Джонатан Страуд
Окото на голема (21)

19

След секунда нещото беше върху нея, светлината проблясваше по двата му остри рога, а назъбената му уста зееше широко. Синьо-черните крила биеха пред лицето й, малките мазолести ръце протягаха хищнически нокти към очите й. Усети противния му дъх върху кожата си; пронизителният му писък я оглушаваше. Тя го заудря диво с юмруци, пищейки…

И с високо, звучно изплющяване нещото избухна. Остана само облак от студени черни капчици и тежка горчива миризма.

Кити се срина до най-близката стена, гърдите й се повдигаха бързо, тя се оглеждаше безумно наоколо. Нямаше съмнение — нещото си бе отишло и трите маскирани фигури също бяха изчезнали. И от двете страни уличката бе празна. Нищо не помръдваше.

Сега тя се затича, колкото се може по-бързо, бягаше бързо по оживената улица, криволичеше, навеждаше се, проправяше си път сред тълпата нагоре по лекия наклон, водещ към „Севън дайълс“.

При павираното кръгово движение се срещаха седем улици. От всички страни то бе заобиколено от разхвърляни средновековни сгради от черно дърво и цветна мазилка. В средата на кръговото движение имаше статуя на генерал върху кон, под която седяха множество хора, наслаждавайки се на следобедното слънце. Срещу него имаше друга статуя, на Гладстон в ролята му на законодател. Беше облечен в роба и държеше отворен свитък, с вдигната ръка, сякаш говореше на множеството. Някой — или пиян, или с анархистични виждания — се бе покатерил по великия мъж и бе поставил червен сигнален конус на величествената му глава, придавайки му вид на смешен заклинател от детски разказ. Полицията още не го бе забелязала.

Точно зад гърба на Гладстон се намираше кафене „Друидите“, сборен пункт за младите и жадните. Приземните стени на сградата бяха премахнати и заменени с груби каменни колони, украсени с преплитащи се лози. Около колоните бяха пръснати множество маси, постлани с бели покривки според модата на континента. Всички маси бяха заети. Напред-назад бързаха сервитьори в сини туники.

Кити спря край статуята на генерала и си пое дъх. Огледа масите. Точно три часа. Дали той беше…? Там! Почти не се виждаше зад една от колоните — сърповидната бяла коса и лъщящото плешиво теме.

Господин Пенифедър отпиваше кафе-лате, когато тя се приближи. Бастунът му лежеше на масата. Той я видя, усмихна се широко и посочи един стол.

— Госпожице Джоунс! Точно навреме. Седнете, моля. Какво ще искате? Кафе? Канелена кифличка? Много са вкусни.

Кити прокара трепереща ръка през косата си.

— Ами, чай. И шоколад. Имам нужда от шоколад.

Господин Пенифедър щракна с пръсти; един сервитьор се приближи.

— Чай и един еклер. Голям. А сега, госпожице Джоунс. Изглеждате малко задъхана. Тичали сте. Или греша?

Очите му проблеснаха, усмивката му се уголеми. Кити се наведе напред ядосано.

— Няма нищо смешно — изсъска тя, поглеждайки бързо околните маси. — Току-що бях нападната! Докато идвах да се видя с вас — добави тя, за да се изясни.

Веселото настроение на господин Пенифедър не се изпари.

— Така ли? Наистина ли? Това е много сериозно! Трябва да ми разкажете — аха! Ето го чаят ви. Колко бързо! И един наистина огромен еклер! Добре. Хапнете и после ми разкажете всичко.

— Трима души ме сгащиха в една уличка. Хвърлиха нещо — някакъв контейнер, май — и се появи един демон. Той скочи върху мен и се опита да ме убие и — на сериозно ли вземате това, господин Пенифедър, или да стана и да си тръгна? — Продължаващото му добро настроение започваше да вбесява Кити, но при нейните думи усмивката му изчезна.

— Простете ми, госпожице Джоунс. Това е наистина сериозно работа. И все пак сте успели да избягате. Как го направихте?

— Не знам. Отбранявах се — удрях нещото, докато се опитваше да ми извади очите, но всъщност не направих нищо. То просто гръмна като балон. Мъжете също изчезнаха.

Тя отпи голяма глътка чай. Господин Пенифедър я наблюдаваше спокойно, без да казва нищо. Лицето му продължаваше да е много сериозно, но очите му изглеждаха щастливи и много живи.

— Това е онзи магьосник — Талоу! — Продължи Кити — Знам, че е той. Опитва се да ме убие след това, което казах в съда. Ще изпрати друг демон, след като този се провали. Не знам какво да…

— Изяжте този еклер — рече господин Пенифедър. — Това е първото ми предложение. А след това, като се успокоите, ще ви кажа нещо.

