Боб Джад
Формула 1 (13)

XIII.

В петък следобед на квалификациите се класирах единайсети. Същата вечер Бевърли изчезна.

Около пет и половина бяхме в нашата стая. Бих предпочел да сме на басейна, но репортерите от автомобилните списания, вестниците и телевизията правеха всяка поява сред хората извънредно трудна. Съчетанието от двете ми катастрофи, отказването, смъртта на Мишел, избухването ми по международната телевизия и автоматичната скоростна кутия на Макс ми бяха осигурили изобилие от сочни репортажи. Ставаше трудно да изляза от стаята си, без да ми тикнат микрофон и бележник в лицето. „Какво съм почувствал относно…?“

Не чувствах. Опитвах се да се съсредоточа върху състезанието. Класиране на единайсето място означаваше в средата на схемата. Класиране на единайсето място означаваше никъде.

Бевърли скучаеше. Беше прекарала по-голямата част от деня във вилата и беше чула всичко, което имах да кажа за класирането си на единайсето място. Тя не беше поискала да излезе на басейна сама, но все пак беше интелигентна, здрава, двайсет и четиригодишна жена, която беше останала в една стая, а после в друга, в продължение на цял ден. Така че когато каза, че ще излезе във фоайето, за да вземе малко списания, аз дори и не помислих за това.

В шест и петнайсет започнах да се тревожа. Може би беше срещнала Маурицио или някого от другите пилоти, с които се познаваше. Но не беше много вероятно те да се въртят във фоайето. Големите състезатели имат отвращение към срещите с ловци на автографи и ентусиазирани почитатели.

Почитателите от латиноамериканските страни могат да бъдат неприятни. Нищо не им пречи да пъхнат лицето си пред вашето точно когато се опитвате да си купите пакетче дъвка, и да ви кажат колко страхотно е, че ви виждат отново. Моите почитатели най-често бяха британци — по-резервирани, по-малко и далеч оттук. Подозирах, че след като престанах да се състезавам в Унгария и двамата члена на Клуба на почитателите на Форест Евърс бяха поискали да им върнат парите.

Може би, помислих си, тя е попаднала на Кен или жена му, Рут. Позвъних в стаята им. Никакъв отговор. Може би беше се загубила в лабиринта от коридори, но това изглеждаше доста невероятно. Стаята ни беше лесна за намиране. В шест и трийсет излязох от стаята, за да я потърся. Бях направил няколко крачки по коридора, когато един германски репортер от „Аутомотор унд спорт“ поиска да знае „Моля, как беше карането с автоматична скоростна кутия?“. След още три крачки към него се присъедини друг репортер, който искаше да разбере дали в събота ще подобря времето си. До момента, когато завих към фоайето, около мен имаше вече петима репортери и от тях беше трудно да се види нещо. Опитах се да ги отстраня, казах, че няма да правя изявления и ги моля да си отидат, но тълпата от репортери нарастваше. И когато успявах да махна някой от пътя си, друг заставаше на мястото му.

Те бяха разочаровани — не се случваше нищо, редакторите им искаха материал — не ги обвинявах. Но намирах за ужасно досаден факта, че не мога да отида до малкия рафт за вестници и че за да се придвижа по коридора, трябва да избутам петима мъже и жени.

— Форест, защо излъга за катастрофите си? Форест, защо прехвърли вината върху скоростните кутии? — Гласът без съмнение беше на Джанис Хенриън. Знаех, че рано или късно ще се сблъскам с нея, но сега не беше моментът. — Господин Евърс, не е ли вярно, че сте излъгали за катастрофите си? Не прикривате ли собствената си слабост? Или в колите „Аръндел“ има опасна неизправност? — Джанис беше точно пред мен и нямаше намерение да се помръдне назад.

— Здравей, Джанис — казах аз.

— Форест — каза тя, достатъчно високо, за да чуят останалите репортери, — ще отговориш ли на въпроса ми? Не излъга ли за катастрофите си, когато обвини за тях скоростната кутия?

— Приятно ми е да те видя отново, Джанис — казах аз. — Извини ме, моля те, търся една приятелка.

Другите репортери се опитваха да минат пред нея, но тя отстояваше позицията си. Аз също не можех да премина покрай нея, освен ако я избутам настрани. Тя носеше блуза в преливащо синьо, сини джинси и високи ботушки. Спомних си зърната на гърдите й, като розови напръстници, докосващи черната гранитна маса в „Оливие“, и в мен нахлу старото топло и защитно чувство.

