Джонатан Страуд
Окото на голема (5)

3

Беше наистина очарователна вечер. Огромното пълнолуние, проблясващо в кайсиеви и житни нюанси, властваше над пустото небе, обградено от пулсиращ ореол. Няколко малки облачета пробягаха пред величественото лице на луната и изчезнаха от небето, проблясвайки в синьо-черно като корема на някакъв космически кит. Лунната светлина обливаше дюните в далечината; долу, в тайната долина, златистото сияние проникваше през очертанията на скалите и къпеше пясъчното дъно.

Но долината бе дълбока и тясна, а от едната й страна имаше издадена скала, която обгръщаше една част в мастилена тъмнина. Под това заслонено място бе запален малък огън. Пламъците бяха червени и малки и хвърляха слаба светлина. От огъня се издигаше слаба струйка дим и се разнасяше в студения нощен въздух.

На ръба на петното лунна светлина, пред огъня, с кръстосани крака седеше фигура. Бе мускулест мъж с гола глава и лъщяща, мазна кожа. От ухото му висеше тежка, златна халка; лицето му бе безизразно и невъзмутимо. Раздвижи се и от торба, окачена на кръста си, извади бутилка, затворена с метална тапа. С няколко бавни движения, които напомняха на дивата първична сила на пустинен лъв, той отпуши бутилката и отпи. Хвърляйки я настрана, той се втренчи в огъня.

След няколко секунди над долината се разнесе странен мирис, придружен от музика от цитра. Главата на мъжа клюмна и се отпусна. Сега се виждаше само бялото на очите му; заспа на мястото си. Музиката се усили, сякаш идваше от недрата на земята.

От тъмнината пристъпи някой, мина покрай огъня, покрай спящия на осветеното място в средата на долината. Музиката се усили; дори и самата лунна светлина сякаш предизвикваше допълнителна почит към красотата й. Робиня — млада, изящна, прекалено бедна да си позволи подходящи дрехи. Косата й висеше на дълги тъмни къдрици, подскачащи с всяка лека стъпка. Лицето й бе бледо и гладко като порцелан, очите — широки и пълни със сълзи. Първо предпазливо, после с внезапно отприщване на емоциите, тя затанцува. Тялото й се навеждаше и въртеше, лекото й наметало напразно се опитваше да я следва. Нежните й ръце се извиха изкусително във въздуха, докато от устата й се разнасяше странно песнопение, преситено със самота и желание.

Момичето завърши танца си. Тя отметна глава с гордо отчаяние и се загледа нагоре в мрака, към луната. Музиката замря. Тишина.

После, далечен глас, сякаш донесен от вятъра:

— Амарилис…

Момичето трепна и се поогледа. Не се виждаше нищо освен скалите, небето и кехлибарената луна. Въздъхна дълбоко.

— Моя Амарилис…

С дрезгав, треперещ глас тя отвърна:

— Сър Бертилак? Ти ли си това?

— Аз съм.

— Къде си? Защо ме разиграваш така?

— Крия се зад луната, моя Амарилис. Боя се да не би твоята красота да изгори същността ми. Покрий лицето си с мрежичката, която в момента толкова безполезно лежи върху гърдите ти, така че да мога да се доближа до теб.

— О, Бертилак! С най-голяма радост! — Момичето направи това, което я бяха помолили. От тъмнината долетяха няколко ниски одобрителни промърморвания. Някой се изкашля.

— Скъпа Амарилис! Отдръпни се! Слизам на земята.

Изпъшквайки леко, момичето притисна гръб към очертанията на близката скала. Тя отметна глава в гордо очакване. Прозвуча гръмотевица, способна да наруши покоя и на мъртвите. Момичето гледаше нагоре с отворена уста. С величествена скорост от небето се спусна фигура. Върху голите си гърди носеше посребрено елече, дълго, развято наметало, издути панталони и чифт елегантни извити чехли. В украсения му със скъпоценни камъни колан бе затъкнат впечатляващ ятаган. Той идваше надолу, с изправена глава, тъмни, проблясващи очи, гордо издадена напред брадичка под орловия му нос. От двете страни на челото му се издигаха чифт извити бели рога.