Кити изяде еклера на четири хапки, пи чай и се почувства малко по-спокойна. Огледа се. От мястото, където седеше, имаше добра видимост към повечето клиенти на кафенето. Някои бяха туристи, задълбочени в пъстри карти и справочници; останалите бяха младежи — вероятно студенти, както и един куп семейства, излезли на разходка. Нямаше непосредствени изгледи за друго нападение.

— Добре, господин Пенифедър — каза тя. — Говорете.

— Много добре. — Той попи ъгълчетата на устата си с една прилежно сгъната кърпичка. — Ще се върна към този… инцидент след минутка, но първо имам да кажа нещо друго. Чудите се защо съм толкова заинтересуван от проблемите ви. Ами — всъщност не се интересувам толкова от проблемите ви, колкото от вас самата. Между другото, шестстотинте лири са на сигурно място тук — той се усмихна и потупа джоба на гърдите си — ще ги получите в края на нашия разговор. И така. Аз бях в залата в съда и чух показанията ви за черния акробат. Никой друг не ви повярва — съдийката заради своята арогантност, останалите заради невежеството си. Но аз наострих уши. Защо ще лъжете? — запитах се. Няма причина. Следователно трябва да е истина.

— Истина беше! — каза Кити.

— Но никой ударен от черния акробат — дори и само от крайчеца му — не може да не получи следи. Това го знам със сигурност.

— Откъде? — остро попита Кити. — Магьосник ли сте?

Старецът се намръщи.

— Моля ви, можете да ме обиждате както си искате — да кажете, че съм плешив, грозен, стар глупак, който мирише на зеле или каквото си искате, но не ме наричайте магьосник. Това наскърбява душата ми. Аз със сигурност не съм магьосник. Но не само магьосниците притежават познания, госпожице Джоунс. Някои от нас могат да четат, въпреки че не сме изградени от злоба като тях. Вие четете ли, госпожице Джоунс?

Кити сви рамене.

— Разбира се. В училище.

— Не, не, това не са подходящи четива. Магьосниците пишат книгите, които виждате там; не може да им имате доверие. Обаче, отклоних се. Повярвайте ми — черният акробат оставя петна по всичко, до което се докосне. Казвате, че ви е докоснал, но нямате петна. Това е парадоксално.

Кити се замисли за нашареното лице на Якоб и я обля вълна от вина.

— Не зависи от мен.

— Тази демон, който ви е нападнал току-що. Опишете го.

— Черни крила. Голяма червена уста. Два тънки, прави рога.

— Голям корем, целият в козина? Без опашка?

— Точно така.

Той кимна.

— Моулър. Нисш демон, не много силен. И все пак със сигурност трябваше да сте припаднали от отвратителната му миризма.

Кити сбърчи нос.

— Определено миришеше лошо, но не чак толкова лошо.

— Освен това, моулърите обикновено не избухват. Те се хващат с ръце за косата ти и остават там, докато господарят им не ги освободи.

— Този просто се спука.

— Скъпа госпожице Джоунс, простете ми, че отново съм весел. Разбирате ли, възхитен съм от това, което ми казвате. Това значи, съвсем простичко казано, че притежавате нещо специално: устойчивост към магия.

Той се отпусна назад в стола си, извика един сервитьор и усмихнато поръча още напитки и сладкиши, без да обръща внимание на озадачения поглед на Кити. През цялото време, необходимо да донесат храната, той само седеше ухилен срещу нея и се кикотеше на себе си от време на време. Кити се насили да остане учтива. Парите все още бяха далеч от нея в джоба на сакото му.

— Господин Пенифедър — рече тя накрая. — Съжалявам, но изобщо не ви разбирам.

— Е, не е ли очевидно? Слабата магия — още не можем да сме сигурни за по-силните неща — има малък или никакъв ефект върху теб.

Кити поклати глава.

— Глупости. Черният акробат ме изпрати в безсъзнание.

— Казах малък или никакъв ефект. Не си съвсем недосегаема. Нито пък аз, но аз съм устоявал на нападение на три фолиота наведнъж, което, вярвам, е доста необикновено.

За Кити това не означаваше нищо. Тя гледаше с празен поглед. Господин Пенифедър направи нетърпелив жест.

— Това, което казвам е, че ти и аз — и още няколко различни, защото не сме единствени — могат да устояват на някои магьоснически заклинания! Не сме магьосници, но не сме и безсилни, за разлика от останалите обикновени — той изплю думата с неприкрита злъч — в тази бедна, забравена от Бога страна.

Главата на Кити се бе завъртяла, но все още беше скептична; все още не му вярваше.

— Изобщо не ми звучи логично — рече тя. — Никога не съм чувала за тази „устойчивост“. Интересува ме само да избегна затвора.

