Боб Джад
Формула 1 (15)

XV.

Има един момент преди състезание, в който аз изучавам лицата в публиката.

Когато чакам в боксовете, докато Дейв, Бил, Найджъл и Чарлз лъскат черупката на колата за петдесети път и проверяват — отново, и отново и отново — всички затягания и схеми, налягания и температури, няма какво да правя, освен да гледам вълните от лица, които се размиват зад кордона — тънкото въже, което ни отделя от 100 000 зрители. Това е един начин да се дистанцирам от издигащия се прилив на вълнение, да оставя настрани емоционалните неприятности. Начин да стана хладен и безучастен като съдия.

Някои по-млади пилоти изцяло се потапят във възбудата преди състезание. Обичат да чувстват нервите си здраво опънати; вярват, че това ги докарва до върхова форма. Чак до мига, точно преди да светне зелената светлина, когато възбудата им се усилва, излиза извън контрол, превръща се в паника.

Гледах лицата на някои от по-възрастните мексикански разпоредители — хората в бели униформи, които размахват флаговете и изтикват закъсалите коли извън пистата. Те гледаха към мен, наведен над работната маса, в моя тъмносин състезателен костюм „Аръндел“, към колата, механиците, резервните двигатели и гуми и инструментите. Изражението им беше пълно с безразличие от вида „не давам пукната пара“ — бяха виждали всичко това не един път. Мисля, че със същото изражение преди столетия бяха упоявали най-красивата девойка на града, занасяли я върху покрива на храма на ацтеките, разрязвали я и предлагали на боговете парче по парче.

Търсех да видя лицето на Бевърли с надежда, че миналата нощ е била само кошмар; че лицето й ще се появи в тълпата и ще ми се усмихне, а аз ще се събудя и нищо няма да се е случило, и яростта, която се надигаше в мен, ще се изпари като мъгла.

Видях лицето на дебело разглезено момче, което вероятно има „Ферари“ на паркинга. Носеше яке от мека кожа, облечено върху оригинална фланелка с емблемата на „Ферари“. Имаше малък нос и големи маси от бебешка тлъстина вместо бузи. Мислеше си, че може да кара една от тези машини, стига да му падне случай. Мислеше си, че ще бъде като неговото Ферари, само че по-бърза. Беше просто бебе — на не повече от осемнайсет. Вероятно все още устройваше истерични сцени, за да постигне своето. Той започна да прави снимки с автоматичния си „Никон“. Очите на приятелката му опипаха гаража на „Аръндел“ в търсене на нещо интересно, не намериха нищо и се изпълниха със скука. Той повдигна обектива си, за да ме снеме, и към очите ми блесна искра, някъде иззад него. Четири или пет реда по-назад един мъж си засенчваше очите от слънцето, а на ръката, вдигната като застинал поздрав, имаше масивен златен пръстен с диаманти.

Бавно, стараейки се да изглеждам естествено като крокодил, който се плъзга към водата, аз се оттласнах от работната маса и отидох до момчето. Отправих му своята широка крокодилска усмивка и взех фотоапарата му, сякаш му се възхищавах, харесвах как е направен. Момчето беше поласкано, че известният състезател иска да прегледа апарата му.

— Да ви направя ли една снимка? — попитах аз. Действах спокойно, небрежно, но всъщност дяволски бързах.

Лицето на приятелката му отново светна от интерес. Тя обичаше да й правят снимки. Махнах им да се приближат един към друг за една сладка снимчица от деня, в който са били на състезанията. Когато вдигнах апарата, за да включа и Розовото лице в кадъра, той ме видя. Но аз щракнах затвора, преди да реагира. Той наведе глава и изчезна в тълпата.

— Дейв — извиках аз и му подхвърлих апарата, — запази това — и се хвърлих след мъжа с диамантения пръстен.