Той кацна леко близо до скалата, където стоеше грациозното момиче и се усмихна ослепително с небрежен, елегантен жест. Отвсякъде отекнаха неясни дамски въздишки.

— Какво, Амарилис — да не онемя? Толкова бързо ли забравяш лицето на обичния си джин?

— Не, Бертилак! Дори и да бяха минали седемдесет години, а не седем, не бих могла да забравя дори и един-единствен косъм от копринените коси на главата ти. Но езикът ми се преплита и сърцето ми бие до пръсване да не би магьосникът да ни хване! Ако това стане, той ще окове още веднъж нежните ми бели крака във вериги, а теб ще затвори в бутилката си.

При тези думи джинът се изсмя гръмко.

— Магьосникът спи. Моята магия е по-силна от неговата и винаги ще бъде. Но нощта си отива и призори трябва да съм с моите братя, афритите, яздейки въздушните течения. Ела в прегръдките ми, скъпа моя. В малкото останали часове, докато съм още в човешка форма, нека луната бъде свидетел на нашата любов, която ще предизвика омразата на човеците чак до края на света.

— О, Бертилак!

— О, Амарилис, мой лебед на Арабия!

Джинът пристъпи напред и обгърна момичето в мускулестата си прегръдка. В този момент болката в задните части на Кити стана прекалено силна. Тя се премести на мястото си.

В този момент джинът и момичето започнаха сложен танц, който включваше много завихряния на дрехи и размахване на крайници. От публиката се дочуха леки аплодисменти. Оркестърът продължи да свири още по-енергично. Кити се прозина като котка, свлече се по-ниско и разтърка едното си око с длан. Опипа за хартиената торбичка, изтръска последните останали осолени фъстъци и поднасяйки ги с шепа към устата си, задъвка отегчено.

Беше я обзел трепетът, който винаги се появяваше преди задача, и я човъркаше като с нож. Това бе нормално и го очакваше. Но върху всичко това се бе наслоило отегчението от седенето по време на безкрайната игра. Без съмнение, както бе казала Ан, това щеше да й осигури идеалното алиби — но Кити би предпочела да намери отдушник за напрежението си на улиците, да продължи да се движи, избягвайки патрулите, без да й се налага да бъде свидетел на такава ужасна помия.

На сцената Амарилис, мисионерското момиче от Чизуик, превърнато в робиня, пееше песен, в която (за пореден път) изразяваше неотслабващата си любов към любовника-джин в прегръдките си. Правеше го с толкова силни високи тонове, че косата на Бертилак се ветрееше, а обеците му се въртяха. Кити трепна и плъзна поглед към неясните силуети отпред, докато накрая съзря очертанията на Фред и Стенли. И двамата гледаха много внимателно, с приковани към сцената очи. Кити сви устни. Най-вероятно се възхищаваха на Амарилис.

Стига само да бяха нащрек.

Погледът на Кити се насочи надолу към тъмната бездна край нея. До краката й се намираше кожената чанта. От тази гледка й се обърнаха червата; затвори очи, инстинктивно потупвайки палтото си, за да почувства успокоителната твърдост на ножа. Спокойно… всичко щеше да е наред.

Нямаше ли да има антракт скоро? Тя надигна глава и огледа тъмната зала, където, от всяка страна на сцената, висяха магьосническите ложи, отрупани със златиста резба и плътни червени завеси, за да скрият тези вътре от очите на обикновените. Но всеки магьосник в града бе виждал тази пиеса още преди години, дълго преди тя да бъде открита за гладните за сензации маси. Днес завесите бяха дръпнати, а ложите празни.

Кити погледна часовника си, но беше прекалено тъмно, за да види часа. Без съмнение щеше да има много отчаяни раздели, жестоки сблъсъци и щастливи събирания, които трябваше да изтърпи преди антракта. А публиката щеше да се възхищава на всяка секунда от това. Те се тълпяха тук нощ след нощ, година след година, като овце. Със сигурност досега цял Лондон бе гледал „Лебедите на Арабия“, много от хората по повече от веднъж. Но все пак автобусите от провинцията пристигаха с бръмчене, докарвайки нови клиенти, които да ахкат пред опърпания блясък.