Тя отпусна малкия микрофон, който беше насочила към мен и посред виковете на всички други репортери заговори тихо:

— Форест, моля те. Не съм създадена да воювам. Но ще го направя. Моля те, няма ли просто да ми кажеш нещо? — каза тя. — Никой не иска да купи статията ми.

— Джанис, съжалявам, но точно сега търся някого и ще трябва да ме извиниш. — Проврях се покрай нея.

Никакво развитие. Някои от репортерите губеха интерес, но на мястото на всеки репортер, който си отиваше, към групата се присъединяваха двама или трима туристи, любопитни да видят за какво е тази тълпа. Бевърли не беше в кафето и докато се придвижвах бавно в средата на групата от зяпнали в мене хора, видях, че тя не е и в големия бар от другата страна на входа на фоайето, където едно трио изпълняваше „Доведете клоуните“.

Докато се върнах в коридора, на път към стаята си, само трима души си бяха отишли — туристи, които просто очакваха, че може да се случи нещо интересно. Когато стигнахме до стаята ми, аз им кимнах, отключих вратата, влязох и затворих вратата зад себе си.

Надявах се, че ще я намеря да лежи на леглото, да чете списание или да облича рокля за вечеря, учудена къде съм бил. Но я нямаше. Беше 7, 25. Бях липсвал почти час. Бевърли я нямаше почти два часа. Трябваше да се срещнем с Кен и Рут за вечеря в 8, 00 във фоайето. Отново позвъних в стаята им.

Обади се Рут.

— Здравей, Форест, Кен е под душа, да ти се обади ли после?

— Не — казах аз, — просто малко съм разтревожен за Бевърли. Тя излезе за списания преди два часа и не се е върнала. Да си я виждала?

— Не, съжалявам, мили, ние мързелувахме край басейна и съм сигурна, че ако е била там, щяхме да я видим. Тя е такова ослепително момиче. Вероятно просто се е зачела приятно и е загубила усет за времето. Скоро ще се появи.

След десет минути ми позвъни Кен.

— Какво става, старче? — попита той, гласът му звучеше весело.

Казах му.

— Май това не ми звучи много добре — каза той. — Ще ти се обадя по-късно.

След петнайсет минути звънна звънецът на вратата. Кен запълни за момент рамката, после наведе глава и влезе. Беше облечен за вечерята с нас: морскосин двуреден блейзър, риза цвят „деним“, тъмносиви панталони. Джентълмен в стихията си.

— Още ли я няма?

Поклатих глава.

— Ще се обадя на полицията.

Кен тежко седна на леглото.

— Аз се обадих на министъра на спорта и той изпрати полиция в наше разпореждане. Един капитан. — Кен спря, за да погледне в бележника, който държеше в джоба на сакото си. — Сантакрус скоро трябва да бъде тук. Уредих среща с него в кабинета на помощник-управителя.

— Кабинета на помощник-управителя? А къде е управителят?

— Явно на почивка.

Написах бележка за Бевърли и излязохме.

Кабинетът на помощник-управителя беше един от няколкото, скрити зад рецепцията. Имаше бюро и два стола, а зад бюрото — слаб, мрачен човек. На табелката пишеше „Хулио Игнасио Салазар“. Празни стени, никакви картини, никакви лични елементи. Беше клетка, която можеше да използва всеки, стига да донесе табелка с името си. Когато Кен и аз влязохме, Хулио Игнасио ни покани с жест да седнем.

Сеньор Салазар стоеше прав зад бюрото си. Беше висок метър и седемдесет и с цвета на дъбов сандък, който е бил фамилна собственост от поколения. Големият клюн, който представляваше носът му, го правеше да изглежда в профил като някой от орлите, които ацтеките са гравирали върху ритуалните си камъни. Тъмносив делови костюм, бяла найлонова риза, напрегнати тъмни очи. Протегна ръка.

— Съжалявам, че се безпокоите — каза той. — Тя вероятно е излязла на разходка и се е загубила.

— Предполагате, че това ще ни успокои? — попитах аз.

— Е, противно на очакванията на повечето „грингоси“ — каза той леко разсърден, — улиците на Мексико са съвсем безопасни. Тя може да се загуби, но не може да бъде в опасност. И ако се разтревожи, винаги може да намери такси. „Камино Реал“ е единственият адрес, който знае всеки шофьор на такси в Мексико.

