Боб Джад
Формула 1 (6)

VI.

Изиграхме играта — Джанис да седи отзад в Клеопатра: госпожица Джанис — ексцентричната богаташка, Евърс — шофьорът.

— На следващия светофар наляво, Форест.

— Да, госпожице Джанис.

— Намали, Форест. Няма нужда да се смесваме със стадото.

— Наистина, госпожице Джанис.

И двамата се смеехме, когато портиерът на „Оливие“ отвори задната врата за Джанис с най-леко кимване. Но когато излязох и му подхвърлих ключовете, той изгуби надменния си вид. Джанис не му помогна много, когато каза:

— Последвай ме, Форест.

Може да се е стреснал, когато видя как една богата, красива дама води шофьора си на вечеря. Но знаеше отлично какво да прави с Шлепа Клеопатра. Ключовете въобще не спряха движението си — той ги пое и ги прехвърли зад себе си на пазача на паркинга, който преди аз да затворя вратата, вече беше в „Линкълна“, зад волана и в движение. „Оливие“, като и другите най-шикарни от шикарните ресторанти на Лос Анжелос, обича да украсява предните си дворове с автомобили, които струват седемдесет и пет хиляди и нагоре. Бедната синя измет като Клео беше скрита от погледа на задния паркинг.

„Оливие“ знаеше, както личеше по подбраните покривки и менюта, че последният градски лукс е мястото. И че липсващото измерение в големите градове е времето. Нищо не ставаше прекалено бързо, никога не беше прекалено пълно с хора, радваха се да ни видят, имаше много време, много място. Бихме ли желали да влезем или преди това предпочитаме по едно питие в градината до басейна?

Отвън фасадата на „Оливие“ представлява полиран черен гранит, който отразява движението по булевард „Сънсет“. В задната част на ресторанта има една стена от почти невидимо, изкривено стъкло. Така че, когато преминеш през предната врата, виждаш града Лос Анжелос, който блести под тебе, разпрострял се до морето. Имаш чувството, че си на мостика на голям космически кораб, който е пред приземяване. Малкото фоайе гледаше към залата на ресторанта, където келнерите, сновящи напред-назад, представляваха силуети на фона на редиците градски светлини в далечината. Още полиран гранит за повърхността на масите, прибори от масивно сребро, кристални чаши „Бакара“ и пет години разстояние между масите. Всички повърхности бяха тъмни и отразяващи. Скрити прожектори правеха от всяка маса едно островче от светлина.

— Госпожица Хенриън и нейният гост? — попита красивият младеж в смокинг, накланяйки главата си над списъка с резервациите. Това анонимно „гост“ ме накара да се учудя дали Джанис имаше готов приятел за смяна, в случай че не дойда?

— Госпожица Хенриън и господин Форест Евърс — казах, за да улесня записа.

— Разбира се, господин Евърс — каза оберкелнерът, изобразявайки благодарност за любопитната информация.

Той ни поведе към залата и всички лица в нея подред се обърнаха да видят дали сме от техния ранг.

Джанис, в малкото си парче ефирен плат, можеше да мине или за утрешна звезда, или за днешна продуцентка. Сега, отделен от Клеопатра, повече приличах на големите пари зад филма, собственик на няколко квартала в Марина Дел Рей. Или състезател от „Формула 1“, който се връща на пистата.

Бях облечен със спортно сако от матов сиво-син туид, което си бях ушил в Лондон, с една от по-спокойните тъмносини раирани ризи на „Блейдс“ и с тъмносиня вратовръзка на Кралския яхтклуб „Темза“. Дискретно и консервативно за Холивуд, твърде крещящо за Лондон. („Туид? — сякаш чувах един от старите дрезгави гласове с интонацията на Кралския яхтклуб. — Мили приятелю, наистина ли?“)

Не беше трудно да накарам Джанис да разказва за себе си. Едно от предимствата на борбата за равенство е това, че сега жените могат да разказват за кариерата си не по-малко отегчително от мъжете.

