Джонатан Страуд
Окото на голема (8)

6

— Кити… Кити!

— Ммм?

— Събуди се. Време е.

Тя надигна глава, премигна и изведнъж се разбуди от шума на антракта в театъра. Светлините в залата се бяха включили, голямата алена завеса се бе спуснала през средата на сцената; публиката се бе превърнала в стотици червендалести индивиди, редящи се бавно в партера. Кити бе потънала в езеро от звуци, които пулсираха в слепоочията й като приливни вълни. Тя разтърси глава, за да ги прогони и погледна Стенли, който се навеждаше над местата отпред със зла усмивка на лицето.

— О — рече тя объркано. — Да. Да, готова съм.

— Чантата. Не я забравяй.

— Едва ли бих го направила, не мислиш ли?

— Ти едва не заспа.

Дишайки тежко и отмятайки кичур коса от очите си, Кити грабна чантата от пода и стана, за да позволи на един мъж да се провре пред нея. Тя се обърна, за да го последва покрай реда от седалки. За момент зърна Фред: мътният му поглед, както винаги, бе труден за разбиране, но Кити реши, че е доловила подигравателна отсенка. Тя сви устни и бавно тръгна по пътеката.

Всеки сантиметър между местата бе претъпкан с хора, които се тълпяха към бара, тоалетните, момичето със сладоледа, което стоеше на едно осветено място край стената. Придвижването накъдето и да било бе трудно; на Кити й напомняше на пазар за животни, където бавно подкарваха зверовете през лабиринт от бетонни и метални заграждения. Тя пое дълбоко дъх и с няколко промърморени извинения и благоразумна употреба на лактите се присъедини към стадото. Бавно се запромъква между най-различни гърбове и кореми към чифта двойни врати.

По средата на пътя някой я потупа по рамото. Стенли й се ухили.

— Шоуто май не ти хареса много, а?

— Естествено. Беше ужасно.

— Мисля, че имаше няколко добри момента.

— Не се и съмнявам.

Той изпъшка неодобрително.

— Аз поне не спях по време на работа.

— Работата — отряза го Кити, — сега започва.

С непоколебимо лице и разрошена коса тя излезе от вратата и влезе в един страничен коридор, който се извиваше около залата. Сега бе ядосана на себе си, ядосана, че бе задрямала, ядосана, че бе позволила на Стенли да й влезе толкова лесно под кожата. Той вечно търсеше някакъв признак на слабост, опитвайки се да го използва срещу другите; това просто му даваше повече предимства. Тя разтърси глава нетърпеливо. Забрави: сега не му е времето.

Тя се промъкна до фоайето на театъра, където голяма част от публиката се изсипваше на улицата, за да пийне ледена напитка и да се наслади на лятната вечер. Кити излезе заедно с тях. Небето беше наситеносиньо; светлината бавно си отиваше. По къщите насреща висяха разноцветни знаменца и плакати, приготвени за националния празник. Звъняха чаши, хората се смееха; тримата минаха тихо през щастливата тълпа, но бяха нащрек.

На ъгъла на сградата Кити погледна часовника си.

— Имаме петнайсет минути.

Стенли каза:

— Тази вечер са излезли малко магьосници. Виждате ли онази възрастна жена, дето се налива с джин? Има нещо в чантата. Мощна аура. Можем да го свием.

— Не. Ще се придържаме към плана. Давай, Фред.

Фред кимна. От джоба на коженото си яке извади цигара и запалка. Тръгна безцелно напред до място, от което се виждаше една странична улица и докато палеше цигарата, я огледа. Очевидно доволен, той тръгна надолу по нея, без да погледне назад. Кити и Стенли го последваха. На улицата имаше барове, магазини и ресторанти; минаваха доста хора, излезли на въздух. На следващия ъгъл цигарата на Фред очевидно изгасна. Той спря да я запали и отново се огледа внимателно на всички страни. Този път очите му се присвиха; върна се небрежно по пътя, по който бяха дошли. Кити и Стенли бяха заети да разглеждат витрините — една щастлива двойка, хваната за ръце.

Фред мина покрай тях.

— Идва демон — рече той приглушено. — Скрийте чантата.

Измина минута. Кити и Стенли си гукаха и обсъждаха персийските килими на витрината. Фред огледа изложените в съседния магазин цветя. Кити гледаше ъгъла на пътя с крайчеца на окото си. Иззад него се появи добре облечен, дребен, беловлас джентълмен, който си тананикаше някаква военна песен. Той пресече пътя и изчезна от погледа им. Кити погледна Фред. Той поклати глава почти незабележимо. Кити и Стенли останаха на местата си. Иззад ъгъла излезе жена на средна възраст с огромна шапка на цветя; вървеше бавно, сякаш размишляваше над неправдите в света. Въздишайки тежко, тя се обърна към тях. Кити усети парфюма й, докато отминаваше — силен, доста груб аромат. Стъпките й заглъхнаха.

— Окей — рече Фред. Той се върна до ъгъла, разузна набързо, кимна и изчезна зад него. Кити и Стенли се отлепиха от витрината и го последваха, пускайки ръцете си, сякаш бяха докоснали чума. Кожената чанта, която до този момент се намираше под палтото на Кити, сега се появи в ръката й.

