Боб Джад
Формула 1 (21)

XXI.

„Щрак, би-ип.“

— О, Господи, как мразя тези машинки! Като че ли си говориш сам. Алисия се обажда — в случай, че ме объркаш с някоя от твоите веселушки. Кен обичаше да казва, че гласът ми звучи като двайсет и девет тромбона. Просто ти се обади преди час да ме поканиш на обяд и ако не ти напомня, нали те познавам, ще забравиш. Не забравяй, нали мили? Или ще ти изскубя веждите косъм по косъм. Да направя ли резервация? За четвъртък? В „Пиеро“? Защото ако оставя на тебе, няма да направиш и ще се задоволим с някое скверно място, в което келнерите ще ни замерват с мелничките си за черен пипер. Виж, не мога да мисля, че Кен е имал смъртни врагове, като изключим мен. А и не искам да говорим за мен. Така че ще говорим за времето, презервативите, цените на рибата или за начина, по който го правят в Банкок. Господи, ще говоря дори и за автомобилни състезания, ако ти искаш. Откривам, че съм доста нетърпелива да те видя. Не си се блъснал в стена и не си станал по-къс, нали, мили? Ще се обадя, когато съм уточнила мястото. Чао.

 

„Щрак, бръм, би-ип.“

— Запазих в „Пиеро“, четвъртък, в един. Ще се видим там. Чао.

 

„Би-ип.“

— Форест, кога се връщаш? Мисля, че е добре и за двамата да не протакаме това нито миг повече, отколкото трябва, нали? Франк е съставил списък с моите неща и трябва да ти кажа, мисля, че е съвсем справедлив. Все пак това е моята къща, ти почти не си бил в нея. А от това, което научавам за тебе, едва ли се оплакваш от липса на пари. Пуснах списъка по пощата преди две седмици и мисля, че заслужаваме по-бърз отговор. И недей да се сърдиш за „Астъна“. Ти каза, че ми го даваш, и това беше преди дори да започнеш да се завираш в него. Той е моя кола. Сигурен ли си, че не искаш Франк да дойде да обядва с нас? Ще се чувствам по-добре, ако и той е там. Знаеш колко мразя сцените, а Франк е много опитен арбитър. Позвъни ми, нали мили, за да ми кажеш кога и къде. Ще нося малката черна рокля, която ти харесваше — онази, правата, с дълбокото деколте. Ти имаш номера ни, но вероятно си го загубил. 927 9489.

„Би-ип.“

— Ало, Фори. Може би ще се обадиш скоро. Моля те. Тук е Никол. Ники. Може би си забравил. Ало, аз забравих. Може би не си още вкъщи. Довиждане.

 

„Бръм, би-ип.“

Сега е 16, 37 часа. Петък, 16 септември. Тук е Мартин Пимънс, „Местни доходи“. Господин Евърс, вие трябва вече да сте получил нашето трето и последно искане за събеседване относно предната финансова година, която е завършила през април 1987. Това ви е изпратено по пощата сутринта на 9-и септември и, дори при малката скорост на пощенските услуги на Нейно Величество, мога да приема, че сте получил последното предупреждение. Сигурен съм още, че знаете: започват да се натрупват глоби за неплащане на определените значителни суми, дължими от вас на служба „Местни доходи“, и тези глоби са, както е отбелязано на предупреждението ви, доста чувствителни, дори и по вашите стандарти. Звъня ви, за да разбера дали не можем да се срещнем, за да обсъдим неизплатените суми. И бих предложил да доведете със себе си вашия счетоводител и вашия адвокат. Ако не ни се обадите в рамките на следващата седмица, а това означава, до края на работния ден в петък, 23-и, то ще предприемем съдебни мерки. Да повторя, името ми е Мартин Пимънс и може да ме намерите в нормалното работно време на учрежденията на 01605 9800, вътрешен 36. Имам обедна почивка във времето от 12, 45 до 13, 30. Довиждане, господин Евърс.

