Джонатан Страуд
Окото на голема (31)

29

Как точно бе пристигнал тук, Натаниел не можеше да каже. Нито някой от външните възли беше задействан, нито някой от тях — Натаниел, Кавка и дори Бартимеус — го беше чул да влиза в самата къща. И все пак ето го, облегнат небрежно на стълбата към тавана, с мускулести ръце, сгънати на гърдите.

Устата на Натаниел се отвори. Думи не излязоха — нищо освен ужасено ахване на разпознаване.

Брадатият наемник. Наемният убиец на Лавлейс.

След боя в Хедълхам хол около две години по-рано, наемникът беше избягнал залавянето. Правителствените агенти го бяха търсили надлъж и нашир, в Британия и на континента, но безуспешно, не бе открита никаква следа. С времето полицията изостави нещата; закриха случая и прекратиха търсенето. Но Натаниел не можеше да забрави. В паметта му се бе запечатала една ужасна картина: наемникът, който излизаше от сенките в кабинета на Лавлейс, носещ амулета на Самарканд, палтото му, изцапано с кръвта на убит човек. Четири години образът бе висял като облак над ума на Натаниел.

И сега убиецът стоеше на два метра от него, оглеждайки всеки от тях със студените си очи.

Както и преди, той излъчваше зла жизненост. Беше висок и мускулест, синеок, с огромни вежди. Явно бе подрязал леко брадата си, но черната му коса беше по-дълга, до средата на врата му. Дрехите му бяха черни — широка риза, развлечена туника, широки панталони над коляното, високи ботуши, издути около прасците. Надутата му увереност блъсна Натаниел като юмрук. Натаниел веднага осъзна нищожната си сила, слабостта на крайниците си.

— Не си прави труда да ни запознаваш, Кавка — каза мъжът. Гласът му беше ленив, дълбок и бавен. — Ние тримата сме стари познати.

Старецът изпусна една дълга, тъжна въздишка, която трудно можеше да се разтълкува.

— Така или иначе няма смисъл. Не знам имената на никой от вас.

— Имената никога не са били важни за нас.

Ако джинът беше стъписан, не го показваше.

— Виждам, че си си взел ботушите — рече той.

Тъмните вежди се сключиха.

— Казах ви, че ще си платите за това. Така и ще стане. Ти и момчето.

До този момент Натаниел седеше на бюрото на Кавка, вкаменен от шока. Сега, със съзнателно усилие да демонстрира някакъв авторитет, той се избута напред и се изправи с ръце на хълбоците.

— Ти си арестуван — рече той, гледайки страховито наемника, докато говореше.

Мъжът отвърна на погледа с такава съкрушителна незаинтересованост, че Натаниел почувства как се свива и смалява на мястото си. Вбесен, той прочисти гърлото си.

— Чу ли какво казах?

Ръката на мъжа се раздвижи — толкова бързо, че Натаниел едва успя да го види — и в нея се появи сабя. Сочеше небрежно към Натаниел.

— Къде е оръжието ти, дете?

Натаниел издаде брадичка дръзко и размаха пръст към Бартимеус.

— Там — рече той. — Той е африт под моя команда. Една моя дума и ще те разкъса на парчета.

Джинът изглеждаше малко стъписан.

— Ъ, да — рече съмнително. — Точно така.

Под брадата се разпъна ледена усмивка.

— Това е съществото, което и преди беше с теб. Тогава то не успя да ме убие. Какво те кара да мислиш, че този път ще има по-голям успех?

— Упражненията подобряват уменията — каза джинът.

— Колко вярно. — Още едно светкавично движение, още едно неясно петно — и в другата си ръка държеше метален диск във формата на буквата S. — Упражнявал съм се дълго с това — рече наемникът. — Ще пререже същността ти и после ще се върне обратно в протегнатата ми ръка.

— Дотогава няма да имаш ръка, с която да хващаш — каза Натаниел. — Моят африт наистина е бърз. Като нападаща кобра. Ще те пипне преди това нещо да е излетяло от ръката ти. — Той премести поглед по джина и наемника. Никой от тях не изглеждаше прекалено убеден.

— Никой демон не е бърз като мен — каза наемникът.

— Така ли? — отвърна Натаниел. — Само го пробвай.

Бартимеус бързо вдигна пръст.

— Виж сега…

— Покажи най-добрия си удар.

— Може пък да направя точно това.

— И ще видиш какво ще ти се случи.

