Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Formula One, 1989 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Йосиф Леви, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Spellweaver (2012)
Издание:
Боб Джад. Формула 1
Превод: Йосиф Леви
Преводът е осъществен със съдействието на фирма „Качин“.
Предпечатна подготовка: фирма „Транспринт“
Оформление: Емил Златанов
Печат ПОЛИПРИНТ ЕАД — Враца
Select-ABC International Publishers
ISBN 954–958–002–2
История
- — Добавяне
XX.
Затворих вратата на таксито, вдишах кондициониран въздух и в далечината изгърмяха оръдия.
— Шибани гръмотевици — каза шофьорът и тръгна към най-голямата в света денонощна писта за детски колички — трафика на Ню Йорк сити. — Не стига, че имахме парна баня като през август, но трябва и да имаме и един порой допълнително. Знаете ли какво представлява този шибан трафик в час пик, когато завали шибаният дъжд?
Облегнах се на меката тапицерия и се изключих, обгърнат от пружиниращи седалки и климатична инсталация, включена на максимум.
Настилката на магистралата с шест ленти към моста Трайборо беше разрушена сякаш от метеоритен дъжд, но големият „Шевролет“ плуваше над кратерите като презокеански параход. Когато пресякохме Ийст Ривър, в небето над небостъргачите започнаха да се сгъстяват черни буреносни облаци, големи колкото щата Охайо. Докато завием от Ийст Сайд Драйв към 66-а улица, Ню Йорк вече беше на дъното на водопад; отвореният шлюз на дъжда отмиваше шума, праха и горещината на деня.
Шофьорът беше прав — трафикът беше „шибана каша“. Но не ме беше грижа. Къщата на Том Касълмън се намираше само на пет квартала оттук и той ме очакваше чак след двайсет минути. Предостатъчно време. Шофьорът изръмжа нещо нечленоразделно. Пълзяхме във водния поток на улицата, като дърво в задръстване от трупи — таксита, камиони и „Кадилаци“.
Сър Томас Касълмън купуваше международни корпорации, разделяше ги на парчета и ги продаваше на части. В моите представи той беше търговец на фирмен боклук. Според „Форчън“ той беше „Венецианският пират“, който нападаше спящите корпорации. „Форбс“ го наричаше „съвременен Медичи“ заради начина му на живот.
Историите около Касълмън бяха една от друга по-интересни. Като тази във „Форчън“, която обявяваше, че когато се опитвал да разбие „Тексон Ойл“, той превзел събранието на борда на „Тексон“ в Далас чрез сателитна връзка. Сър Томас карал яхта край брега на Мелидес — неговия остров в Егейско море, и се появил в Мидланд, щата Тексас, като пират от космоса. „Това е изцяло преувеличено — каза ми той, — не съм превземал събранието им. Само им подхвърлих нещо за обмисляне.“
Той имаше съпруга в Париж и любовници в Лондон и Ню Йорк. Къщи в Майори, Мелидес и Лос Анжелос, а също в Лондон, Ню Йорк и Париж. И врагове — навсякъде. Казваше, че Онасис „е беден малък рибар“, и управляваше годишен бюджет, двойно по-голям от този на Канада. С нетърпение очаквах да го видя. Бяхме стари приятели. Или врагове. Той живееше в зоната на непрестанните битки.
Градската му къща се намираше в ред от кафяви каменни къщи с високи прозорци, високи тавани и висока степен на охрана, на 63-а улица, близо до Сентръл Парк. Отвън изглеждаше средно богата за Ню Йорк — нищо специално. На малка бронзова табелка до вратата беше написано „CFC“ — „Касълмън Файнанс Корпорейшън“. Дъждът беше спрял и стъпалата пред вратата вече съхнеха, водата се изпаряваше от нагретите камъни. Позвъних на звънеца, минаха десет секунди и един женски глас сякаш прошепна в ухото ми:
— Влезте, господин Евърс, очакваме ви.
