Джонатан Страуд
Окото на голема (19)

17

Дребният човечец се усмихна извинително.

— Вече махнахме повечето от камъните, госпожо — каза той — и досега не сме открили нищо.

Гласът на Джесика Уитуел бе студен и спокоен.

— Нищо ли, Шубит? Нали осъзнаваш, че това, което ми казваш, е напълно невъзможно. Мисля, че някой се опитва да се измъкне от работа.

— Смирено се надявам това да не е така, госпожо. — Той определено изглеждаше достатъчно смирен, застанал леко приклекнал с кривите си крака, с приведена глава и смачкана в ръцете шапка. Само фактът, че стоеше в средата на пентаграма, разкриваше демоничната му природа. Това и левият му крак — една космата черна меча лапа стърчеше от панталона му, — който поради недоглеждане или приумица бе пропуснал да промени.

Натаниел гледаше джина съкрушено и потупваше пръсти един в друг, по един, както се надяваше, неясен и озадачаващ начин. Той седеше в едно кресло с висока облегалка от зелена кожа, едно от няколкото подредени в елегантен кръг около пентаграмата. Нарочно бе възприел същата поза като госпожица Уитуел — с изправен гръб, кръстосани крака, лакти, опрени на облегалките на креслото — в опит да копира нейното излъчване на властна решителност. Имаше неприятното чувство, че това изобщо не успява да прикрие ужаса му. Запази гласа си колкото се може по-спокоен.

— Трябва да претърсите всеки процеп от руините — каза той. — Моят демон трябва да е там.

Дребният човек му хвърли един-единствен поглед със светлите си зелени очи, но иначе го пренебрегна. Джесика Уитуел проговори:

— Твоят демон може да е унищожен, Джон — рече тя.

— Мисля, че щях да почувствам загубата му, госпожо — отвърна той учтиво.

— Или може да се е освободил от оковите си. — Буботещият глас на Хенри Дювал долетя от един черен стол срещу Натаниел. Началникът на полицията бе изпълнил всеки сантиметър от него; пръстите му почукваха нетърпеливо по облегалките. Черните му очи проблеснаха. — Известно е, че такива неща са се случвали с прекалено амбициозни чираци.

Натаниел знаеше много добре, че не трябва да отговаря на предизвикателството. Той не отвърна.

Госпожица Уитуел отново се обърна към слугата си.

— Моят новак е прав, Шубит — каза тя. — Трябва отново да претърсиш развалините. Направи го възможно най-бързо.

— Ще го направя, госпожо. — Той склони глава и изчезна.

В стаята настана моментна тишина. Натаниел запази лицето си спокойно, но умът му бе във вихър от емоции. Кариерата му, а вероятно и животът му висяха на косъм, а Бартимеус не можеше да бъде открит. Бе заложил всичко на слугата си и ако съдеше по израженията на останалите в стаята, бе на път да загуби. Той се огледа само за да види нетърпеливото задоволство в очите на Дювал, суровото недоволство в тези на господарката си, а от дълбините на коженото кресло — прикритата надежда в очите на господин Талоу. Началникът на „Вътрешни работи“ през по-голямата част от нощта се беше дистанцирал от цялото начинание с наблюдението и сипеше критики по адрес на Натаниел. Всъщност, Натаниел не можеше да го вини. Първо, магазина на Пин, после Националната галерия, а сега (и най-лошото от всичките) Британския музей. Отдел „Вътрешни работи“ бе в отчаяно положение, а амбициозният полицейски началник се готвеше да направи своя ход. Едва беше станала ясна степента на щетите и господин Дювал вече беше настоял да присъства на операцията по разчистването. Бе наблюдавал всичко със зле прикрит триумф.

— Е… — Господин Дювал плесна ръце върху колената си и се приготви да стане. — Мисля, че изгубих достатъчно време, Джесика. Накратко, след усилията на „Вътрешни работи“, имаме унищожено крило от Британския музей и стотиците загубени в него артефакти. Имаме една пътека от разрушение на приземния етаж, няколко разрушени или счупени безценни статуи, а Розетският камък — разбит на парченца. Нямаме извършител на това престъпление, нито перспектива да намерим такъв. Съпротивата е свободна като птичка. А господин Мандрейк загуби демона си. Не е много впечатляващ списък, но трябва все пак да го съобщя на министър-председателя.