Джанис беше „истинска рядкост“ — лондончанка през целия си живот. Научих, че е израснала в Западен Кенсингтън — недалеч от площад „Едуардс“, където бяхме живели Сюзън и аз, така че сме имали общи улици и магазини, но не и приятели. Тя постъпила в Кембридж, а когато се върнала в Лондон, била назначена в „Би би си“. Целта й била да прави „истински“ журналистически разследвания. Не толкова от сензационния тип, в който президентите се разкриват като мошеници, а министър-председателите — като травестити. По-скоро онзи изкупителен, социален тип очерци, които акцентират например върху жилищния проблем или затварят „дупките“ в данъчното законодателство. Вече й било скучно, каза тя, да отразява автомобилни състезания.

Като гледах малкото й, бледо и красиво лице под стърчащата руса коса, тя изглеждаше така уязвима, че си я представях как измъква тайни от по-съобразителните телефонистки в града. Те сигурно й предоставяха сведенията безплатно.

Когато аз й разказах как съм израснал в Уестчестър и Съфок, тя слушаше с широко отворени очи и с престорен интерес. Разказите за студените лета до мразовития Ламанш и снежните зими в Америка, кръстосването между родителите, които си кореспондираха с писма. И колко сърдит беше баща ми, когато напуснах университета, за да се състезавам в „Формула 3“, да разкарвам кърпената си състезателна кола по Европа, прикачена към фургон „Морис Майнър“. И как майка ми настояваше да покара „онази шумна каруца“. Това бяха стари разкази — бях ги разказвал много пъти. Майка ми и баща ми загинаха в катастрофа на магистрала А30 след празненството по случай повторния им годеж.

Баща ми, каза полицията, вдигнал над сто и четирийсет в дъжда и се хлъзнал извън пътя право в дърветата. Именно това беше колата — неговият „Астън Мартин“, която възстанових и която сега искаше Сюзън.

Келнерът по вината стоеше търпеливо до Джанис, докато тя проучваше листа и със свити устни претегляше вариантите на избор. Спря се на „Джон Даниел Сосайъти Доминъс“ от 1983. Това очевидно щеше да бъде специална вечер. „Даниел Сосайъти“ е сдружение между собственика на „Шато Петрюс“ и две очарователни сестри — дъщери на покойния известен Джон Даниел. Ако желаете да получите бутилка от тяхното вино, вземете си една пълна пазарска чанта с пари.

За да вкуси от най-добрата реколта на Доминъс за всички времена, Джанис повъртя тъмното вино в устата си, със затворени очи, с повдигнато като за целувка лице. Реших, че една чаша съвсем няма да ми навреди.

Държах първата голяма глътка от виното в уста, въртях го около езика си и си мислех, че то имаше аристократичното лице на бордо и голямото сладострастно тяло на бургундско, пищното богатство… когато Джанис ме прекъсна.

— Защо го правиш?

Помислих си, че искаше да каже защо издавам силни мляскащи звуци, когато опитвам виното, и тъкмо щях да го глътна и да изнеса стандартната си скучна беседа за аерацията, когато тя каза:

— Съвсем очевидно това е безсмислено — да препускаш в кръг.

— Не харесваш автомобилните състезания?

Тя се наведе напред под кръга от светлина, а предната част на бялата й рокля едва докосна масата от полиран черен гранит. Светлината премина през роклята. Зърна като розови напръстници.

— Да ти кажа право, Форест — каза тя с по-тих глас, — мразя ги. Мразя вашата глупава, мъжкарска, безсмислена игра. Мразя бъркотиите, които правите, мразя вонята, мразя шума. Автомобилът е най-големият убиец на земята и аз ненавиждам превръщането му в някакъв сексуален символ. Той е мръсен, гаден и порочен.

— Но за останалото го обичаш.

— Смятаха да ме изпратят като постоянен кореспондент в Близкия изток. После Бил Опегаард ми намери нещо, не знам какво, плеврит, и ме запокитиха в боксовете при механиците и жокеите.

— Късметлия момиче.