— Скъпа! Замълчи! — Кити кимна одобрително. Добра идея, Бертилак. Бе я прекъснал по средата на арията й.

— Какво има? Какво усещаш, което аз не мога?

— Шшт! Не говори. В опасност си… — Бертилак извъртя внушителния си профил. Погледна нагоре, после надолу. Явно душеше въздуха. Всичко бе замряло. Огънят тъкмо беше изгаснал; магьосникът спеше; луната бе скрита зад облак, а в небето проблясваха студени звезди. За свое огромно отвращение Кити усети, че е стаила дъх.

Внезапно, със звучна ругатня и стържене на желязо, джинът извади ятагана си и притисна треперещото момиче към гърдите си.

— Амарилис! Те идват! Виждам ги със своите свръхестествени способности.

— Какво, Бертилак? Какво виждаш?

— Седем свирепи дяволчета, скъпа моя, изпратени от кралицата на афритите да ме заловят! Нашето флиртуване я дразни: ще ни вържат и ще ни завлекат голи пред трона й да чакаме ужасната й воля. Трябва да бягаш! Не — нямаме време за нежни думи, въпреки че прекрасните ти очи ме умоляват! Тръгвай!

С един много трагичен жест момичето се освободи от ръцете му и пропълзя до левия край на сцената. Джинът захвърли настрана наметалото и късото си елече и остана гол до кръста, готов за битката.

От мястото на оркестъра долетя драматичен тон. Иззад скалите изскочиха седем ужасяващи дяволчета. Те се играеха от джуджета, носещи парчета плат около бедрата си, и бяха боядисани със зелена боя от кръста нагоре. С ужасни бойни викове и гримаси те извадиха остри ками и се нахвърлиха върху джина. Последва битка, съпроводена от звука на множество цигулки.

Зли дяволчета… лош магьосник… умело изпипана работа бяха тези „Лебеди на Арабия“, Кити със сигурност можеше да го каже. Идеална пропаганда, внимателно потвърждаваща всеобщите притеснения, вместо напълно да ги отрича. Покажете ни само малко от това, от което се страхуваме, само му извадете зъбите. Добавете музика, бойни сцени и много нещастна любов. Накарайте демоните да ни плашат, а после дайте да видим как умират. Ние контролираме нещата. Без съмнение всичко щеше да свърши както трябва в края на шоуто. Лошият заклинател щеше да бъде унищожен от добрите магьосници. Злите африти също щяха да бъдат победени. А що се отнася до Бертилак, големия джин, със сигурност накрая щеше да се окаже човек, някой източен принц, превърнат в чудовище от злонамерена магия. И той, и Амарилис щяха да заживеят щастливо до края на дните си, закриляни от мъдрия съвет на благосклонни магьосници…

Внезапно на Кити й призля. Този път не беше от напрежението от задачата; идваше някъде отвътре, от резервоара от ярост, който постоянно вреше вътре в нея. Бе породен от знанието, че всичко, което правеха, бе напълно безсмислено и безполезно. Едва ли някога щеше да промени нещо. Реакцията на тълпата й го показа. Гледайте! Хванаха Амарилис: едно дяволче я държи в ръцете си, а тя рита и ридае. Чуйте как тълпата ахка! Но гледайте! Бертилак, героичният джин, хвърли едно дяволче през рамото си в тлеещия огън! Сега преследва дяволчето с момичето и — раз, два — го съсича с ятагана си. Ура! Чуйте как ликува тълпата!

В края на краищата нямаше значение какво правеха; нямаше значение какво успяваха да откраднат или колко дръзки нападения извършваха. Това нямаше да промени нищо. Утре на улиците пред Метрополитън отново щяха да се образуват опашки, сферите отново щяха да ги следят отгоре, магьосниците отново щяха да са някъде другаде, наслаждавайки се на привилегиите от властта си.

Винаги беше така. Нищо от това, което бе направила, още от самото начало не бе променило нищо.