— Тогава защо не е тук? Осем часа е, два и половина часа, след като излезе. Трябваше да се срещнем с Кен и Рут за вечеря.

— Препоръчвам ви, сеньор Евърс, когато дамата се върне, да се храните винаги тук, в хотела.

— Мисля, че току-що казахте, че улиците са безопасни.

— Да, много безопасни. Но с оглед на заплахите, които сеньор Аръндел ми каза, че сте получавали, мисля, че трябва да стоите тук колкото е възможно повече. Нашите ресторанти са много добри. — После той се обърна към Кен. Съжалявам, че сте сметнали за необходимо да повикате полицията.

— Не съм я викал. Алонсо де Параго — вашият министър на спорта, позвъни. Ако смятате, че може да намерите момичето, тогава го направете.

— Не се сърдете, сеньор Аръндел. Просто се боя, че в Мексико полицията не винаги помага.

— Чувал съм, че е корумпирана.

Усетих силен аромат на афтършейв и друг глас зад мене каза:

— Не е корумпирана, сеньор.

Той изглеждаше като току-що излязъл изпод душа — черната му коса беше лъскава и сресана назад, посивяла на слепоочията. Носеше тъмносиня прозрачна риза на бели точки, трите й горни копчета бяха разкопчани. От джоба на кафявия му вискозен костюм стърчаха слънчеви очила.

— Наистина някои от служителите на пътната полиция събират свои собствени глоби. Но те са нископлатени. По-голямата част от корупцията в Мексико, срещу която трябва да се боря, идва от други страни. — Той спря да говори на стаята и погледна към мен — Очите му бяха малки, черни и кръвясали. — Кой сте вие?

Станах. Стаята беше толкова малка, че бяхме съвсем близо един до друг — на около петнайсет сантиметра. Усещах дъха му. Размахах два пръста пред лицето му. Не, не, казваха те, непослушно момче. В Мексико, където никой не знае кой си и където всеки се страхува от някого, това можеше да бъде полезен инструмент.

— Първо — казах аз — името ви. Ние бихме желали да можем да кажем — поспрях за миг, за да си спомня името му — на сеньор де Параго, министъра на спорта, каква отлична работа сте свършили.

Човекът с кафявия костюм извади портфейла си и протегна месингова значка, както свещеникът държи кръста пред паството си.

— Аз съм Алесандро Сантакрус — каза той, — капитан от Мексиканската федерална полиция — той размаха значката пред лицето ми, — и не ми пука за вашия сеньор де Параго.

— Ще му предам.

Хулио Игнасио стана, ръцете му правеха жестове „спокойно, спокойно“.

— Моля, господа, седнете. Нека обсъдим нашия проблем.

Едно момиче беше внесло стол за Сантакрус и той седна на него тежко, като запречи вратата.

— Сега — каза той, — как се казвате и какъв е вашият проблем?

Казах му кой съм и че Бевърли е изчезнала. Той се впечатли от това, че съм автомобилен състезател. Но не се заинтересува от изчезването на Бевърли.

— Може би сте се били. Тя съпруга ли ви е?

— Не, нямаше бой — казах аз — и тя не ми е съпруга.

На лицето му се появи лека усмивка, после изчезна без следа, като камък, който пада в басейн и не прави никакви вълнички.

— Не ви е сестра или дъщеря. Не ви е и майка или леля. Приятелка ли ви е?

Кимнах утвърдително.

— Откога я познавате?

— Отскоро.

— Година, шест месеца?

— Няколко дни.

— Вие водите жена в нашата страна с аморални цели? И очаквате от мен да я търся? Знаете, че воденето на жена в нашата страна с аморални цели е сериозно престъпление в Мексико. Мой дълг е да ви арестувам. Това е сериозно престъпление с много сериозна глоба.

— Ще я включа в сметката ви — каза Хулио Игнасио и погледна към мен с ръце, поставени на бюрото, сякаш за да каже „по-спокойно, да не стане по-лошо“.

Започнах да протестирам, но Кен заговори пръв, с мек и разумен глас.

— Както изглежда, не постигаме прогрес. Сигурен съм, ако господин офицерът беше разбрал, че за намирането на госпожица Уайът е предложено значително възнаграждение, той щеше да се съгласи да забрави за всякакви глоби.

— Какво възнаграждение? — попита Сантакрус.

— 1000 лири стерлинги — казах аз.

