Боб Джад
Формула 1 (4)

IV.

Намирах се на 12 000 метра над Тихия океан в предната част на „Боинг–747“, гледах навън в нощта и тъмната пропаст отдолу, пътувайки с помощта на реактивната струя със средна скорост 1100 километра в час. Скорост, която Британският парламент, поради страх от разрушителни вибрации при преминаване на звуковата бариера, беше поставил извън закона след Втората световна война.

В салона на първа класа се чуваше подрънкване на кристал и сребро и тихото шумолене на внимателни разговори между непознати, които седят един до друг, разказват истории за това кои са, какво правят, къде са били, къде отиват и с какво биха желали да ги запомнят.

Стюардесата беше свършила с напитките и започваше да сервира вечерята. Напитките и вечерята на борда на самолета са най-религиозната церемония за международния бизнесмен — стюардесите са облечени така, както в бъдеще ще бъдат облечени монахините, а главите на бизнесмените са наведени с благоговение над ястията, поднесени от микровълновата фурна: култът към продуктите на новите технологии.

Без съмнение в близко бъдеще и това ще изглежда безнадеждно древно — реликва от едно по-бавно, по-милостиво време. Постоянното ускорение ни катапултира в неизвестното. Няма значение къде отиваме, само да стартираме.

Изпаднах в лошо настроение, защото още не бях пил нищо; нямах и намерение да го правя, както нямах намерение и да вечерям. Вечната битка срещу прекомерното тегло продължаваше. Ако не броим борбата на един човек — сам срещу смяната на поясното време при полет през океана.

Смяната на часовете е заболяване, заради което не е известна някой да е проявил съчувствие. Но както ще ви каже всеки международен бизнесмен, то е истинско. Опитай да изпиеш много алкохол и да ядеш много в самолета при полет през много часови зони, и ще разбъркаш чувството си за време и системата си за много дни. Ако караш състезателна кола, смяната на часовото време може да те убие.

Повтарях си тези полезни малки поучения, когато стюардесата, мина покрай мен. Не искам нищо. Нито говеждо, нито пиле, нито риба. Не, благодаря. Наистина нищо. Не, добре съм. Само още малко вода, ако обичате. „Рибата“ беше гигантски снежнобели, подобни на пеперуди, скариди в бяло вино, масло, чесън и лимонов сок. О, боже, чак ми прилошава от въздържание.

Тя беше блондинка и табелката с името й на сиво-синята найлонова блузка гласеше „Сузана“. Имаше зад гърба си милиони мили, прелетени под подметките на краката й, но очите й бяха свежи и пълни с живот, а живата й фигура не изглеждаше зле въпреки дългото пътуване. Хвърли ми нацупен поглед, пълен с престорено професионално съчувствие, от който ми се прииска да я хвана, да я издърпам към празните седалки в задната част и да демонстрирам всемогъщия сексуален ад (гледайте си яденетата, господа, не обръщайте внимание на смеха и виковете, ние само ще си поиграем на една стара добра игричка от сорта на „помниш ли кога“, „случвало ли ти се е“ и „искаш ли да пробваш?“). Но тя отдавна беше отминала, още преди да стигна до частта, в която наум порицавах Форест Евърс, че е толкова дяволски пораснал.

Оплешивяващият бизнесмен със сърдечния глас на седалката пред мен ядеше от „Рибата“. Стюардесата му сервира шест гигантски скариди от един поднос. Постави ги върху чинията му с помощта сребърни щипци, една по една. Ако поискаше, щеше да има и допълнително.

Обърнах се към малкия кръгъл прозорец и се загледах в мрака. Дори и да нямаше нищо за вечеря, имаше цял куп проблеми за предъвкване. Те се въртяха в една безкрайна касета. Някой ден наистина щях да отделя най-важните от тях, да съставя „Класация на катастрофите на Форест в реалния живот“ — предстои премиера.

Не бях сигурен дали постъпвах правилно, като отново се състезавам за Кен.

