Джонатан Страуд
Окото на голема (12)

10

Както винаги, естествено, се опитах да се съпротивлявам.

Впрегнах цялата си енергия да противостоя на дърпането, но притегателните думи просто бяха прекалено силни; всяка дума беше като харпун, пробождащ субстанцията ми, придърпвайки я, изтегляйки ме. В продължение на три кратки секунди нежната гравитация на Другото място ми помогна да се дърпам… после, изведнъж, подкрепата й отслабна и бях откъснат като дете от гърдата на майка си.

Изведнъж същността ми бе сбита, разтеглена до безкрайна дължина и секунда по-късно изхвърлена в света на познатите, омразни ограничения на пентаграма.

Където, следвайки законите от незапомнени времена, веднага се материализирах.

Избори, избори. Какъв да бъда? Призоваването бе силно — неизвестният магьосник със сигурност бе опитен и следователно едва ли щеше да се уплаши от ревящ буган^[1], или пък призрак с множество очи. Така че избрах нежен префърцунен вид, за да втълпя на моя тиранин знаменитата си изтънченост.

Ако мога да кажа, това си беше елегантна работа. Във въздуха се въртеше един огромен балон с цветовете на дъгата, целият блещукащ с перлено сияние. От него се носеха леки ухания на ароматно дърво, с лека, сякаш идваща от голямо разстояние, ефирна музика от арфи и цигулки. В балона, с малки кръгли очила, поставени върху изящното носле, седеше красива девойка^[2]. Тя надзърна спокойно от балона.

И нададе изумен писък на ярост.

— Ти!

— Чакай сега, Бартимеус…

— Ти! — Ефирната музика спря неприятно изведнъж; нежните ароматни ухания станаха граниви и кисели. Красивото лице на девойката почервеня, очите й се уголемиха като две сварени яйца, стъклата на очилата й се напукаха. Розовите й устнички се отвориха и откриха остри жълти зъби, скърцащи от ярост. В балона затанцуваха пламъци и той се уголеми застрашително сякаш щеше да избухне. Завъртя се толкова бързо, че въздухът започна да жужи.

— Само ме чуй за секунда…

— Имахме споразумение! И двамата се заклехме!

— Е, строго погледнато, това не е съвсем вярно…

— Не е ли? Толкова бързо ли забрави? А е скоро, нали така? На Другото място аз губя представа за времето, но ти не изглеждаш много по-различно отпреди. Все още си хлапе!

Той се изпъчи.

— Аз съм важен член на правителството…

— Дори не се бръснеш още. Колко време мина? Две години, може би три?

— Две години и осем месеца.

— Значи сега си на четиринайсет. И ме призоваваш отново толкова скоро.

— Да, но задръж за секунда — аз така и не се заклех навремето. Просто те освободих. Така и не изрекох…

— Че няма да ме призовеш отново ли? Това си беше ясният подтекст. Аз щях да забравя твоето истинско име, ти щеше да забравиш моето. Това бе сделката. А сега… — Във въртящия се балон красивото лице на девойката все повече се разваляше — беше се появила една забележителна увиснала вежда, груб нос, дивашки червени очи… малките кръгли очила някак си не пасваха и една ръка с орлови нокти се протегна в балона, сграбчи ги и ги натика в устата, където острите зъби ги стриха на прах.

Момчето вдигна ръка.

— Само спри да се правиш на глупак и ме изслушай за секунда.

— Да те слушам? Защо да го правя, след като болката от последния път едва си е отишла? Мога да ти кажа, че очаквах почивка, доста по-дълга от две години…

— Две години и осем месеца.

— Две нещастни човешки години, за да се възстановя от травмата на срещата с теб. Да, знаех, че някой идиот със заострена шапка някой ден отново ще ме извика, но не мислех, че ще е същият идиот като последния път!

Той стисна устни.

— Аз нямам заострена шапка.

— Ти си глупак! Зная рожденото ти име, а ти ме връщаш обратно в този свят против волята ми. Ами, това е добре, защото ще го изграча от покрива преди да приключа!