Вратата се отвори широко, аз влязох и тя се затвори зад мене. Стоях в кръг от светлина, точно до вратата и ми трябваше един момент, за да могат очите ми да се приспособят към полумрака. Бях в широка входна зала, облицована с ламперия, и към мен идваше жена в бяло. Покрай стените на залата, осветени от отделни прожектори, стояха мраморни колони с мраморни бюстове на древногръцки и римски сенатори, поети, учители, генерали и диктатори: Цезар, Демостен, Сократ и доколкото разбирах, Калигула. Може би това имаше за цел да ме накара да се чувствам между боговете на западната култура. Но приличаше на вход в провинциален музей. Малките бели маратонки „Рийбок“ на жената поскърцваха приятно.
— Здравейте, Форест. Мога ли да ви наричам Форест? Струва ми се смешно да се обръщам с „господин Евърс“, когато съм облечена с поличка за тенис. Аз съм Джийн.
Джийн протегна загоряла ръка. В другата си ръка държеше ракета за тенис. Имаше къса кестенява коса, носеше бяла лента на главата си, бяла къса блузка, която подскачаше в ритъма на калипсо, и поличка за тенис, която се полюшваше от движението. Джийн вървеше с подскачане, сякаш беше малко над двайсет години, но бръчиците, които се разперваха лъчеобразно край кафявите й очи, подсказваха, че е наоколо трийсет и пет. Отляво на гърдите й имаше малка зелена лъвска глава — емблемата на Касълмън.
— Форест е много добре, Джийн — казах аз и й стиснах ръката. Чудех се къде ли е кортът за тенис.
— Том е горе в залата за игри. Той ме помоли направо да ви доведа. — Тя се усмихна и се обърна, поведе ме през залата с поскърцване на маратонките и полюшване на късата й бяла поличка. Изглежда играеше доста много тенис.
Асансьорът беше сив отвътре, със сив канцеларски килим и с размер и скорост, която очаквате да намерите в голяма административна сграда. Не бяха жалени средства, но нямаше и прекален лукс. Джийн ухаеше на разгорещено момиче и парфюм и преодоляваше неудобството между непознати в асансьор със серия учтиви въпроси за полета ми. Преди да отговоря, вратите се разтвориха със съскане.
— … да въздейства на облигациите си с гаранция за обратно откупуване — ъ — ъ — свързана с „Хофакс“ плюс три, виж дали това — ъ — ъ — ще им позволи да се задържат още, здравей, Форест — ъ — ъ — докато намерим ключ, за да отключим този доверителен фонд — ъ — ъ. — Спокойният глас на Касълмън, подсилен от усилията за повдигане на тежестите на гимнастическата машина тип „Наутилус“ нагоре-надолу, изпълваше стаята със звучене по скоро на Господаря на моретата, а не на финансист, който върти сделки.
Джийн разпери ръце, за да обгърне огромното пространство:
— Това е залата за игри. Където великият играе игрите си. — Тя отправи към мен приятна, скромна усмивка, върна се обратно в асансьора и със съскането на вратите си отиде.
— Две и девет ще ни спести дванайсет — каза един глас от лявата ми страна.
— Три звучи по-добре — ъ — ъ — и няма да се придържаме към гаранциите си — ъ — ъ — ще накараме тази пуйка да хвръкне — ъ — ъ — Господи, стига толкова. Няма да свършим с пукване на книжна кесия. Този път искаме да запазим цялата структура, ще й въздействаме и ще използваме резултата, за да усучем „Юнивърсал“ около ядрото й.
Касълмън разкопчаваше ремъците си в машината. Залата приличаше на замък, хванат в капана на времето, френски гоблени висяха от двете страни на голяма празна каменна камина. Катедралният купол високо над главите ни и облицовката на стените бяха от полиран дъб.
В тази огромна антична кутия Касълмън очевидно беше разположил три отделения. Лека и изпълнена с въздух зала за упражнения в единия край, с няколко машини „Наутилус“, сауна, открит душ, облицован с полиран зелен гранит, и дълбок басейн, издълбан в същия зелен камък. В средата имаше островче от мека американска мебел с бежова тапицерия, поставена върху ярката пъстрота на ориенталски килим. В другия край, където току-що бях излязъл от асансьора, залата беше една модерна кантора с блед синьо-зелен килим и двама съсредоточени мъже по ризи, загледани в един ред компютърни терминали.
