Боб Джад
Формула 1 (23)

XXIII.

Пътят надолу и колите по него изглеждаха миниатюрни от високата кабина на големия „Мерцедес“. Празното ремарке отзад тракаше и подскачаше — трябваше да бъда внимателен на завоите, гледах надолу към главите на хората по улицата, а от една стая над магазина за вестници ми помахаха две момичета с яркочервени коси, които сигурно още ходеха на училище.

Главата на Дани се люшкаше на завоите, но ремъкът през гърдите му го държеше изправен и дишането му беше равномерно като стенен часовник. Челюстта му беше насинена и подута, а устата му беше отворена и хъркаше високо. Просто още един пияница, качен за компания по пътя. Полицията на главния вход на пристанището на Ливърпул ни махна да влизаме, направих широк завой и спрях пред втората врата. Един мъж със снежнобяла риза и остатъци от тънка черна коса, сресана върху плешивото теме, излезе от караулката, взе документите ми и влезе вътре… Просто процедура. Когато отново излезе, той ми махна и посочи към кантара. Докарах камиона върху платформата.

След минута той се качи на стъпалото на кабината и ми връчи документите, попълнени от компютър и подпечатани. Сега в най-големият пристанищен компютър в Европа имаше запис: камион на заводите „Кортланд“, регистрационен номер СХ 9876 WAG, влязъл в Свободното пристанище, теглещ бордово ремарке, с тегло 1265 килограма. Камионът е взел контейнер номер 338/LA, разтоварен на 21-и септември от „Атлантик Стар“, номер на товарителница 33432 MXCZ — сива памучна тъкан, марка Е–76, тегло 12 430 килограма, пристанище на натоварването — Картагена, Колумбия, мито платено. На излизане компютърът щеше да провери общото тегло и факта, че съм излязъл с контейнер номер и т.н.

— Площадка номер 19 — каза той и погледна настрани към Дани. Главата на Дани беше клюмнала на рамото му и той издаваше влажни, мляскащи звуци.

— Влизам за пръв път — казах аз. — Къде е 19?

— Точно зад онази, втората отляво. Ще стане след няколко минути, понеже вашият контейнер още е на борда, а единият мостов кран ни е развален. Най-много десет минути. Какво му е?

— Беше още в кръчмата, когато отваряха тази сутрин. Колега ми е и не можех да го оставя пиян, затова помагам някак. Ще бъде наред след два-три часа.

— Това е Дани, нали?

— Да, това е нашият мил Дани — казах аз и се усмихнах, сякаш беше шега. Оплешивяващият мъж ме погледна, сякаш за да каже „не е толкова смешно“, и ми махна да влизам.

Площадката беше широка точно толкова, че да вкарам ремаркето на заден ход и ми трябваха три маневри, за да го наместя. След десет минути мостовият кран, висок 15 метра, който приличаше на гигантски жълт паяк с четири крака, и дълъг контейнер, поклащащ се под корема му, се приближиха с грохот иззад ъгъла на бараката. Кранът се нагласи върху ремаркето с шум и дим, остави внимателно контейнера върху пода му, върна се обратно и с грохот се отправи да търси друг контейнер.

Потеглих обратно към кантара, контейнерът и ремаркето бяха претеглени, въведени в компютъра, а служителят от охраната се върна, за да ми даде разписката. Той отново пъхна глава в кабината и погледна Дани.

— Господи, когато спи, той е още по-грозен.

Подадох разписката си на външния полицейски пост и излязох на открития път, в посока към Ейнтри. Забързан глупак.

Преди години, когато се състезавах във „Формула 3“, поемах огромни рискове, за да спечеля една стотна от секундата, т.е. петнайсет сантиметра преднина. Никога не си мислех за рисковете.

Знаех, че нищо няма да ми се случи. На двайсет и три бях безсмъртен — нищо не можеше да ме засегне. Щях да ставам световен шампион. Към края на втория ми сезон във „Формула 3“ „Лотус“ ми предложи проба в една от техните „Формула 1“. Мечтата на всеки младеж с гореща кръв — тест в един от водещите отбори. Но аз го провалих. Даже не успях да седна в колата им.