— Виждате ли, дори и да не ми бяхте казали, аз щях да разбера, че не ви е съпруга. — Сантакрус наклони назад стола си със задоволство. — Ако беше ваша съпруга, не бихте предлагали хиляда — бихте предлагали 20, може би 50 лири. — После той се наклони напред така, че предните крака на стола отново стъпиха на пода. — Пошегувах се — той се усмихна широко. После усмивката му отново изчезна без следа. — Бих желал да ви помогна особено след като предлагате възнаграждение. Но не мога да направя кой знае колко.

— Бихте могли да проверите всички стаи в хотела — казах аз. — Бихте могли да проверите на летището, на железопътната гара, на автогарите. Бихте могли да попитате полицаите на улицата около хотела, охраната на хотела…

Той ме спря с ръка.

— Тя не е в хотела, иначе досега да се е върнала. Ако някой я е отвлякъл, в Мексико сити има около 25 000 улици, които ги няма дори на картата. Бил ли сте някога на мексиканска автогара? Да не мислите, че те регистрират пътниците? Или тя ще се върне тук, или някой ще ви се обади.

— Дори няма да разпитате полицаите отвън на улицата?

— Това ще направя — каза той, отмести стола си назад и се изправи. — Но следващия път, когато дойдете в Мексико, доведете жена си.

Той тръгна да излиза и аз го извиках.

— Не искате ли да знаете как изглежда?

Хулио Игнасио излезе с нас във фоайето. Хората бяха весели и засмени, облечени добре, излезли за вечеря. Регистрираха се, доволни, че са в такъв прекрасен хотел след дълъг полет.

— Съжалявам — каза Хулио Игнасио. — Това е добра страна в много отношения, но полицията е неуправляема и се боя, че никой не може да направи нищо.

— Трябва да намерим Бевърли — казах аз и погледнах три жени в дълги бални рокли, които внимателно изкачваха стълбите. — Биха ли могли вашите камериерки да проверят всички стаи на хотела?

— Тук има близо хиляда стаи. Повечето от тях вече са били проверени преди вечерта. И по-голямата част от персонала ми вече си е отишла вкъщи. Не искам да тревожа гостите, ако е възможно да го избегна.

— Възнаграждение ще помогне ли? — попита Кен. — Да кажем, 200 лири, които помощник-управителят да разпредели, както сметне за уместно.

— Така това би било възможно — каза Хулио Игнасио Салазар с почтително кимване. — Но все пак би отнело време. Не мога да проверя хиляда стаи за десет минути.

— Бихте ли могли да проверите и персонала на регистрацията и на вратите. Висока, млада, красива американка, облечена с фланелка и шорти, би трябвало да бъде забелязана.

Помощник-управителят изглеждаше изпълнен със съмнение.

— Срещу допълнително възнаграждение — добави Кен.

Кен предложи аз да отида при тях с Рут в стаята им за тиха вечеря.

— Можем да прехвърлим телефонните ти разговори, а ти да оставиш още една бележка за Бевърли — каза той.

— Толкова съм разстроен, че не ми се яде.

— Боже мой, разбира се, че ще си разстроен. Но ако не ти се яде, ела да ни гледаш как ядем. Нищо добро няма в това да си разстроен и да си сам.

Когато се върнах в стаята си, до бележката, която бях оставил за Бевърли, имаше още една. Надраскана с молив.

A ver la gringa no sale su cuarto domingo

Това означаваше: „Ако искаш да видиш момичето, не излизай от стаята си в неделя.“ Под нея с трепереща детска ръка беше написано още едно, дори по-обезпокояващо съобщение:

страхотно пътуване

върви по течението

всичко ще е наред

до скоро виждане

с любов Бевърли

Никога не бях виждал почерка на Бевърли. Но никой друг не би използвал тази фраза — „върви по течението“. Тя принадлежеше на друго време, в което нямаше фрази „зарежи всичко“, „ей сега“ и хората не се наричаха „човече“. Или фразата се беше промъквала двайсет години, докато влезе във философския факултет на Калифорнийския институт в Лос Анжелос, или беше отгледана там, между застаряващи философи хипита. И в двата случая фразата беше на Бевърли.

Позвъних на Кен и му прочетох и двете бележки.

— Мисля, че няма голям смисъл отново да викаме полицията, как смяташ? — попита той. — Онзи приятел не може да намери и собствените си задни части. Боя се, че ще трябва да чакаме, докато отново ни се обадят.

— Тя е един невинен външен човек.