— Ей, я се успокойте — рече джинът. — Това мъжкарско позиране е много хубаво, но моля ви, не ме намесвайте. Защо вие двамата не направите една канадска борба, да си премерите бицепсите или нещо друго? Освободете напрежението по този начин.

Натаниел го пренебрегна.

— Бартимеус — започна той, — нареждам ти…

В този момент се случи нещо неочаквано. Кавка се изправи.

— Стой, където си! — Очите на наемника се завъртяха, върхът на сабята се премести. Кавка не изглеждаше да го е чул. Той се заклати леко на мястото си, после се помъкна напред, далеч от дивана, през отрупания с хартия под. Краката му предизвикваха леки хрущящи звуци, докато стъпваше по пергаментите. След няколко стъпала той стигна до масата. Една тънка като кокал ръка се стрелна и сграбчи ръкописа на голема от хлабавия захват на Натаниел. Той се отдръпна, притискайки го към гърдите си.

Наемникът замахна така, сякаш щеше да хвърли диска, но се спря.

— Остави го, Кавка! — изръмжа той. — Помисли за семейството си — помисли за Миа.

Очите на Кавка бяха затворени; отново се люлееше. Той вдигна лице към тавана.

— Миа? Тя е изгубена за мен.

— Завърши документа тази нощ и ще я видиш утре, кълна се!

Очите се отвориха. Бяха мътни, но блестяха.

— Какво значение има? Ще съм мъртъв до изгрева. Силата на живота ми вече е изцедена.

На лицето на наемника се изписа раздразнение. Не беше от типа хора, на които им харесваше да преговарят.

— Моят работодател ме уверява, че те са добре и в безопасност — каза той. — Можем да ги измъкнем от затвора тази нощ и до сутринта да ги докараме в Прага. Помисли добре — искаш ли цялата тази работа да замине на вятъра?

Натаниел погледна джина. Той бавно си сменяше мястото. Не изглеждаше наемникът да е забелязал. Натаниел се покашля и се опита да го разсее допълнително.

— Не го слушай, Кавка — каза момчето. — Той лъже.

Наемникът хвърли бърз поглед на Натаниел.

— Много е неприятно за мен — каза той, — че не те заловиха този следобед на площада. Дадох на полицията най-внимателни инструкции и все пак се оплескаха. Трябваше да се справя с теб лично.

— Знаел си, че сме тук? — рече Натаниел.

— Разбира се. Времето на пристигането ти беше възможно най-неподходящо. Още ден или два и нямаше да има никакво значение — щях да съм се върнал в Лондон със завършения ръкопис. Разследванията ти нямаше да доведат до нищо. Затова трябваше да те задържа. Затова и подшушнах на полицията.

Очите на Натаниел се присвиха.

— Кой ти каза, че идвам?

— Работодателят ми, разбира се — каза наемникът. — Казах на чехите и те следяха онзи дребен британски агент през цялото време, знаейки, че накрая ще ги заведе при теб. Между другото, те вярват, че си в Прага да поставиш бомба. Но всичко това вече са подробности. Те ме разочароваха.

Докато говореше, беше протегнал сабята и диска, а очите му шареха между Натаниел и магьосника. Умът на Натаниел препускаше — почти никой не знаеше, че ще идва в Прага и все пак наемникът беше предупреден. Което означаваше… Не, трябваше да се концентрира. Видя как Бартимеус все още се промъкваше настрана, неуловимо като охлюв. Още малко и джинът щеше да е извън полезрението, в точната позиция за атака.

— Виждам, че си намерил друг гаден предател на мястото на Лавлейс — изстреля той.

— Лавлейс? — Веждите на мъжа трепнаха леко учудено. — Дори и тогава не той беше главният ми работодател. Той не беше нищо друго освен вторично занимание, аматьор, прекалено нетърпелив да успее. Господарят ми го насърчаваше, докъдето можеше, но Лавлейс не беше единственият му инструмент. Нито пък аз сега съм единственият му слуга.

Натаниел не бе на себе си от ярост.

— Кой е той? За кого работиш?

— Някой, който плаща добре. Това, естествено, е очевидно. Ти си един странен малък магьосник.

В този момент джинът, който успешно се беше промъкнал в периферното зрение на наемника, вдигна ръка да нападне. Но в същия момент Кавка се задейства. През цялото това време той беше стоял до Натаниел и държеше пергамента в ръце. Сега, без думи, с плътно затворени очи, той внезапно се напрегна и разкъса ръкописа на две.

