърка толкова. Движеше се пети — на една обиколка зад Кавели във „Ферарито“ — на четвърта позиция, и на половин обиколка пред Праяно в „Даниелито“ — на шеста. Значи не беше притиснат.

И все пак най-прецизният състезател във „Формула 1“ — не най-бързият, но най-прецизният — направи огромна и нехайна грешка: Връхлетя върху друг състезател и се уби. Мислех си за това, за безумието на катастрофата и за топлата усмивка на Ники, когато тя ме беше видяла как я гледам гола до басейна — усмивка за това, че се радва на дружбата ни и се радва, че е жива — привлекателна жена, която се пече на слънце. А аз мислех колко се радвам, че не бях в колата и колко ми ставаше зле от тази мисъл. Мислех си и за моите две катастрофи и че трябваше да я защитя от конските мухи — журналистите, които щяха да жужат около вонята на смърт и отвратителната каша и лепкава течност, която представляваше Мишел в кабината си. Всички тези мисли се гонеха в черепа ми, когато разбрах, че камерата беше насочена към мен и от мен се очакваше да говоря.

Не можех да повярвам, че светът продължава да съществува. Не можех да повярвам, че от мястото на катастрофата все още се издига дим, че в лицето ми може да бъде тикнато нещо толкова невзрачно, колкото е една камера. Че от мен се очаква да „коментирам“. Дори и морето се отдръпва преди следващата вълна.

После, когато гледах записа, видях как сълзите се стичат по лицето ми. Но тогава не го знаех. Обективът просто беше пред лицето ми, червената му лампичка светеше — безумното око на 90 милиона души по целия свят. Те бяха нетърпеливи. В очакване.

Някъде далече, в слушалките, чух гласа на говорителя:

— Форест? Форест Евърс? Чуваш ли ме? Форест, какво чувстваш, след като видя какво евентуално би станало, може би дори щеше да стане, ако твоята кола катастрофира като тази? Какво чувствам? Боже господи. Какво глупаво, невежо, безчувствено, безгрижно копеле. Открих, че мога да говоря. Казах на любимия на света говорител на състезанията да върви на майната си и разбих обектива с опакото на ръката си.

Нямам представа колко време ми е било нужно, за да сляза до боксовете на „Аръндел“ и да намеря Ники. WBC ми изпрати сметка за четири микрофона, три компютърни терминала и две видеокамери. Казаха, че аз съм излетял от коментаторската кабина като побеснял бик. Не помня. Вероятно е било така.

За разлика от повечето автомобилни състезатели, аз не съм нисък. Твърде висок съм, твърде широк в раменете и тежа твърде много. Долу на пистата всички тези допълнителни мускули и кости трябва да бъдат пренасяни по правата, забавяни, прекарвани по завоите и отново ускорявани. При тежест 84 килограма и височина 1,84, аз все едно давах аванс от 4–5 конски сили на другите, по-дребни състезатели. Но ако трябва да се излиза от претъпкана коментаторска кабина, там съм по-бърз от всички.

В боксовете на „Аръндел“ цареше объркване като във военна болница след бомбардировки. Цяло подводно течение от японски разпоредители в жълти престилки, които се опитваха да бъдат едновременно навсякъде и заставаха на пътя на всеки. Започнаха да носят обратно в бокса парчета от колата: нацепено колело, обвито като с шал с парцали от гума, парче от заден калник, волан с лепкави петна от кръв върху огънатия кожен обръч.

Макс Елис се опитваше да се доближи повече, за да огледа останките, които се натрупваха в бокса на „Аръндел“, но трима организатори на състезанието с емблеми в червено и златно, пришити на джобовете на гърдите им, му закрещяха на японски. От жестовете и от гнева им предположих, че му казват, че вината е негова като конструктор. Това не би могло да се случи на по-приятен човек.