— Би могла да бъде съучастник. Тази бележка я прави да изглежда като такъв.

— Кен, едно е за тебе и за мене да се преструваме, че можем да хванем тези копелета. Но нещата отиват твърде далеч. Те могат да убият Бевърли.

— Няма да я убият.

— Това би й попречило да каже кои са „те“. Единственият факт, който знаем за „тях“, е, че имат желание да убиват.

— Мисля, че преувеличаваш. Защо не донесеш бележките и ще можем да обмислим следващите си стъпки.

— Не ти пука за нея, нали? — бях бесен, крещях. — Не разбираш ли какво означават тези бележки?

— За бога, успокой се, Форест, с викане няма да направиш нищо. Тези бележки означават, че имаме работа с отвличане.

— Те означават — казах аз, — че Бевърли е все още в хотела.

— Това е една възможност, но аз не виждам…

Прекъснах го.

— Ще говоря с камериерките, пазачите на вратата, на регистрацията, дамата на щанда за списания. Ще го направя лично, защото не вярвам на Хулио Игнасио. И се обзалагам, че нито един от тях няма да е забелязал висока красива американка брюнетка.

— Биха могли да бъдат подкупени.

— Биха могли. Но ще ги попитам и ако никой от тях не я е виждал, то тя е тук. Бевърли е висока, тя изпъква в тълпата — те не биха могли да я изведат, без да ги видят.

— Сигурен ли си? А какво ще кажеш за покрития паркинг? Товарните рампи, пералните помещения. В толкова голям хотел трябва да има петдесет входа и изхода. А какво ще кажеш за задните врати на магазините?

— И все пак мисля, че тя е тук.

— Може би. Но ако аз бях похитител, щях да искам да отида колкото е възможно по-далече. В хотела има твърде голям риск да те хванат.

— Не и ако подкупиш нужните хора — казах аз. — Има и нещо друго. Не съм бил в стаята си само за половин час, така че който и да е оставил бележката, трябва да ме е наблюдавал. Трябва да са знаели, че съм излязъл.

— Или не ги е грижа.

— Кажи на Рут, че съжалявам, но не мога да вечерям с вас. Не мога да седя със скръстени ръце.

— Какво смяташ да правиш?

— Да чукам на вратите.

— Нали знаеш, че тя може да е горе в планините на петдесет километра оттук или в самолета на път обратно за Калифорния.

— Знам.

Пазачите на вратите, дамите в магазините и служителите на регистратурата, всички казаха не — не са виждали никаква подобна дама. Не, сигурни са.

Така че започнах да чукам на вратите по нашия коридор. Знаех, че е глупаво да правя такова нещо, че похитителите няма да отворят. Че и да отворят, няма начин да ги разпозная. Че никой няма да ми позволи да претърся стаята му. Единствената ми надежда беше, че Бевърли ще ме чуе и ще ми отговори. Ако не беше вързана, със запушена уста, наркотизирана, в безсъзнание или мъртва. Нямаше голяма вероятност, но беше по-добре, отколкото да седя в стаята си и да гледам телефона.

Разбира се, повечето от стаите бяха заключени. Беше време за вечеря. Хората бяха излезли. Но в четири от стаите имаше мъже по гащи, които гледаха телевизия, а няколко врати се отваряха със сложена верига и една дама погледна уплашено през процепа, а един мъж ми каза да се махам. Една затлъстяла дама с испански черти в червени слипове ме покани вътре, затвори вратата, прегърна ме и ме целуна. Отстраних ръцете й и я оставих да мърмори комплименти на испански.

Продължих да чукам.

— Бевърли — казвах високо всеки път. — Бевърли, вътре ли си?

След половин час бях минал повече от половината от нашия етаж, когато трима мъже от охраната ме уведомиха, че сеньор Салазар, помощник-управителят, би бил благодарен, ако съм така любезен да го посетя в кабинета му.

Табелката с името на Хулио Игнасио беше на другата страна на бюрото му. Когато влязох в кабинета му, той не стана.

— Получих седем оплаквания срещу вас. Не можете да чукате по вратите на хората и да викате „Бевърли“.

— Това е името й. Животът й е в опасност — тримата мъже от охраната влязоха зад мен.

— В този хотел животът й не е в опасност. Аз говорих с моите служители на вратите, с моята охрана, с камериерките и с хората в магазините и нито един от тях не е виждал вашата, е-е, придружителка.

— Това означава, че те трябва да са я хванали точно до вратата ми.