Ефектът беше неочакван.

От разкъсания пергамент се надигна порой от магическа сила и избухна в къщурката като земетресение. Натаниел бе изхвърлен във въздуха сред водовъртеж от летящи неща: джин, наемник, маса, диван, хартии, документи, разлято мастило. За част от секундата Натаниел видя как трите различни нива се тресяха в различна степен: всичко беше утроено. Стените се разклатиха, подът се наклони. Електрическата светлина изпука и угасна. Натаниел падна тежко на пода.

Пороят се оттегли през дъските на пода долу в земята. Заклинанието на ръкописа го нямаше. Нивата се стабилизираха, кънтежите замряха. Натаниел вдигна глава. Бе натикан под преобърнатия диван с лице към прозореца. Светлините на града все още светеха през него, но изглеждаха странно по-високи отпреди. Отне му момент да схване какво се бе случило. Цялата къщурка се бе наклонила и беше кацнала точно на ръба на хълма. Дъските на пода бяха наклонени под един лек ъгъл към прозореца. Докато гледаше, много малки предмети минаха, хлъзгайки се покрай него, и се спряха в наклонената стена.

Стаята беше съвсем тъмна и се чуваше шумоленето на тихо падащата хартия. Къде беше наемникът? Къде беше Бартимеус? Натаниел лежеше напълно неподвижен под дивана, очите му бяха уголемени като на заек през нощта.

Виждаше Кавка много добре. Старият магьосник лежеше по гръб върху наклонената мивка, а дузина хартии падаха леко върху него като импровизиран покров. Дори и от разстояние Натаниел виждаше, че е мъртъв.

Тежестта на дивана притискаше тежко един от краката на Натаниел и го бе приковал за пода. Много му се искаше да го отмести, но знаеше, че е прекалено рисковано. Лежеше тихо, гледаше и се ослушваше.

Стъпка; една фигура бавно влезе в полезрението му. Наемникът спря край тялото на мивката, огледа го за момент, изруга тихо и отиде да тършува из пръснатите мебели край прозореца. Движеше се бавно, напрегнал крака заради наклона на пода. Вече не стискаше сабята си, но в дясната му ръка блестеше нещо сребърно.

Като не намери нищо сред останките, наемникът започна да се катери нагоре през стаята, като методично въртеше глава ту на една, ту на друга страна, с присвити в мрака очи. С ужас Натаниел видя, че той се приближаваше все повече към дивана. Натаниел не можеше да се оттегли: диванът, който го скриваше от погледа, беше и негов капан. Той прехапа устни, опитвайки се да си припомни думите на някое подходящо заклинание.

Наемникът сякаш чак сега забеляза преобърнатия диван. Той остана неподвижен за две секунди. После, със сребърния диск в ръка, клекна да повдигне дивана от приведената глава на Натаниел.

И Бартимеус се появи зад него.

Египтянчето се носеше над плочките на пода; краката му висяха отпуснато, ръката му беше протегната. Около формата му сияеше сребърен ореол, блестеше върху бялата дрешка около кръста му и грееше мрачно в косата му. Джинът подсвирна веднъж, весел звук. Наемникът се извъртя с неясно движение; дискът излетя от ръката му; изсвири през въздуха, проряза сиянието от едната страна на Бартимеус и описа кръг в стаята.

— Ха-ха, не уцели — рече джинът. От пръстите му изригна пламък и обгърна наемника на мястото му. Огнена топка обви горната част от тялото му; той извика, хващайки се за лицето. Залитна напред, хвърляйки червено-жълто сияние в стаята, блестящо през стиснатите му огнени пръсти.

Свирещият диск стигна най-далечната точка от стаята; с промяна на тембъра, той се устреми назад, стрелвайки се към ръката на наемника. По пътя проряза едната страна на египтянчето. Натаниел чу как джинът извика; видя как формата на момчето потрепна и се разтресе.

Дискът се върна в горящата ръка.

Натаниел дръпна и освободи крака си от дивана; отблъсна го трескаво от себе си и, препъвайки се в неравния под, се изправи на крака.

Египтянчето изчезна. На негово място, осветен от пламъците, към сенките изприпка един куцащ плъх. Горящият мъж пристъпи след него с мигащи в пламъците очи. Дрехите му почерняваха на тялото; дискът проблясваше червеникаво в пръстите му.

