Джонатан Страуд
Окото на голема (33)

31

Коприненият покров се издигна от саркофага почти безшумно, със сухо шумолене и лек облак от кафяв прах, който изригна като спорите от спукана гъба. Прахът се изви на светлината от фенерите, после бавно падна. Господин Пенифедър събра покрова и го положи внимателно на мраморния ръб; чак след това се наведе напред и погледна вътре.

— Снижете светлината — прошепна той.

Ник го направи; всички проточиха вратове и погледнаха.

— Аах… — Въздишката на господин Пенифедър бе като на чревоугодник на маса, чието ястие е пред него и напълно осъзнава какво удоволствие го очаква. Като ехо му отвърна хор от въздишки и тихи възгласи. Дори Кити моментално забрави опасенията си.

Всички познаваха лицето като своето собствено. То беше на централните публични места в Лондон, неизбежно присъстваше на всяко обществено място. Бяха виждали образа хиляди пъти на статуи, паметници и крайпътни фрески. Бе изобразяван в профил на учебниците, на правителствените формуляри, на плакати и високи билбордове на всеки пазар. Той гледаше надолу сурово и заповеднически от пиедестали в половината от зелените паркове; зяпаше ги от смачканите банкноти, извадени от джобовете им. По време на цялото им бързане и търчане, през всичките им ежедневни надежди и тревоги, лицето на Гладстон им беше постоянен спътник и охраняваше нищожното им съществувание.

Тук, в гробницата, те гледаха познатото лице развълнувани.

Беше направено от злато, най-вероятно, внимателно изковано и фино оформено; една смъртна маска, достойна за основателя на империята. Докато тялото все още изстиваше, умели занаятчии бяха взели отпечатък, направили калъп и излели втечнения метал. При погребението маската бе поставена обратно на лицето, един вечен образ, който завинаги да гледа в мрака, докато плътта отдолу се разлагаше. Това бе лицето на един стар човек: с орлов нос, тънки устни, измършавели скули — където в златото бяха оформени бакенбарди — и прорязано от хиляди бръчки. Очите, потънали дълбоко в ябълките, бяха оставени празни, изрязани в златото. Две зинали дупки се взираха мрачно във вечността. Всички от групата бяха застинали с отворена уста, сякаш гледаха лицето на император от древността, покрит с ужасна слава.

Навсякъде около маската имаше бяла коса.

Той лежеше спокойно, в една не много по-различна поза от тази на телата в тайното крило със сключени върху корема ръце. Пръстите бяха само кости. Носеше черен костюм, плътно закопчан, изпънат над ребрата, но гадно увиснал навсякъде другаде. Тук-там трудолюбиви червеи или ларви бяха започнали процеса на разложение и на места проблясваха малки бели петънца. Обувките бяха малки, черни и тесни, с допълнителна патина от прах върху тъмната кожа.

Тялото почиваше върху червени сатенени възглавници, на висока поставка, която заемаше половината ширина от вътрешността на саркофага. Докато очите на Кити се разхождаха по златната маска, други бяха привлечени към по-ниската стойка до нея.

— Вижте само блясъка… — въздъхна Ан. — Невероятно е!

— Всичко това си струва да се вземе — рече Стенли, хилейки се глуповато. — Никога не съм виждал такава аура. Нещо тук трябва да е наистина силно, но иначе всичко си има сила — дори и наметалото. — Върху коленете, прилежно сгънато, имаше плат в черно и алено, а отгоре — малка златна брошка.

— Наметалото на държавата — прошепна господин Пенифедър. — Нашият приятел и благодетел го иска. И ще го има. Вижте останалото…

Там се намираха те, струпани на по-ниския рафт: прекрасните предмети от гроба, за които бяха дошли. Имаше множество златни предмети — малки статуетки във формата на животни, гравирани кутийки, украсени със скъпоценни камъни мечове, няколко глобуса от черен оникс, един малък триъгълен череп на някакво неизвестно същество, няколко запечатани свитъка. Горе, край главата стоеше нещо малко във формата на купол, покрито с черен плат, сега посивял от праха — вероятно пророческото кълбо. Близо до краката, между едно шише с капачка под формата на кучешка глава и обикновена оловна чаша в стъклен контейнер се намираше сатенено портмоне. До него имаше малка черна чантичка, затворена с бронзова закопчалка. Надолу по дължината на саркофага, близо до самото тяло лежеше церемониален меч, а край него — жезъл от потъмняло дърво, обикновен и без украса, с изключение на една гравирана на върха пентаграма.