Ръце ме стискаха за раменете, едната ми ръка остана зад рамото, хората се трупаха пред мен, за да ме видят по-добре. Бях във фокуса на цяло море от хора и те нямаха намерение да ми направят път. Искаха да говорят с мен, да ме попитат за състезанието, за скоростната кутия, да получат автограф. Едно момиче с мрежеста блузка залепи целувка върху запотения ми врат. Една ръка се протягаше към емблемата „Коулмън“, опитвайки се да я откъсне от състезателния ми костюм. Минута и четирийсет и пет секунди жестоки усилия ми донесоха по-малко от два метра напредък. Той изчезна и аз не можах да го настигна.

Усмихнах се, кимнах, обърнах се и с думите „благодаря“, „извинете“, „пардона ме“ и „грасиас“ бавно изминах двата метра обратно, към безопасността на бокса на „Аръндел“, зад кордона, а по пътя си откъсвах ръце и пръсти от състезателния си костюм. Вече в бокса, разбрах, че момчето се беше навело през кордона и си иска фотоапарата. Дейв не му обръщаше внимание.

Взех „Никона“ на момчето, пренавих филма, отворих задния капак, пуснах филма в дланта си и върнах апарата на момчето. Очевидно той си искаше и филма. Аз подхвърлих касетата на Дейв и му казах да ми я запази на безопасно място.

— Пази я — казах аз — като топките си. — Дейв се стисна в престорена паника, а аз се обърнах към момчето. — Колко искаш за филма?

Той ме гледаше намръщен, дебелите му черни вежди се бяха извили като на бебе, секунди преди да заплаче.

— Какво?

Продължих на испански.

— Колко песос струва филмът?

— Това са снимки на баща ми и майка ми.

— Добре — казах аз. — Добро момче, прави снимки на мама и татко. — Колко?

— И на колата ми, и на къщата ми.

— Слушай, шишко — казах отново на английски, — не ме будалкай или и ще увия това яке около шията ти и ще дърпам, докато очите ти изскочат.

Той взе от дума. И 50 000 от песосите на Макс.

По високоговорителя викаха пилотите да се подредят за обиколката за загряване на гумите. Имах сто въпроса в ума си и все още не можех да повярвам, че Бевърли е мъртва. Но нямаше време за осъзнаване.

Беше горещо и влажно; бях обилно изпотен от борбата с тълпата. Затова ми стана неприятно, като открих, че шапката ми пече беше мокра, преди да я сложа на главата си. Някой трябва да беше излял минерална вода върху нея — върху масата имаше пръснати празни бутилки. Закопчах ципа на костюма си, сложих си каската и тежките огнеупорни ръкавици. С двупластова огнеупорна шапка под каска от два килограма и половина аз бях готов за неделното каране в 35-градусовата жега.

С ръце над главата се вмъкнах в кожата, а Кен коленичи до мен, докато Нейджъл закопчаваше предпазния ми колан, затягайки ремъците през раменете и слабините ми. Ръцете и краката ми можеха да се движат, можех да въртя главата си, но тялото ми беше блокирано — част от машината. Кен свърза към каската ми медицинската антена и радиото. Понечи да каже нещо, после се отказа. Нямаше какво да се каже. Аз усетих металическо щракване в задната част на колата; чу се писъкът на стартовото моторче, двигателят изръмжа, оживя и аз натиснах газта, готов за потегляне.

Вън, в ярката слънчева светлина, жега, прах и шум, аз ускорих по алеята към главната права. Зрителите ни окуражаваха, сякаш състезанието вече беше започнало, размахваха флагчетата на любимите си отбори. Те израснаха като стени от двете страни на пистата — лица зад телените огради и патрулиращите полицаи.

Много жалко, помислих си, че нямат мексикански пилот, когото да окуражават, но това, изглежда, не им пречеше.

Бяхме повече или по-малко в реда на стартиране — дълга цветна змия коли от „Формула 1“, извиваща се по пистата с див и сърдит шум. Марсел Арал беше начело и щеше да стартира от първа позиция. Неговият „Макларън“ беше поне със седемдесет и пет конски сили по-мощен от моята кола. Което означаваше, че те можеха да нагласят стабилизаторите си за по-голяма притискаща сила. Така че той беше по-бърз и по правите, и в завоите. Стига да завършеше състезанието, той беше с най-големи шансове за победа.