После започна шумът. Крясъци на стотици хора, струпани на алеята на боксовете, безумното тръбене на някакъв градински японски оркестър по високоговорителите — всичко това усилено от ръмженето и воя на стартиращите състезателни коли, които форсираха двигателите, за да ги прочистят, и отново ги изключваха.

Като лешояди, накацали върху труп, телевизионните репортери с видеооператора начело бяха успели да се промъкнат през охраната и заснемаха частите от колата, струпани на земята.

Друг телевизионен екип се опитваше да интервюира механиците от екипа на „Аръндел“. Но Дейв и Бил не се поддаваха и ги отпъждаха като мухи. Те знаеха, че ако говорят пред пресата без специално разрешение, Кен Аръндел ще им одере кожата.

Оттатък, във втория бокс на „Аръндел“, Маурицио Алфонсо беше свалил каската си и огнеупорната шапка и бавно излизаше от колата „Аръндел“ номер две — както винаги, пренебрегнат. Бедният стар „Алфонс“. Състезанието щеше да продължи, но щеше да продължи без него. Кен щеше да изтегли втората си кола. Така че Маурицио трябваше да се ядосва двойно — за Мишел и за още едно незавършено състезание.

Като камък от Стоунхендж, стърчащ над репортерите, официалните лица и екипа, Кен Аръндел гледаше в далечината, където един кран вдигаше отново към небето останките от корпуса на колата на Фабро. Японските организатори и телевизионните репортери шумно се стараеха да привлекат вниманието му. Не успяваха. Отборът „Аръндел“ започна да се занимава с прибиране на своите крикове, гуми, инструменти и пожарогасители. Те знаеха, че сега не бива да го безпокоят. Един-двама от тях ме погледнаха извъртяха очи. Те нямаха намерение да простят и да забравят.

Пробих си път през тълпата до Кен Аръндел. Глупак, който се намесва.

— Това не беше случайност — казах аз.

През целия този шум той чу гласа ми. Но не престана да гледа към края на алеята на боксовете, където средната част от колата на Мишел се люлееше като махало, увиснала на стоманеното въже на крана.

— Какво казваш?

— Това се случи пред мен. Видях и забавеното повторение на монитора. Колата не се опита да спре. А Мишел не прави грешки.

Кранът сваляше средната част върху автомобил с платформа, на страната й пишеше: „Мишел бро“. Липсващата част беше се отчупила. Може би някой запалянко я беше взел за сувенир, Аръндел бавно се обърна и ме погледна от височината на своите 1,95.

— Може ли да поговорим за това по-късно?

Той притежаваше патрицианския навик да изрече една заповед така, сякаш ти иска услуга. Аз кимнах.

— Исках да кажа, преди да говориш за пресата.

Той погледна към далечната страна на вътрешната писта, където пренасяха останките на Мишел от линейката в хеликоптер.

— Не смятам, че има някакъв шанс Мишел да е оживял.

— Няма — казах тихо. — Няма никакъв шанс. — Той дори не е цял.

— Къде е Никол? Как е тя? — попитах, за да сменя темата на разговор.

— Май че отиде в апартамента на „Гудиър“, за да се отърве от тълпата. Очаквам, че ще имам работа тук за известно време. Би ли казал… моля те, кажи й… — Гласът му прекъсна, той гледаше как хеликоптерът се вдига от земята.

— Ще й кажа — отвърнах доволен, че мога да бъда полезен по някъкъв начин. Всъщност се радвах, че говоря с него. Радвах се, че той говори с мен. Не вярвах да съм на първо място в списъка на любимците му.

Един от телевизионните репортери тикаше микрофона си в лицето ми. Сграбчих микрофона и го блъснах в лицето му.

— Просто си гледам работата — каза той.

Сигурно беше така. Сигурно, ако исках да тъгувам насаме, би трябвало да избера друга линия на поведение. Но аз вече не бях автомобилен състезател.

Хеликоптерът изчезваше зад хоризонта. Кен отново погледна надолу към мен.

