Боб Джад
Формула 1 (30)

XXX.

Някои автомобилни журналисти (които биха могли и да не знаят), а дори и някои пилоти (които би трябвало да знаят) застъпват теорията, че бързите коли, особено състезателните от „Формула 1“, са заместител на секса.

И да има някаква прилика между състезателните коли и секса, тя не е просто случайна, а само развеселяваща — На онези бедни сгърчени души, които вярват, че съществува заместител на секса — моите съболезнования. Слънцето беше изгряло, ярко и светло, а Ники в кухнята изстискваше портокали и правеше кафе. Аз стоях на верандата, вдъхвах аромата на морски въздух и кафе и си мислех колко хубаво чувство е да бъдеш жив.

Съботните квалификации минаха далеч по-добре от петъчните. Рефлексите ми изглеждаха по-остри, усещах, че при тази скорост виждам по-добре, забелязвам маркерите в далечината и ги отчитам при 265 километра в час.

Прекарахме сутрешния сеанс в донастройване на шасито, балансиране на по-голямата притискаща сила срещу загубата на скорост по правите. Когато колата стана по-добра, започнах да използвам спирачките повече — влизах по-бързо в завоите и спирах по-рязко. Открих също, че мога по-скоро да натисна газта. Автоматичната скоростна кутия на Макс предаваше мощността толкова плавно, че използвах техниката на застъпване, която бях пробвал в Мексико — застъпвах газта, докато още бях натиснал спирачките. Това правеше прехода от спиране към ускоряване бърз и лек.

Следобед аз се класирах дванайсети — в средата на схемата, с време, което беше около средното за пистата. Средното във „Формула 1“ е боклук.

Но във всичките досегашни обиколки аз не бях направил нито един чист пробег — винаги някой ми заставаше на пътя. Беше неприятно да си в средата на групата. Знаех, че при чиста писта мога да намаля поне две секунди от времето си. Бях достатъчно бърз, за да съм поне на втория ред. Всичко, което трябваше да направя, беше да го докажа.

Вечерях с Кен и Рут, заедно с шестимата служители австралийския клон на Коулмън.

— Щом продаваш вълна в Оз, значи можеш да продаваш и презервативи на папата.

— Ха-ха.

Извиних се и напуснах преди кафето, обясних, че трябва да си почина преди състезанието. Те учтиво казаха, че разбират. Кен ме изгледа с гняв. Трябваше още да работя върху връзките си с обществеността.

Когато се върнах в плажната къщичка, Никол с нетърпение ми показа местния вестник. Журналистите бяха силно загрижени, че хората може да им прилошее от състезанието дори преди то да е започнало. На мен наистина ми прилошаваше да чета за себе си.

— Не може ли по-късно?

— Не. Не, не може по-късно.

Имаше две новини. В раздела за бизнес намерих кратка статия за международния бизнесмен сър Томас Касълмън, който е спасил от банкрут заводите „Кортланд“, Великобритания. Касълмън беше придобил пълен контрол върху собствеността по номинална стойност, която не се съобщаваше. А в международните новини имаше малка дописка за рекордно залавяне на два тона кокаин в Ливърпул. Най-голямото досега в Европа. Полицейското разследване продължаваше.

Почувствах се като матадор, който държи червеното наметало.

В очакване бикът да се втурне напред.

* * *

Денят на състезанието беше слънчев, ясен и горещ.

— Нали ще ми се обадиш веднага след финала. Веднага, щом успееш да стигнеш до телефона?

— Веднага, щом успея да стигна до телефона.

— Обещаваш?

На трибуните и до оградите имаше 127 000 души, които очакваха половинчасовото загряване от 10 до 10,30. Всеки от тях държеше в ръка билет, на който до цената беше написано: „Автомобилните състезания са опасни. Това е потвърждение, че хората, които посещават състезанието, го правят изцяло на собствена отговорност.“

По телевизията състезанието щяха да наблюдават деветдесет и шест милиона и триста хиляди души от цял свят. Независимо какви цифри Арнълд беше написал в кабинета си, бих се обзаложил, че те са твърде малки.

Но аз не се тревожех нито за пари, нито за зрители — тревожех се за спирачките. Направих десет обиколки с пълни резервоари и когато се върнах в бокса, спирачките бяха нажежени до бяло.

— Кен, трябва да ги сменим.

— Нали току-що ги сменихме. Сменихме ги в петък вечер за съботната квалификация и ги сменихме отново снощи за състезанието. Това прави три комплекта — имаш ли някаква представа колко струват?