Чуваха се слухове, че „отмъщението, на Монтесума“ ще го накара да направи поне половин дузина спирания в бокса през време на състезанието. И това беше забавна мисъл — Марсел изскача от колата, отваря ципа си и тича към тоалетната. Той страдаше от няколко дни, но това не му беше попречило да установи рекорд на една обиколка по време на тренировките. А имаше голям стимул да победи. Ако спечелеше мексиканската „Гран при“, той на практика щеше да спечели и световния шампионат. Подозирах, че слуховете в боксовете бяха пуснати от дребния французин. Това беше неговият тип хумор.

Фаенца в своя „Лотус“ щеше да стартира рамо до рамо с „Макларъна“ на Арал. Вътрешността на пистата беше осеяна с парчета от меки състезателни гуми, кал, прах и хартия. Външният ред беше на състезателната линия и затова колите го бяха изчистили от развалини. Аз щях да стартирам на два реда по-назад от вътрешната страна, пред мен беше „Уилямсът“ на Сифрет, а до Сифрет и точно зад Фаенца — Майкъл Барет в другия „Лотус“. С други думи, стартовата схема изглеждаше така:

Автоматичната скоростна кутия на Макс ми даваше добър шанс на старта да изпреваря всички освен Фаенца. А ако Фаенца стартира слабо — и него.

Да подкараш една кола от „Формула 1“ бързо и чисто на старта на състезанието е като да танцуваш върху палубата на кораб по време на ураган. Необходима е практика. Съединителят е или натиснат, или отпуснат — няма средно положение. Мощността идва между 6 и 9000 оборота в минута. Ако са по-малко, двигателят може да загасне или колата да придърпва, преди да тръгне равномерно. Но ако го отпуснеш точно когато трябва, ще трябва да направиш прехода от 0 до 700 конски сили в задните колела колкото е възможно по-плавно — или с натиснат, или с отпуснат съединител. При прекалено много мощност колелата ще забуксуват и ще вдигнат облаци от дим, а всички останали ще те заобиколят. При прекалено малко — нечия друга кола ще връхлети върху задницата ти.

А междувременно водовъртежът започва. Когато светне зелената светлина на стартера, 18 000 конски сили се пускат на свобода — шумът е оглушителен; не се вижда нищо от прах, кал и дим; и ако си направил всичко както трябва, ти си се ускорил до над 150 километра в час за не повече от четири секунди, а в същото време всички коли около тебе се плетат, лъкатушат, бутат се и ако нямаш късмет, спират.

На тази линия са умирали хора, защото са блокирали на старта, а някой се е врязвал в тях отзад, или защото някой друг е спирал и е поднасял на водача на бързо ускоряващата се балистична ракета частично скрита еднотононна бариера от стомана, въглеродни влакна и плът.

Веднъж, на старта на австрийската „Град При“, съединителят на Найджъл Менсъл отказа и десет други коли се сблъскаха в опитите си да го избегнат.

Но аз нямаше защо да се тревожа за отказал съединител. Щях да държа левия си крак върху спирачката; докато форсирам двигателя до 8000 оборота в минута, а когато светне зелената лампа, щях сваля крака си от спирачката и щях профуча покрай мъжете, които трябваше да се безпокоят за спиране и буксуване. Бях тренирал стартове с автоматичната скоростна кутия на Макс и това, което се губеше в мощност, се компенсираше с излишък от гладкия начин, по който мощността работеше върху асфалта.

Преминахме с друсане по „Пералта“ и отпред, между нас и старт-финалната линия, великолепните момичета на „Марлборо“ с белите си фланелки и червените миниполи стояха на позициите от схемата и държаха табели с името и номера на всеки състезател. Моята табела държеше Бевърли.