През седмицата преди датата на пробата с „Лотус“ в Клермон Феран, воювах за петото място с един пилот, който вероятно също мислеше, че ще живее вечно. Към края на състезанието влязохме един до друг в остър завой по нанагорнище. Той беше на състезателната линия, а аз извън нея, но не отстъпих. Достигнах връхната точка на завоя и за миг колата ми олекна — сякаш щях да излетя. Успях да запазя равновесие, колата се стабилизира и влезе навътре — само на сантиметри от другата. Помислих, че ми се е разминало, и натиснах газта докрай, за да ускоря по нанадолнището.

Може би ако бях увеличил мощността постепенно, плавно, наистина щеше да ми се размине. Но аз натиснах педала до пода и колата моментално се завъртя, законите на физиката поеха управлението от младежа, който бързаше прекалено много, и го блъснаха в дърветата.

Получих две счупвания на дясната бедрена кост, счупен таз, счупена ключица и предостатъчно време, за да си търся извинение. Нямаше извинение. Грешката си беше моя.

Докторите казаха, че съм имал късмет — с право. Имах късмет, че съм оживял, и получих урок завинаги. За да превърнеш мощността в скорост ти трябва финес. Забързаните глупаци не напредват, а катастрофират. Нямаше да живея вечно. Но с предпазливост и по-нежно пипане можеше да живея й малко повече.

Влизането в „научноизследователската сграда“ на „Кортланд“ не попадаше в графата на нежното пипане. Там щеше да има много от тях и щяха да бъдат на собствен терен. Но аз не исках да ги арестувам, просто трябваше да ги залъжа. Да вляза отново, да ги оставя да разтоварят, да отида до някой телефон. Да кажа на Бил да дойде и да прибере негодниците.

Само че това нямаше да ми помогне. Нямаше да докаже никаква връзка между Кортланд и Мишел или между Кортланд и мен. Трябваше да отида при Кортланд и да го изведа със себе си. Трябваха ми няколко минути разговор с него. Насаме.

Когато паркирах от външната страна на оградата на научноизследователската сграда на „Кортланд“, порталът все още беше заключен, но към двата „Монтего“ се беше присъединил синьо-бял „Ролс-Ройс“ с позлатени лайсни, регистрационен номер МС1. Очевидно Кортланд не вярваше в необходимостта от скромност. Натиснах клаксона и „Мерцедесът“ избуча като локомотив. Вратата на сградата започна да се плъзга и двама мъже с работни ризи излязоха, за да отворят портала. Влязох на заден ход в сградата. Вътре имаше товарна рампа и аз внимателно опрях контейнера в гумените буфери. И двамата мъже бяха млади. Единият — нисък и набит, а другият с атлетическо телосложение, широк в плещите и тесен в таза. Имаха отегчения вид на работници, на които предстоеше цял ден тежък труд. Набитият натисна копчето до вратата и тя се стовари с грохота на стомана, която се удря в бетон.

От кабината можех да виждам вътрешността на сградата в страничните огледала. Приличаше на всеки друг от поне хиляда склада — с кашони, натрупани по рафтове, електрокар с повдигаща вилка, флуоресцентни лампи на тавана. Само че върху една от редиците с рафтове имаше 50-килограмови чували със сода бикарбонат. Домашно лекарство за лошо храносмилане. И неутрализираща съставка при производство на наркотик. Излязох от кабината и един човек, когото не бях виждал преди, се появи от сянката, за да ме поздрави. Носеше ушит по поръчка шотландски костюм и блестящи обувки с малки черни пискюлчета. Имаше руса коса, подстригана късо отстрани, дълга отзад и сресана нагоре върху темето. Той измина около петнайсет метра по бетонния под и застана на два метра от мен. Беше на около двайсет и осем години, имаше напрегнати сини очи и лицето му беше почервеняло от гняв.

— Кой си ти, по дяволите?

— Аз съм колега на Дани — казах аз. — На него му е лошо и аз му помагам.

