Боб Джад
Формула 1 (27)

XXVII.

Когато се разхождам в готическа катедрала, духът ми се извисява. Те са строени във времена, когато въпросът за съществуването на Бога не се е поставял; когато еретиците са били хора, оспорващи броя на ангелите, които могат да се закрепят на върха на една игла. Ако на някой човек му хрумнело, че не съществува висше същество, той вероятно си държал езика зад зъбите от страх за разсъдъка си — и за главата си.

Поклонниците ходели с дни, дори седмици, докато камбанарията на църквата не се покажела иззад хоризонта. След това, докато бавно се доближавали пеша или на кон, цялата невероятна постройка на катедралата растяла — по-висока от всяка друга сграда на земята. По-висока от новите замъци на кралете, от кулите на военачалниците, високо над жалките съдби на хората. Вътре имало огромно, извисено, мрачно пространство; сводовете, както и камбанариите, се издигали право нагоре. Миришело на тамян, пеели хорове, а ярките цветове на витражите, пулсирали със силата на живия Бог.

„Сен Шапел“ не е катедрала, това е готически параклис. Едновременно голяма и малка сграда — лесна за възприемане. Беше ясен, слънчев ден и светлината вътре в „Сен Шапел“ пулсираше с цветовете на петнайсет от най-прекрасните прозорци със стъклописи в Европа.

Отпред, окъпани в снопове зелено, червено, синьо и златно, стояха неколцина широкоплещести хора — роднините на Мишел: баща му и майка му, сестричката му и двамата му по-големи братя, братовчеди, лели и чичовци, както и две древни души, които вероятно бяха баба му и дядо му. Те бяха облекли най-хубавите си костюми и рокли преди разсъмване и бяха дошли от Юга.

Аз бях в центъра на параклиса, стоях до Кен. Ники беше три реда по-напред, с една глава по-висока от майка си и баща си, застанали от двете й страни. Като се огледах, видях, че параклисът е претъпкан с хора, които бяха дошли, за да отдадат почитта си към един национален герой — наред с туристите и просто любопитните, видели тълпата, чули музиката и влезли. Повечето от отборите бяха отлетели от Мексико направо за Аделаида, но тук-там виждах някоя фигура на автомобилен пилот.

Марсел Арал — почти сигурно следващият световен шампион — беше долетял с жена си и двете си малки деца от дома им във френските Алпи. Карингдън — говорителят на пилотите, стоеше до Арнълд Макинтайър и Ален Мафезон. Маурицио Праяно беше пристигнал от дома си в Алмалфи. Луиджи Пруньо и Люсиен Фаенца бяха долетели с реактивния самолет на Люсиен от Монте Карло. Майкъл Барет и Алън Профит — долетели от Лондон. Хойбрехтс, все още възстановяващ се от катастрофата в Спа, стоеше облегнат на патериците си два реда зад мен.

Това беше скромна, стилна церемония. Три седмици по-рано бе немноголюдното семейно погребение в родното село на Мишел. Днес се изнасяше мемориална служба — церемония за семейството, роднините и приятелите, събрани да почетат един храбър мъж и да споделят скръбта си.

Службата трябваше да отслужи парижкият архиепископ, но той беше получил пристъп на астма и мястото му зад амвона зае свещеник от селото на Мишел. Той говореше тихо, на старинен, изискан френски език. Имаше кръгло лице и близко разположени очи, скрити от големи кръгли очила, с които приличаше на бухал.

— Много е лесно да се провалиш. Провалът върви ръка за ръка с успеха. Посягаме към едното, а ни прегръща другото — каза той, гласът му изпълваше параклиса през високоговорителите, окачени високо на готическите колони. — Всяко постижение носи своите рискове. Но най-лошият провал е да не правиш нищо, да оставиш животът да премине покрай тебе. Да бъдеш зрител. Мишел Фабро не се провали. Подобно на Икар, чийто баща му беше направил криле, той се издигаше над главите на останалите със скорости, които можем да си представим, но не можем да почувстваме. Икар се издигна твърде високо, твърде близко до слънцето. Топлината стопи крилете му, той падна на земята и умря. Но кой от нас може да каже кое е твърде високо, твърде бързо, твърде далеч? Има предели: Бог има предели, които ние не бива да престъпваме. Но ако няма мъже, които да рискуват, как другите измежду нас, смъртните, ще разберат къде са тези предели? Как ще разберем къде са пределите на живота?

След церемонията тълпата излезе на двора, затоплен от слънцето. Поздравих останалите пилоти и почувствах облекчението, което изпитваха всички — че церемонията е свършила и че не е била за нас. Чувството на тъга за Мишел и на гордост, че сме го познавали.

Мафезон дойде при мен и ми стисна ръката. Каза:

— Много се радвам, Форест, че се връщаш да се състезаваш отново. Лично аз никога не съм се съмнявал, че ще си толкова глупав да взимаш наркотици, но разбира се, мой дълг е да предпазвам спорта. Така че понякога трябва да предприемам мерки, които са ми много неприятни.

Много ми беше трудно да запазя сериозно изражение, защото зад Мафезон беше застанал Арнълд Макинтайър, който правеше гримаси.

Постепенно Ники и аз се доближавахме един към друг през тълпата. Тя се сбогува с родителите си, а баща й и аз си стиснахме ръцете.

— Имам думата ви, че ще бъдете джентълмен — каза той — и ще се грижите за нашата малка Никол.

— Имате думата ми.

Ники беше облечена в дълга черна рокля и изглеждаше много уморена, много бледа. Тя плъзна ръката си в моята.

— Да си отиваме, Фори, направо на летището. Колкото е възможно по-скоро.

Докато си тръгвахме, ни пресрещна високата фигура на Кен.

— Форест, имам подарък за теб, за да отпразнуваме връщането ти в състезанията. — Направи пауза и се изправи. — Въглеродни спирачки — добави той.