 

„Би-ип.“

— Ало, Фори. Неделя е. Надявам се, че си наред и може би можеш да ми се обадиш, когато се върнеш вкъщи. Ники е. Може ли? Довиждане.

 

„Би-ип.“

— Форест, ти си лайно, абсолютно лайно. Идвам си в апартамента, тичах през кварталите на 79-а улица, очаквах с нетърпение да те видя, бях обезумяла. Цяла седмица очаквах да те видя, да те прегърна отново и да те спукам от любов, а всичко на всичко — това скапано съобщение на телефонния ми секретар. Никакво обяснение, никакво извинение, нищо. Боже, иде ми да запищя. Как можеш да си такъв негодник? (осемсекундна пауза). О, миличък. Понякога съм толкова потисната, Форест, какво ще стане с нас?

 

„Б-ип, бръм, би-ип.“

— Здравейте, Господин Евърс. Направих каквото казахте и беше наистина дреболия. Бях в Манчестър в девет и половина и в десет говорих с госпожица Уигинс, която завежда кантората. Казах й за бедната си мамичка в Манчестър и всичко друго. И сега съм в „Кортланд“ и ви звъня. Сигурен ли сте? Толкова е скучно през цялото време. Заплатата е ужасна, но мога да я задържа, нали? И сте сигурен, че господин Аръндел няма да има нищо против да отсъствам една седмица и да ми плати тройно? Плюс разходите. Обещавате? Понеже съм секретарка, не мога да говоря дълго, не изглежда добре. Както и да е, джентълменът от „Кортланд“, когото споменахте, господин Кортланд, определено командва тук, но в момента го няма. Очакват го утре или вдруги ден. Така че няма нищо интересно. Но дори и когато той е тук, е съмнително да науча нещо. Мога да проверявам позвъняванията отвън, защото минават през мен, но разговорите оттук минават през личната му секретарка. И ако аз вдигна слушалката, той ще разбере. Така че ще проверявам само около половината и няма да знам на кого се обажда той. О, трябва да тръгвам. Чао-чао.

* * *

Къщата ми на площад „Едуардс“ изглеждаше куха като празен, дрейфуващ кораб. Само телефонният секретар, поток от сметки, изпаднали от пощенската кутия, и аз. Стаите бяха в ред, цялата мебелировка — на мястото си. Столовете около масата в трапезарията бяха подредени за проверка. Зилна, кипърската фашистка, прилежно беше изчистила и избърсала праха, така че подът на кухнята светеше.

Но животът беше излетял от къщата, която приличаше на телевизор, след като е свършил серийният филм; стените, канапетата и масичките за кафе очакваха в тъмнината режисьорът да ги разчисти от сцената, за да направи място за друго представление.

Кутията за котенцата на Дилан беше празна. Гардеробът в спалнята беше пълен с мои дрехи в моята част, а в другата нямаше нищо. В хладилника имаше кутия с мляко и резенче сирене, което се беше превърнало в биологично стопанство. Тоалетната миришеше на дезинфектант и плесен. Хромираните дръжки на черния кожен диван, който Сюзън и аз бяхме купили от „Конрън“ веднага след като се оженихме, тъмнееха от ръжда и от средната възглавница се подаваше снопче от пълнежа. Вдигнах телефона и набрах.

— Сега пък какво?

— Здравейте, Бил.

— Мариан не е тук. Тя е в Манчестър. Цяла седмица. Благодарение на тебе.

— Бил, искам да говоря с вас.

— За какво?

— Имам нужда от помощта ви. Знаете ли, че Мариан е в „Кортланд Интернешънъл“, за да подслушва телефона на Майлс Кортланд?