— Остани на мястото си, Хенри, ако обичаш. — Гласът на госпожица Уитуел бе толкова злъчен, че тръпки побиха Натаниел. Дори шефът на полицията изглеждаше прикован на мястото си от него: след моментно колебание той се отпусна обратно в стола си. — Огледът още не е приключил — продължи тя. — Ще изчакаме още няколко минути.

Господин Дювал щракна с пръсти. Един прислужник се спусна от сенките на залата, понесъл сребърен поднос с вино. Господин Дювал си взе чаша и отпи от нея замислено. Последва дълга тишина.

Джулиъс Талоу си позволи да изрази мнение изпод широкополата си шапка.

— Жалко, че моят демон не беше на мястото — рече той. — Немеид е способно създание и щеше да успее някак да се свърже с мен преди да умре. Този Бартимеус очевидно е бил доста слабичък.

Натаниел го изгледа ядно, но не каза нищо.

— Твоят демон — каза Дювал, поглеждайки внезапно Натаниел — от кое ниво беше?

— Джин от четвърто ниво, сър.

— Опасни неща. — Той разклати чашата си. Виното затанцува на неоновата светлина от тавана. — Лукави и трудни за контролиране. Малко хора на твоята възраст се справят с тях.

Подтекстът беше ясен. Натаниел го пренебрегна.

— Давам най-доброто от себе си, сър.

— Те изискват сложни призовавания. Някои грешки в думите убиват магьосниците или пък позволяват на демоните да се развилнеят. Може да бъде разрушително — в резултат на това цели сгради могат да бъдат разрушени… — Черните очи блестяха.

— Не това е станало в моя случай — спокойно каза Натаниел. Той стисна пръстите си, за да спре треперенето.

Господин Талоу изсумтя.

— Ясно е, че младостта е била поощрена над способностите.

— Точно така — рече Дювал. — Първото разумно нещо, което някога си казвал, Талоу. Вероятно госпожица Уитуел, която го повиши, има да направи някакъв коментар по този въпрос? — Той се ухили.

Джесика Уитуел възнагради Талоу с неподправено злобен поглед.

— Вярвам, че ти си донякъде експерт по сгрешени призовавания, Джулиъс — каза тя. — Не получи ли точно така кожата ти възхитителния си цвят?

Господин Талоу дръпна периферията на шапката си малко по-ниско над жълтото си лице.

— Грешката не беше моя — рече той навъсено. — В книгата ми имаше печатна грешка.

Дювал се усмихна и вдигна чашата към устните си.

— Началник на „Вътрешни работи“ и точно той да не може да прочете собствената си книга. Боже мой! Каква надежда имаме? Е, ще видим дали моят отдел може да хвърли някаква светлина върху съпротивата, когато му се даде допълнително власт. — Той отпи една глътка и пресуши чашата. — Първо ще предложа…

Без звук, миризма или други театрални ефекти, пентаграмата бе отново заета. Дребният, смирен мъж отново се беше върнал, този път с две мечи лапи наместо крака. В ръцете си внимателно носеше един предмет. Мърлява котка — отпусната и в безсъзнание.

Отвори уста да проговори, после — спомняйки си за преструвките си, че е смирен — пусна котката, така че тя се залюля на опашката си от едната му ръка. Използва другата си ръка да снеме шапката си по един подходящо сервилен начин.

— Госпожо — започна той, — открихме този екземпляр на едно място между две пречупени греди; беше в едно тясно отверстие, госпожо; натикан вътре. Пропуснали сме го първия път.

Госпожица Уитуел се намръщи отвратено.

— Това нещо… заслужава ли вниманието ни?

Лещите на Натаниел, като тези на господарката му, не можеха да хвърлят повече светлина по въпроса: за него това си беше котка на всичките три нива. И все пак той се досети какво виждаше и то изглеждаше мъртво. Той прехапа устните си.

Дребният мъж се намръщи; той разлюля котката напред-назад за опашката.

