Боб Джад
Формула 1 (11)

XI.

Кен ме поведе към прохладната сянка на автофургона. Когато постави крак на стъпалото, автомобилът изскърца и се наклони към него. При влизането се наведе, а главата му обърса тавана. Седна до гетинаксова масичка — изглеждаше непохватен и прекалено голям — като възрастен на детско празненство. Аз бавно и внимателно се изтегнах по гръб на дивана в дъното. Мина известно време, докато той събере мислите си.

— Не се нуждаем от повече внимание.

— Чувствам, че ме уведомиха — казах аз и докоснах пликчето с дребен грах „Птиче око“ под състезателния си костюм.

— Наистина. Те захапаха. — Той се наведе напред и сложи ръце на коленете си. — Вероятно са мислели, че това, което са направили с ръката ти, няма да ти позволи да караш.

— Така щеше да бъде, ако не беше скоростната кутия на Макс.

— Точно така. И когато са научили, че не са те спрели, са се принудили да опитат отново с, ъ-ъ, да кажем, малко по-въздържано.

— Дори две старици биха ме победили с пера за бърсане на прах. Не съм в съвсем отлична форма.

— Да, мисля, че не трябва да се оправяш сам с тях.

— Добре, ти си следващият.

— Форест, искам да приемеш това по-сериозно. Нашият отбор е в обкръжение и мисля, че трябва да се защищаваме един друг, да действаме като едно цяло. Каква е новата ти приятелка?

— Не знам. Бевърли е наред.

— Тя е най-зашеметяващо изглеждащата жена. Но аз бих се чувствал по-спокойно, ако знаех повече за нея, освен че е бившо гадже на Артър Уорън.

— Добре, съгласен съм, че това е популярна категория между хубавите жени в Калифорния. Но мисля, че е такава, каквато казва, че е. Никой не се преструва, че е аспирант по философия — твърде трудно е. Твърде лесно за проверка.

— Може би. Тя би могла да учи философия и освен това някой да й плаща да се грижи за теб, да съобщава на хората къде си. Подозирам всяка жена, която е толкова привлекателна, а се преструва, че я привличаш.

— Не подозираш, а ревнуваш. А и тя не знаеше къде съм бил снощи, докато не й се обадих.

— Добре, провери. Защото докато не мине състезанието в Мексико, бих искал да се държим един за друг като хари-рикши. — Кен беше станал и ровеше в хладилника. Гласът му се заглушаваше между кутиите с кока, пепси, бира и сода.

— „Хари“-какво?

— Хари-рикши — нали знаеш онази източна секта, дето винаги виждаш по летищата. Плешиви глави, дрънчащи звънци, жълти широки дрехи — разни такива неща. Те постоянно си пеят „хари, хари, хари рикша“.

— Харе-Кришна.

— Правилно. Като тях. — Той излезе от хладилника с наградата си — кутия „Гейторейд“. Понеже беше твърде висок, за да се изправи съвсем, дотътри се полуприведен до масата и седна. — Във всички случаи, не искам да оставаш сам и за секунда. Искам целият отбор да ядем и доколкото е възможно, да спим заедно. По този начин сме много по-малко уязвими.

— Виж, Кен, познавам тази дама достатъчно добре, за да не смятам, че я харесвам чак толкова много. Ако въобще ми даде тази възможност. Но не искам компания в Мексико. В отвратителна форма съм, контузен съм, а и просто нямам време. Знаеш какъв съм преди състезание. Освен това, ако отново ме нападнат, какво ще прави Бевърли, ще пищи ли?

— Ако е била с тебе пред бензиностанцията на „Съноко“, за да запищи, сега не би си пъхал замразен грах в панталоните, нали?

Автофургонът се разклати от качването на Баш и Макс, които запълниха с телата си цялото място. Представих си как са се сплескали и издули колелата от тонажа на нас четиримата.

— Е, Макс, какво се е случило със спирачките? И колко ще чакаме, докато ги поправят?