Единият от мъжете беше нисък, дебел, въвеждаше цифри в колонки и гледаше зеления екран, преди да отговори на Том. Говореше с остър бруклински акцент.
— Можеш да предложиш две и девет и да отидеш на три, ако изпищят. Нали знаеш, това е разумно. Или да им предложиш три с шейсет и пет процента гаранция за обратно откупуване по пазарни цени плюс, например плюс десет процента. Нека се препират за това, докато ти се добереш до доверителния фонд.
— Трябва да е просто — каза Касълмън, докато вървеше към мен. — Ако не е просто, няма да мине. Колко е хубаво, че те виждам, Форест. Как е истинският живот? Какво мислиш за новата ми система за сигурност?
— Не съм я виждал.
— Там е работата. Винаги съм мислел, че думите „система за сигурност“ съдържат противоречие. Всички тези камери, мигащи червени лампички и зумери. Безпокоят всички. Карат те да се чувстваш несигурен през цялото време. Но застрахователната компания настоява и затова взех Джийн. В момента, когато те посреща, системата те претърсва, проверява и проверява още веднъж. Ако няма твоя пълен профил и нямаш уговорена среща, не влизаш. Естествено, има и голяма част технически средства, но за щастие, човек не ги вижда. Освен ако се опита да влезе със сила — тогава би видял доста от тях.
— Значи това всъщност не е ракета за тенис?
— Всъщност не е ракета за тенис. Нещо за пиене?
Той прехвърли кърпата през раменете син се избърса с бялата пухкава тъкан. Лицето му се появи — свежо и сухо, почти гладко, лъскаво като восък, с момичешки дълги мигли и големи черни очи, които имаха дълбочината на оптически прибори. Беше плешив, с изключение на добре поддържана посребрена диадема. Равномерно загорял и с меки форми, той изглеждаше податлив, сякаш костите му можеха да се прегъват. В чисто бялата си фланелка и бели шорти изглеждаше като лесно раним ученик с големи очи, който не разбираше добре какво става. Това беше вид, който той поддържаше и често означаваше, че се готви да нанесе удар.
Касълмън обърна глава към втория мъж, който седеше пред компютърен терминал — тънък, замислен двойник на Кафка, с изпити страни и зачервени очи.
— Погледни още веднъж онзи доверителен фонд и виж дали можеш да откриеш слабо място в техните позиции. Нещо малко, което да можем да купим бързо, да го пуснем и да им натрием носа, без да взимаме душ.
Той отново се обърна към мен, за да ме разгледа, докато говореше.
— Енергията е като парите, Форест. Най-добрият начин да я получиш, е да я изразходваш. Ти си ми го казвал. Жалкото е, че не мога да си позволя покрай мен да се изниже цяло състояние, докато правя упражнения. Затова правя и двете едновременно. Което е още по-добро, защото иначе бих умрял от скука върху онова проклето нещо.
Касълмън огледа залата и махна с ръка към каменната камина, дъбовата ламперия и сводестия таван.
— Всичко това е фалшиво — каза той. — Изработено в Бруклин през 1936. Построено е от един от фамилията „Стюдебейкър“, чиято представа за Европа очевидно е изградена от гледане на холивудски мюзикъли. Все си мисля, че ще го променя, но не знам откъде да започна. — Той се усмихна обезоръжаващо, седнал на бежовото канапе и протегнал крака, докато приятелски разкриваше непоследователните си намерения.
Повечето хора в присъствието на много богатите чувстват някакво топло излъчване, нещо като „добре дошъл на борда“, усещане, че и те са просто хора като нас. Точно обратното на това, което чувстват богатите и което чувствах аз сега. Чувствах, че той ми дължи услуга и аз съм дошъл, за да си я получа.
— Бедата да си собственик на всички тези проклети здания — каза той, — е, че никога не ги получаваш в такъв вид, в какъвто ги искаш. И дори да е така, в края на краищата всички започват да изглеждат вътре по един и същи начин, така че е можело и да си останеш вкъщи.
— Такъв пират като тебе не си стои вкъщи — казах аз. — Не те свърта, защото притежаваш само шест къщи и стотина корпорации, когато искаш да притежаваш целия свят.