— Не — ти се закле…

— Клетвата ми приключи. Край! Отменена, анулирана, върната на изпращача с клеймо „Неотворена“. Твоята игра може да се играе и от двама, момче. — Лицето на девойката бе изчезнало. Вместо него звяр с множество зъби и твърда козина хапеше повърхността на балона, сякаш се опитваше да се освободи.

— Само ми дай секунда да ти обясня! Правя ти услуга!

— Услуга? О, момче, това ще да е нещо безценно! Това трябва да го чуя.

— В такъв случай млъкни за малко и ме остави да говоря.

— Добре! Чудесно! Ще мълча.

— Хубаво.

— Ще мълча като гроб. Твоят гроб, между другото.

— В такъв случай…

— И ще видим дали имаш дори и най-бегла възможност да измислиш оправдание, което си заслужава да се чуе, защото се съмнявам…

— Би ли млъкнал! — Магьосникът внезапно вдигна ръка и аз почувствах съответния натиск откъм външната страна на балона. Престанах с хапливото празнословие.

Той си пое дълбоко дъх, приглади назад косата си и си оправи маншетите, без да е необходимо.

— Така — рече. — Аз съм с две години по-голям, както ти толкова правилно отбеляза. Но съм и с две години по-мъдър. И трябва да те предупредя, че няма да използвам системния порок, ако се държиш зле. Не. Някога преживявал ли си обърнатата кожа? Или разтегалката на същност? Разбира се, че си. С характер като твоя това ти е гарантирано^[3]. Добре тогава. Не си играй с търпението ми.

— Вече сме минавали през всичко това — казах. — Помниш ли? Ти знаеш моето име, аз знам твоето. Ти запращаш наказание към мен, аз ти го връщам обратно. Никой не печели. Така и двамата ще пострадаме.

Момчето въздъхна и кимна.

— Вярно е. Може би и двамата трябва да се успокоим. — Той скръсти ръце и се отдаде на няколко минути съзерцание на моя балон^[4].

И аз на свой ред го погледнах мрачно. Лицето му все още имаше едновремешния блед и изгладнял вид, или поне така беше с онази част от лицето, която виждах, защото половината от него бе покрита от същинска грива. Можех да се закълна, че не се е приближавал и на една миля от ножици от последния път, когато го видях; къдриците му падаха по врата като някакъв мазен, черен Ниагарски водопад.

А що се отнася до останалото, той наистина не беше толкова кльощав като преди, не бе наедрял, а по-скоро беше несъразмерно издължен. Изглеждаше сякаш някой великан го е хванал за главата и краката, дръпнал е веднъж и се е махнал от отвращение: торсът му бе тесен като вретено, ръцете и краката — тънки и не на място, последните доста наподобяваха крайници на маймуна.

Слабоватият ефект бе подсилен от избора му на облекло: елегантен костюм, толкова впит, сякаш беше нарисуван върху него, смешно дълго черно сако, остри като ножове обувки и голяма носна кърпа с размера на малка палатка, висяща от джоба на гърдите му. Ясно си личеше, че си мисли, че изглежда адски ослепителен.

Тук имаше някои непоклатими възможности да го обиждам, но аз изчаквах момента. Огледах набързо стаята, която явно беше някаква официална зала за призоваване, вероятно в правителствена сграда. Подът бе покрит с някакво изкуствено дърво, напълно гладък, без шупли и дефекти, очевидно идеален за създаване на пентаграма. Един остъклен шкаф в ъгъла съдържаше купища тебешири, линии, компаси и документи. До него друг бе пълен с буркани и бутилки с десетки видове тамян. Като изключим това, залата бе напълно гола. Стените бяха боядисани в бяло. Квадратен прозорец високо на едната стена гледаше към черното нощно небе; стаята се осветяваше от скучна група голи крушки, подрънкващи от тавана. Единствената врата бе от желязо и беше залостена отвътре.

Момчето приключи с размишленията си, оправи си отново маншетите и сбърчи вежди. Придоби леко огорчено изражение: или се стараеше да изглежда тържествено, или имаше лошо храносмилане — трудно бе да се каже кое точно.

— Бартимеус — рече той тежко, — чуй ме добре. Повярвай ми, аз дълбоко съжалявам, че отново те призовавам, но нямах голям избор. Обстоятелствата тук се промениха и двамата ще се облагодетелстваме от подновяването на познанството ни.