— Зависи какво разбирате под „заслужава си“, госпожо. Това е един непочтен джин, това е сигурно. Страшно занемарен; на шесто ниво издава неприятна воня. Освен това…

— Приемам — прекъсна го госпожица Уитуел, — че е още живо.

— Да, госпожо. Просто му трябва подходящ стимул, за да се събуди.

— Погрижи се, а после можеш да тръгваш.

— С удоволствие. — Дребният мъж подхвърли безцеремонно котката нагоре; посочи я с пръст, изрече дума. Пращяща дъга от зелено електричество изригна от пръста му, подхвана котката откъм главата и я задържа, подхвърли я и я накара да танцува във въздуха, козината й настръхна. Дребният мъж плесна с ръце и потъна в пода. Измина една секунда. Зеленото електричество изчезна. Котката падна рязко към центъра на пентаграмата, където, противно на всички нормални закони, падна по гръб. Остана легнала за малко, с крака, насочени навън в четири различни посоки от топка неподвижна козина.

Натаниел стана на крака.

— Бартимеус!

Очите на котката се отвориха; изразяваха възмущение.

— Няма нужда да викаш. — Тя замлъкна и примигна. — Какво ти е?

— Нищо. Обърнат си на обратно.

— О. — С едно безразборно движение котката се изправи. Огледа се из стаята и забеляза Дювал, Уитуел и Талоу, които седяха невъзмутимо на високите си столове. Почеса се безгрижно със задния си крак. — Имаш компания, както виждам. — Натаниел кимна. Зад черното си сако стискаше палци, молейки се Бартимеус да не реши да разкрие нещо неподходящо като, например, името му.

— Внимавай как ми отговаряш — каза той. — Намираме се сред велики хора. — Заради висшестоящите се постара предупреждението му да звучи колкото се може по-надуто.

Котката погледна мълчаливо другите магьосници. Вдигна лапа и се наклони заговорнически напред.

— Между нас казано, виждал съм и по-велики.

— Както, смятам, и те. Изглеждаш като пискюл с крака.

Котката за пръв път забеляза рошавия си вид. Изсъска раздразнено и моментално се промени; в пентаграмата седеше черна пантера, със загладена и лъскава козина. Махна с опашка и я прибра между лапите си.

— Значи искаш доклада ми?

Натаниел вдигна ръка. Всичко зависеше от това, което щеше да каже джинът. Ако нямаше сериозни наблюдения върху естеството на техния противник, позицията му наистина беше доста уязвима. Степента на разрушение в Британския музей се равняваше на тази на „Пикадили“ предната седмица, а той знаеше, че едно дяволче-вестоносец вече бе посетило госпожица Уитуел и бе предало гнева на министър-председателя. Това не вещаеше нищо добро за Натаниел.

— Бартимеус — рече той, — дотук знаем няколко неща. Сигналът ти пред музея снощи е бил видян. Аз пристигнах скоро след това заедно с други от моя отдел. Вътре се чуха безредици. Ние запечатахме музея.

Пантерата показа ноктите си и затропа по пода многозначително.

— Да, забелязах го някак си.

— Около 1:44 часа сутринта една от вътрешните стени на източното крило е рухнала. Скоро след това нещо неизвестно е пробило охранителния кордон, убивайки дяволчетата в близост. Оттогава претърсваме района. Не бе открито нищо освен теб — в безсъзнание.

Пантерата сви рамене.

— Ами, какво очакваш, след като върху мен падна цяла сграда? Че ще танцувам мазурка^[1] сред руините ли?

Натаниел се изкашля шумно и се поизправи.

— Така да е тогава — рече той строго, — при липсата на други доказателства вината за причиняването на цялото това опустошение ще падне върху теб, освен ако не можеш да ни дадеш информация за обратното.

— Какво! — Очите на пантерата се уголемиха възмутено. — Обвиняваш мен! След това, което преживях? Мога да ти кажа, че същността ми е една голяма контузия! Имам натъртвания, където изобщо не би трябвало да има такива!

— Тогава… — възкликна Натаниел — какво го причини?

— Какво накара сградата да рухне?

— Да.

— Искаш да знаеш какво причини всичкото опустошение снощи и все пак изчезна под носовете ви?

— Точно така.