— Кен, можеш да видиш износването, а това са само десет обиколки с натоварване девет десети. Състезанието е осемдесет и две обиколки. Не искам да стартирам с десет обиколки по-назад от другите.

Бедният Кен! Той знаеше, че е напълно възможно някой да се вреже в мен на старта. Двигателят да прекъсне още на първата обиколка. Сто други неща да се развалят и отново да не можем да завършим състезанието. А наистина нямаше дори 10 000 лири, да не говорим за 10 000 само за спирачните ми дискове. Но все пак ги похарчи.

Имаше часове между края на загряването и началото на състезанието, които трябваше да се убият. Убих ги, като отидох до подвижната къща зад нашия бокс, затворих вратата, пуснах завесите и си легнах. Отвън се чуваха звуците на високоговорителите, ревът на състезателните двигатели — колите за допълнителните състезания излизаха от боксовете на пистата и отново се прибираха. Чувах звуците на въздушното шоу — воят и свистенето на акробатичните полети. И все пак всичко това се отдалечаваше някъде далеч, беше по-маловажно и по-малко реално. Умът ми се изпразваше от всички мисли, дори от Ники и малкия човек с розова гумена топка вместо глава.

Когато Кен почука на вратата, за да каже, че е време да седна в колата, бях си починал, чувствах се възможно най-спокоен. Отидох в тоалетната и намазах лицето и ръцете си с хладното, прозрачно желе, което Никол беше помислила, че е за секс. Сложих си огнеупорното бельо и чорапи от „Флорела“ и затворих ципа на състезателния си костюм, натъпках тапите в ушите си, пъхнах шапката от „Флорела“ и състезателните ръкавици в каската си и излязох под ослепителното слънце. Имаше някаква голяма катастрофа и трябваше да си пробивам път. Хората се протягаха да ме докоснат, пожелаваха ми успех, но аз ги виждах почти като през някакъв екран — от другата му страна.

Колата изглеждаше великолепно — светеше в синьо и бяло, със сребристите реклами на „Флорела“ от „Коулмън“ отстрани. Нахлузих шапката, каската и ръкавиците, включиха стартера отзад на скоростната кутия, двигателят се запали с писък и аз излязох, дванайсети в процесията, която се движеше по пистата, за да заеме мястото си на старта.

След десет минути си свалих каската и шапката и Лари вдигна над мен чадър, за да ме пази от слънцето. Устройствата за подгряване на гумите бяха сложени, Кен се беше навел над колата и нещо ми говореше, но аз не възприемах. Имах осемдесет и две обиколки, за да изпреваря единайсетте коли пред мен. Предостатъчно време. Не можеш да спечелиш състезание на първата обиколка, казва големият Джеки Стюърт, но можеш да го загубиш. Моята стратегия беше проста. Да се движа напред. Да се пазя от неприятности. Да се класирам между първите шест, които носят точки.

Не възприемах нищо. Нямах нужда от нищо, не исках нищо. Дори прелестното триизмерно поклащане на задниците в червени шорти, без бельо, които преминаваха покрай мен, не можеше да привлече интереса ми. Така че аз почти не видях златистото проблясване. Помислих си за черната отровна змия мамба, която се крие между дърветата в Африка — онази, чиито зъби изстрелват силна струя отрова в очите на жертвата и я ослепяват.

Това което видях, беше проблясване, отворен ръкав и в неговата посока, вече във въздуха, струя. Беше твърде късно да се помръдна — имах време само да затворя очи. Струята се изля върху лицето ми — прохладно усещане при това слънце. Когато отворих очи след частица от секундата, него го нямаше.

Затворих очи отново и се върнах към последния кадър — проблясването на златния му пръстена, струята безцветна течност във въздуха — и се съсредоточих върху това, което бях видял. Тубичка? Прозрачна пластмасова тубичка? Чудех се дали имаше гумена помпичка, скрита от погледа, в ръкава си? Или пластмасов балон в джоба си, който беше стиснал? Нямаше значение.

Кен стана.

— Господи, какво беше това, по дяволите? Някой изплю ли се? Изплю се върху тебе? Кой, за Бога? Дай да те избърша. — Той започна да търка лицето ми с кърпичката си. Само Кен, помислих си, можеше да има ленена кърпичка.

— Не се тревожи за това — казах аз и отдръпнах лицето си. Не исках той да го изтрива. — Няма значение. Ще изсъхне за минута.