Той замълча, явно мислейки, че имам да направя някоя конструктивна забележка. Нямаше начин. Балонът остана мътен и неподвижен.

— Накратко ситуацията е проста — продължи той. — Правителството, от което сега съм част^[5], планира голяма сухопътна офанзива в американските колонии тази зима. Войната вероятно ще струва скъпо и на двете страни, но понеже колониите отказват да се кланят на волята на Лондон, за съжаление, явно няма друг избор освен да се одобри кръвопролитието. Бунтовниците са добре организирани и имат свои собствени магьосници, някои от които силни. За да ги разгромим, изпращаме голяма войска от магьосници-воини с техните джинове и по-нисши демони.

Сега се раздвижих. На едната страна на балона се отвори уста.

— Ще изгубите войната. Бил ли си в Америка? Живял съм там от време на време, за период от двеста години. Целият континент е един пущинак — и продължава сякаш до безкрай. Бунтовниците ще се оттеглят, ще ви въвлекат в безкрайна партизанска война и ще се бият така, докато ви свършат силите.

— Няма да загубим, но си прав, че ще е трудно. Ще загинат много хора и джинове.

— Със сигурност много хора.

— Джиновете падат също толкова бързо. Не е ли било винаги така? Озовавал си се в достатъчно битки през живота си. Знаеш как е. И точно затова ти правя услуга. Старшият архивист се порови из архивите и е изготвил списък от демони, които могат да бъдат полезни в американската кампания. Твоето име е сред тях.

Голяма кампания? Списък от демони? Звучеше ми малко вероятно. Но стъпвах внимателно, опитвах се да измъкна повече от него. Балонът трепна, едно действие не много различно от свиване на рамене.

— Добре — каза балонът. — Америка ми харесва. По-добре е, отколкото тази кочина Лондон, която наричате свой дом. Там липсва противната градска бъркотия — само огромни открити пространства от небе и зелени полета, с безкрайно издигащи се върхове на планини, облечени в бяло… — За да подчертая задоволството си, накарах едно щастливо биволско лице да се появи от вътрешната страна на балона.

Момчето разтегли тънките си устни в онази стара позната усмивка, която толкова ненавиждах преди две години.

— Аха. Не си бил в Америка отдавна, нали?

Биволът го изгледа подозрително.

— Защо?

— Сега там също има градове, простират се по източното крайбрежие. Два от тях дори се доближават по големина до Лондон. Точно там е проблемът. Пущинакът, за който говориш, е зад тази култивирана ивица, но ние не се интересуваме от него. Ти ще се биеш в градовете.

Биволът огледа копитото си с фалшиво безразличие.

— Изобщо не ме притеснява.

— Не ли? Не би ли предпочел да работиш тук за мен? Мога да те махна от списъка за войната. Ще бъде за фиксиран период, само няколко седмици. Дребни наблюдателни задължения. Далеч по-малко опасно от откритото воюване.

— Наблюдение? — Станах язвителен. — Помоли някое дяволче.

— Нали знаеш, че американците имат африти.

Това вече бе стигнало твърде далеч.

— О, моля те — рекох. — Мога да се справя и сам. Успях да премина през битката при Ал-Ариш и обсадата на Прага, без ти да ме държиш за ръката. Да си го кажем направо, явно много си загазил, иначе никога нямаше да ме върнеш. Особено при това, което зная, нали, Нат?

За момент изглеждаше сякаш момчето щеше да експлодира от ярост, но се овладя навреме. Въздъхна, издувайки бузи.

— Добре — каза. — Признавам си. Не те призовах тук само за да ти направя услуга. — Бикът извъртя очи.

— Леле, каква изненада!

— Притискат ме тук, у дома — продължи момчето. — Трябват ми бързи резултати. Ако не — той стисна силно зъби, — може да се… отърват от мен. Повярвай ми, с удоволствие бих призовал някой дя… демон с по-добри маниери от твоите, но нямам време да издиря подходящ.

— Ето, около това се носи ореолът на истината — рекох. — Тази американска история е пълна глупост, нали? Опитваш се да спечелиш благодарността ми предварително. Ама е трудно. Не се връзвам на това. Знам рожденото ти име и възнамерявам да го използвам. Ако имаш поне малко мозък, ще ме освободиш моментално. Разговорът ни приключи. — За да наблегне на това, биволът вдигна муцуната си към небето и се врътна надменно в балона.