— Само изграждам бизнеса си, Форест — каза той с приятен глас. — И да ти кажа истината, това няма нищо общо с притежаването. Дори не го правя за пари, ако можеш да ми повярваш — не повече, отколкото ти. Затова толкова рядко губя. Какво мога да направя за тебе?
Той ме погледна и ми отправи самодоволно кимване, сякаш четеше мислите ми.
— Знам — каза той и разпери ръце в жест на откритост — Дължа ти услуга. — Той сви ръце в юмруци и се усмихна разсеяно. — Но дължа услуги на толкова много хора, че нямам време да се отплатя на всички.
— Има една компания в Англия, наречена „Кортланд Интернешънъл“. Трябва ми да знам всичко, което може да се научи за тях.
— Мисля, че не ги познавам наизуст, но смятам, че може да открием нещо, ако искаме.
— Вероятно това не те интересува, но за мен е важно.
— Няма нищо, Форест, което да не е важно за мен. И един долар ме интересува, ако е печалба. Кажи ми какво знаеш за „Кортланд“ и какво искаш да знаеш.
— Това е стара фирма, която внася тъкани в Европа Преди са били производители, но сега са само вносители. Мисля, че е частна собственост, уважавана и под това прикритие внася кокаин. — На лицето на Касълмън не се изписа никаква изненада — гладко лице на професионален играч на покер. — Искам да изровя канала, по който се внасят наркотиците — казах аз. — Искам да го обърна с главата надолу и да изтръскам плъховете.
Касълмън долови усилващата се нотка в гласа ми и вдигна меката си ръка, за да ме спре.
— Закон на Касълмън. Никога не проваляй собствената си преценка с емоции. Не е свързано лично с тебе, нали?
— Разбира се, че е свързано лично с мене.
— И ако има наркотици, ти, разбира се, ще се обадиш на полицията. Или — каза той, кръстоса крака и погледна към тавана — искаш да ми кажеш, че и ти си се замесил с наркотици?
— Мен ме наркотизират и мисля, че този, който прави това, е Майлс Кортланд. Или някой го прави за него. Мисля също, че той е упоил с наркотици Мишел Фабро и е причинил смъртта му.
— Фабро?
— Състезател от нашия отбор. Той умря на японската „Гран При“. Имаше и една млада жена, която умря в Мексико. Кортланд не е пряко отговорен за това. Но вината е негова („И моя, казах на себе си“)
— Имаш ли някакви доказателства поне за нещичко от това?
— Не. Нямам никакви доказателства. Ако имах, щях да отида в полицията. Искам да го направя колкото може по-просто…
— Добре — каза той с бърза, автоматична усмивка, — обичам нещата да са прости.
— Мисля, че той е убил колегата ми и се опитва да убие и мене.
— Мислиш? Трябва да имаш някакви основания.
— Много. Нещо се променя в съзнанието ми, когато карам на състезание от „Формула 1“. Когато тренирам — не, когато загрявам — не, само на състезанието. Пътят се разделя на две; приисква ми се да натисна педала докрай и да продължа така, да ускорявам вечно. Видях същите симптоми в карането на Мишел Фабро, когато той катастрофира на Сузука. Може да ти звучи странно, но можеш да разбереш каква е личността на един човек от начина, по който кара, а личността на Мишел в последното му състезание се беше променила радикално.
— Само от начина, по който е карал? Нищо друго?
— Получих предупреждение от мафията да не карам в Калифорния. И колумбийски наркотрафиканти ми съобщиха, че фабриките „Кортланд“ са каналът на мафията за внасяне на кокаин във Великобритания.
— Дори и да не беше от устата на разбойниците, пак би било слух — каза той.
— Слух е — съгласих се аз.
— Прости ми неразбирането на всичко това, Форест, но тук ти нарушаваш чувството ми за реалност. Защо на мафията трябва да й пука дали ще караш, или не? Или наистина, защо точно Кортланд? Не следя автомобилните състезания, но не те виждам в прогнозите кой ще бъде следващият световен шампион. Поне не за тази година И винаги съм мислил за автомобилния спорт като за много реклами, които преминават твърде бързо и не могат да се прочетат. Никога не съм мислил за тях като за наркотрафиканти — каза той и се засмя на шегичката си.