Макс се размърда неспокойно, лицето му беше обляно в пот и беше на петна от пръст. Протегнах се да увелича с една степен силата на климатичната инсталация.

— Ще ти отговоря на въпросите поред, Форест: не знам и около два часа.

— Не ме будалкай, Макс. Липсва ми търпение.

Макс се промъкна покрай Баш и протегна ръка към мен. Покажи и разкажи. Държеше малка част от неръждаема стомана, която изглеждаше като изпилена на шмиргел. Отрязаните краища на медни тръбички стърчаха от двете страни.

— Дозиращият клапан — обясни Макс. — Толкова е разрушен, че тече. Не се забелязва в продължение на няколко обиколки, но това протичане може да предизвиква внезапно падане на налягането и внезапна загуба на спирачки. Вероятно и тръбичките, които водят до двойната спирачна система са отслабени.

— Защо не знаеш какво се е случило?

— Когато си излязъл извън пистата, ти се е откъснала долната част на картера на колата. Напълно възможно е това да се е случило, след като си загубил спирачките си. Ако погледнеш внимателно, ще видиш, че в метала има вкарани частици пръст и камъчета — Макс затвори юмрука си около остъргания метал. — Така че може да е имало фабрична повреда, или пък саботаж, или пък може в системата да е попаднало въздушно мехурче.

— Само едно от онези луди неща — казах аз, припомняйки си пропадането на педала до пода, — е достатъчно.

— Форест — каза Баш. — Дейв, Бил и аз прегледахме всяка съставна част на системата — проверявахме ги един след друг. Освен това тук всичко изглежда сто процента здраво. Но наистина, там вътре би могло да има въздушно мехурче.

— Не би могло да има никакво мехурче и не би могло да има неизправен детайл в колата, ако тя е била както трябва. И ако тя не беше монтирана твърде ниско под шасито, то не тя би се откъсвала всеки път, когато колата излезе извън пистата.

— Казах ти — отвърна Макс, у когото гневът се връщаше заедно със самочувствието му, — не сме готови за Мексико. Трябва ни още време да изпитаме колата.

— Форест — каза Кен, след като погледна към Макс, като че ли нашият главен конструктор би могъл да крие нещо, — може би Макс е прав. Може би трябва да си оставим още малко време за доработка.

— Разбира се, че ни трябва още време. На всеки му трябва още време за доработка — казах аз. — Но не можем да пропуснем Мексико. След колко време ще бъде готова за пистата, Макс? — попитах аз. — По-добре е да открием дали там няма и други повреди.

Макс погледна часовника си.

— Още около час и половина — два.

Баш отпи от бирата си и направи гримаса, сякаш изведнъж беше забелязал, че в нея има жаби.

— Ти изглеждаше малко несигурен — каза той, облегнат на мивката. — Нямам предвид когато излезе от пистата.

— Беше временно.

— Е, не се насилвай. Гадината хапе.

— Ще ти купя рокля на цветя. Така ще можеш да играеш мамичка. Дявол да го вземе — казах аз все по-бесен, — неделя е. Следващата неделя ще бъда в Мексико сити и ще подскачам на „Пералта“ с 270 километра в час. Как, по дяволите, ще направя нещо, ако не се насилвам? Благодаря ти за грижите, Баш, но ако оставя просто нещата да вървят, губя контрол над тях.

— Не ме е страх, че ще загубиш контрол.

— От какво тогава?

Баш смачка бирената кутия на малка тенекиена топка и си взе нова от хладилника на автофургона.

— Искаш ли да ти кажа защо напуснах Мексико? — попита той, като подсили въпроса си със звука от отварянето на кутията.

— Дълга история ли е?

— Би могла да бъде много по-кратка. — Той отпи голяма глътка от кутията. — Преди десет-петнайсет години правех състезателни коли в Мексико сити. Доста добра работица. Бях се състезавал във веригата „Трансам“, отборът се разпадна и си помислих: „Майната му, да ходим в Мексико.“ — Той го произнесе като „Мейхийко“.