Ускорих силно. Не можеш да я сбъркаш. Късата черна коса. Начинът, по който стоеше на единия от дългите си крака, с другият подвит назад, подпрян върху носа на маратонката й. Високите скули; пълната долна устна. Спрях със занасяне до краката й, което я накара да отскочи назад. Свалих каската си и започнах да откопчавам предпазния си колан, когато отново погледнах, и видях, че тя беше блондинка, нямаше дълги крака и високи скули и не беше…

Усетих в мозъка ми да духа вятър и да разпилява мислите ми като боклук по улиците на града. Двете коли на „Лотус“ пред мен, ако вляза по средата. Макс се тътри по асфалта и прилича на три шейка и двоен сандвич със сирене. Розовото лице е някъде в публиката и гледа. Баща ми в неговия „Астън Мартин“ губи управление при сто и петдесет на шосе А30, майка ми е до него и се смее. Никол казва „Ако не те е страх да караш, Мишел щеше да е още тук.“ Бабуните на „Пералта“ друсат контузената ми опашна кост. Адвокатът на Сюзън отговаря на нейния телефон. Вероника се навежда напред, дългата й коса скрива лицето й, раменете й са присвити, от което сутиенът й се отваря. Пресичам линията на Арал и излизам направо извън пистата на Брандс Хеч. Бевърли ме държи за ръката и казва, че съжалява.

Кен се беше навел над кабината; Макс му крещеше нещо отзад. Дейв и Найджъл повдигаха колата на крикове, за да могат да поставят загряващите устройства за гумите. Отметнах глава назад, затворих очи и изгоних всички мисли от ума си. Имаше място само за една мисъл — старта.

— Метли — извиках аз. — Донесете метли. — Исках пистата пред мен и отляво да е изметена, за да мога да получа максимално сцепление на старта. Трябваше да задмина Маурицио и Барет, преди да достигна до състезателната линия, и да съм извън боклуците.

Рогът, оповестяващ пет минути преди старта, изрева и тълпата започна да напуска пистата. После оповестиха три минути, загряващите устройства бяха махнати и механиците излязоха. Две минути, една минута и тръгнахме на парадната обиколка. Като се завъртяхме отново до местата си, разпоредителите бутаха „Скорсезето“ на Естебан Ибара към боксовете. Толкова по-добре, помислих си — тази кола беше един подвижен риск на пистата.

Когато двайсет и двете коли заеха местата си, светна червената светлина — между четири и седем секунди до старта. Увеличих оборотите до 8500, светна зелената светлина и левият ми крак отпусна спирачката — вече бях задминал Барет вляво от мен. Сифрет беше останал зад мен отдясно, с буксуващи колела; Фаенца и Арал бяха избягали и бяха пред мен на правата. Бях трети.

Под втория пешеходен мост Маурицио с „Даниелито“ се изравни с мен, за да ме задмине от вътрешната страна, но аз му препречих пътя с половин метър и той трябваше да блокира спирачките си, за да не позволи да се бутна в носа му, когато влизах в завоя. Маурицио ругаеше: бях го накарал да натисне спирачки твърде силно и да намали толкова много, че на излизане от завоя беше задминат от двете „Ферарита“. Аз също нямах време за усмивки — „Фераритата“ бяха точно зад мен, когато влязох в първата от десетте криви, водещи към „Пералта“. Открих, че когато съм точно на предела, на завоите мога да избягам напред от „Фераритата“. Но разбрах също, че за да натрупам достатъчно аванс, за да не им дам да ме задминат на главната права, трябва да премина през „Пералта“, без да намалявам.

Теоретично да се премине „Пералта“ без намаляване беше възможно, но никой не го беше правил със съвременна кола от „Формула 1“. Скоростта на завоя и онези проклети бабуни правеха много трудно да не си вдигнеш крака от газта точно преди да влезеш в завоя.

Бабуните на входа на „Пералта“ бяха толкова неприятни, че от тях кракът ти отскача от газта. Още по-лошо, когато най-важното нещо при влизане в бърз завой е да държиш колата в равновесие и добре насочена, кратерите по пистата на входа на „Пералта“ караха колата да подскача като топка за пинг-понг.