— Това няма нищо общо с колите, става дума за спонсорите. Моята кола се спонсорира от Коулмън, а Коулмън е конкурент на Кортланд. Като ни спонсорира, Коулмън е направил собствения си отбор звено за маркетинг на ново влакно от „Дюмон“, наречено „Флорела“. Състезателният ми костюм е направен от това. И Коулмън, и Кортланд искат правата за разпространение на „Флорела“ в Европа и моето предположение е, че Кортланд мисли, че ако накара отборът да катастрофира всеки път, когато се състезава, той ще провали усилията на Коулмън.
— И Кортланд ще отнеме договора за „Флорела“ от Коулмън — каза Касълмън и ме погледна, сякаш бях лоша инвестиция. — Това не ми звучи достатъчно силно като мотив. Мога да си представя, че има почти безкраен брой причини да искаш да убиеш някого. Но не мога да си представя преуспяващ бизнесмен да се опита да те убие заради текстилен договор. Много по-просто би било да наеме повече търговци, да уволни рекламната агенция и да покани Дюмон на обяд на яхта по реката Потомак.
— Може би той не е преуспяващ.
— Може би. Но мисля, че твоето е параноя. Имаш ли някаква представа как бих могъл да намеря този канал и да изтръскам плъховете?
— Не. Освен че трябва да бъде бързо — имам една седмица.
— Форест — той стана и се усмихна със своята усмивка „колко абсурдно“, — наистина. Аз не съм магьосник. Не можеш да натиснеш една компания за седмица.
— Можеш, ако са слаби и знаеш къде са невралгичните им точки. А кой знае, Том, може би ще прибавиш към колекцията си и една хубавичка европейска компания. Последният път, когато те свързах с една компания, те ти дадоха 85 милиона долара, за да се махнеш.
Той се наведе над масичката за кафе и взе един вестник.
— С „Тексон“ не беше толкова просто. И не беше масово изкупуване на акции. Но ще видя какво мога да открия. Дай ми няколко минути и хората ми ще започнат да търсят. Междувременно можеш прочетеш за себе си в днешния „Дейли Мейл“ — каза той и ми хвърли вестника.
Не беше на първа страница, беше някъде в раздела за спорт.
ТАНЦ КЪМ КАТАСТРОФАТА НА МЕКСИКАНСКАТА ГОЛЯМА НАГРАДА
Мексико сити. Резултатът от вчерашната „Гран При“ на Мексико беше: победител — Марсел Арал, Състезание за „Гран при“ — минус десет.
Артистът на тройната катастрофа Форест Евърс увеличи тежестта на критиците, които твърдят, че този шумен спектакъл не е спорт и трябва да се забрани. Недоволен от катастрофата и отново зад водачите, Евърс се върна отново на пистата, за да позира пред 125 000-те зрители в Мексико и на 110 милиона любители по целия свят, които наблюдаваха състезанието по телевизията.
Докато по-сериозните пилоти завиваха, за да го избегнат при скорости 280 километра в час, Евърс важно се разхождаше и махаше като цирков клоун.
Пред лицето на глоба и отнемане на лиценза в едно набързо свикано заседание след състезанието, Евърс обяви, че е бил упоен и следователно не е отговорен за поведението си.
В усилие да поправи накърнената репутация на спорта, председателят на ФИСА Ален Мафезон отстрани за неограничен период Евърс от състезания. Експертите по автомобилизъм (и колегите му пилоти) издадоха въздишка на облекчение след излизането на Евърс. Но един въпрос остава без отговор. Защо, питат експертите преди всичко, на винаги опасния Евърс му е било разрешено да се състезава?
Сгънах вестника и го сложих обратно върху масичката за кафе. Милата Джанис.
Бях лъжец, неточен и нечестен. И по-лошо, това имаше ореол на истина. Предполагам, че трябваше да съм благодарен, че не беше озаглавено: „Наркоман от «Формула 1» наказан“. Джанис не беше казала нищо точно, нямаше как да я осъдиш за клевета. Подразбираше се, че аз взимам наркотици. И разбира се, така беше. Само че не знаех нито какво взимам, нито как, нито кога.