— Има бая пари в Мексико, ако знаеш къде да търсиш. Татковците на богатите хлапета им купуват „Мустанги“. А веднага, след като богатото хлапе получи новия си „Мустанг“, то иска той да върви по-бързо от „Мустангите“ на другите богати хлапета. Така че аз си създадох име с правене на състезателни коли и спечелих пари с правене на „Мустанги“, които вървят по-бързо от обикновените.

— Някои от хлапетата имаха много пари, а може да се направи доста нещо чрез притягане — смукателни колектори, глави, свещените карбуратори. Но тези хлапета искаха това, което винаги искат хлапетата — още и още. Е, добре, сериозна преработка на двигатели, пробиване, бутала, балансиране, стендови изпитания, проверки на динамиката — за това е необходимо много и скъпо оборудване. Така че си взех един мълчалив съдружник. Той имаше много пари, хлапето му имаше „Мустанг“ и си мислех, че сме в безопасност — беше началник на полицията. Един ден хлапето му пробваше последния супертрик, който бях направил в „Мустанга“ му, и търкаше гумите на улицата пред работилницата ми, когато го спира един полицай. Хлапето казва на полицая да се разкара, защото татко му е началник на полицията. Полицаят не получава подкупа, на който мисли, че има право, дава на хлапето фиш за глоба и конфискува колата. Което наистина вбесява хлапето. На следващия ден се появяват двама нови полицаи, изваждат полицая, който е глобил хлапето, от полицейската му кола, изправят го до стената на моята работилница и го прерязват на две с автомати.

Баш спря за момент да си припомни.

— Не си бях представял, че от един човек може да изтече толкова много кръв. Ден след това аз натоварих всичкия си боклук на един открит камион, заключих работилницата и отпътувах за Калифорния.

Бевърли показа глава през вратата, държеше пресен плик замразен грах. Промъкна се покрай Баш и Макс и седна на кревата до мен.

— А поуката е…?

— Поуката, Форест, е, че Мексико е един плитък гьол с много големи акули. Онзи полицейски началник се пенсионира преди две години с два милиарда долара в швейцарски банки.

Погледнах го с невярващ поглед.

— Дявол да го вземе, Евърс, да не мислиш, че Ли Якока е богат? Да не мислиш, че президентът на „Дженеръл Мотърс“, как се казваше, Смит, Роджър Смит, ще получи златно ръкостискане, когато се пенсионира от „Дженеръл Мотърс“? Глупости, тези двамата не са богати. Те общо едва ли имат и 500 милиона. Два милиарда са сериозни пари.

— Явно имаш нужда от хапване — казах аз. — Да не си взел тези цифри от някой швейцарски банкер?

— Почти позна. Виж, Форест, не се опитвам да те плаша. Един Господ знае какво би трябвало да направя, за да те уплаша. Просто искам да бъдеш внимателен.

— Ще нося пътнически чекове.

— Какво значи „по-слабо влизане“? — Бевърли напъхваше нов плик замразен грах на състезателния костюм на героя пилот и едновременно с това четеше автомобилно списание.

— По-леко — казах аз при чувството на свежо потръпване от смразяващо студения найлонов плик. — По-слабо влизане означава, че предните колела се хлъзгат по-лесно от задните. Така че ако се движиш бързо и влезеш в завой, предните колела се хлъзгат и ти продължаваш да се движиш право напред. Не е трудно да се овладее — просто натискаш газта и когато центробежната сила се увеличи, предните колела успяват да зацепят и колата завива.

— Да-а — каза Баш. — В Америка го наричаме „бутане“, защото колата се стреми да се бутне напред, а не да завие, когато искаш да го направи.

— А обратното е „по-силно влизане“? — тя привърши лекия масаж върху натъртения ми задник и присви крака, обхвана ги с ръце, облегна брадичката си върху коленете. Хората обичат да гледат как състезателните коли се състезават, катастрофират и изгарят. Беше ли възможно тя да се интересува от теория?

— По-силно влизане означава, че когато влезеш в завой, задната ти част се занася и, ако не си внимателен, колата се завърта.