— Значи ме питаш за идентичността на създанието, което пристига сякаш отникъде, тръгва си отново незабелязано и докато е тук, се обвива в пелена от мрак, за да се предпази от очите на духовете, хората и животните, на това и всички други нива? Сериозно ли ме питаш за това?

Сърцето на Натаниел бе спряло.

— Да.

— Лесна работа. Това е голем.

Последва леко ахване от госпожица Уитуел и изсумтяване от Талоу и Дювал. Натаниел се отпусна назад шокиран.

— Значи… голем?

Пантерата облиза едната си лапа и приглади черната козина над окото си.

— По-добре ми повярвай, мой човек.

— Сигурен ли си в това?

— Гигантски човек от оживяла глина, твърда като гранит, със силата да срива стени. Прикрива се в мрак и носи миризмата на земята след себе си. Докосване, което носи смърт на всички същества от въздух и огън, като мен… което само за секунди свежда същността ни до тлееща пепел. Да, бих казал, че съм доста сигурен.

Госпожица Уитуел направи пренебрежителен жест.

— Може да си сбъркал, демоне.

Пантерата обърна жълтите си очи към нея. За един ужасен момент Натаниел си помисли, че ще отвърне нахално. Но дори и да беше така, явно премисли. Бартимеус сведе глава.

— Госпожо, възможно е. Но аз съм виждал големи и преди, по мое време в Прага.

— В Прага, да! Преди векове. — За пръв път проговори господин Дювал; изглеждаше раздразнен от хода на събитията. — Те са изчезнали със Светата римска империя. Последното писмено сведение за употребата им против нашите сили е от времето на Гладстон. Те изтикали един от батальоните ни във Вълтава, под крепостните валове на замъка си. Но контролиращите ги магьосници са били открити и унищожени, а големите са били раздробени на Каменния мост. Това е всичко налично в аналите.

Пантерата отново се поклони.

— Сър, това може и да е вярно.

Господин Дювал стовари тежкия си юмрук върху облегалката на стола.

— Това е вярно! От рухването на Чешката империя не са били засвидетелствани никакви големи. Магьосниците, които преминаха на наша страна, не донесоха тайните за тяхното създаване, а онези, които останаха в Прага, са просто бледи сенки на своите предшественици, аматьори в магията. Следователно знанието е било изгубено.

— Очевидно не за всички. — Джинът размаха опашката си напред-назад. — Действията на голема бяха контролирани от някого. Той или тя гледаше през едно наблюдателно око на челото на голема. Видях проблясъка на неговата или нейната интелигентност, когато черните облаци се отдръпнаха.

— Ха! — Господин Дювал не беше убеден. — Това са фантасмагории. Демонът лъже!

Натаниел погледна господарката си; лицето й бе намръщено.

— Бартимеус — рече той, — нареждам ти да говориш истината. Може ли да има някакво съмнение в думите ти?

Жълтите очи премигнаха бавно.

— Никакво. Преди четиристотин години бях свидетел на действията на първия голем, който великият магьосник Лоу създаде дълбоко в гетото на Прага. Той го изпрати от тъмната си, пълна с паяжини таванска стая, за да всее страх у враговете на народа му. Самото то бе магическо създание, но въздействаше против магията на джиновете. То владееше есенцията на земята с голяма сила: магиите ни се проваляха в негово присъствие, то ни ослепяваше и отслабваше; то ни срази. Съществото, против което се бих снощи, бе от същия вид. То уби един от другарите ми. Аз не лъжа.

Дювал изсумтя.

— Не съм живял толкова дълго, вярвайки на всяка историйка на някой демон. Това е безсрамно изфабрикувана лъжа с цел да защити господаря му. — Той захвърли чашата си на една страна, стана и изгледа ядно останалите. — Но голем или не, няма голямо значение. Ясно е, че отдел „Вътрешни работи“ е загубил контрол над ситуацията. Ще видим дали моят отдел ще може да се справи по-добре. Веднага ще отида на разговор при министър-председателя. Приятен ден.

Изпъчен, той закрачи към вратата, а кожата на ботушите му скърцаше. Никой не каза и дума.

