Джонатан Страуд
Окото на голема (23)

21

— Пристигнаха.

Стенли стоеше на пост до решетката на вратата и се взираше в главната стая на магазина. Беше там от известно време, напрегнат и неподвижен; сега скочи и се раздвижи, издърпа резето и отвори вратата. Пристъпи навън и свали шапката си.

Кити чу познатото бавно почукване на приближаващия се бастун. Тя стана от мястото си и протегна гърба си, за да прогони болките и студа. Останалите направиха същото; Фред си разтриваше врата и псуваше под носа си. Напоследък господин Пенифедър бе започнал да настоява за тези дребни жестове на вежливост.

Единствената светлина в задната стаичка идваше от фенер на масата; бе късно и не искаха да привличат вниманието на минаващите сфери. Господин Хопкинс, който влезе пръв, спря на вратата, за да свикнат очите му в сумрака, после се премести настрана, за да направи път на господин Пенифедър. На слабата светлина свитата фигура на водача им изглеждаше още по-малка от обикновено; той се провлачи вътре като оживял скелет. Най-отзад се виждаше едрата фигура на Ник. И тримата влязоха. Ник затвори леко вратата след тях.

— Добър вечер, господин Пенифедър, сър. — Гласът на Стенли бе по-малко стържещ от обикновено; на Кити й звучеше като противна фалшива смиреност. Отговор не последва. Господин Пенифедър бавно се приближи до плетения стол на Фред; изглежда всяка стъпка му причиняваше болка. Седна. Ан мина да сложи фенера в една ниша зад него; лицето му се обви в сянка.

Господин Пенифедър облегна бастуна на стола си. Бавно, пръст след пръст, свали ръкавиците от ръцете си. Господин Хопкинс стоеше до него, спретнат, тих, бързо забравящ се. Ан, Ник, Кити, Стенли и Фред останаха прави. Беше познат ритуал.

— Е, добре, седнете, седнете. — Господин Пенифедър сложи ръкавиците на коляното си. — Приятели мои — започна той, — изминахме дълъг път заедно. Не е необходимо да се спирам подробно на това, което сме жертвали или — той спря, за да се изкашля, — за какво сме го направили. Напоследък мнението ми, подсилено от добрия ми господин Хопкинс тук, е, че ни липсват ресурсите да се преборим с врага. Нямаме достатъчно пари, достатъчно оръжие, достатъчно знания. Мисля, че сега можем да поправим това.

Той спря и направи нетърпелив жест. Ан притича с чаша вода.

Господин Пенифедър отпи шумно.

— Така е по-добре. Сега. Хопкинс и аз отсъствахме, защото проучвахме някои книжа, откраднати от Британската библиотека. Това са стари документи от деветнайсти век. От тях открихме съществуването на важен таен склад със съкровища, много от които със сериозна магическа сила. Ако успеем да се доберем до него, имаме шанс коренно да променим съдбата си.

— Кой магьосник ги притежава? — попита Ан.

— Понастоящем те не са във владение на магьосниците.

Стенли нетърпеливо пристъпи напред.

— Ще отидем, където поискате, сър — извика той. — До Франция или Прага или… или до края на света. — Кити облещи очи нагоре.

Старецът се закиска сподавено.

— Няма да се наложи да ходим чак толкова далеч. За да съм точен, само трябва да пресечем Темза. — Той остави смайването да премине. — Тези съкровища не са в някой далечен храм. Те са много близо до дома, някъде, откъдето всички сме минавали хиляди пъти. Ще ви кажа… — Той вдигна ръце да обуздае надигащата се глъчка. — Моля ви, ще ви кажа. Те са в сърцето на града, сърцето на магьосническата империя. Говоря ви за Уестминстърското абатство.

Кити чу как останалите си поеха дъх и почувства как нагоре по гръбнака й премина тръпката на вълнението. Абатството? Но никой не би посмял…

— Имате предвид някоя гробница ли, сър? — попита Ник.

— Да, да. Господин Хопкинс, бихте ли обяснили по-нататък?

Чиновникът се изкашля.