— Кое от двете те накара да катастрофираш? — попита Бевърли.

— Нито едно от двете. Просто не вдигнах крака си от газта продължих направо, когато трябваше да завия.

Баш свърши бирата си и хвърли смачканата кутия при другите.

— Прилича ми на по-слабо влизане, Форест. Като че ли искаш да завиеш, а не можеш.

Два часа по-късно, след като загрях отново колата и проверих, че всичко е наред, направих разгневен още десет обиколки, но по-слабото влизане все още съществуваше. Можеше да се дължи на настройката на предния или задния стабилизатор, наляганията на гумите, твърдостта на амортисьорите, можеше да бъде нещо от страничния наклон, баланса, нещо по шасито, разпределението на теглото, товара от гориво, коефициентите на ресорите, можеше да бъде всякаква комбинация от други неща. Макс се консултираше с компютъра си, докато Дейв и Бил обсъждаха поправките.

Както става с проблемите при една нова кола, това съвсем не беше сериозно. Можехме да се справим с него. Малко повече време ни трябваше за откриване на неизвестното.

Към края на деня все още не бяхме решили задачата. Баш си тръгна, като каза, че ако той бил мишената, би си намерил друга работа. Бевърли каза, че трябва да си отиде, защото не е смятала да остава и няма никакви дрехи.

— Глупости, мило момиче — каза Кен и сложи покровителствена ръка върху раменете й. — Ще ти купя нови. Споменавал ли ти е той колко съм богат? Е, да ти кажа, аз съм благословен с огромно състояние и ще се радвам да го разделя с теб, стига само да останеш за вечеря. Ще я приспадна от заплатата на Форест.

— Не се оставяй да те излъже, Бевърли. Не притежава огромно състояние, а го дължи. Но остани за вечеря. Заради мен.

— Ще остана и заради двамата. Но сама ще си купя дрехите. При едно условие, Форест.

— М-м-м-м — казах аз, като се постарах да бъда колкото е възможно по-неопределен.

— Нека обиколим пистата с Клеопатра. Накарай я да фучи — каза тя с порочна усмивка.

Влязохме всички накуп. Кен, Макс, Дейв, Бил, Бевърли и аз зад волана — целият отбор „Хари-Рикша“. Бях болен и уморен и вече познавах пистата толкова добре, че можех да карам по нея и със затворени очи. И бях в по-добра форма, отколкото в началото на деня.

Ако някой ни гледаше от онези хълмове там, той щеше да види как оловносиният развлекателен шлеп, натоварен до фалшбордовете, се тътри по правите, накланя се на две колела, скърца/влачи се и изпуска дим. След две обиколки спирачките бяха спаднали до нула и единственият начин, по който можех да забавя чудовището, беше чрез странично хлъзгане преди завоите, както бях правил с малкия „Башмобил“.

Бевърли включи радиото на рокендрол с пълна мощност и ние полетяхме. Стомахът ме болеше от смях, но не ме беше грижа и се обзалагам, че се чуваше на километри.

Късно вечерта изключихме светлините. Шумът от пътното движение се чуваше като неравномерни вълни на плажа. Бевърли разтриваше врата ми, за да облекчи болките в сухожилията.

— Бях забравил — казах аз — колко весело си живееше отборът. Всичко тръгна на зле, след като катастрофирах на Брандс Хеч. Там, там е гадината — ох! — В пръстите й имаше сила на каменоделец. — Но наистина се извинявам, че те подложих на гледката на Макс в кочината му.

— Не е необходимо да го гледаш.

— Дейв и Бил така смешно имитираха Кен. Винаги ли са такива?

— Това е техният начин за изпускане на парата. Точно преди състезанието те ще бъдат на крак цяла нощ, ще работят къртовски, за да подготвят колата. Напрежението е голямо. Те знаят, че състезанието и моят живот зависят от работата им. Колко пъти си чувал състезателен пилот да е катастрофирал заради разхлабена гайка или счупването на някакъв детайл за два долара?