— Глупости — започна той, но преди да завърши думата, вече замахваше към лицето ми. Имах предостатъчно време, за да блокирам удара и да го ударя, но някой хвана ръцете ми изотзад и всичко, което можах да направя, беше да отдръпна назад главата си. Юмрукът му засегна бузата ми. В същото време аз силно го ритнах в слабините и той падна.

Този, който държеше ръцете ми, сигурно е бил изненадан, защото отпусна хватката си точно толкова, колкото да наведа дясното си рамо и да го прехвърля през гърба си. Докато прелиташе над главата ми, видях, че е атлетът. Той се приземи твърдо върху гърба си на бетона и остана неподвижен. Опитах се да нанеса удар назад с левия си юмрук — там, където смятах, че е лицето на набития, но той беше твърде бърз, дръпна се и ме изрита отстрани в ребрата, като ми изкара въздуха. Обърнах се с лице към него и видях, че взима един железен лост.

Не можех да дишам и не бях във форма, но той изглеждаше на достатъчно разстояние, за да ми даде време да се кача върху дока. Напрегнах се, за да изтичам през трийсетте метра до ръба — виждах мръсотията и фасовете по пода и тъкмо скачах, когато той ме удари по гърба с лоста. Хлъзнах се от ръба на дока и паднах върху бетонния под — приземих се толкова меко, че въобще не ме заболя. Помня, че острите, лъснати черни обувки с пискюлчета ме ритаха, но не ги усещах.

Събудих се бавно, сякаш пред очите ми падаха един по един пластовете марля. Чух гласове — първо в далечината, а после близо. Първото ми впечатление, когато отворих очи, беше, че лежа в езеро от кръв. Огромно езеро тъмна кръв. То беше дълбоко и меко — кървавочервен килим.

Започнах да се надигам и една черна обувка с пискюл навлезе в полезрението ми и с бързо движение ме ритна в корема. Паднах отново, а болката от ритника ме накара да усетя стотината други ритници, които бях получил в корема, гърдите, гърба, краката и ребрата.

— Остави го, Джеръми — няма къде да избяга. Нека седне, ако иска. Искаш ли да седнеш, Евърс, или ще продължиш да цапаш килима ми с лицето си?

Припаднах отново и когато дойдох в съзнание, разсъдъкът ми беше по-ясен, но слухът ми, изглежда, не беше в ред. Чувах гласове, но не можех да ги възприема. Седнах, подпрях се на стената, която като че ли беше покрита със същия килим. Кортланд седеше в един прекалено голямо кресло зад голямо бюро от хром и орех. Обаждаше се по телефона. Пискюлените обувки се бяха навели над бюрото и ме гледаха. Костюмът му имаше петна на коленете от падането върху бетона.

Атлетичният и набитият с железния лост не бяха в полезрението ми. Извих глава, без да обръщам внимание на болката, за да разгледам стаята. Беше голяма, покрита открай докрай с яркочервен килим, който се качваше до средата на стените. Над него стените и тавана бяха боядисани в черно. В другата страна на стаята, върху издигнат подиум, имаше легло „джакуци“ — кръгло легло, с кожена покривка и огледало над него. Отворена врата водеше към баня, облицована с огледала. Зад Кортланд имаше дълго канапе, покрито с кожа от зебра, и барче за напитки от никел и стъкло, в което имаше редици бутилки и кристални чаши. До него в също такова барче имаше скъпа стереоапаратура. В тавана имаше скрити прожектори, които хвърляха снопове светлина върху канапето, бюрото и леглото, а останалата част от стаята оставаше полутъмна като нощен бар. Предположих, че бях в тайния будоар, направен според вкуса на мъж, който носи златен пръстен с диаманти.

Той остави телефона, а слухът ми започна да се връща. Махна с ръката си с пръстена в мил, опрощаващ жест, който включваше цялата стая.

— Какво мислиш за това? Малко крещящо, знам, но смятам, че фантазиите на човек са крещящи, Евърс. — Той стана. Шкембенцето му се подчертаваше от издутите ивици на ризата — Тук са идвали някой от най-добрите курви в Англия, щастлив съм да го кажа. Почакайте, ще отида да се изпикая. И го остави на мира, Джеръми. Не искам тук повече мръсотия от необходимото.