— Благодаря ви. Абатството е лобното място на много от най-великите магьосници от миналото — Гладстон, Прайс, Чърчил, Китчънър, това са само малка част от тях. Те лежат погребани в тайни гробници дълбоко под земята и с тях лежат техните съкровища, силни предмети, за които днешните страхливи глупаци могат само да гадаят.

Както винаги, когато говореше господин Хопкинс, Кити едва го забелязваше; тя отсяваше думите му и възможностите, които те предлагаха.

— Но те са направили проклятия на гробниците — започна Ан. — Ужасни наказания очакват онези, които ги отворят.

От дълбините на стола си господин Пенифедър се изсмя с хриптене.

— Днешните водачи — всичките жалки подобия на магьосници — със сигурност избягват гробниците като чума. Те са страхливци, всеки един от тях. Треперят от мисълта за отмъщението на предшествениците си, ако обезпокоят костите им.

— Капаните могат да бъдат избегнати — каза господин Хопкинс, — с внимателно планиране. Ние не споделяме почти суеверния страх на магьосниците. Преглеждах аналите и открих крипта, съдържаща чудеса, за които едва ли сте си мечтали. Чуйте това… — От якето си чиновникът извади сгънат лист хартия. Той го разгъна в пълна тишина, извади чифт малки очила от джоба и ги положи на носа си. Зачете: — Шест кюлчета злато, четири статуетки, украсени със скъпоценности, две ками със смарагдови ефеси, два глобуса от оникс, ловен бокал и — аха, това е интересната част — омагьосана кесия от черен сатен с петдесет златни суверена — господин Хопкинс ги погледна над очилата си. — Тази кесия е невзрачна на външен вид, но помислете за това — независимо колко злато се вади от нея, тя никога не се изпразва. Един безкраен източник на доходи за групата ви, мисля.

— Ще можем да си купим оръжия — промърмори Стенли. — Чехите ще ни доставят всичко, ако можем да си платим.

— Парите могат да купят всичко — сподавено се изсмя господин Пенифедър. — Продължавай, Клем, продължавай. Това изобщо не е всичко.

— Нека да погледна… — Господин Хопкинс се върна към листа. — Кесията… а, да и кристална топка, в която — цитирам — „могат да се видят моменти от бъдещето и тайните на всички заровени и скрити неща“.

— Представете си само! — извика господин Пенифедър. — Представете си силата, която това ще ни даде! Можем да предугаждаме всеки ход на магьосниците! Можем да намерим изгубени чудеса от миналото, забравени бижута…

— Няма да могат да ни спрат — прошепна Ан.

— Ще бъдем богати — каза Фред.

— Ако е истина — отбеляза тихо Кити.

— Има и малка чанта — продължи господин Хопкинс, — в която могат да бъдат затваряни демони — това може да се окаже полезно, ако успеем да открием заклинанието. Има и куп други, по-незначителни предмети, включително, нека само да погледна, наметало, дървен жезъл и няколко други лични вещи. Кесията, кристалното кълбо и чантата са най-подбраните съкровища.

Господин Пенифедър се наведе напред от стола си, хилейки се като таласъм.

— И така, приятели мои — рече той. — Какво мислите? Заслужава ли си да притежаваме тази находка?

Кити почувства, че бе време за малко предпазливост.

— Всичко това е много добре, сър — каза тя, — но как така тези чудеса все още не са взети? Къде е уловката?

Коментарът й явно леко охлади въодушевлението. Стенли й се намръщи.

— Какво ти става? — каза той. — Тази работа не е достатъчно голяма за теб ли? Ти си тази, дето все се оплаква, че се нуждаем от по-добра стратегия.

Кити почувства погледа на господин Пенифедър върху себе си. Тя потрепери, сви рамене.

— Кити има право — каза господин Хопкинс. — Има уловка или по-скоро защита на криптата. Според записите, на основния камък на гробницата е поставено проклятие. То се активира от отварянето на вратата. Ако някой влезе в гробницата, проклятието се спуска от тавана и поразява всички в околността — той погледна обратно в хартията — „и откъсва плътта от костите им“.