— Съжалявам. Върша си добре работата. Просто не съм влюбена в нея. И не мога да се вълнувам от история за един мъж, който обикаля в кръг за няколко стотни от секундата по-бързо от друг мъж. Но не съм те довела тук, за да говорим за моите впечатления от автомобилизма. Какво ще поръчаш? — Тя ме хвана за ръката през масата и ми отправи полуразтревожен, полуусмихнат поглед. Като че ли темата автомобилизъм беше наистина твърде груба, за да се обсъжда на такова изискано място.

— Счупи се скоростната кутия — казах аз. Думите се стовариха върху кристала, среброто и порцелана като голяма мръсна купчина.

Тя остави менюто си и от лицето й изчезна всяка преструвка. Изведнъж разбра за какво говоря. „Това — каза репортерът в нея — е нещо истинско.“

— Не можем да кажем нищо, защото имаме договор с Дариен. А освен това няма нищо, което да може да се докаже. Колата изключи от скорост.

— Твоята кола?

— Моята кола на пистата в Германия и в Унгария.

— Това има ли значение? Не можеш ли просто пак да я включиш на скорост? Моята стара „Мини“ постоянно изключваше от скорост. Беше неприятно, но не и опасно.

— Има значение, защото колата, която излиза от завоя, използва мощността си, за да се насочи в определена посока. Ако загубиш тази мощност изведнъж, центробежната сила те изхвърля в много по-широка дъга. В мантинелата.

Очите й потърсиха тавана, като че ли търсеха празнини в разказа.

— А в Унгария? Ти спря на правата. Там нямаше опасност от изскачане навън, нали?

— Не, но на двата завоя, преди да спра, тя изключи от четвърта и аз едва не загубих управлението. И просто си казах, че това ми стига. Ако не са могли да я поправят преди състезанието, няма да я поправят и сега. А и нямах намерение да рискувам да убия себе си и другите състезатели.

— А колата на Мишел?

— Когато отделихме скоростната кутия, колата на Мишел беше изключена от скорост.

— Мислиш ли, че някой ги е пипал?

Свих рамене неопределено, сякаш не ме беше грижа.

— Но вие сте единственият отбор, който използва скоростната кутия на Дариен.

— Може би ги монтираме по по-различен начин. Във всички случаи имам да направя за теб едно съобщение. Връщам се в отбора „Аръндел“ — казах, докато отпих още една глътка вино. — Ще бъда състезателя на отбора „Аръндел“ до края на сезона.

— Чакай малко, много бързаш и това няма смисъл. Искам да кажа, аз бях права, нали? Колата е смъртоносен капан, Форест, не можеш да се върнеш в кола, която едва не те уби и уби Мишел.

Усмихнах се и се облегнах на стола, наслаждавайки се на изгледа към Лос Анжелос.

— Макс има нова автоматична скоростна кутия.

— Кой друг знае за това?

— Никой извън отбора. Поне не още. След два-три дни ще дадем пресконференция на „Ривърсайд“, ако изпитанията ни вървят добре.

Джанис дръпна стола си назад, стана, разходи се около масата, обви ръцете си около врата ми и ме целуна с дълга, влажна целувка. Усещането беше подобно на чувството, което е имал Юда, когато е целунал Исус Христос, макар че Юда е бил целуващият, а не целуваният, или както щете го наричайте. Предател.

Последваха нестройни аплодисменти и Джанис се изправи смутена. Аз се усмихнах учтиво към двойката на най-близката маса — бизнесмен в командировка и бизнес-дама в командировка. Досега те бяха говорили на висок глас за „курсовете на акциите“, „адекватно представяне“ и „индекс на разработване на марките“ на далечния непознат език на хора, които изкарват прехраната си с продажби на изделия за масова консумация на масите. Те също ми се усмихнаха, после наведоха глави един към друг и започнаха да се консултират кои може да сме Джанис и аз.

Джанис беше щастлива като ученичка на рожден ден, смееше се, кикотеше се, поръча още вино.

— Ще пием ли шампанско? Няма да е прекалено. Келнер, шампанско — „Дом Периньон“, ако обичате.