Другата уличка бе по-тясна и наблизо нямаше пешеходци. Отляво, зад един черен парапет се простираше дворът за доставки на магазина за килими. Фред се бе облегнал на парапета и гледаше нагоре и надолу по улицата.

— В онзи край току-що премина една търсеща сфера — каза той. — Но сега е чисто. Твой ред е, Стан.

Портата към двора бе заключена с катинар. Стенли се приближи и го огледа отблизо. Отнякъде изпод дрехите си извади чифт стоманени клещи. Той стисна катинара, извъртя го и веригата падна. Влязоха в двора със Стенли начело. Той се взираше внимателно в земята пред тях.

— Има ли нещо? — попита Кити.

— Не тук. На задната врата има пух: някаква магия. Трябва да я избягваме. Но на прозореца няма нищо — посочи той.

— Окей. — Кити се прокрадна към прозореца и огледа вътре. От малкото, което виждаше, прецени, че помещението беше склад; бе отрупано с килими, всеки един навит, стегнат и опакован в лен. Момичето погледна другите. — Е? — изсъска тя. — Виждате ли нещо?

— Естествено и затова — рече несериозно Стенли — е толкова тъпо ти да командваш. Без нас си безпомощна. Сляпа. Не — няма капани.

— Няма демони — каза Фред.

— Добре. — Кити вече имаше черни ръкавици на ръцете. Сви юмрук и го заби в най-долното стъкло. Изпукване, кратко издрънчаване от стъкла по перваза. Кити се пресегна, дръпна резето и вдигна прозореца. Подскочи нагоре и се пъхна в стаята, където падна тихо, оглеждайки се бързо на всички страни. Без да изчака другите, тя мина покрай пирамидите от лен, вдишвайки застоялия въздух от опакованите килими, и бързо стигна до една полуотворена врата. От чантата измъкна фенерче: лъчът светлина освети голям, богато оборудван офис с бюра, столове и килими по стените. Ниско долу, в един тъмен ъгъл имаше сейф.

— Стой. — Стенли хвана ръката на Кити. — На нивото на краката има светеща нишка — минава между бюрата. Избягвай я.

Ядосано, тя се освободи от хватката му.

— Нямаше просто да се нахакам слепешката. Не съм тъпа.

Той сви рамене.

— Да, разбира се.

Пристъпвайки високо над невидимата нишка, Кити стигна до сейфа, отвори чантата, извади малко бяло кълбо и го постави на земята. Внимателно се отдръпна. Застана до вратата и изрече дума; с мек стон и ветровит порив, кълбото се сви в нищото. Засмукването му повлече близките картини от стените, килима от пода и вратата на сейфа от пантите. Спокойно, пристъпвайки над невидимата нишка, Кити се върна и коленичи до сейфа. Ръцете й се движеха бързо и трупаха предмети в чантата.

Стенли подскачаше от нетърпение.

— Какво има?

— Моулърски стъкла, няколко първични сфери… документи… и пари. Много пари.

— Хубаво. Побързай. Имаме пет минути.

— Знам.

Кити затвори чантата и излезе от офиса, без да бърза. Фред и Стенли вече бяха излезли през прозореца и висяха нетърпеливо навън. Кити прекоси стаята, изскочи в двора и се насочи към портата. Секунда по-късно, заради някакво неясно чувство тя погледна назад през рамо — тъкмо навреме, за да види как Фред хвърля нещо в склада.

Тя спря на място.

— Какво, по дяволите, беше това?

— Няма време да си приказваме, Кити. — Фред и Стенли избързаха покрай нея. — Играта започва.

— Какво направи току-що?

Излязоха на пътя на бегом и Стенли й смигна.

— Пръчка пламък. Малък подарък за тях. — До него Фред тихо се кикотеше.

— Планът не беше такъв! Това бе само взлом! — Вече подушваше дима, който се носеше във въздуха. Свиха зад ъгъла и минаха покрай предната част на магазина.

— Не можем да вземем килимите, нали? Тогава защо да ги оставяме да ги продадат на магьосниците? Не може да съжаляваш помагачите, Кити. Те си го заслужават.

— Могат да ни заловят…

— Няма. Успокой се. Освен това някакъв си малък, обикновен взлом няма да излезе на първа страница, нали? Но взломът и пожарът ще излязат.

Пребледняла от гняв, с пръсти, впити в дръжките на чантата, Кити крачеше до тях нагоре по пътя. Въпросът не бе в публичността — просто Стенли оспорваше авторитета й отново и то по-сериозно, отколкото преди. Това бе нейният план, нейната стратегия и той нарочно я бе подкопал. Трябваше да действа веднага, нямаше спор. Рано или късно заради него щяха да ги убият.

Пред театър „Метрополитън“ на пресекулки звънеше звънец, а последните хора от публиката влизаха обратно през вратите. Кити, Стенли и Фред се присъединиха към тях, без да забавят крачка и след няколко минути отново се отпуснаха в местата си. Оркестърът отново загряваше, а на сцената завесата бе вдигната.

Все още трепереща от ярост, Кити сложи чантата между краката си. В този момент Стенли се обърна и се ухили.

— Вярвай ми — прошепна той. — Сега вече ще сме на първа страница. Утре сутрин няма да има нищо по-голямо от нас.