— Така ли? — Господин Пенифедър леко мушна ръка в якето си. — В такъв случай можете да вземете парите на мига и да си тръгвате. Чудесно. Но мисля, че искате нещо повече от това. Искате няколко неща. Искате отмъщение за приятеля си Якоб. Искате да промените начина, по който стават нещата тук. Искате страна, в която мъже като Джулиъс Талоу не преуспяват и не ходят гордо по улицата. Не всички страни са устроени по този начин — на някои места няма магьосници! Никакви! Помислете за това следващия път, когато посетите приятеля си в болницата. Казвам ви — продължи той малко по-тихо, — можете да промените нещата. Ако ме послушате.

Кити се загледа в петната по дъното на чашата си и видя отразено съсипаното лице на Якоб. Тя въздъхна.

— Не знам…

— Бъдете сигурна в едно нещо — аз мога да ви помогна с отмъщението.

Кити го изгледа. Господин Пенифедър й се усмихваше, но в очите му тя съзря същия ярък, гневен блясък, който бе видяла, когато го избутаха на улицата.

— Магьосниците са ви наранили — рече той меко. — Заедно ние можем да си послужим с меча на възмездието. Но само ако вие първа ми помогнете. Вие ще помогнете на мен. Аз ще помогна на вас. Честна сделка.

За част от секундата Кити отново видя Талоу, ухилен в съдебната зала, надут от самоувереност и гарантираната защита от страна на приятелите му. Потръпна от отвращение.

— Първо ми кажете какво точно искате от мен — каза тя.

Някой, седнал през две маси от тях, се изкашля шумно и изведнъж сякаш плътна завеса се отдръпна от ума й. Кити осъзна в каква опасност се намираше. Ето, седеше сред непознати и открито обсъждаше държавна измяна.

— Ние сме луди! — просъска тя ядосано. — Някой може да ни чуе! Ще извикат нощната полиция и ще ни отведат.

При тези думи старецът откровено се разсмя.

— Никой няма да чуе — каза той. — Не се страхувайте, госпожице Джоунс. Всичко е под контрол.

Кити почти не го слушаше. Вниманието й бе привлечено от млада, руса жена, седяща на една маса зад лявото рамо на господин Пенифедър. Въпреки че чашата й беше празна, тя си стоеше на масата, потънала в книгата си. Главата й бе наведена, очите скромно сведени; едната й ръка си играеше с ъгъла на страницата. Изведнъж Кити се убеди, че всичко това е преструвка. Неясно си спомняше жената, когато пристигна. Тя седеше в същата поза и въпреки че Кити я виждаше през цялото време, не си спомняше дори веднъж да е обърнала страницата.

В следващия миг вече беше убедена. Сякаш погледът на Кити я бе докоснал, жената вдигна очи и се усмихна леко и студено преди да се върне към книгата си. Не можеше да има съмнение — тя слушаше всичко!

— Добре ли си? — прозвуча гласът на господин Пенифедър, докато тя се паникьосваше.

Кити едва можеше да говори.

— Зад вас… — прошепна тя. — Една жена… шпионин, информатор. Чула е всичко.

Господин Пенифедър не се обърна.

— Руса дама ли? Чете книга? Това ще да е Гладис. Не се тревожи, тя е една от нас.

— Една от…? — Жената вдигна поглед и намигна на Кити.

— От лявата й страна е Ан; от дясната ми страна — оттатък колоната — седи Ева. Там отляво е Фредерик; Никълъс и Тимъти са зад теб. Стенли и Мартин не можаха да се доберат до маса, затова са в кръчмата отсреща.

Зашеметена, Кити се огледа. Иззад дясното рамо на господин Пенифедър й се хилеше чернокоса жена на средна възраст; от дясната й страна един сериозен пъпчив младеж вдигна очи от броя на „Мотоциклетен търговец“. Жената от другата страна на колоната бе скрита. Виждаше се само черно яке, висящо на стола. Рискувайки да получи схващане на врата, Кити погледна зад себе си и зърна още две лица — млади, сериозни, — вторачени в нея от други маси.

— Както виждаш, няма място за притеснения — каза господин Пенифедър. — Тук си сред приятели. Никой освен тях не може да чуе какво си говорим, а наоколо няма и демони, иначе щяхме да разберем.

— Как?

— По-късно ще има достатъчно време за въпроси. Първо, трябва да ти се извиня. Опасявам се, че вече си срещала Фредерик, Мартин и Тимъти. — Кити отново погледна неразбиращо. Вече й ставаше навик. — В уличката — подсказа й господин Пенифедър.

— Уличката ли? Я чакайте малко…

— Точно те хвърлиха моулъра срещу теб. Не бързай толкова! Не си тръгвай! Съжалявам, че те уплашихме, но, разбираш ли, трябваше да сме сигурни. Сигурни, че си устойчива като нас. Бяхме подготвили моулъра; беше проста работа…

Кити си възвърна гласа.