Прозвуча сигналът за петте минути и аз си сложих шапката, каската и ръкавиците. После за трите минути и всички, освен членовете на отборите, които държаха стартовите двигатели и официалните лица на състезанието, напуснаха пистата. При едната минута двигателите бяха пуснати отново. После трийсет секунди, после зеленият флаг и ние тръгнахме за още една обиколка, по реда на стартирането, изпреварването забранено, след Марсел Арал на първа позиция.

Образувахме отново стартовата схема, светна червената светлина и двайсет и шест двигателя зареваха яростно; 18 000 конски сили започнаха да прегряват и бяха готови да експлодират, всички състезатели знаеха, че след като е светнала червената светлина, ще минат най-малко четири, но не повече от седем секунди, преди да светне зелената светлина и адът ще отвори врати. Чувствах се спокоен, изпълнен с лекота. Зеленото светна и светът експлодира в рев от горещина и светлина. Вместо да се опитам да си пробия път през средата, аз се стрелнах към страната на боксовете — автоматичната скоростна кутия подаваше мощност толкова плавно, че задминах четири коли преди първия завой. Облаче дим в огледалото ми ми каза, че в мелето на старта някой е връхлетял в стената на боксовете. Не можеше да се види кой — нямаше значение.

Както бях от външната страна, по-далеч от боксовете, заех вътрешната позиция за първия завой, макар че бях встрани от идеалната крива и трябваше да пълзя около нея, запазвах шансовете си преди поредицата от завои. Осми. Напред водачите шумно преминаваха по правата „Джоунс“. Преминахме един по един през завоите, на разстояние един от друг. Добри момчета.

С правата „Джоунс“ осъзнах ужасната истина. Колата просто беше прекалено бавна. Можех да ги конкурирам на завоите, но другите коли ми бягаха на правите. Те лесно можеха да ме задминат на правите, но за мен беше почти невъзможно да задминавам в завоите. До средата на правата „Брабъм“ ме изпревариха Марголес и Профит. Десети.

По дяволите.

И двете коли ме задържаха в острия завой след края на правата. Излязох до Марголес на изхода от дългия ляв завой, който завива обратно към боксовете, промъкнах се покрай него и го поведох през „Фостър“ — малко по-отворен завой, който водеше към правата на боксовете и старт-финала. Отново излизането ми от завоя беше по-бързо и пресякох линията един корпус пред него. Девети. Не чак толкова зле. Остават осемдесет и една обиколка.

Завоят в края на правата на боксовете е по-остър, отколкото изглежда. Веднъж, когато ме бяха поканили на вечеря, като стар дърдорко бях описал какво чувстваш.

— Забрави за скоростта — казах аз. — Доколкото владееш положението, ти си твърде зает и прекалено съсредоточен, за да можеш да усетиш силно скоростта. Но усещаш претоварването.

— Претоварване?

— Легни на лявата си страна на върха на една скала, като главата ти виси над пропастта. Завържи едно въже около главата си и на края му провеси топка за боулинг. Сега накарай едно десетгодишно дете да увисне върху топката и да подскача. Точно такова чувство имаш, когато преминеш през бърз десен завой. Ако след бързия десен завой следва бърз ляв завой, прережи въжето, обърни се на дясната си страна за половин или четвърт секунда, така че главата ти отново да увисне над пропастта, вържи друго въже през главата си с още една топка за боулинг и подскачащо дете на края й и ще добиеш известна представа за претоварването при поредни обратни завои.

Разумните решения при тези обстоятелства не винаги са възможни. Но са необходими, защото заедно с подскачащите топки за боулинг, вибрациите, шума и неясните сигнали, които подсказват какво е сцеплението и дали се каните да изхвърчите от пистата, до вас може да има и един сърдит венецуелец, който мисли, че му препречвате пътя в завоя. Той си мисли така, защото е истина. Въпреки че Марголес е бил по-бърз по правата, аз нямаше да го пусна да мине покрай мен и да ме задържа в поредните завои. Затова му затварям вратата. А Профит ме задържа, когато преминавам завоите.

И двамата отново ме задминаха на правата „Брабъм“ и аз разбрах, че проблемът ми е в две неща. Бях поне с половин секунда на обиколка по-бърз от тях, може би повече. Но ако не задминех и двамата и останех така, щях да си стоя вечно девети.

Въпросът, който никой никога не задава:

„Кой се беше класирал девети на австралийската Голяма награда?“

Другият ми проблем беше, че не се състезавах само за днешното състезание. Или трябваше да ги задмина и двамата, или да намаля, като се надявам някоя от колите пред мен да отпадне, за да вляза в шестицата, носеща точки. Натиснах педала и шибнах старото корито да върви напред.