Натаниел се опита да си събере мислите. До него беше стълбата към тавана. Беше се катурнала и облегнала диагонално на тавана. Хвана се за нея.

Плъхът пробяга по един стар пергамент. Хартията изпука шумно под краката му.

Дискът разряза пергамента на две; плъхът изцвърча и се завъртя на една страна.

Горящите пръсти се раздвижиха; в тях се появиха още два диска. Плъхът хукна лудо, но не бе достатъчно бърз. Дискът се впи в дъските на пода, притискайки опашката на плъха под сребърното си острие. Плъхът се мяташе слабо в опит да се освободи.

Наемникът пристъпи по-близо. Вдигна тлеещия си ботуш.

С яростно усилие Натаниел отмести стълбата и я остави да падне тежко на гърба на наемника. Хванат беззащитен, мъжът изгуби равновесие и падна настрани сред порой от искри. Стовари се на пода на къщурката, подпалвайки всички ръкописи наоколо.

Плъхът се дръпна неистово и освободи опашката си. С рязък скок се озова до Натаниел.

— Благодаря за това — задъхваше се той. — Видя ли как ти го нагласих?

Натаниел гледаше ококорено тромавата фигура, която в яростен пристъп отхвърляше стълбата от себе си, явно безразличен към обграждащите го пламъци.

— Как е възможно да оцелее? — прошепна. — Пламъците са го обхванали. Той изгаря.

— Опасявам се, че са само дрехите — каза плъхът. — Тялото му е напълно неуязвимо. Но сега сме го хванали до прозореца. Гледай сега.

Той вдигна малката си розова лапа. Брадатият мъж се обърна и чак сега забеляза Натаниел. Изръмжа ядосано, вдигна ръка; там проблясваше нещо сребърно. Замахна…

И бе пресрещнат директно от пълната сила на Ураган: той изригна от лапата на плъха, повдигна го и го запрати назад през прозореца, сред искрящ водопад от натрошено стъкло и горящи парчета хартия, които бяха издухани заедно с него от пода. Той падна навън в тъмнината, навън и надалеч надолу по хълма. Падането беше маркирано от пламъците, които все още се издигаха от тялото му. Натаниел го видя как отскочи веднъж в далечината, после остана неподвижен.

Плъхът вече тичаше нагоре по наклонения под към вратата на къщурката.

— Хайде — извика той. — Да не мислиш, че това ще го спре? Имаме пет минути, най-много десет.

Натаниел хукна след него, през купища тлееща хартия и навън в нощта, задействайки първо единия възел, после другия. Звукът от алармите се издигна нагоре към небето и разбуди жителите на Златната алея от меланхоличните им сънища, но плъхът и момчето вече бяха отминали разрушената кула и препускаха надолу по стъпалата на замъка, сякаш по петите ги следваха всички демони, призовавани някога.

 

 

Късно на следващата сутрин, облечен в нови дрехи и перука, показвайки току-що откраднат паспорт, Натаниел прекоси чешката граница и навлезе в контролираната от Британия Прусия. Стигна на стоп в град Кемниц в камиона на един хлебар и отиде право в британското консулство, където обясни положението си. Проведоха се телефонни разговори, провериха се пароли и самоличността му бе потвърдена. До средата на следобеда се намираше на борда на самолет, който излиташе от местното летище за Лондон.

Джинът беше освободен на границата, понеже стресът от дългото призоваване изтощаваше Натаниел. От дни не беше спал както трябва. В самолета беше топло и въпреки желанието си да помисли над думите на наемника, умората и бръмченето на двигателите си казаха своето. Още преди самолетът да полети, Натаниел бе заспал.

На „Бокс хил“ го събуди стюардесата.

— Сър, пристигнахме. Очаква ви кола. Искат да побързате.

Излезе на стълбата на самолета под лекия, студен дъжд. До пистата чакаше черна лимузина. Натаниел слезе бавно, все още не напълно разбуден. Почти очакваше там да завари господарката си, но задната седалка бе празна. Шофьорът докосна шапката си с отварянето на вратата.

— Поздрави от госпожица Уитуел, сър — каза той. — Трябва да дойдете в Лондон незабавно. Съпротивата удари в сърцето на Уестминстър и… Е, ще видите резултата лично. Няма време за губене. Положението е катастрофално.

Без да продума, Натаниел се качи в колата. Вратата се затвори зад него.