Келнерът „обичаше“ и Джанис го изпи цялото. Но не спираше потока си от въпроси. А какво ще стане с бедния стар Алфонсо? Как работи тази нова скоростна кутия? Не мислим ли, че ще може да се използва в обикновени коли? И планираме ли да дадем Дариен под съд за дефектните скоростни кутии? Не трябва ли и другите отбори да знаят за това? Или, ако е било нарочно, не е ли това убийство?

Беше по-хубаво, отколкото на рожден ден. Джанис беше дошла с надежда да измъкне от мен един материал, а аз й бях предоставил четири. Големи материали. Чудесни материали. Тлъсти, сочни материали. Тя беше толкова щастлива. Толкова благодарна. Келнер, коняк, моля. Сигурен ли си, че не искаш, Форест?

Докато чакахме пазача на паркинга да докара Клеопатра, тя се допря до мен в топлата нощ. Моля, попита, не би ли могла този път да седи отпред? Форест, който носи хубави материали, повярва на блясъка в големите й зелени очи. Когато отворих вратата пред нея, тя се излегна на цялата предна седалка, а когато влязох, обви ръце около врата ми и се сгуши в мен с глава върху гърдите ми. Когато завих към булевард „Сънсет“, тя се плъзна надолу така, че главата й се оказа в скута ми. Погледнах надолу към бодливата й руса глава.

— Т-тихо — каза тя. — Фор… тихо!

Когато спрях пред „Риджънси“, тя се изправи, разклати глава и замига.

— Ох, добре. Уф! Форест. Трябва да се погрижиш за мен. Уф! Помогни ми да се прибера. Моля те! Ще ти направя чудесна чаша нескафе.

Беше нежна, топла вечер, с онова чувство на отпускане, което в Лос Анжелос идва от само себе си и действаше като балсам за моята студена северна душа. Едно време, както казват, се е усещал ароматът на портокаловите горички, които опасват целия Холивуд и продължават с километри след Уитиър, до Ривърсайд. Сега въздухът беше парфюмиран с изгорели и неизгорели въглеводороди. Но докато вървяхме през малкото фоайе към басейна, усетихме миризмата на нощния жасмин, цъфтящ край оградата, което предизвика силна, ароматична, еротична връзка в първобитния център на мозъка ми.

Апартаментът на Джанис беше на втория етаж, стигаше се по външна стълба през тераса с изглед към басейна. Тя порови в сатенената чантичка за ключа, намери го и влязохме.

— Чакай тук — каза тя. — Идвам след миг.

Минаха неколкостотин мига, а аз още седях на бежовото канапе с меки възглавници и наблюдавах ужасното обзавеждане. Кафяв мъхнат килим, който вероятно е започнал живота си в нискоразреден филм за горили. Тежки керамични вази-лампи с червени и черни орнаменти, направени с вкус, подчертани със златни петънца. Ламинирани с жълто масички. Кръгла бяла пластмасова маса за закуска с бели столове, имитация на ковано желязо. Голям черен свещник, имитация на ковано желязо, върху който имаше малки ленени абажури. Приличаха на обърнати чаши за кафе върху гигантски риболовни куки.

Отидох до кухнята, за да погледна в хладилника за забавление. Това, което признавам на Америка, е, че хладилниците им са с добри размери. Поне в този на Джанис имаше достатъчно много място. Малките опаковки с витамини и други хапчета, картонената кутия с портокалов сок и празната кутия от мляко изглеждаха самотни. Не е имало много живот тук. Затворих вратата и за миг останах заслепен от ярката бяла лампа в хладилника.

— Форест? — тя ме викаше от спалнята си. — Форест, там ли си още?

— Още съм тук, Джанис — казах и отново се отправих към канапето.

— Форест, би ли ми помогнал? — Гласът й звучеше приглушено. — Моля те!

Когато влязох в спалнята, нощната лампа светеше и Джанис стоеше до леглото с ръце вдигнати във въздуха, сякаш някой с пистолет току-що беше казал „горе ръцете“. Беше обвита във виолетова копринена нощница, която започваше от китките й и стигаше до пъпа. Малкото снопче меденоруси косми между краката й едва ли щеше да й държи топло.