— Това означава, че тя не е в хотела. Както я описахте, тя не може да е преминала десетте стъпала в „Камино Реал“, без някой да я види.

— Може би са били подкупени.

— Може би. Но тя не е в този хотел и аз не мога да ви оставя да тероризирате гостите ми. Те мислят, че сте грабител.

— Трябва да я намеря.

— Ще я намерите. Може би е отишла с приятели на вечеря.

Показах му бележките.

— Много съжалявам — каза той, гласът му звучеше уморено. — Много съжалявам. За съжаление, това не променя нещата. Въпреки всичко не мисля, че тя е в хотела. И въпреки всичко не мога да ви разреша да чукате по вратите. Ще разпитам отново камериерките и ще ви се обадя, ако науча и най-малкото нещо. Мога ли да направя копие на бележките, ако обичате? — попита той. — Все пак не вярвам, че е добра идея отново да се обаждам на полицията. Освен ако продължите да чукате по вратите.

Изходих всички коридори на хотела — слушах и от време на време виках Бевърли. Когато хората се оплакваха, аз казвах, че съм изгубил кучето си. Когато чувах собствения си глас да я вика, ми се струваше, че камбана бие за удавените в морето. Най-накрая, в един часа през нощта, се отказах и се върнах в стаята си. Хотелът беше лабиринт и тя беше някъде в него. Но аз не можех да я открия.

Имаше бележка от Кен и Рут, които ме молеха да им позвъня, ако има новини, и да не се тревожа. Тревогата не ми даде да заспя до два часа, когато иззвъня телефонът. Беше Вероника.

— О, скъпи — каза тя — трябва да говоря с теб.

— Не мога да говоря с теб — казах аз.

— Не си още в леглото с онова момиче, нали? Да имах твоите проблеми!

— Очаквам телефонен разговор, важен телефонен разговор.

— Кое време е там? Форест, съжалявам, не трябваше да ти казвам такива неща по телефона. Мисля, че и двамата бяхме малко противни. Скъпи, наистина те обичам и трябва да те видя. Трябва.

— За бога, два часа през нощта е. Затвори.

— Не можем ли да се видим на обяд. Моля те, заради мен.

— Ако затвориш.

— Добре, добре. Исках само да ти кажа колко съжалявам, че излъгах за Лангфорд.

— Онзи, за който каза, че е обратен, но спиш с него?

— Той. Но сега мисля, че може би е такъв.

— Вероника, ще говорим в Ню Йорк. Довиждане.

Тя затвори.

Включих телевизора на денонощната видеопрограма. В киселите цветове на избеляла снимка Дорис Дей играеше селска девица.

Не можех да понасям да правя нищо — само да чакам. Наплисках лицето си с вода и отново излязох в лабиринта на коридорите, за да викам „Бевърли“. После си помислих, че пазачът може да е видял нещо. Пазачът на задния вход към улица „Лайбниц“ съжаляваше много, но не беше видял нищо необикновено, сеньор.

Пазачът отпред ме позна и поклати глава, още преди да го попитам. Обръщах се, за да се върна вътре и за малко щях да го изпусна. То беше зад една група от сърдечни, смеещи се американки в ярки вечерни рокли и скъпи прически, с блясък на диаманти и злато. Но някъде имаше отражение. Някъде в дъното на мозъка ми. Само един пръстен върху мъжки пръст. Само едно лошо чувство. Мъжът си отиде — обратно в лабиринта от улици или в хотела — не можех да определя.

Едно от правилата на Евърс за живота: ако не можеш да определиш къде отива един човек, разбери откъде идва. Таксито му с ръмжене се отделяше от тротоара и аз се затичах след него. То не отиде далеч — само на задната улица, за да заеме място накрая на опашката от таксита, които чакаха, за да отведат гостите на „Камино реал“ отново в реалния свят.

От петдесет години работа на улиците, лицето на шофьора беше загубило изражението си.

— Какво обичате, сеньор? — попита той през прозореца.

Казах, че искам да отида на същото място, където е ходил последният мъж.

— Добре, в някой публичен дом — каза той, когато влязох отзад.

— Не. Не в някой публичен дом. В същия публичен дом.

— Много скъпо. Момиченца — каза той и направи гримаса. — Знам много домове, които са много по-добри.

Не се съмнявах, че познаваше голям брой по-добри публични домове. Не исках по-добър публичен дом, исках същия.