Момчето подскачаше от вълнение.

— О, хайде де, Бартимеус…

— Не! Моли се колкото си искаш, този бивол тук няма да те чуе.

— Никога няма да ти се моля! — Сега гневът му се отприщи с пълната си ярост. Леле, това си бе страховит порой от яд. — Слушай ме внимателно — изръмжа той. — Ако не получа помощ, няма да оцелея. Това може и да не означава нищо за теб…

Биволът погледна през рамо, с широко отворени очи.

— Какви способности само! Направо ми четеш мислите!

— Това може и така да е. Но американската кампания наистина съществува. Няма списък, признавам, но ако не ми помогнеш и загубя живота си, ще се погрижа преди да си отида да препоръчам името ти за войската там. После можеш да ми плещиш рожденото име надлъж и нашир щом ще ти е от полза. Аз няма да съм наблизо да страдам. Така че това са ти възможностите — заключи той, скръствайки ръце още веднъж, — кратко, съвсем простичко наблюдение или подлагане на риск в битка. Ти решаваш.

— Така ли? — попитах аз.

Дишаше тежко; косата му бе паднала пред лицето.

— Да. Ще ме предадеш на свой риск.

Биволът се обърна и го изгледа твърдо и продължително. Наистина краткото наблюдение бе за предпочитане пред отиването на война — битките имат гадния навик да излизат от контрол. И въпреки че бях бесен на младежа, винаги го бях считал за безкрайно по-симпатичен господар от повечето от тях. Изобщо не беше ясно дали все още е такъв. Понеже бе изминало малко време, може би все още не се бе покварил напълно. Дръпнах един цип в предната част на балона и се облегнах на отвора, подпрял брадичка на копитото си.

— Е, явно отново победи — рекох спокойно. — Явно нямам избор.

Той сви рамене.

— Не, не много.

— В такъв случай — продължих, — най-малкото можеш поне да ме информираш донякъде. Виждам, че си се издигнал в обществото. На какъв пост си?

— Работя за отдел „Вътрешни работи“.

— „Вътрешни работи“? Не беше ли това отделът на Ъндъруд? — Биволът повдигна една вежда. — Аха… Някой следва стъпките на стария си господар.

Момчето прехапа устни.

— Не. Това няма нищо общо.

— Може би някой все още е малко гузен за смъртта му…^[6]

Момчето се изчерви.

— Глупости! Това е невероятно съвпадение. Новата ми господарка предложи да поема работата.

— Ама да, разбира се. Крехката госпожица Уитуел. Възхитително създание^[7]. — Прецених го в детайли, загрявайки за задачата си. — Тя ли те посъветва и за модното ти облекло? Каква е все пак идеята на тези смешни прилепнали като собствената ти кожа панталони? Разчитам етикета на бельото ти през тях. А що се отнася до маншетите…

Той се наежи.

— Тази риза е много скъпа. Миланска коприна. Големите маншети са последна мода.

— Приличат на дантелени гуми за отпушване на тоалетни. Истинско чудо е, че вятърът не те отвява назад. Що не ги отрежеш и не ги направиш на още един костюм? Няма как да стане по-грозен от този, който носиш сега. А може и да ти направят красива женска лента за коса.

Видно беше, че подигравките за дрехите му явно го дразнеха повече от тези за Ъндъруд. Приоритетите му със сигурност се бяха променили през годините. Бореше се да овладее яда си, опипвайки неспирно маншетите.

— Виж се само — казах. — Толкова много нови малки навици. Басирам се, че ги копираш от някой от безценните си магьосници.

Ръката му моментално се отдръпна от косата.

— Не, не е така.

— Сигурно и в носа си бъркаш като госпожица Уитуел, толкова отчаяно искаш да си като нея.

При все че беше лошо да се върна, бе хубаво отново да го видя как се гърчи от ярост. Оставих го да подскача из своята пентаграма за малко.

— Сигурно не си забравил — рекох развеселено. — Призоваваш ме, а остроумните приказки идват като бонус. Това си е част от удоволствието.