Той изчезна в банята, като остани вратата отворена. Видях на отражението в огледалата как разкопчава ципа си; чух как си пусна водата. Джеръми стоеше неподвижно. Опитах се да стана, но той едва ли ме забеляза. Нямах сила да си свия юмрука.

Кортланд се върна, закопчавайки ципа си. Твърдото му розово лице беше спокойно и усмихнато, малки весели бръчици бяха издълбали жълтата плът около очите.

— Едва ли ще можеш да говориш, но няма значение. — Той бръкна в едно чекмедже и постави на бюрото си едно медицинско флаконче и спринцовка с игла. После отново седна и се наведе напред като застрахователен агент, който се кани да приключи сделка — целият усмивка и доверие.

— Удивен съм, че отиде толкова далеч. Или по-точно, толкова дълбоко. За щастие ти си дошъл тук предрешен и не са те проследили — ние проверихме. Но съм любопитен да разбера как си хванал Дани. Не че има значение, сигурен съм, че той ще ни каже, когато се събуди. Сигурно нямаш представа за размера на това, на което си се натъкнал. Един контейнер може да съдържа два тона кокаин — а може и да не съдържа. Дори и митниците да правеха проверка напосоки, никога нямаше да го намерят. Уличната цена на два тона кокаин — имаш ли някаква представа каква е? Познай. Ако кажеш 100 милиона лири стерлинги, няма да си много далеч. Ако кажеш 200 милиона, ще си по-близо. А това е само една доставка. Нашите анализи показват, че Европа приема петдесет и две доставки годишно. Разбира се, ние продаваме само на едро, но цифрите пак са впечатляващи, нали Евърс? Искам да кажа, че лично мене всъщност не ме интересува какво ще се случи с тебе — никога не ме е интересувало. Но сега, когато си стъпил тук, животът на други е в опасност, включително моят. И парите ми, естествено. — Той се засмя. — Господи, а преди си мислех, че съм богат.

Той се върна на бюрото си, взе спринцовката и я заби в малкото прозрачно флаконче. Докато я пълнеше, продължаваше да говори.

— Ще оставим на професионалистите, нали. Винаги съм казвал: Ако искаш да свършиш една работа добре, не я прави сам, дай я на някой професионалист. За съжаление, те трябва да дойдат от Лондон. Но междувременно доколкото зависи от мен, можеш да се наслаждаваш на прекарването си.

Той изтегли иглата и като доктор я обърна нагоре, натисна буталото, за да изхвърли останалия вътре въздух. От иглата пръсна прозрачнобяла течност.

— Меперидин хидрохлорид. Демерол, както се нарича във фармацията, ако не се лъжа. Един от по-полезните деривати на кокаина. Той премахва болката и човек се унася на някакъв хубав малък розов облак. Джеръми ще бъде гледачката. — Той му подаде спринцовката. — Инжектирай го, Джеръми. Не искам да го докосвам.

Опитах се да стана, но май не успявах. Нагоре по гръбначния ми стълб плъзна гореща вълна от болка, която се разклоняваше на хиляди пулсиращи игли в мозъка ми. Докато Джеръми прекосяваше стаята, успях да се надигна само на сантиметри. Свободната му ръка ме удари с размах по гърлото и главата ми отново дрънна в стената, малко над килима.

— По дяволите, Джеръми, не искам повече такива неща — каза Майлс с тих глас и поглади с ръка розовия си скалп. — Не искам да има никаква връзка между него и нас. Ти знаеш не по-зле от мене, че ако е мъртъв, нашите приятели от Лондон няма да го вземат. Тогава ти ще трябва да се отървеш от него, а аз все пак ще трябва да платя таксата. Така че отпусни се, бъди добро момче.

Джеръми приближи спринцовката до сгъвката на ръката ми. Другата ми ръка беше извита зад гърба ми, усещах я като изключена, без желание да се придвижи напред и да отблъсне Джеръми. Очите му бяха налети с кръв и зениците му изглеждаха необикновено широки. Гневът излизаше от него като пара.