— Вие неми казахте това. Ако бяхте казали това, щеше да бъда мой дълг…

— Точно така, не съм казал това. Нямам намерение да казвам, че съм чул, че сте извършил някаква нелегална работа, докато сте изпълнявал задълженията си, и бих предположил, че си бил представян на един или повече джентълмени, които са овладели изкуството на подслушване на телефони. Имам нужда Мариан да проверява телефонните повиквания от кабинета на Кортланд. Трябва ми да знам на кого се обажда и къде отива. И ми трябва записано.

— Сигурно се шегувате. Вижте, господин Евърс, не искам повече да се ядосвам за тая работа, но вие вече изложихте Мариан на риск и ако тя ме беше послушала, едва ли щеше да отиде там. Щеше да е тук и да готви вечерята ми. Дори и да съберете някакви данни с неразрешено подслушване, не можете да ги използвате в съда. Бъдете сериозен, господин Евърс. Вие искате от полицейски служител да включи подслушвателно устройство и си мисля, че може и да е истина това, което казват във вестниците, че сте се хванали на някаква игра с наркотици. Това не може да бъде сериозно.

— Играта с наркотици, на която съм се хванал, е следната: Кортланд използва компанията са като прикритие за доставяне на кокаин от Южна Америка в тази страна с тонове.

— Щом знаете толкова много, господин Евърс, обадете се на Специалния отдел.

— Ще ви платя две хиляди.

— Три.

— Съгласен.

— Плюс апаратурата.

— Три и петстотин, ако стане до утре сутринта.

— Съгласен. И не сте ми се обаждали никога.

— Не, никога.

— Наистина ли мислите, че има наркотици?

— Басирам се на 3500 лири за това, Бил.

— Ако има наркотици, господин Евърс, ще ми кажете ли?

— Вие ще сте първият.

След това позвъних на Сюзън и телефона вдигна Франк.

— Добър ден, Форест — каза той, тенорът му звънеше с професионална топлота и искреност. — Досещам се, че се обаждаш за обяда и за списъка на Сюзън.

— Въображението ти е ограничено — казах аз. — Дай ми да говоря със Сюзън.

Чу се звук на изпускане на телефон върху бюрото и далечният глас на Франк, който викаше на Сюзън да вдигне, Франк се изключи от линията с леко щракване.

— Няма нужда да бъдеш груб, Форест — каза тя. Винаги съм я харесвал най-много, когато започваше да се сърди.

— Ни най-малко — съгласих се аз. — Защо не дойдеш вкъщи да изпием по едно?

— Мислех, че ще обядваме заедно. Освен това не мога. Имаме ангажимент за вечеря.

— Сюзън, нали не излизаш сега на вечеря. Три часа е. В Лондон съм само за един ден и нямам време за обяд. Ела, в избата все още има бутилка от онова „Шамбертен“. След два-три дни заминавам за Австралия и ако не се срещнем сега, това ще стане след месец или два. Ако искаш да си поговорим.

— Добре. Ще взема и Франк.

— Чудесно, аз ще взема адвоката си, а може би ще намеря и съдия, който обслужва по къщите, и ще уредим всичко. Ще се видим в пет часа.

След това позвъних на счетоводителя си.

— Ало, на телефона Климпсън.

— Мервин, обажда се Форест Евърс.

— О, да, господин Евърс. С какво мога да ви бъда полезен? Попълнихте ли онези формуляри, които ви изпратих?

— Има някакъв Мартин Пимънс от „Местни доходи“: 605 9800, вътрешен 36.

— Да, господин Евърс?

— Виж какво иска.

— Да, господин Евърс.

— И не му го давай.

— Разбира се, господин Евърс.

Следваща беше Алисия, която вдигна след седмия сигнал.

— Възпитаният човек не се обажда в три следобед — каза тя разстроено. — Кой звъни?

Казах й и тя грейна.

— Съжалявам, че съм ядосана — каза тя, — но съм обядвала само една хапка сирене и чаша вода и това ме прави такава змия. Идваш ли в „Пиеро“? В четвъртък в един. Съжалявам, че не успях да изкопая толкова смъртни врагове на Кен. Може някои да се спотайват в храстите, но едва ли ще мога да намеря дори и един. Все още ли искаш да обядваме?