Всички причини, поради които се отказах, си бяха на място. Аз бях заплаха за останалите състезатели. Кен не можеше да си позволи да загуби още една кола. Колкото и скромни остатъци от гордост и професионална репутация да имах, исках да ги запазя. Ако бях започнал да виждам двойно или имах мания за величие, или както и да се нарича желанието да натиснеш газта докрай и да държиш така завинаги, ако това се случеше отново, щеше да ми се наложи да отбия и да паркирам. Или да бъда размазан като дървеница в бетонната преграда.

Кен каза, че се си дава сметка за всичко това. Но исках ли друг състезател да поеме този риск? Исках ли Кен да се поддаде на натиска и да се оттегли от състезанията? Исках ли хората, които убиха Мишел и се опитаха да убият мен, да останат ненаказани? И ако аз не го направех, как въобще бихме узнали кой стои зад всичко това и как го беше направил? И защо?

„Откажи се от Интерпол — каза той. — Ще им трябва месец само да преведат телексите си на своя език. Представи си среща на германската, унгарската, японската, мексиканската и австралийската полиция. (Как беше на унгарски «влошено възприятие»? Или на японски «извършителят неизвестен»?) В продължение на следващите четири седмици имахме още две състезания. И ако не става въпрос за нов състезател и не става въпрос за специални сили на ООН, кого друг да имам предвид?“

Така че естествено казах „да“.

Не ме притесняваше да служа за примамка. Но да съм пионка на друг, да оставя друг да щрака ключетата на мозъка ми — това вече ме притесняваше. Бях прекарал много години в упражнения, тренировки и усъвършенстване на концентрацията си, преценката си и времето си на реакция. Ако ми вземете една ръка, крак или дори око — все още ще мога да се състезавам. Но се намесите в мозъка ми дори за миг — загубен съм.

Кой, как и защо? Без отговор.

„Как“ изглеждаше най-лесно за познаване. Някакви наркотици както си мислех. Но защо те действаха пет или шест обиколки от началото на състезанието? И как попадаха в организма? Аз пазех отвратително ограничаваща диета. Но тя си беше направо свинско плюскане в сравнение с това, което ядеше Мишел. Диетата ми беше подготвена специално за него от швейцарски диетолог, който му изпращаше запечатани стъклени съдове с нещо, което сякаш беше събирано с метла от хамбар. Той никога не ядеше в ресторанти. Или ако го правеше, си носеше собствена храна и вода. И едва ли афтършейвът е ключът към загадката. Не бих докоснал и с малкия си пръст подобно нещо. Особено това на Мишел.

Може би не бяха наркотици. Може би беше някакво сложно радиоуправление. Преди години бях чел във вестниците как само с натискане на едно копче някакъв разярен бик се превърнал гальовно котенце. За това бил необходим малък чип, имплантиран в мозъка на бика. Но може би оттогава насам техниката е напреднала. Може би сега те имат предавател, който може да осъществи електронна връзка с мозъка ми. Които и да са „те“.

Имаше и друга по-вероятна алтернатива, която беше дори и малко успокояваща. Такава, за която не ми се искаше да мисля, би дала отговор на всички мои въпроси. Може би нямаше никакви „те“. Може би по този елегантен начин природата ми подхвърляше някои намеци. Може би и Мишел беше сгрешил.

Може би се бях побъркал леко.

Кен каза, че в първия миг, когато почувствам нещо странно, трябва да намаля и да отбия в бокса. Което звучи добре, с изключение на това, че просто винаги чувстваш нещо странно или лошо. Дали лявото предно колело криви, или окачването се е разхлабило? Или просто си въобразявам? Мога ли да го мина от вътрешната страна и не ме ли е забелязал в огледалата си? Всеки състезател се тревожи за колата си, за другите състезатели и за масло или кал върху пистата. В същото време да се тревожиш за реакциите си, да ме говорим за нормалността си, би било сериозен недостатък.