— Същия дом — настоях. — Мъжът каза, че е фантастичен.

Той сви рамене, подчини се на волята на побъркания мъж, който го беше хванал здраво за рамото.

Не беше далеч. Пресякохме „Реформа“ до „Хамбурго“ в Червената зона, дрипаво подобие на Пето авеню. Шофьорът зави надясно и ме остави пред вратата до един ресторант, който на три езика обещаваше най-добрите морски деликатеси. Когато позвъних, вратата се отвори от малък, мургав мъж, който ме погледна с наглия поглед на човек, който носи автоматичен нож в джоба си. Качих се по тесните стълби. Краката ми не издаваха никакъв шум по новия дебел, сив килим. Отворих вратата на една стая, която приличаше на фоайе на малък, скъп хотел и миришеше силно на парфюм и цигари. Застанах в коридора и се загледах в момиченцата.

Всички бяха под деветнайсет години. Малки, мургави, хубави момичета с жартиери, високи токчета и копринено бельо. Да се обличаш с дрехите на мама и лошите сънища на татко. Момиче, което изглеждаше на четиринайсет, стоеше зад малък махагонов бар. Три момичета играеха карти. Други две гледаха видео на испански. Кръглолико русо момиче с големи гърди се беше изтегнало напреки на огромно кресло и четеше книжка с комикси. Едно от специалните качества на СПИН е, че ако си подложен на многократно заразяване, инкубационният период рязко намалява. Някои от тези момичета след година щяха да са мъртви.

— Мажете да вземете всяка от нас, сеньор — ми каза слабо момиче с вдлъбнати бузи и голям орлов нос, без да вдига очи от картите си.

— Или две от нас, ако предпочитате — момичето, проснало се върху креслото, ми отправи професионална усмивка и отново се зае с книжката с комикси.

— Търся момичето, с което е бил един мъж съвсем наскоро. Мъж, който носи златен пръстен с диаманти.

Три от момичетата се спогледаха, опитвайки се да си спомнят с намръщени физиономии. Реших, че са тези, които говорят английски. След това една от тях — слабото момиче — остави картите си, стана, прекоси стаята и ме хвана под ръка. Застана много близо до мен, заля ме с парфюма си, стисна крака ми между краката си и започна да ме гали по бедрото. Върху детското й лице нямаше почти никакъв грим, освен яркочервеното червило.

— Знам коя имаш предвид — каза тя, — но тя приключи за днес. Аз ще съм много по-добра за тебе. Много добра за тебе. Какво харесваш?

— Бих искал само да поговоря с нея. Приятелят ми каза, че била фантастична. Променила живота му.

Тя ме натисна толкова силно с бедро, че усетих костите на слабините й.

— Казах ти, че тя приключи за днес. Може би харесваш нещо по-специално?

— Искам само да говоря с нея. Нищо повече.

— Струва пак толкова.

— Можеш ли да ме пуснеш да говоря с нея?

Тя се отдръпна от мен, по челото й премина сянка на съмнение.

— Англичанин ли си? Трябва да си англичанин. Само един англичанин отива в публичен дом, за да поговори. Ще видя — каза ти и се отдалечи. — Нали разбираш, цената е същата.

Казах, че ще платя.

Когато се върна, тя каза, че момичето е съгласно да се срещне с мен, но само за кратък сеанс и само за разговор. Не се чувствала добра, каза тя. Номер 15, каза тя и посочи вратата зад телевизора. Никое от момичетата не ме проследи с поглед. Само още един безличен Джон.

Когато отворих вратата на номер 15, тя стоеше в тясното пространство до леглото — малко над метър и петдесет, с червени обувки с високи токове. Малка хубава мексиканка с къса къдрава коса, светли очи и леко уплашен поглед. Носеше дълга, тъмночервена селска пола и селска блуза, с избродирани ярки цветя. Блузата й беше прозрачна.

Тя просто остана на място, сякаш очакваше аз да направя нещо. Гърдите й под блузата бяха големи и твърди, раздалечени и стърчащи право напред. Беше на шестнайсет или седемнайсет. Дъщеря на някого. Казах й името си.

— Радвам се, че ви харесва да ме гледате, сеньор Евърс. Аз съм Пердита. Мерида ми каза, че само искате да поговорим. Нямам нищо против, но първо трябва да ви помоля да платите.

Дадох й стоте долара, които поиска. Предположих, че 65 долара са за заведението, 35 за семейството й от петнайсет души в Сонора и 5 за нея. Попитах я дали може да ми разкаже за един мъж с пръстен от злато и диаманти.