Вратата се затвори. Госпожица Уитуел остана неподвижна. Светлината от белите пури на тавана рязко я освети; лицето й беше по-мъртвешко дори и от обикновеното. Тя поглади замислено острата си брадичка. Дългите й нокти произведоха лек дращещ звук по кожата.

— Трябва да обмислим това внимателно — каза тя накрая. — Ако демонът говори истината, значи сме спечелили ценна информация. Но Дювал е прав да бъде скептичен, въпреки че говори от желание да омаловажи нашите постижения. Създаването на голем е трудна работа, считана почти за невъзможна. Какво знаеш по въпроса, Талоу?

Министърът се намръщи.

— Много малко, госпожо, благодаря на Бога. Това е примитивна магия, която никога не е била практикувана в нашето просветено общество. Никога не съм се интересувал.

— А ти, Мандрейк?

Натаниел прочисти гърлото си; той винаги харесваше въпросите за обща култура.

— Магьосникът се нуждае от два могъщи артефакта, госпожо — каза той ведро. — Всеки от тях е с различна функция. Първо, той или тя се нуждаят от пергамент, изписан със заклинанието, което съживява голема; след като тялото бъде оформено от речна глина, този пергамент се поставя в устата на голема, за да го съживи.

Господарката му кимна.

— Точно така. Това е заклинанието, считано за загубено. Чешките майстори така и не са записали тайната.

— Вторият артефакт — продължи Натаниел, — е специален глинен предмет, създаден чрез отделни заклинания. Той се поставя в челото на чудовището и помага да се концентрира силата му. Служи като наблюдателно око на магьосника, точно както го описа Бартимеус. Така той или тя могат да контролират съществото чрез най-обикновено кристално кълбо.

— Правилно. Значи, ако демонът ти говори истината, търсим някой, който се е сдобил както с око на голем, така и със съживяващ пергамент. Кой може да е?

— Никой. — Талоу преплете пръсти и ги изпука, произвеждайки звук като залп от пушечна стрелба. — Това е абсурдно. Тези предмети вече не съществуват. Съществото на Мандрейк трябва да бъде подложено на изпепеляващия огън. А що се отнася до Мандрейк, госпожо, тази катастрофа е негова отговорност.

— Изглеждате доста убедени в тези факти — отбеляза пантерата, прозявайки се шумно и оголвайки впечатляващите си зъби. — Вярно е, че пергаментите се разпадат, след като бъдат извадени от устата на голема. А според условията на заклинанието чудовището трябва да се върне обратно при господаря си и да се превърне отново в глина, така че тялото също не оцелява. Но окото на голема не се унищожава. То може да се използва многократно. Така че съвсем спокойно може да има едно такова и тук, в съвременен Лондон. Защо си толкова прежълтял?

Долната челюст на Талоу се отпусна от ярост.

— Мандрейк, дръж това нещо под контрол или ще те накарам да си понесеш последствията.

Натаниел моментално изтри усмивката си.

— Да, господин Талоу. Тишина, робе!

— О, моля да ме извините.

Джесика Уитуел вдигна ръка.

— Въпреки нахалството си, демонът е прав поне в едно. Очи на голем наистина съществуват. Аз самата видях едно такова преди две години.

Джулиъс Талоу повдигна едната си вежда.

— Наистина ли, госпожо? Къде?

— В колекцията на някой, който всички ние имаме причина да помним. Саймън Лавлейс.

Натаниел потръпна леко; по гърба му преминаха ледени тръпки. Името все още му влияеше. Талоу сви рамене.

— Лавлейс отдавна е мъртъв.

— Зная… — Госпожица Уитуел изглеждаше замислена. Тя се облегна на стола си и се завъртя, така че да застане срещу друга пентаграма, подобна на тази, в която седеше пантерата. В стаята имаше няколко такива, всяка от които с различен дизайн. Тя щракна с пръсти и нейният джин се появи, този път изцяло като мечка. — Шубит — рече тя, — отиди в трезора за артефакти. Намери колекцията на Лавлейс; огледай я подробно. В нея ще намериш едно гравирано око от втвърдена глина. Донеси ми го веднага.

Мечката приклекна, подскочи и изчезна.

Джулиъс Талоу се ухили лигаво на Натаниел.