Когато Марголес мина покрай мен, аз се гмурнах зад него, в неговия въздушен поток — дадох възможност на колата му да преодолява съпротивлението на въздуха, а моята да се носи във вакуума зад него. Използването на такъв заслон е добро за правите, но е опасно в бързите завои, защото задната кола губи притискащата сила на стабилизаторите. Завой, който си взел почти без спирачки и предишната обиколка, ако използваш заслона на предния, ти се струва покрит с лед.

Когато Марголес започна да спира, аз ускорих и го задминах в острия завой. После настигнах Профит по дългата лява дъга, останах зад него, въпреки че можех и да го задмина. Навлязохме в правата на боксовете, влязох зад на Профит, хванах безплатното возене, изпреварих го с натиснати спирачки в кривата и навлязох в поредицата обратни завои. Осми. Остават осемдесет обиколки.

Сега отново това беше моето състезание. Следващите няколко обиколки аз се отдалечих от Профит и Марголес с половин до една секунда на обиколка. Успях също да облекча малко спирачките, защото спирах по-рано и по-леко и натисках газта, преди да отпусна крак от спирачките. Точно това, което ти казват да не правиш във всички школи за автомобилни състезатели.

Видях как Иън Норкрос излиза от своя „Макларън“, паркиран до оградата на „Уейкфийлд Роуд“. Седми. Остават седемдесет и четири обиколки.

„Ферарито“ на Пруньо беше на стотина метра пред мен — последна в групата от три коли, но не виждах кои са другите. Прецених, че съкращавам по десетина метра на обиколка. Това, което те печелеха на правите, аз наваксвах, с малко отгоре, в завоите.

Към петнайсетата обиколка отпадна Фаенца с прегрял двигател. Това означаваше, че съм шести, а каквото и да направи Арал, той е новият световен шампион. Това означаваше още, че там отпред, където не виждах, темпото може малко да намалее.

След още две обиколки стигнах точно зад Пруньо. Този точно пред него беше Кавели в другото „Ферари“, а тройката се водеше от Картабланка в „Даниелито“. Изчаках зад тях две обиколки, докато избера тактиката си, но не исках да изчаквам твърде дълго. Пруньо беше отпаднал от отбора на „Ферари“ за следващия сезон и сигурно гореше от желание да докаже, че е по-бърз от Кавели. Исках да задмина и двамата, преди Пруньо да направи нещо необмислено.

На деветнайсетата обиколка влязох плътно зад Пруньо на дългата права „Брабъм“ с малко над 305 км/ч и когато Пруньо започна да спира, се изравних с двете „Ферарита“ и влязох пръв в острия завой. Оставах близо да Картабланка и се опитах да се промуша пред него в края на правата пред боксовете, но той ми пресече пътя. Четвърти, фантастично. Чувствах се страхотно.

Двайсет и първа обиколка — започнах да се придвижвам вляво към края на правата на боксовете, после задминах Картабланка и захлопнах вратата пред него. В страната на топките за боулинг — поредицата завои. Трети. Където трябваше да бъда, напред към втория. Давай, давай, давай.

С олекването на колата от изгорялото гориво, я усещах все по-добре, сега бях на поредицата завои и ги преминах наистина като вятър. Когато минах покрай бокса, на четирийсет и четвъртата обиколка, таблото на Кен показваше, че съм на двайсет и пет секунди зад Праяно и трийсет и пет зад Арал. Арал вероятно не караше с пълна сила, а само пазеше аванса от десет секунди пред Праяно. Имах пред себе си почти половин състезание, за да стигна Праяно в „Даниелито“. За да стигна и Арал, щеше да ми трябва и малко късмет.

На шейсет и третата обиколка имах този късмет. Приближавах се към Праяно с около половин секунда на обиколка, така че бях на около петнайсет секунди след него, когато той не успя да превключи скоростите в края на правата „Брабъм“, натисна спирачки и въглеродният му диск експлодира, завъртя го на пистата и го изпрати извън състезанието. Втори. Двайсет и две секунди зад Марсел; остават деветнайсет обиколки.

На следващата обиколка Арал влезе в бокса за смяна на гуми. Сигурно механиците му си мислеха, че имат предостатъчно време, за да сменят гумите и той да се върне на трасето, преди да го догоня. Така и стана. Но когато Марсел излизаше от бокса, един друг механик падна и му препречи пътя. Марсел спря рязко, двигателят изгасна. Докато го запалиха отново, аз вече водех с петнайсет секунди и изчезвах в залеза. Оставаха още осемнайсет обиколки.