Има моменти, когато инстинктивно разбираш какво ще направи една кола. Да вземем например големият Фанджо, каращ „Мазерати“ в състезанието за „Гран При“ на Германия през 1957 на „Нюрбургринг“, преследващ Питър Колинс във „Ферари“. Фанджо знае, че ако излезе без намаляване от някакъв завой, който има бабуна по средата, колата му ще излети и ще се приземи след двайсет и пет метра на ръба на пистата. Той никога не е правил това преди. Никой не го е правил. И когато зрителите за пръв път виждат да опитва, те мислят, че виждат началото на голяма и неприятна катастрофа. Но колата му се приземява точно там, където той е мислел — на двайсет и пет метра на ръба на пистата, и със секунда и половина по-близо до Питър Колинс. След това той казва, че не знаел как го е разбрал, просто е усетил, че така ще стане.

Аз знаех, че ако продължавам да държа крака си натиснат, мога да премина „Пералта“ направо. Бабуните бяха големи и навсякъде — те разбалансираха колата и тя обра бордюра на изхода. Но аз не вдигнах крака си от педала и когато пресякох старт-финалната линия, бях на трийсет метра пред „Фераритата“. В края на правата те отново ме бяха настигнали. Не бях съкратил с нищо разстоянието до Арал и Фаенца, но като преминавах без намаляване по „Пералта“, оставах пред „Фераритата“ и Маурицио.

Така преминаха първите шест обиколки. Печелех малко от „Фераритата“ на завоите и докарвах колата до абсолютния предел на „Пералта“, след което те с тяхната по-голяма мощност ме настигаха на главната права. Арал и Фаенца се сражаваха помежду си на 130 метра по-напред, гърбовете на колите им трептяха като призраци в горещината и смога.

После, на седмата обиколка, във връхната точка на „Пералта“, колата напълно се занесе. В един момент завивах с 270 като топче по конец, а в следващия някой беше прерязал конеца и колата се изстреля настрани и във въздуха със завъртане.

Колата се приземи в редкия чакъл, с предницата назад, зарови се, а после подскочи и се завъртя толкова силно, че за втори път се приземи на всичките си четири колела, заора дълбоко в чакъла, като скутер. Спря, полупотънала. Фантастично.

Чувствах се ужасно. Знаех, че съм малко натъртен, но не се бях ударил и бях жив. Освободих предпазния си колан, излязох от колата, преди разпоредителите да стигнат до мен, свалих каската си и помахах на тълпата. Те завикаха радостно и аз тръгнах към оградата, без да обръщам внимание на разпоредителите, които искаха да седна и да чакам линейка. Хвърлих с размах каската си през оградата в публиката, те завикаха отново, станаха на крака и започнаха да махат.

Усетих колко прекрасен е следобедът, колко приятно топъл, колко ярки са цветовете. Бях се разминал на косъм със смъртта и усещах сърцето си да тупти — като матадор на ринга. Тръгнах покрай оградата, махах на тълпата в движение, усмихвах се и раздавах целувки.

После, към края на „Пералта“ стъпих отново на пистата. Тълпата подивя, крещеше и викаше окуражително, размахваше флагчетата си. Обърнах се с гръб към идващите коли, с риск да ме ударят. Мексиканците обичат борбите с бикове. Те разбират колко смел е човек, който се обръща с гръб към биковете под следобедното слънце.

На инчове от мен една кола ме задмина с 270 — на предела си: въздухът, който прогърмя покрай мен, беше освежаващ, живителен. Вдигнах ръка, за да поздравя тълпата, после се обърнах с лице към колите, които се отдалечаваха от бордюра. Разпоредителите с флаговете бясно размахваха жълти флагове. Това няма да им помогне, помислих си, защото след като влезеш в „Пералта“, няма връщане — не можеш да спираш, не можеш и да промениш линията си. Не можеш дори да се издигнеш във въздуха, без да се завъртиш.

Но колите намаляваха скоростта си. Вероятно разпоредителите размахваха флагове и по-нататък по пистата, помислих си. Ако смятаха да правят това, нямаше никакъв смисъл.

Свих рамене към тълпата, за да им дам да разберат, че не аз съм спрял състезанието, и пресякох пистата, обратно към боксовете. Тълпа от разпоредители в бели престилки тичаше към мен, лицата им на ацтеки бяха изсечени от камък.