— Един момент, Джеръми, преди да го боцнеш. — Кортланд отново беше станал и обличаше сакото на костюма си. — Предполагам, че би искал да знаеш как действахме с теб на пистата? Защо ти идваха онези забавни усещания и се забиваше в стените? — Той отиде до вратата и се обърна с лице към мен, оправи възела на връзката си, на която имаше малко „Д“ от „Дънхил“. — Сигурен съм, че ужасно би желал да знаеш. Е, върви на майната си. Съжалявам, че Мик и Рейнър не са тук, за да ти кажат сбогом — знам, че биха желали да го направят след вашата свада днес следобед. Но те са работни момчета и си имат много работа. Не им се плаща да се въртят наоколо. — Той махна леко с ръка, затвори вратата и изчезна, оставяйки след себе си тежка миризма на афтършейв.

Джеръми заби иглата в ръката ми. Наблюдавах как палецът му натиска буталото и спира. Когато извади спринцовката, две трети от демерола все още бяха останали вътре.

— Нали не искаш да проспиш всичко, слънчице — прошепна той. — Приготвил съм за тебе малко забавления и игрички.

Почти веднага се почувствах по-добре — по тялото ми се разля топлина и болката изчезна като парченца лед, които се топят. Огледах стаята и видях защо Майлс я беше направил по такъв начин. Цялото това червено наистина изглеждаше секси — тук наистина той беше прав. Сега то се превръщаше в розово.

Този път се събудих от звука на водата в тоалетната, после от течащата вода в мивката. Джеръми излезе с празна чаша в ръка. Едно питие на сметката на шефа му. Беше измил ръцете си.

Почувствах се по-добре и тихо изпробвах мускулите си. Не чувствах сили да предприема внезапна атака. Да се изправя седнал изглеждаше предела на възможностите ми. А Джеръми правеше нещо на бюрото. Погледнах през почти затворените си очи, така че ако вдигнеше глава, щеше да помисли, че още съм припаднал.

Той сложи празната чаша пред себе си, извади парче станиол от джоба на гърдите си и внимателно го прегъна около ръба на чашата. После натисна станиола, така че да образува джобче. Извади сгъваемо ножче и издърпа от него клечка за зъби от слонова кост, с която внимателно проби дупчици в чашката, която беше направил от станиол. Прибра клечката за зъби, извади острието и направи един прорез в станиола покрай ръба на чашата.

Работеше с увлечението на дете, което рисува с пастели. Челото му беше набръчкано от усърдие. Погледна за миг това, което беше изработил, изръмжа от задоволство и извади пластмасово флаконче. Сложи го на бюрото до чашата. После издърпа едно чекмедже на бюрото и взе огледало в синя рамка, като онези, които жените носят в чантичките си. Повърхността му беше мътна и зацапана.

Остави огледалото на масата, отвори капачето на флакончето и изсипа няколко бели кристалчета върху чашата. Порови в чекмеджето на бюрото, намери ножче за бръснене и започна да разтрошава кристалчетата на прах. После запали цигара и се облегна назад на стола си. След две дълбоки всмуквания, той отново се наведе напред, внимателно потупа с пръст цигарата и изтръска пепелта в чашата от станиол. Внимателно изстърга белия прах с ножчето за бръснене и го изсипа върху пепелта от цигарата.

Вдигна чашата с лявата си ръка, разгледа я, бръкна в десния си джоб и извади миниатюрна горелка, от която с натискането на едно копче избухна яркосин пламък. Повдигна чашата с прореза в станиола до нивото на устните си и поднесе синия пламък към нея. Когато тя се нагря, вдиша дълбоко и задържа дъха си. След малко издиша и със затворени очи и отметната назад глава каза:

— Доброто старо промиване.

Остана така може би трийсет секунди, преди да дръпне още веднъж и да погълне дима докрай. Облегна се отново назад и затвори очи със задоволство.