— Прекрасно — рече Кити. Пръстите й си играеха с висулката във форма на сълза в джоба й.

— Ъъъ… как предлагаш да избегнем този капан? — Ан учтиво зададе въпроса на господин Пенифедър.

— Има начини — каза старецът, — но в момента са далеч от нас. Нямаме магическите познания. Обаче господин Хопкинс познава някой, който би могъл да помогне.

Всички погледнаха към чиновника, на чието лице се изписа извинително изражение.

— Той е или е бил магьосник — каза господин Хопкинс. — Моля ви — думите му бяха предизвикали вълна от недоволство, — изслушайте ме. Той е недоволен от режима по собствени причини и иска да свали Девъро и останалите. Той има необходимите умения — и артефакти — да избегнем проклятието. Той притежава и — господин Хопкинс изчака да настъпи тишина в стаята — ключа към съответната гробница.

— Кой е той? — попита Ник.

— Мога да ви кажа само, че е виден член на обществото, учен и ценител на изкуствата. Познава се с някои от най-великите хора в страната.

— Как се казва? — попита Кити. — Не може така.

— Опасявам се, че той пази идентичността си много стриктно. Както би трябвало да правим и всички ние, естествено. Аз също не съм му казал нищо за вас. Но ако приемете помощта му, той ще иска да се срещне с един от вас много скоро. Той ще даде информацията, която ни трябва.

— Но как можем да му вярваме? — запротестира Ник. — Може да ни предаде.

Господин Хопкинс се изкашля.

— Не мисля така. Той вече ви е помагал и преди, много пъти. Повечето от тайната информация, която ви давах, идваше от този човек. Той отдавна иска да придвижи целите ни напред.

— Аз огледах погребалните документи от библиотеката — добави господин Пенифедър. — Изглеждат истински. Прекалено голямо усилие е необходимо, за да се фалшифицират. Освен това, той знае за нас от години от Клем. Защо не ни е предал, ако иска да навреди на съпротивата? Не, аз вярвам на думите му. — Той се изправи несигурно на крака, гласът му стана суров и напрегнат. — А и това е моята организация, все пак. Ще направите добре, ако се доверите на думите ми. А сега — има ли въпроси?

— Само един — каза Фред, отваряйки автоматичния си нож. — Кога започваме?

— Ако всичко върви както трябва, ще нападнем абатството утре през нощта. Остава само… — Старецът замълча, прегъвайки се от внезапен пристъп на кашлица. Приведеният му гръб хвърляше странни сенки по стената. Ан пристъпи напред и му помогна да седне. Известно време не му достигаше въздух да заговори отново. — Съжалявам — рече той най-накрая. — Но виждате състоянието ми. Силите ми отслабват. Истината е, приятели, че Уестминстърското абатство е най-добрата ми възможност. Да поведа всички ви към — към нещо по-добро. Това ще бъде едно ново начало.

И подходящ край за теб, помисли си Кити. Това е последният ти шанс да постигнеш нещо конкретно, преди да умреш. Просто се надявам преценката ти да е правилна, нищо повече.

Сякаш прочел мислите й, господин Пенифедър внезапно извъртя глава към нея.

— Остава само — каза той, — да се срещнем с нашия тайнствен благодетел и да обсъдим условията. Кити, тъй като днес си толкова весела, утре ти ще отидеш да се срещнеш с него.

Кити върна погледа му.

— Много добре — каза тя.

— И така. — Старецът се обърна и ги изгледа всичките, един по един. — Трябва да кажа, че съм малко разочарован. Никой от вас все още не ме е попитал за името на човека, в чиято гробница ще влизаме. Не сте ли любопитни? — изсмя се той, хриптейки.

— Ъъъ, чия, сър? — попита Стенли.

— На някой, когото трябва да познавате от училище. Вярвам, че той все още присъства сериозно в повечето уроци. Не някой друг, а основателят на нашата държава, най-великият и най-ужасен от всичките ни водачи, самият герой от Прага — очите на господин Пенифедър проблясваха в сенките — нашият обичан Уилям Гладстон.