— Свиня такава! И ти си толкова лош, колкото и Талоу! Можеше да бъда убита.

— Не. Казах ти — най-лошото, което един моулър може да ти причини, е да изпаднеш в безсъзнание. Вонята му…

— И това не е достатъчно лошо? — Кити се изправи на крака в яда си.

— Ако ще тръгваш, не забравяй това. — Старецът измъкна дебел, бял плик от сакото си и го хвърли презрително между чашите на масата. — Вътре ще намериш шестстотинте лири. Използвани банкноти. Аз не нарушавам обещанията си.

— Не ги искам! — Кити бе вбесена, почервеняла; искаше й се да счупи нещо.

— Не бъди глупава! — Очите на стареца пламтяха. — Искаш ли да изгниеш в затвора „Маршълсий“? Нали знаеш, че там отиват длъжниците. Този пакет е първата част от нашата сделка. Считай го за извинение за моулъра. А може и да е само началото…

Кити грабна плика, като едва не събори чашите с движението си.

— Ти си луд. Ти и твоите приятели. Чудесно. Ще го взема. Затова дойдох, така или иначе.

Тя бутна стола си назад.

— Да ти кажа ли как започна за мен? — Сега господин Пенифедър се бе навел напред, сухите му пръсти притискаха силно покривката и я мачкаха. Гласът му бе нисък, тревожен; бореше са за въздух в желанието си да говори. — Първоначално бях като теб — магьосниците не значеха нищо за мен. Бях млад, щастливо женен — какво ми пукаше? После скъпата ми съпруга, нека душата й да почива в мир, привлече вниманието на един магьосник. Той не беше като твоя господин Талоу: жесток, превзет самохвалко. Искаше я за себе си, опита се да я залъже с накити и фини източни дрехи. Но съпругата ми, бедната жена, отхвърли подаръците му. Изсмя му се в лицето. Беше смела, но глупава постъпка. Иска ми се — в продължение на вече трийсет години — да бе тръгнала с него. Живеехме в апартамент над магазина ми, госпожице Джоунс; всеки ден работех до късно, сортирайки стоката и оправяйки сметките, а жена ми се качваше в апартамента ни, за да приготви вечерята. Една вечер си стоях на бюрото, както обикновено. В камината гореше огън. Химикалката ми скърцаше по хартията. Изведнъж кучетата на улицата започнаха да вият; секунда по-късно огънят ми затрептя и угасна, оставяйки живите въглени да съскат като изгорели. Изправих се на крака. Вече се страхувах… е, не знаех какво беше това. И тогава чух жена си да вика. Само веднъж, единствен писък. Никога не съм тичал толкова бързо. Нагоре по стълбите, препъвайки се в бързината, през вратата и в малката ни кухня…

Очите на господин Пенифедър вече не я виждаха. Те гледаха нещо друго, някъде далеч. Механично, без да знае какво точно прави, Кити отново седна и зачака.

— Нещото, което го беше направило — каза най-накрая господин Пенифедър, — тъкмо си бе отишло. Усещах остатъчния мирис от присъствието му. Точно когато коленичих до жена си на стария балатум на пода, газовите котлони на печката отново се включиха, задушеното в тенджерата пак започна да ври. Чух лай на кучета, трясък на прозорци надолу по улиците от внезапен вятър… после тишина. — Той прокара пръст по трохите от еклера в чинията, събра ги и ги натика в устата си. — Тя беше добра готвачка, госпожице Джоунс — каза той. — Това все още го помня, при все че изминаха трийсет дълги години.

От другата страна на кафенето един сервитьор разля питие върху клиент: последвалата кавга явно разсея господин Пенифедър от спомените му. Той примигна и отново погледна Кити.

— Е, госпожице Джоунс, ще съкратя историята си. Достатъчно е да кажем, че намерих магьосника; в продължение на няколко седмици го следих внимателно, изучавах привичките му, без да се поддавам нито на пристъпите на скръб, нито на нетърпението. След известно време аз получих своя шанс; причаках го на едно усамотено място и го заклах. Тялото му се присъедини към нечистотиите, плуващи в Темза. Обаче преди да умре, той призова три демона: едно след друго всичките им нападения над мен се провалиха. И точно по този начин — донякъде изненадан, защото бях решен да умра при отмъщението си — установих устойчивостта си. Не претендирам, че го разбирам, но е факт. Аз го притежавам; моите приятели го притежават; вие го притежавате. От всеки един от нас зависи дали ще се възползва от него, или не.

Гласът му замря. Изведнъж той й се стори изтощен, а лицето му — набръчкано и старо.

Кити се поколеба малко, преди да отговори.

— Добре — каза тя, заради Якоб, заради господин Пенифедър и заради починалата му съпруга. — Няма да тръгвам все още. Искам да ми кажете повече.