Представих си Джанис легнала на леглото, с разтворени крака, леко похъркваща. Бедната нещастница, която трябва да събира боклука между останките от катастрофи, трагедии, смърт и корупция — съдържанието на всекидневните новини. Имаше остра захапка, но не убиваше. Ако я поканех, тя вероятно щеше да вечеря с мене. И да скочи в леглото ми, ако я помоля. Без силни чувства. Само в интерес на работата.
Разхождах се час и половина, заслушан в жуженето на компютрите, когато Касълмън се върна забързан в залата и излая някакви инструкции на двамата оператори, с ръце, пълни с вестници.
— Ти си прав, за нещастие — каза той. — Това е частна компания, така че голяма част от информацията за „Кортланд“ е неизвестна, но не цялата. Благодаря на Бога, че е създал факса. — Той стовари вестниците върху масичката за кафе. — Докато Лондон спи, бандитите на Касълмън подхранват факса. Виж това.
Взех снопа листа, който ми подаде, факсове от миналогодишни вестници.
— Прочети ги после, ако искаш. Историята е такава, че миналата година той се опитал да направи компанията си акционерна и финансовата преса го разкъсала на части. Един журналист съставил списък от единайсет договора, които той бил загубил за първите шест месеца на годината. Имало е известни догадки относно това, че въобще не му е останало нищо, само сградите. Във всички случаи очевидно е, че се задушава от дългове. Не знам защо той би се опитал при тези условия да направи акционерно дружество, освен ако е бил отчаян — и дезинформиран. Сега виж това.
Касълмън протегна нещо като ръкопис от фирмен проспект с миналогодишна дата.
— Тук има нещо много интересно — виж къде е. Явно той е написал това, когато е мислел да направи компанията акционерно дружество.
Започнах да чета и Касълмън нетърпеливо го грабна от ръцете ми.
— Не, не, забрави за първите страници. Всичко това са глупости — това, което компанията иска да се чуе. История на компанията, чудесни служители, грижливо и отговорно управление, чудесна година, в която се срещат миналото и бъдещето. Ако искаш да откриеш нещо в един фирмен проспект, приеми, че е написан на японски. Прочети го отзад-напред.
Погледнах на задната страница. Бележки под линия за заеми, специални плащания, притежания на акции на директорите, пенсионни планове.
— Виж бележка 16.
Бележка 16 беше на две страници от края.
— Погасяване на дълговете — прочетох на глас. Вдигнах очи и Касълмън ми даде знак да продължа да чета. Прочетох, че компанията е изплатила 750 000 лири стерлинги, за да погаси дълга си към научноизследователската си централа в Ейнтри.
— Не ти ли се струва интересно? — Големите очи, оптическите прибори на Касълмън, светеха. Спрях и Касълмън скочи в пролуката. — Три неща — каза той и показа три пръста в случай, че не съм разбрал правилно. — Първо, не мислиш ли, че е странно, че имат научноизследователска централа?
Не, не ми се струваше странно. Някои компании имаха такива, както къщите имаха бани.
— Странно е — каза той и сви единия си пръст, — защото ти ми каза, че са само търговци. Защо тогава им трябва отдел за научни изследвания, ако не изработват нищо? Също е странно — каза той и сви втори пръст, — че едновременно той обявява това в проспект и изтегля компанията от продажба. Моите хора не могат да намерят никакво споменаване в цялата финансова преса за нови договори или храбри рицари, които да го спасяват. Въпреки всичко най-внезапно той се оказва толкова фрашкан с пари, че си плаща ипотеката предварително.
— Искаш да кажеш, че внезапно той е намерил начин да спаси компанията си?
— Парите е трябвало да дойдат отнякъде. Напълно е възможно, след като пресата е започнала да пише, че компанията му е загазила, той да е бил посетен от някакви хора, които да са казали, че могат да решат проблемите му. Забеляза ли къде се намира научноизследователския му център? В Ейнтри. Знаеш ли къде е Ейнтри? — Той не ми даде време да отговоря. — Ейнтри — каза той и сви последния си пръст, така че ръката му образува юмрук, е на шест километра от северните докове на Ливърпул. Ако търсиш канал, трябва да търсиш точно там.