— Плановете бяха да тръгнем утре. Но сега… сега ще трябва се погрижим за няколко неща. Дали ще си свободен утре за закуска.

— Ако искаш да говорим за това?

— Закуска, обяд, вечеря.

— Има една малка тиха заличка за японска закуска в подземие на „Империал“ в Токио. Съвсем тайна е. Около осем?

— Около осем. — Започнах да си пробивам път през тълпата, да потърся Никол, когато той ме извика.

— Кажи на Ники да остане при нас.

Японските организатори се препираха помежду си. Някои от тях казваха, че парчетата от колата не трябва да се връщат боксовете на „Аръндел“; те би трябвало да бъдат в закрития гараж накрая на алеята с боксовете, заключени за експертиза и разследване.

Наистина беше задължително да има разследване. И ако се съди по начина, по който японците поддържаха състезателната си писта и бяха построили всички съоръжения, то би било извършено до болка научно и прецизно. И не биха открили нищо. Нищо, ако моят опит не е за пренебрегване.

Погледнах пак към Кен. Той все още гледаше над главите на хората в точката от хоризонта, където беше изчезнал хеликоптерът с тялото на Мишел.

— Господин Евърс? Джанис Хенриън, „Би би си“. Господин Евърс? Не мислите ли, че е време да спрем това безсмислено избиване? Причината да спрете състезанието не е ли в това, че колите „Аръндел“ са смъртоносни капани?

Дори и в моето зашеметено състояние не можех да не забележа, че тя имаше зелени очи и остро личице под къдрава меденоруса коса. От мъката по Мишел стомахът ми беше стегнат на възел. Опитвах се да забравя облекчението, че не аз бях в „моята“ кола, когато тя заби като нож своя отвратителен въпрос, и си помислих — по дяволите, тя не носи сутиен.

Старият добър, твърд Форест Евърс. Покажи му чифт поклащащи се цици и този бъдещ, предполагаем, обещаващ почти световен шампион омеква като гъба, започва да маха с опашка, а езикът му увисва до земята. Трябваше да намеря Ники. Да я спася от хора като тези.

— Вижте — казах. — Обадете ми се утре в хотел „Империал“ и тогава може би ще мога да говоря с вас. — Завърших с евтина усмивчица. Проклет да бъда.

— Страх ли ви е да говорите?

О, благодаря, госпожице. Сега едно пряко попадение, което да промени гледната ви точка. Съсредоточих върху нея цялото си внимание и най-искрената си момчешка усмивка.

— Защо не интервюирате Макс Елис? Той би бил очарован да обсъди с вас смъртоносните капани и безсмисленото избиване. Ето го там — говори с група журналисти.

В другата част на бокса Макс виеше от ярост. Тримата японски организатори все още му препречваха пътя към останките от неговата любима му кола, а към тях се беше присъединила и полиция. Обърнах гръб на малката госпожица Джанис и се затичах нагоре по стълбите към редицата щабове на фирми откъм страната на пистата.

От вратата към апартамента на „Гудиър“ лъхна хладината на климатичната инсталация, равните гласове на британските говорители и тихите звуци от разговор на четирийсет души добре облечени шефове и техни гости. Навън, на пистата долу, колите отново се повеждаха на стартовата линия. Състезанието, обявиха говорителите, ще започне отново след двайсет и пет минути.

Гостите на „Гудиър“ преди състезанието се бяха почерпили със сандвичи с хайвер и шампанско. Сега чиниите от обяда бяха изнесени и току-що огладени японски келнери минаваха между гостите с нови чаши изстудено шампанско. Дори и някои от гостите на „Гудиър“, облечени в меките си спортни сака, да бяха почувствали скръб от жестоката смърт под прозореца им, те я скриваха добре. Разбира се, това е един от навиците в обществото, който е общ и за японците, и за англичаните — да се прикрива трагедията с безразличие.