— В четвъртък в един, Алисия. Някога сблъсквала ли си се с Майлс Кортланд?

— Поне не съм забелязала. Кой е той?

— Около трийсет и осем, има текстилна компания на север, която се нарича „Кортланд Интернешънъл“, която е наследил от баща си. Може би можеш да разклатиш храстите и да видиш какво ще изскочи за него?

— И за това ли искаш да приказваме?

— Всичко, което можеш да намериш за него.

— Само да не приказваме за автомобилизъм. Разваля виното.

Най-накрая позвъних в Париж.

— Фори, радвам се, че се обади. Много се радвам да чуя гласа ти. Ужасно би било да загубя и теб, освен Мишел. Ти си ми като по-голям брат, нали знаеш. Но лош брат, защото не се обаждаш от дълго време.

— Знам.

— Фори, службата за Мишел е в единайсет в събота сутрин в „Сен Шапел“. Нали знаеш къде е „Сен Шапел“?

— Разбира се. — „Сен Шапел“ е на острова Сите близо до Нотр Дам — крехка готическа рамка за най-красивите стъклописи в Европа. В единайсет сутринта вътрешността ще свети в червените и сини цветове на катедралата. — Отлично.

— Знаеш ли, Фори, приказват за тебе отвратителни, ужасни неща. А особено след Мексико е много по-лошо. Може би ще успееш дойдеш предната вечер. В петък вечер, да ме изведеш на вечеря или нещо такова. Сега не понасям да слушам семейството си, а семейството на Мишел е ужасно.

— Ще ти позвъня в петък сутринта, Ники. Ще се опитам да дойда по-рано, но е трудно да се каже. Трябва да свърша едно-две неща тук.

— Надявам се да ги хванеш и да ги научиш. Тези, които са направили тези неща на тебе и Мишел.

— Знаеш ли за това?

— Знам само, че Мишел никога не би карал толкова глупаво, а ти никога не би се държал така глупаво. Това не си ти. Това не е Мишел. Някой е предизвикал тази промяна.

— Ще го намеря, Ники.

— Надявам се да донесеш главата му на поднос.

По-късно, когато чух, че на вратата се звъни, помислих, че това е телефонът в другата стая и реших да не се обаждам. Но, разбира се, беше Сюзън с мокра коса и лице, освежено от дъждовните капки.

— За бога, Форест, поне можеш да отвориш вратата и да ме пуснеш в собствената ми къща.

Пуснах я вътре, тя хвърли мокрия си шлифер на канапето и изчезна по коридора към банята, за да си изсуши косата. Носеше бяло ленено сако, много строго и официално — модерна бизнес дама. Само че под сакото не носеше нито блуза, нито сутиен. Имаше тен от масло „Копертон“ и краката й бяха боси в обувките с махагонов цвят. Беше на двайсет и девет, а изглеждаше на деветнайсет — с малко лукаво тяло, пълно с извивки и меки места. Върна се в дневната, изтриваше косата си с бяла кърпа и приказваше:

— Виж, Форест. Нямам много време и разбирам, че това ще бъде толкова тежко за тебе, колкото е и за мен — каза тя и хвърли кърпата върху мокрия си шлифер.

— Франк чака ли те в колата?

Тя поклати глава.

— Безпокоиш се, че може да влезе?

Това ме накара да се усмихна.

— Не, не се безпокоя. Чудех се защо толкова бързаш. Имаш ли време да ме изслушаш?

— Мога да те изслушам.

— Добре, тогава слушай. Смятам да пусна старите ти записи на „Дайър Стрейтс“, да отворя бутилка „Шамбертен“ от касата, която ни подари Фреди, и после ще видим дали, вместо да се държим като двойка лешояди, които се бият за една мърша, не можем да си поговорим като двама души, които някога са се обичали.