Не се чувствах много уверен. Марсел беше голям състезател, колата му беше с нови гуми — напълно способна да наваксвало една секунда на обиколка. Но наистина се чувствах като крал на света. Докато карах по правата „Брабъм“ с 300, водач в „Гран при“ на Австралия нададох вик, който сигурно се е чул чак в Мелбърн…

Лошото е, че бях крал на света само шест минути. Пет обиколки по-късно на правата „Брабъм“ видях Арал в огледалата си. Той наваксваше по две или три секунди на обиколка. Дадох пълна газ и се превърнах в истинска факла, а той спечели още една секунда и постави нов рекорд за една обиколка.

Изкарах още една обиколка на предела, но Арал навакса още две секунди. Остават десет обиколки, три секунди преднина. Виждах малката му червена каска в кабината на бяло-червената кола. Забелязах, че трябва да спирам по-отдалеч и по-силно — все още влизах в завоите прекалено бързо. После си спомних как Лари Хъчинс ми обясняваше, че ако натискът върху педала нараства, а спирачките отслабват, това означава, че дисковете прегряват и след няколко обиколки ще се износят докрай. Значи трябваше да намаля.

Когато оставаха осем обиколки, пропуснах Марсел на правата „Джоунс“ и му махнах. Новият световен шампион. Е, добре, казах си, стига ти да си втори.

Но не бях втори. Спирачките не се оправяха, а се влошаваха. На осемдесетата обиколка пропуснах Праяно. А в последната обиколка Филипе Картабланка леко ме задмина на правата „Брабъм“. Така че бях четвърти.

Направих последен кръг за охлаждане и в края на правата „Брабъм“ отбих по пътя към входа на боксовете, който извиваше от вътрешната страна на трасето. От другата страна на пистата, зад оградите, на главната трибуна имаше три или четири хиляди зрители. Докато карах по пътя към бокса, един разпоредител застана на пътя и ми махна да спра.

Усетих същото, което изпитвам, когато колата ми загуби управление. Пълно внимание, а светът притихва. Той носеше синя шапка с дълга козирка. Жълта къдрава коса висеше отстрани и отзад. Беше загорял и жълтото около очите му не беше толкова силно. Но малкото му шкембенце все още се подаваше и очите му блестяха, втренчени в мен; главата му се поклащаше.

Той се беше опитал да ме убие в Брандс Хеч, в Хокенхайм и в Унгария. Беше сигурен, че ще ме унищожи, когато влязох в свърталището му в Ливърпул. В ъгълчетата на устата му имаше малки бели кристалчета. Не знаех какво беше пръснал върху мен този следобед, но сигурно беше нещо по-силно от транквилан. Това, че не ми подейства, трябва да е било за него като ритник в зъбите.

Всичко се случи бързо, изведнъж, може би за две секунди. Но аз го видях в забавен каданс. Той изваждаше пистолет от джоба си. Беше „Берета“ с къса цев, посребрен, със седефена ръкохватка. Пистолетчето на плейбоя. Но когато си заплашен с насочено срещу тебе оръжие, цевта пораства, докато стане голяма колкото главата ти. Зад нея очите му бяха вторачени в мен и виждах как, докато натискаше спусъка, кокалчето на пръста му побеля.

Стъпих на педала за газта и колата с рев подскочи напред. Не исках да го убия, но не исках и да чакам, докато той ме застреля. Лявата ми предна гума премина през обувката му, удари го в глезена и го отхвърли силно назад върху настилката. Изстрелът, който аз не чух, мина над главата ми. Продължих да натискам газта.

Предната гума премина през таза, гръдния кош и рамото му. Все още гореща от състезанието, набита с камъчета, парченца отчупен метал и стъкло, задната гума започна с пръстите на краката му, за миг премина през дрехите му, обели кожата му и протри костите на стъпалото и глезена му, отхвърли назад капачето на коляното, премаза таза му и започна да троши ребрата му едно по едно, след което смаза ключицата му, преди да го изплюе като кървава, смачкана топка.

Завъртях колата на 180 градуса и спрях. Изключих двигателя, откопчах ремъците си и излязох. Свалих ръкавиците, каската и шипката си и ги хвърлих в колата. Майлс Кортланд беше три метра по-назад. Очите му все още блестяха. Опита се да се изправи и отново падна на земята.

От отсрещната страна на пистата към нас тичаше цяла стена от пора. Обърнах се и тръгнах към бокса, изтривайки вазелина от лицето си.