— Има и нещо друго — каза той, — датата на черновата на проспекта му е точно една седмица след последната статия във вестниците. Той трябва все още да си е мислил, че трябва да образува акционерно дружество. И трябва да е бил в ужасно състояние — компанията му пропада, той се кани да банкрутира и се бои, че ще загуби семейството си, къщата си, колите си и репутацията си. Поставял съм мъже, много способни мъже, в такова положение и ще ти кажа, че това може да накара един мъж да направи най-тъпите неща… неща, които един ден преди това не е и сънувал, че може да направи. Ако има жена, тя няма да му проговори, защото няма да й разрешават да пие по сметка напитките си в голф-клуба, а дечицата му се връщат вкъщи от скъпите си училища, защото не може да плаща скъпите им такси. Приятелите му се обаждат и го питат могат ли да му помогнат. Така че той преглъща гордостта си и търси помощ, а те не отговарят на телефонните му повиквания. Приятелката му загубва интерес към него, а компаниите за кредитни карти отменят неговите карти. Срокът на ипотеката му изтича, а той не може да я плати. Не може да изплати заплатите на служителите си и синдикатите го обвиняват в злоупотреба с вноските в пенсионните фондове. Доставчиците му отказват доставките. Заедно със сметките, които продължават да пристигат, на сутринта той започва да получава заплахи за съдебни действия. Може би го заплашва присъда и затвор. Така че той има проблемите си. И преди всичко вероятно или е лош бизнесмен, или не би се забъркал в такава каша. Не може да измисли никакъв изход. Не може да измисли дори някакво отлагане. Всичко, за което може да мисли, е какъв е бил досега животът му. Може да помисли дори за самоубийство. Тогава на своя реактивен самолет долитат мургавите мъже в тъмни костюми и му казват, че може да спаси компанията си. Може да запази къщата и семейството си. Може да бъде истински богат, по-богат, отколкото някога е бил. Може отново да предизвиква уважение. Да се кандидатира за обществен пост. Всичко, което трябва да направи, е да запази лъскава черупката на фирмата и да накара света да мисли, че бизнесът му все още е законен. Той разбира, че прави гнила сделка, но вероятно си казва, че го прави за жената и децата си. Макар че трябва да ти кажа, Форест, че дори и ако бизнесът му е прикритие на мафията, това все още не му дава достатъчно мотиви, за да тръгне да убива автомобилни състезатели.
— Би могло — казах аз, а Касълмън ме погледна със съмнение. — Би могло, ако „Флорела“ е единственият бизнес, който му е останал. Ако това е било последният къс от бизнеса му, той е трябвало да го запази, защото ако загуби и него, то твоите хора в тъмни костюми вече не биха имали никакво законно прикритие и „Кортланд“ от собственост ще се превърне в задължение. Може би те оказват натиск върху него, а също и му помагат. Няма прикритие, няма „Кортланд“. Тази „научноизследователска централа“ има ли някакъв адрес?
— Не, но не би трябвало да е трудно да се открие. Сигурен ли си, че трябва да направиш това за една седмица? Трябва да призная, че в момента перспективата на компания вносител в Англия може да ми бъде доста полезна. Но не искам да се хвърлям в храстите само за да видя, че пъдпъдъкът отлита. Искам да го направя както трябва, да не им оставя никакви шансове, никакви задни изходи.
— Трябва да стане за една седмица. Имам една седмица, за да го извадя на бял свят.
— Знаеш ли, Форест, животът в Америка ме е научил на нещо. Американците са много различни от англичаните. Те знаят значението на думите парацетамол, адвил и имбутан.
— Това са болкоуспокояващи?
— Точно така. И когато имаш някаква болка, те я убиват.
— Не искам да го убивам, искам само да докажа, че той е виновен. Ако не докажа, че той предизвикал катастрофите ми, не мога да се състезавам отново. Ако не докажа, че той е убил Мишел, Мишел ще си остане само още един мъртъв и забравен небрежен автомобилен състезател.