— Не знам, мисля, че всички вие сте смахнати. Вие сте като малки момчета, които се занимават с нещо опасно, докато майка им е на пазар.

Претърколих се, за да се обърна с лице към Бевърли под слабата светлина, която идваше от прозореца.

— Сега пък психология. Мислех, че си само философ.

— Моля ти се, не си прави шеги с мен. Прекрасно е, че съм с теб днес, но все пак се чувствам много нестабилна. Като че ли нещо ще се счупи, ако не внимавам.

— Това е само защото сме отскоро заедно и не сме имали време да установим правилата.

— Нека си остане така, Форест. Никакви правила. Ръката ми беше върху тънкия й кръст. Притеглих я към себе си.

— Никакви правила — казах аз и я целунах по устата, — защото само ще ги нарушаваме.

— Нали затова — каза Бевърли и ме целуна по гърдите — са правилата?

Първата нощ, когато Бевърли се беше появила с пижама, подаваща се от джинсите й, бяхме правили любов доста неловко. Бях толкова радостен, че тази прекрасна жена е в леглото с мен, та непрекъснато мислех, че ще стане и ще си отиде. А и на толкова места бях ударен, че не можех напълно да забравя болката. И двамата бяхме отвикнали и внимателни, несигурни един в друг и жадуващи един за друг.

Сега имахме повече време и бяхме сигурни. Всички ние опипваме пътя в тъмнината, само предполагаме какво мисли и чувства другият. Опитваме се да си кажем един на друг, но думите никога не са достатъчни. Тук и тук, тази ласка и тази. И целуни тук и там. О, да, още. Не, не, не така. Така? Да, точно така.

Бевърли се събуди с вик. Прегърнах я с ръка, а тя се опита да се освободи, извика още по-високо, преди да разбере, че е с мен. След миг захлипа. Някой потропа на вратата.

— Форест, какво става? — Силният английски глас на Кен, който можеше да накара кон на три ливади оттук да подскочи, вдигаше мотела на крака.

— Нищо. Добре сме. Отивай да спиш. — Опитах се гласът ми да звучи уверено, но Кен не ме чуваше. Продължи да тропа на вратата и да крещи.

— За Бога, Форест, добре ли си?

Станах от леглото и отключих вратата. Той запълни антрето с пижамата си. Като ме видя гол, очевидно се стресна.

— Е, добре — каза той. — Престани да биеш бедното дете и лягай да спиш. Утре има много да караш.

Затворих вратата.

— Мили, съжалявам. Не исках да събуждам никого. Кен ли беше?

— В жълта копринена пижама — казах аз. — Приличаше на свети Бернард в затруднение.

Когато се върнах в леглото и я прегърнах, Бевърли ми разказа за кошмара си.

— Стоя на скала над морето. Ясен, слънчев ден е и аз гледам вълните. Когато се обръщам, виждам група мъже с костюми, нали разбираш, делови костюми, и те се усмихват и искат да ми дадат нещо, но аз не знам какво е и правя крачка назад и падам от скалата. Докато падам, виждам острите черни скали под мен.

Задържах я за известно време в прегръдките си и й казах нещо, което трябваше да бъде успокояващо.

— Наистина се чувствам в безопасност с теб. Мисля, Форест, че се влюбвам, и това ме плаши. — Тя ме целуна, лицето й все още беше мокро от плача.

Ако имаше поне едно нещо, от всички неща, казано на Бевърли, което да можех да взема обратно, то беше последната ми фраза:

— Ще дойдеш ли с мен в Мексико?

Тя помисли малко, претегли трудностите, пресметна емоционалната цена.

— Трябва да се връщам следващия понеделник — каза тя. — Но ужасно искам да дойда с теб. — После спря, погледна към тавана, после отново към мен. — При едно условие: никакви правила.

В пет без петнайсет сутринта телефонът иззвъня. Пресегнах се през Бевърли и вдигнах слушалката. Естествено, беше Вероника.

— Вероника, не мога да говоря с тебе сега. Не съм сам в леглото.

— Мили — каза тя, — какво съвпадение. Аз също.