Някои ме забелязаха, един или двама дойдоха да ме поздравят, но повечето проявиха добрия вкус да не ми обърнат внимание. Моето публично гневно избухване не бе повдигнало акциите ми ред онези, чиято главна задача е да следят никой да не разклаща лодката на корпорацията.

Ники седеше до малка масичка и гледаше през прозореца. Беше облечена с костюм в яркосиньо и бяло — пародия на комбинезоните на „Аръндел“, създадена от игрив моделиер. Нещастен тъжен клоун.

Хелън Уулвъртън — съпруга на председателя на „Гудиър“ за Великобритания — седеше до нея и държеше ръката й. Хелън е едра здрава дама на петдесет с красиво лице и големи черни очи, по-млади с двайсет години. Тя е отгледала три деца и знае ролята на утешаваща мамичка. Аз се усмихнах за поздрав и седнах до Ники. Леко я прегърнах с ръка през врата. Тя обърна лице към мен.

Без съмнение гримът от лицето на Ники беше избърсан с широката кърпичка на Хелън. Без съмнение лицето на Ники беше се обливало в сълзи. Но лицето, което видях сега, не плачеше. Това беше лицето на дете — просто и открито. Лустрото, получено от прекараното лято с хората от „Формула 1“, беше изчезнало. Спомних си, че тя беше излязла от манастирско училище едва преди година или две. Изглеждаше по-млада.

— Благодаря ти, че дойде, Фори.

— Той не е усетил нищо.

— Мисля, че и аз също. Не усещам нищо.

— Това е от упойката на природата. При големи рани тя ни дава малко да подишаме, преди да усетим болката.

— Да, всъщност може би. Но не мисля, че съм готова. Винаги съм знаела, че е възможно, че той може да катастрофира. Че може да умре. Но никога не съм си представяла, че това ще се случи. Може би часовникът върви назад. Так-тик, започваме отново. — Тя успя да се усмихне едвам. — Може би всички се връщаме в „къщата мезон дела каза“.

— Може би. — Аз забелязах тънки бръчки над носа й. — Мисля, че ми стига за един ден. Да намеря ли някой да ни закара в хотела?

— Добре — отговори. — Но по-добре не казвай на Вероника — каза тя с крехка, комична сериозност.

— Аз ще кажа на Вероника — Хелън продължи малката шега.

— Имаш ли нещо против, ако открадна хеликоптера на компанията? — попитах я аз. — После ще го пратя обратно.

— Разбира се, че може, Форест. Ще кажа на Дейв. — Дейв беше съпругът и, сър Дейвид Уулвъртън. Той пръв ми каза колко съжалява, че напускам състезанията, и колко по-богат щял да стане спортът веднага, щом се завърна. Тогава журналистите искаха да ме отстранят до живот. Ако има нещо, което искам или от което се нуждая… беше казал той. Видях го в далечния край на стаята с тези, които трябваше да представляват японското ръководство на компанията или хората, които пазаруваха за „Нисан“, „Тойота“ и „Хонда“. По времето, когато карах, щеше да има усмивки и покани „ела при нас“.

Той срещна погледа ми и кимна. Да, каквото и да е нужно. Направи го.

Един малък хеликоптер вдига невъобразим шум — шум толкова силен, че блокира почти изцяло мислите ти. Докато гледах как пистата Сузука се смаляваше под нас, а ние се вдигнахме достатъчно високо, за да видим обкръжаващата ни тъмна ивица на Тихия океан, мозъкът ми не преставаше да търси звеното, връзката между катастрофата на Фабро и моята. Единственото, което можех да призная, беше, че нямам никаква представа защо бях катастрофирал и аз. Главата на Ники клюмна на рамото ми. Беше заспала.

Бележки

[1] Свенгали — зъл хипнотизатор от романа „Трилби“ на Жорж дьо Морие. — Б.пр.

[2] „Maison de la casa“ — „къща на къщата“ — френско-италиански. — Б.пр.