Все пак се споразумяхме, че веднага, щом почувствам старите симптоми, ще намаля, ще се върна в бокса и ще стоварим вината върху новата скоростна кутия на Макс.

Макс много ще се зарадва, без съмнение. Така и така ще е препълнен от радост, че се връщам. Той вече ме обвини, че съм съсипал отбора и съм му смачкал колите. Когато излязох от състезанието в Унгария, минах покрай Макс в бокса и той каза:

„По-добре не спирай, проклет страхливец. Ако се върнеш, Евърс, ще те убия.“

Именно подобна лоялност и чар бяха направили толкова приятно присъствието на Макс сред нас.

Макс щеше да лети до Ривърсайд, щата Калифорния, с колата. Бащата на първата автоматична скоростна кутия във „Формула 1“ с малката си любима под крилото, срещу насилника, който иска да отвлече бебето му и да го накара да пищи. Но аз нямах нищо против да се срещна с Макс, ако това означаваше, че мога отново да карам.

По-трудна щеше да е срещата със Сюзън. Сюзън искаше къщата в георгиански стил, които възстановихме на площад „Едуардс“ в Консингтън, обзавеждането и колата „Астън Мартин“ DB5 Воланте, която бях възстановил със собствените си ръце. И осигурен годишен приход от 150 000 лири стерлинги. Била изстрадала толкова много, а аз съм бил такъв негодник. Разбирах това, нали? Не, тя не живееше в къщата, беше се преместила при Чарлз, докато уредим всички тези неща. Такъв беше съветът на адвоката й. Адвокатът й беше Чарлз.

Всъщност тяхната връзка съсипа нашия кретащ брак. Но виновен бях аз, защото много дълго отсъствах и не й бях обръщал достатъчно внимание. И трябваше да платя, защото не се бях сражавал достатъчно твърдо, за да я запазя.

Звънът на количката с напитките ме върна отново в „Боинга“.

Не бих ли желал нещо сладко — сладко запита Сузана. А кафе? А коняк след вечерята? Не бих ли желал само глътка от един много приятен двайсет и петгодишен „Мартел“? „Разбира се, давай, пийни една капка, Форест — подканяше ме един глас в главата ми. — Ти обичаш коняк. Една глътка ще ти помогне да заспиш.“

— Не, благодаря — казах на превъзходната Сузана.

Аз съм милионер и живея като монах.

Чувам кискането на Вероника.

„Монах? Кис-кис.“ — Тъмните очи на Вероника осветяват моето тъмно и мрачно лице. Тя би могла да накара всеки монах да запее. Или да затанцува. Тя би могла да направи всичко.

Но не правеше почти нищо.

Беше красива и богата, можеше да рисува, беше добра актриса, когато пожелаеше, пишеше толкова добре, че би могла да публикува разкази и стихове. Имаше точно око за числата и обичаше да решава задачи. Би могла да бъде актриса, художничка, писателка или управител на компания. Обмисляше. Беше на двайсет и девет. Една по една възможностите пред нея изчезваха. Продължаваше да обмисля. Чудех се дали сега щях да я видя?

Дните ми се редяха като тухли в стена. Истинският живот ще трябва да почака, докато свърша някои неща. Ще се върна веднага след това, и това, и това. Бях загубил два дни в Токио по разследването на катастрофата на Мишел. Японската полиция чувстваше, че може да има някаква връзка между катастрофата на Мишел и моята. Аз бях сигурен, че има връзка. Но нищо не можех да им кажа. И те не откриха нищо.

Японските организатори бяха извънредно учтиви с Макс (който имаше навика да ги нарича „поклончовци“ или „навеждачи“ и да им напомня „кой победи във войната“). Друга черта, обща между японците и англичаните, е, че се мислят за справедливи, защото са учтиви към хората, които презират. Но дори и японците не можеха да скрият разочарованието си, когато откриха, че Макс няма никаква вина за катастрофата. Заключението им беше: грешка на състезателя.