— Форест, бъди по-близо до реалността. След тази статия няма да ти разрешат да караш по главната улица на Чизуик, а какво остава да се състезаваш. И кой на този свят, по дяволите, го е грижа за това, какво могат да си помислят хората за начина, по който е карал един мъртъв автомобилен състезател?
— Дявол да го вземе, мен ме е грижа. И ме е грижа, защото ако не мога да намеря доказателство, че Кортланд внася наркотици, много деца ще станат наркомани, ще си изповръщат мозъците и ще ограбят шестте ти къщи.
— Мога ли да направя едно предложение? От това, което успяха да разберат моите хора, ми се струва, че той има повече пари в наличност, отколкото са приходите му по документи. Нека направя две неща. С всичките тези пари мисля, че е време да направим ревизия на книжата му чрез Специалния отдел за събиране на данъци в Службата за местните доходи на Нейно Величество. Това ще му изкара ангелите.
— Можеш ли да направиш това?
— Вероятно мога да направя това. Бог знае, че се случи достатъчно добре да познавам данъчните служби на Специалния отдел на Нейно Величество. Началникът им, Найджъл Стрикланд, ми е почти личен приятел. Сигурен съм, че той би обърнал внимание на едно подсказване. Мисля също така, че имаш нужда от някой вътре в компанията, който да те държи в течение за това какво той смята да прави, къде е, къде е бил и къде отива. — Той ми подхвърли един факс от „Манчестър Гардиън“: — Погледни отзад.
Канех се да подхвърля нещо за навика му винаги да започва от края, когато видях, че изследователите му бяха заградили с кръгче една обява под рубриката „Назначения“. „Кортланд Интернешънъл“ търсеше администраторка.
— В нашата кантора има една жена — казах аз. — Мога ли да използвам телефона ти?
Той показа към един ред телефони на бюрото на дебелия.
— Вторият отляво е линия с предимство за Англия. Нали не си забравил, че там е след полунощ? — Той ми подаде къс хартия. — Преди да се обадиш, секретарката ми ми даде това за тебе — мисля, че е съобщение.
Вероника беше се обаждала, за да каже, че няма да успее за вечеря тази вечер, но ако отида в апартамента й на 79-а източна, номер 444, портиерът ще ми даде ключа. Беше подписала бележката „Очаквам с нетърпение, Вероника.“. Звъннах на Мариан в Хендън. Съпругът й полицай вдигна телефона.
— Събудихте ме — каза мрачно той.
— Трябва да говоря с Мариан.
— За какво? След полунощ е. Тя спи.
— Искам да утроя заплатата й за една седмица.
— Ще отида да я доведа.
Чуха се звуци от неумело взимане на телефона и глух удар, сякаш го бяха изпуснали. Още малко звуци и Мариан беше на телефона. Представих си я в бяла нощница, с нейната дълга руса коса, паднала над лицето, и ски-шанца, повдигаща нощницата на един фут от корема й.
— Какво има? — каза тя с пресипнал от съня глас.
* * *
Единственото Нещо, което е общо между Ню Йорк и Лондон, е, че не можете да намерите такси в часовете между седем и осем вечерта. Всички таксита в града са се наблъскали в Бродуей и Ковънт Гардън, наредили са се по десет на дължина и ширина пред театрите и изригват туристи, жители на извънградските къщи, бизнесмени в командировка и младоженци. Касълмън ми даде на заем шофьора и колата си.
— Вземи я — каза той. — Струва ми 350 долара на вечер, независимо дали си седят в гаража или те откарват на летището. Имат нужда от малко упражнения.
Както пълзяхме бавно през Манхатън към летище „Кенеди“, вечерта се беше превърнала от лятна в октомврийска. Набрах номера, който Вероника ми беше дала.
— Здравейте — каза телефонният й секретар, — би било чудесно да говоря с вас, но точно сега не мога да вдигна телефона. Бихте ли се обадили по-късно или оставили съобщение. Чао.
— Вероника — казах в телефона, — съжалявам, че точно сега не можеш да вдигнеш телефона. Обади ми се в Лондон. Чао.