Той изпъшка с ръце на лицето.

— Изведнъж смъртта не изглежда чак толкова ужасяваща.

Сега вече се почувствах малко по-добре. Поне основните правила бяха ясно установени.

— И така, разкажи ми за това наблюдение — рекох. — Казваш, че е просто?

Той се успокои.

— Да.

— И все пак работата и дори самият ти живот зависят от резултата от него.

— Точно така.

— Значи няма нищо ни най-малко опасно или сложно в него?

— Не. Е… — Той замълча. — Не много.

Биволът почука навъсено с копито.

— Продължавай…

Момчето въздъхна.

— Има нещо по улиците на Лондон, което е силно разрушително. Не е марид, не е африт, не е джин. Не оставя магически следи. Срина половин „Пикадили“ миналата нощ, причинявайки ужасни опустошения. Магазинът „Аксесоари Пин“ бе разрушен.

— Наистина? Какво стана със Симпкин?

— Фолиотът? О, той загина.

— Тц. Колко жалко^[8].

Момчето сви рамене.

— Нося известна отговорност за сигурността на столицата и вече ме обвиняват. Министър-председателят е бесен, а господарката ми отказва да ме защити.

— Изненадан ли си? Предупредих те за Уитуел.

Изглеждаше навъсен.

— Накрая тя ще съжалява за вероломството си, Бартимеус. Както и да е, губим време. Искам от теб да наблюдаваш и да проследиш агресора. Организирам и други магьосници да изпратят и своите джинове навън. Какво ще кажеш?

— Да приключваме — казах. — Каква е задачата и какви са условията?

Той ме гледаше сърдито изпод буйните си къдрици.

— Предлагам подобен на последния договор. Ти се съгласяваш да ми служиш, без да разкриваш рожденото ми име. Ако си усърден и сдържаш обидните забележки до минимум, продължителността на службата ти ще бъде относително кратка.

— Искам точно определена продължителност. Без неясноти.

— Добре. Шест седмици. Това за теб е просто един миг.

— А точните ми задължения?

— Обща универсална защита на господаря ти (мен). Наблюдение на определени места в Лондон. Преследване и идентифициране на неизвестен враг със значителна сила. Как ти звучи?

— За наблюдението добре. Клаузата за защита е известен недостатък. Защо не я изключим?

— Защото тогава няма да мога да ти имам доверие да ме защитаваш. Никой магьосник не би рискувал с това^[9]. Ще ми забиеш нож в гърба при първа възможност. И така — приемаш ли?

— Приемам.

— Тогава се приготви да получиш задачата си! — Той вдигна ръце и издаде напред брадичката си, поза, която не бе толкова впечатляваща, колкото се опитваше да изглежда, защото косата му постоянно падаше върху очите. Изглеждаше точно като на четиринайсет години.

— Чакай. Нека да помогна. Късно е, вече би трябвало да си се пъхнал в леглото. — Сега биволът носеше очилата на девойката върху муцуната си. — Какво ще кажеш за това…? — Придадох отегчена, тържествена нотка на гласа си: — „Ще ти служа още веднъж в продължение на шест пълни седмици. С нежелание обещавам да не разкривам името ти през това време…“

— Рожденото ми име.

— О, добре. „… рожденото ти име през това време на никой човек, когото срещна“. Какво ще кажеш?

— Не е напълно достатъчно, Бартимеус. Не е въпрос на доверие, а по-скоро на завършеност. Предлагам: „… през това време на никой човек, дяволче или друг дух, независимо в този свят или друг, на никое ниво; нито ще допусна да ми се изплъзнат срички от името, така че ехото да може да бъде чуто; нито ще ги прошепна в бутилка, пещера или друго тайно място, където техните следи могат да бъдат уловени с магически средства; нито ще ги напиша или гравирам на никой познат език, така че тяхното значение да може да бъде видяно“.

Напълно честно. Мрачно повторих думите. Шест дълги седмици. Поне бе пропуснал една подробност при формулирането, което бях избрал: след като изминеха седмиците, щях да съм свободен да говоря. А това и щях да направя, ако получех и най-малката възможност.

— Много добре — казах. — Готово е. Разкажи ми повече за този твой неизвестен враг.