Заклещих се — каза тя през нощницата. Започнах да я дърпам надолу за дантелите. — Не, не натам, махни я.

Направих както ми каза — свалих нощницата през главата й и я хвърлих на леглото. Тя обви ръце около врата ми, целуна ме, пусна ме, завъртя се и падна с лицето надолу върху огромното легло.

— Моля те, Форест, моля те. — Тя говореше на възглавницата си и аз се наведох над нея, за да чуя какво казва. — Моля те, мили Форест. Моля, използвай презерватив. — Тя се обърна по гръб, усмихна ми се, затвори очи и захърка.

Станах. Както лежеше върху зелените завивки на леглото, тя приличаше на райска птичка, която е загубила перата си. Просто делово момиче на работа. Издърпах завивките изпод нея, завих я, загасих лампата и излязох.

На излизане попитах нощния администратор дали е поръчала да я събудят. Той остава книгата си на телефонното табло и стана — висок, тънък и внимателен мъж, с оредяла коса и дълго цигаре от костенурка.

— Хенриън — каза той с неочаквано дълбок глас, който сякаш идваше от някой, застанал зад него. — Госпожица Хенриън. Точно така, 34Б. Да, тя има записано събуждане в 12,30 тази вечер.

Това правеше 8,30 сутринта лондонско време.

— Благодаря — казах аз. — Само проверявам.

Когато се върнах в стаята си в хотел „Бевърли Хилс“, беше полунощ и аз звъннах на Кен.

— Форест — каза той, — не е ли минал часът ти за лека нощ?

— Съжалявам, че прекъсвам скъпоценната ти почивка, но си помислих, че трябва да започнеш да забъркваш горещите си откази.

— Глътна ли тя историята за развалената скоростна кутия?

— Това не ме кара да се чувствам много горд.

— Това беше акт на смелост.

— Беше отвратителен, мръсен номер.

— Това може да спаси живота ти. Ако това проработи, нашите мистериозни „те“ ще си помислят, че нямаме ключ към загадката и с лек стон ще тръгнат след теб.

— Стига да ги чуя, когато дойдат. Ние нямаме ключ. Не трябва ли да споделим и с Макс това?

— Хайде, Форест. Трябва да действаме колкото е възможно по-естествено. Представи си как Макс се усмихва и се опитва да бъде чаровен.

— Прав си. Колкото по-малко знае, толкова по-добре. Каза ли му, че ще карам за теб отново? По твое искане.

— По мое искане. Да, знае. Може би пътуването ще го успокои.

— А говорил ли си с Алфонсо?

— Говорих с Алфонсо. Обясних му, че не мога да си позволя да поддържам две коли, и той каза, че разбира. Доколкото аз знам, той е нает за целия сезон и ще получи заплата, независимо дали е карал, или не. При това нещастно стечение на обстоятелствата обаче той каза, че би желал да получава половин заплата и да не кара. Особено ако не трябва да ходи до Австралия. Явно има бивша жена или любовница в Австралия.

— Както винаги — джентълмен. Моите почитания, Алфонс.

— Мисля, Форест, че разбрах защо вестниците толкова рядко пишат истината. Просто никой не им я казва.

Смехът му представляваше едно ужасно пъшкане и хриптене. За да го спра, казах:

— Ще обядвам с Алисия на 23-и в Лондон. Искаш ли да дойдеш и ти?

— Мили Боже, не. Наистина ти идват абсурдни идеи. Кажи ми, Форест, опитваш се да биеш на очи, нали?

— Да бия на очи толкова — казах аз, повтаряйки думите на Джанис, — колкото клоун на погребение.

След като Кен затвори, погледнах часовника си: 12,30 — време е госпожица Джанис да телефонира в Лондон. Обадих се на централата и им казах, че не искам да ме безпокоят. Стигаше ми толкова ваканция за един ден. Имаше да минава още един.