Усетих как силата отново се връща в мен. Колкото повече изчаквах, толкова по-големи щяха да бъдат шансовете ми. От друга страна, господата от Лондон щяха да дойдат и да ме отведат, така че времето ми да предприема някакъв ход не беше безкрайно.

Не чаках дълго, понеже първия ход направи Джеръми.

След като беше седял в стола на Големия бос около десет минути, очите му се разтвориха и той започна да нервничи. Обърна се и ме видя — опрян на стената, и аз видях гнева, който избиваше върху лицето му на червени и бели петна. Той рязко стана, плъзна стола си назад и тръгна към мен. Светлите му очи не се отделяха от лицето му. Очаквах ритник — това беше неговият стил — и той дойде отдалече, прицелен в слабините ми.

Хванах крака му с две ръце и завъртях, усуках го внезапно и рязко. Усетих как коленните му връзки се скъсаха. Той изкрещя, изгуби равновесие и залитна, след което се приземи твърдо по корем. Аз се отблъснах от стената, все още със стъпалото му в ръце, извих крака му настрани зад него и усетих как той поддава, сякаш бях извадил ставата от гнездото й. Той припадна от болката. Станах бавно, за да си поема дъх, но ставането беше грешка. Седнах с размътена глава и зачаках съзнанието ми да се избистри.

Пропълзях до него и свалих сакото, ризата и връзката му. После открих спринцовката в бюрото и изпразних в рамото му остатъка от демерола. Поне кракът нямаше да го боли толкова. Свалих му ризата, обувките, чорапите и панталоните. Гащите му бяха оловносини найлонови слипове с монограм „Дж“, изписано с красиви извивки. Тях му ги оставих. После, действайки бавно, го завлякох в банята, открих, че мога да стана без особено голяма болка, и го оставих с глава върху тоалетната чиния, докато намеря ножче за бръснене. Там беше ножчето, което беше използвал, за да нареже наркотика, но то нямаше да ми бъде от голяма полза. Намерих неотворено пакетче ножчета в шкафчето за лекарства, но ножичките за нокти, които бяха там, вършеха по-добра работа.

След като бях отрязал косата му и бях свалил златната му обеца, намерих малко черна боя за обувки. След петнайсет минути търкане, миене и отново търкане, той беше се променил от златист блондин в лъскав брюнет. Извлякох го отново навън и го оставих на пода. Коляното му беше лошо подуто и долната част на десния му крак стърчеше под ъгъл.

Облякох дрехите му. Моите му бяха около един номер по-големи, но доколкото бяха работни дрехи, това нямаше значение. Влязох в банята и се измих с шампоан шест пъти, докато цветът на косата ми се върне. Лицето ми не беше много зле. Едното ми ухо беше подуто, имах рана над окото, която продължаваше да кърви, когато я докоснех, а едната ми буза беше насинена и подута, така че окото ми над нея намигаше. Но лицето, което ме гледаше, си беше моето.

Панталоните му не ми стояха много зле, въпреки че бяха по-тесни, отколкото бих предпочел, а черните му обувки ми стискаха, но успях да ги обуя. След като се пъхнах в тях, ми се прииска да го изритам, но се отказах. Ризата му ми беше твърде тясна и не можех да си закопчая яката. Сакото беше по-късо с пет сантиметра в ръкавите, така че го оставих да виси на вратата на банята.

Подпрях го на стената, където бях лежал аз, седнах на големия кожен стол и зачаках.

Нито аз приличах на Джеръми, нито той на мен. Но мислех, че това няма значение. Бях готов да се обзаложа, че господата от Лондон не познаваха никого от нас и не искаха да ни знаят. Бях готов да се обзаложа, че те очакваха да им предадат пакет. Кортланд можеше да им е дал описание на това, как съм облечен, но сега, когато обувките бяха на другите крака, се съмнявах, че те щяха да познаят, че Евърс не е вече Евърс. Това беше риск — толкова време да си сменяме костюмите — но беше важно те да си помислят, че са взели мен, така че да не дойдат да ме търсят отново.

После осъзнах, че не знам къде се намирам.