— Моля ви, мога ли да седна? Много съм изморена. — Без да дочака отговор, тя се качи на леглото, натрупа възглавници за облегалка, обърна се, седна, сви колене нагоре и покри глезените си с полата си, обгърна краката с ръце и облегна брадичка върху коленете си. Седнах на един стол с лице към нея. Приличаше на хубаво детенце, което очаква баща му да му разкаже приказка за лека нощ. Тя затвори очи и за миг помислих, че ще заспи.

Започна да говори, очите й все още бяха затворени, а сякаш част от живота й изтичаше от нея.

— В заведението тук, където работя, тази вечер забавлявахме една група бизнесмени. Всички бяха заедно и имаха много пари. Някои от тях бяха американци, някои италианци, някои — такива, смешни французи, а един беше англичанин. Англичанинът ме харесва, защото говоря английски, и отидох с него. Но той беше пушил много марихуана и пил твърде много и имаше проблеми с члена си — той просто падаше. Опитах се да му помогна, да направя някои приятни неща за него, но нищо. Тогава се опитах да го разсмея, за да се отпусне. Но той прави грешка с мен и мисли, че аз му се смея, и ми причини болка с пръстена си.

— Как изглеждаше?

— Ще ви кажа. Това, което направи с пръстена си, е много жестоко и аз няма да мога да работя може би дни. Беше голям назъбен златен пръстен и той ми го напъхва и ми причини болка.

— Много съжалявам.

— Да. Благодаря. Не мога да работя повече тази вечер, затова се въртях около бара и го чувам да казва на един от италианските мъже, че ще се радва на състезанието, защото знае, че един състезател ще катастрофира. Казва, че го урежда.

— Какво точно каза, помниш ли?

— Не съм сигурна. Мисля, че каза горе-долу каквото сега ви казах. Бях малко пияна. Опитвах се да притъпя болката. Болеше много.

— Помниш ли как изглеждаше?

— Разбира се, много добре. Много пъти не забелязвам как изглежда един мъж. Но след като ми причини болка, аз го поглеждам. Поглеждам го добре. Беше по-нисък от вас, много по-нисък. Имаше жълта коса, само че не много и беше червен в лицето.

— Искаш да кажеш розов?

— Разбира се, розов. Кръгъл. Когато виждам лицето му, си мисля за лицето на кукла — розово, нали разбирате. Изглежда като че ли пие твърде много и не се грижи за себе си много добре. Не е в добра форма като вас. Има едно от онези коремчета, дето се издуват като пъпеши.

— Чу ли го да казва нещо за Бевърли?

— Бевърли? Не. Не Бевърли.

— Нещо за криене или отвличане?

— Нищо такова. — Тя поклати глава, беше със затворени очи.

— Каза ли, че е отседнал в Мексико сити?

— Не, но мисля, че не живее тук.

— Защо така?

— Не говори испански.

— Каза ли нещо за това, в коя страна ще отиде оттук и с какви авиолинии ще пътува?

— Не.

— Каза ли ти името си или да си чула някой да казва името му?

— Не. Май каза, че името му е Джон. Но нали аз винаги наричам „грингосите“ така. Освен вас, разбира се, сеньор Евърс.

— Пердита, имали нещо, което мислиш, че може да ми помогне да го позная?

— Използва много ругатни. И пръстенът му. Голям златен пръстен с диаманти.

Проблясването в паметта ми. Мъжът във фоайето на хотел „Бевърли Хилс“.

— Нещо друго?

— Надявам се да го убиете.

Станах да си ходя, а тя каза:

— Много лошо, че само говорим. Искам да си изкарам парите. Когато съм по-добре, може да го направя безплатно. Ще трябва да платите само на заведението. Половин цена. Ще бъда много добра за вас.

— Ти си много красива, Пердита, и аз бих бил много поласкан. Но аз много обичам една дама.

— Тази Бевърли?

— Тази Бевърли — казах аз, затворих вратата и прекосих обратно тъмните парфюмирани зали.

Когато се върнах в стаята си, тя пак беше празна, пак в бъркотия, пак никакви съобщения.

Нисък, розов, рус англичанин с коремче, който много ругае и носи отвратителен златен пръстен и може би се нарича Джон. Това все пак беше нещо. Изключих съскащия телевизор и лампата и се изпънах в очакване на сутринта.