Тя винаги беше изглеждала толкова безразлична към парите, приемаше ги като даденост, но никога не мислеше за тях сериозно. Сега искаше всичко — къщата, парите и „Астън Мартина“. Чудех се каква част от това се дължеше на адвоката й с теноровия глас и каква част беше на жената, която някога познавах. Когато отворих втората бутилка, и двамата вече бяхме достатъчно спокойни, за да си припомним защо все пак сме се оженили. Спомнихме си нощта, когато колата ни затъна на плажа в бурята на Кейп Код, с кутия бира между нас, и голямата топла вана, която разделихме, когато на сутринта се върнахме в хотела И Дилън — котаракът, който Сюзън дресираше да носи пръчки (той никога не ги връщаше).

Седяхме един до друг на черното кожено канапе — стара брачна двойка, която се разделя.

Сюзън си спомни лятната нощ, когато пихме „Пимс“ и боядисахме тавана в банята. На сутринта не можех да си обясня как сме изпуснали ивицата по средата, докато не влезе Сюзън и не видя широката ивица бяла боя върху главата ми, която се беше опирала в тавана.

— Сега струва около два милиона — казах аз.

Устата й се отвори от изненада. Малък розов език в кръгло розово „О“.

— Ние платихме само триста и двайсет хиляди. Сигурен ли си?

— Една с четири врати към терасата беше продадена за толкова преди два месеца.

— Форест, нямах представа — Тя се намръщи и започна да реди в ума си чисто нов, много по-голям ред от цифри.

— Можеш да я задържиш, ако искаш.

— Форест — каза тя с мек глас, — аз обожавам тази къща.

— Да ти кажа право, Сюзън, за мен тя не значи нищо, щом ти не си в нея. — Тя поклати глава, за да възрази, но аз я прекъснах. — Нека завърша. Има няколко начина, по които можем да решим този въпрос. Може ти да вземеш къщата. Доколкото разбирам, Франк има много пари, вероятно повече, отколкото аз. Така че няма нужда от подпомагане. А аз ще запазя „Астъна“. Друг начин да го направим е да го продадем, да продадем всичко и да разпределим това, което е останало, петдесет на петдесет, след като оценителите, търговците и адвокатите вземат своя пай. Друг начин за мен е да докажа прелюбодеяние и да те оставя с пръст в уста.

Тя застина и започна да става сърдита.

— Франк казва…

— Майната му на Франк. Ти какво казваш?

Когато стигнахме до края на втората бутилка, се споразумяхме, че тя ще получи къщата, аз ще взема колата и тя ще забрави за издръжката. Не беше съвсем честно, но кое ли е съвсем честно.

Тя погледна часовника си и ме прегърна през врата.

— Съжалявам, Форест.

Целунахме се продължително. Прегърнах я под кръста, както тя обичаше, и я притеглих към себе си за нова целувка. Тя също продължи известно време и беше даже по-добра. Дръпнах Сюзън отново на канапето, ръцете й ме прегръщаха.

— Форест, това е ужасна идея.

Бялото й ленено сако се беше разтворило и гърдата й се виждаше — мека и трептяща.

— Ужасна идея — казах аз и я целунах зад ушите, където си слагаше парфюм.

Сюзън стана, тръсна дългата си, тънка, кафява коса, разкопча сакото си и го хвърли небрежно зад себе си.

— Все още сме женени.

Както си седях на канапето, разкопчах ципа на полата й. Отдолу слиповете й бяха светлосини и аз ги смъкнах и зарових в нея носа си.

— Мисля, че не трябва да оставяме това да попречи на нищо друго.

Вдигнах очи — Сюзън се усмихваше със старата си лукава усмивка.

Правихме всички неща, с които бяхме свикнали, с бавната лекота на хилядата часове съвместна практика. Тя беше същото копринено момиче и когато стигна до оргазъм, все още държеше ръцете ми, пръстите ни бяха сплетени и тя все още издаваше леки приглушени викове, сякаш се боеше, че някой може да чуе.