— Ето от такъв прислужник имаш нужда, Мандрейк — каза той. — Без приказливост, без дърдорене. Подчинява се, без да задава въпроси. Ако бях на твое място, щях да се отърва от тази сладкодумна змия.

Пантерата рязко махна с опашка.

— Ей, всички си имаме проблеми, друже. Аз съм прекалено приказлив. А ти изглеждаш като поле от лютичета в костюм.

— Предателят Лавлейс имаше интересна колекция — размишляваше госпожица Уитуел, пренебрегвайки ядните викове на Талоу. — Окото на голема беше един от няколкото стойностни предмета, които конфискувахме. Ще бъде интересно да го огледаме.

С едно изпукване на косматите си крака мечката се върна, приземявайки се леко в средата на собствения си кръг. Лапите й бяха празни, като изключим шапката, която държеше по един наистина смирен начин.

— Аха, точно от такъв прислужник се нуждаеш — рече пантерата. — Без много приказки. Послушен. Напълно безполезен. Ти си чакай, а той ще забрави заповедта.

Госпожица Уитуел направи нетърпелив жест.

— Шубит, беше ли при колекцията на Лавлейс?

— Бях, госпожо.

— Има ли сред предметите глинено око?

— Не, госпожо. Няма.

— А имаше ли такова сред предметите в описа?

— Имаше. Номер тридесет и четири, госпожо. „Глинено око, девет сантиметра, украсено с окултни символи. Предназначение: наблюдателно око на голем. Произход: Прага.“

— Можеш да си тръгваш. — Госпожица Уитуел завъртя стола си с лице към останалите. — И така — рече тя. — Имало е такова око. А сега го няма.

Лицето на Натаниел почервеня от вълнение.

— Това не може да е съвпадение, госпожо. Някой го е откраднал и го е вкарал в употреба.

— Но имал ли е Лавлейс съживяващ пергамент в колекцията си? — раздразнено попита Талоу. — Разбира се, че не! Тогава откъде се е взел?

— Това — каза Джесика Уитуел — трябва да разберем. — Тя потърка слабите си бели ръце. — Господа, имаме нова ситуация. След тазвечершния погром Дювал ще притисне министър-председателя за повече власт за моя сметка. Аз трябва да отида в Ричмънд и да съм подготвена да говоря срещу него. В мое отсъствие искам ти, Талоу, да продължиш с организацията на наблюдението. Без съмнение, големът — ако в действителност съществува, — ще удари отново. Сега поверявам това единствено на теб.

Господин Талоу кимна самодоволно. Натаниел прочисти гърлото си.

— Вие, ъм, не искате повече да съм ангажиран, така ли, госпожо?

— Не. Ходиш по много тънко въже, Джон. Поверих ти огромна отговорност — и какво стана? Националната галерия и Британският музей бяха опустошени. Но благодарение на твоя демон имаме следа относно естеството на нашия враг. Сега ни трябва самоличността на този, който го контролира. Чужда сила ли е? Или местен ренегат? Кражбата на окото на голема означава, че някой е намерил начин да създаде съживяващ пергамент. Оттук трябва да започнеш. Издири изгубеното познание и то бързо.

— Много добре, госпожо. Както кажете. — Очите на Натаниел блестяха несигурно. Нямаше никаква идея откъде да подхване задачата.

— Ще нападнем голема посредством господаря му — каза госпожица Уитуел. — Когато намерим източника на знанието, ще открием и лицето на врага ни. И тогава ще можем да действаме безпощадно. — Гласът й беше суров.

— Да, госпожо.

— Този твой джин изглежда полезен… — Тя гледаше замислено пантерата, която седеше с гръб към тях, миеше си лапите и очевидно пренебрегваше разговора им.

Натаниел се намръщи недоволно.

— Предполагам, че върши работа.

— Той оцеля след голема, което е повече от всичко, което някой е правил. Вземи го с теб.

Натаниел замълча за секунда.

— Извинете, госпожо, не мисля, че разбирам. Къде искате да отида?

Джесика Уитуел стана, готова да тръгне.

— А ти къде мислиш? В историческия дом на всички големи. Мястото, където познанието е било съхранено, ако изобщо е било съхранено. Искам да отидеш в Прага.