Беше четвъртък, 8-и октомври, вечерта. Печелехме един ден от преминаването през линията на смяна на датата — пристигахме Лос Анжелос в 10,10 сутринта на същия ден. Два дни, преди Макс да пристигне със своята нова малка. Може би Вероника би могла да долети от Ню Йорк и бихме могли да прекараме два дни заедно.

Макс и колата трябваше да пристигнат в Ривърсайд на 10-ти. Пистата беше запазена за тестове в неделя и понеделник и планирахме да превозим колата до Мексико в понеделник вечерта, а вторник сутринта — на 13-и, беше последният срок, ако се наложеха някакви последни модификации на новата обвивка (която щеше да долети в Ривърсайд на 11-и сутринта).

Отлитане за Мексико сити на 14-и, в сряда. Първи тренировъчни обиколки в Мексико в петък, състезание в неделя, 18-и.

Бих могъл да отлетя за Ню Йорк в понеделник, 19-и. Трябваше да се видя с Бил Паркър в WBC, и ако Вероника беше още в Ню Йорк, може би щях да я взема обратно в Лондон със себе си на 20-и или 21-и. Бих могъл да се срещна със Сюзън на 22-и или 23-и, за да разбера дали не можем да се споразумеем, та адвокатите да не ни вземат всичко. Само че за какво й беше споразумение на Сюзън, щом адвокатът й беше любовник.

След това щеше да има погребална церемония за Мишел в Париж в събота, 24-и. Оттам трябваше да летя направо за Аделаида и да си оставя няколко дни за аклиматизация преди първата тренировка в петък, 29-и. Можех да се обадя на Вероника, когато пристигна в Лос Анжелос, за да разбера дали ще се срещнем в Ню Йорк на 19-и. Да разбера дали тя ще се върне с мен в Лондон.

Докато преценявах разписанието си по дни и дати, ми мина друга мисъл — всъщност по-скоро въпрос. Отговорите в писмен вид, моля. Не бързайте да отговаряте. Ако реактивният самолет (който все пак е внук на първата летателна машина), та ако реактивният самолет ми позволява да усложня живота си толкова много, какви ли невероятни усложнения ще измислим с внучето на първата космическа капсула?

Може би би трябвало да звънна на Алисия в Лондон и да разбера дали е свободна на 22-и или 23-и. Тя би трябвало да знае кои са враговете на Кен. Трябваше да отделя достатъчно време, за да намеря неизвестната личност или личности, които се опитваха да стигнат до Кен, като ме накарат да се размажа на кървави късчета.

Но това всъщност не беше проблем, нали? Не трябваше да правя нищо. Всичко, което трябваше да правя, беше да бъда примамка.

И Никол. Трябва да й звънна от Лос Анжелос, да видя дали е наред. Бедното дете. Да я попитам дали иска да дойде с мен, или да отиде в Лондон с Кен и Рут. Но не — тя искаше да отиде направо в Париж, за да бъде там, когато пристигне тялото на Мишел. Може би бих могъл да прекарам един ден с нея в Париж след погребението.

Ники, Сюзън, Вероника, Алисия, Джанис. Коя беше Джанис?

Замислих се в полусън. Токио, Лос Анжелос, Мексико сити, Ню Йорк, Париж, Аделаида. Въртележката се върти. И къде ще спре — никой не знае. Светлосините очи на Мишел, широко отворени, доверчиви, искащи да видят какво ще стане.

Трябва да съм заспал. Усетих нежни ръце да ме завиват с одеяло. Парфюм, който не можех да определя — мускусен и силно ароматичен. Очите ми се отвориха към синята трепкаща светлина на екрана и на затваряне видяха сребърна табелка с име: „Сузана“. Затворих очи.

При по-малко от една трета от тази скорост, само при 320 километра в час, ако карах „Аръндел“ от „Формула 1“, въздухът щеше да бъде препълнен с шум, горещина, вибрации, смрад и опасности. Тук беше по-добре.