Останахме да лежим един миг неподвижни на канапето, а после Сюзън се наведе и погледна часовника си на пода.

— О, по дяволите! Закъснях. Никога няма да успеем. Мога ли да се обадя по телефона?

— Това е твоят телефон — казах аз.

Навън на площад „Едуардс“ се стъмваше. Дърветата започваха да се сливат със сивия фон, а оттатък площада покривите образуваха назъбена линия на фона на небето. Когато си легнах, все още валеше и се чуваха звуците от водата, която капеше от покрива върху плочите в градината. Леглото беше влажно и когато загасих лампата, аз си помислих за петте години, през които бях лежал със Сюзън в същото легло. Заспах мигновено.

„Щрак, би-ип“.

— Ало, господин Евърс, безкрайно съжалявам, че ви звъня толкова късно. Не исках да ви безпокоя по никакъв начин. И трябва да говоря тихо, за да не събудя Бил. Но исках да ви благодаря за превъзходния обяд. Толкова приятна изненада беше да видя Бил и когато аз се приготвих и излязох от стаичката си и се нанесохме в апартамента, вече беше почти девет. Всичко наред ли е за апартамента? Бил ми казва да не се безпокоя, но аз не мога. Беше прекрасна вечеря и Бил казва, че всичко е от вас, и това беше толкова шикарно място, че наистина съм ви благодарна. Сигурен ли сте, че това с тройната заплата, апартамента и всичко останало е истина? Във всички случаи ние се върнахме чак след полунощ и имам много да ви разказвам. Първо, Бил казва да не се безпокоя по отношение на апаратурата. Всичко е готово и е най-доброто. Вие казахте да продължавам да търся нещо, което е свързано с научноизследователската централа. Е, тази сутрин написах на машина формуляр за освобождаване от пристанището на Ливърпул на един контейнер с памук, който трябва да отнесат утре, искам да кажа днес следобед, за научноизследователския център в Ейнтри. Онзи тип, Дани, ще отиде да го вземе. Той цял ден влиза и излиза — върши някакви странни работи и аз му разреших да ме покани на чашка. О, знам, лоша съм. Той не можеше да повярва на късмета си. Във формуляра записах — имате ли писалка? — пратка контейнери с памучна тъкан от „Атлантик Стар“, с начална точка Картагена, Колумбия, разтоварени са снощи и са задържани под гаранция. И че сме записали товарителница номер 33432MXCZ — товар със сива памучна тъкан, контейнер 338/LA, митото е платено за проверка и контрол на качеството — от обменна площадка 109 в 13, 30, след като докерите са се върнали от обяд. Записахте ли това? Както и да е, този Дани казва, че е съвсем просто, наистина. Вкарват всичко в компютъра. Той казва, че на излизане караш през полицейския пост на Фрийпорт от външната страна, после през поста на охраната на Фрийпорт, когато проверяват документите ти и се уверяват, че контейнерът е на обменната площадка. Влизаш вътре с колата, връщаш се и онова огромно нещо пуска контейнера върху камиона ти и си тръгваш, след като минеш през двете врати. Както и да е, той казва, че ще вземе камиона оттук по пладне, за да му остане малко свободно време, така че смятам, че ако искате да се срещнете с него и да говорите с него, трябва да стигнете тук по-рано. Ужасно лесно е да го познаете. Висок е до покривите и носи наистина хубаво кожено яке. Но лицето му е цялото сбръчкано, с гъсти вежди и прилича на жабок — с брадавици и така нататък. И е ужасно стиснат. Искаше аз да платя вторите питиета. Боже мой, можете ли да си представите? Господин Кортланд вероятно ще бъде на работа тази сутрин, мисля, че само през деня. Бихте ли ми се обадил, когато имате възможност? Толкова се боя. Бил казва, че сте луд. Говори, че трябва да каже на Специалния отдел.