Дори и без дарбите на останалите, Кити усещаше силата, излъчвана от тази колекция. Тя буквално вибрираше във въздуха.

Господин Пенифедър трепна и се окопити.

— Добре, да действаме. Отворете и пригответе чантите. Ще вземем всичко. — Той погледна часовника и ахна изненадано. — Почти един часът е! Изгубихме прекалено много време. Ан — първо ти.

Той се наклони над ръба на саркофага, протегна се вътре и сграбчи няколко предмета с две ръце.

— Ето. Тези са египетски, ако не греша… Ето го и портмонето… Внимавай с него, жено! Пълна ли е чантата? Добре — Стенли, застани на нейно място…

Докато плячкосваха саркофага, Кити стоеше малко назад, с отворена раница и отпуснати отстрани ръце. Отново я бе обзело същото притеснение, както при откриването на шестте тела. Тя постоянно гледаше към фалшивата стена и назад към стълбите на входа, а кожата й тръпнеше и настръхваше от въображаеми страхове. Тази тревога бе придружена и от нарастващото разкаяние за тези среднощни дейности. Никога досега идеалите й — желанието й да види магьосниците сразени, а властта върната на обикновените — не бяха изглеждали толкова далеч от реалността за групата на господин Пенифедър. И колко гротескна реалност само беше това. Разголената лакомия на другарите й, развълнуваните им викове, зачервеното, лъщящо лице на господин Пенифедър, лекото подрънкване на ценностите, докато изчезваха в чантите — изведнъж всичко това й се стори противно. Съпротивата едва ли не беше просто една банда грабители на гробове — и тя бе една от тях.

— Кити! Тук!

Стенли и Ник бяха напълнили чантите си и се отместиха настрана. Беше неин ред. Кити се приближи. Сега господин Пенифедър се протягаше още по-навътре, главата и раменете му изчезваха в саркофага. Той се показа бавно, подаде й едно малко погребално гърне и буркан, украсен със змийска глава, и отново се наведе.

— Ето… — Гласът му кънтеше странно в гробницата. — Вземи наметалото… също и жезъла. И двете са за благодетеля ни, който — уф! — ни напътства толкова добре. Не мога да стигна другите неща от тази страна; Стенли, би ли поел оттатък, ако обичаш?

Кити взе пръчката и натика наметалото дълбоко в чантата си, потръпвайки леко от студеното и леко мазно докосване. Видя как Стенли се надигна на ръба на саркофага и прехвърли половината си тяло надолу, пресягайки се дълбоко, докато краката му за момент се размахаха във въздуха. На отсрещния край господин Пенифедър се облегна на стената и си изтри челото.

— Останаха само още няколко неща — изпъшка той. — После ще — о, по дяволите това момче! Защо не може да е по-внимателен?

Може би в прилив на прекомерен ентусиазъм, Стенли бе паднал с главата напред в саркофага, събаряйки фенера назад на пода. Чу се тъп удар.

— Ти, малък глупак! Ако си счупил нещо… — Господин Пенифедър се наклони напред да погледне вътре, но не можа да види нищо в тъмното. Отдолу се чуваха неравномерни звуци, заедно с шума на некоординирано движение. — Стани внимателно. Да не повредиш кристалното кълбо.

Кити вдигна фенера, който се търкаляше по плочките, мърморейки заради глупостта на Стенли. Винаги си е бил говедо, но това беше безценно дори в неговия случай. Тя прекрачи счупения капак, за да задържи фенера над саркофага, но отскочи назад стреснато, понеже много внезапно главата на Стенли изскочи иззад ръба. Шапката бе паднала на лицето му, скривайки го напълно.

— Опа! — извика той с висок дразнещ тон. — Колко съм непохватен само.

Кръвта на Кити кипна.

— Какво си мислиш, че правиш? Да ме стряскаш така! Това не е игра!

— Побързай, Стенли — рече господин Пенифедър.

— Много съжалявам. Много съжалявам. — Но не изглеждаше изобщо да съжалява. Той не си оправи шапката, нито се измъкна от гробницата.

Настроението на господин Пенифедър започна да се променя опасно.

— Ще обърна бастуна си към теб, момче — извика той, — ако не се раздвижиш.

— Да се раздвижа? О, това го мога. — При тези думи главата на Стенли започна да се тресе глупаво напред-назад, сякаш в ритъм, който само тя можеше да чуе. За смайване на Кити, главата отново се шмугна надолу и изчезна, а после отново изскочи с кикот. Това действие явно доставяше на Стенли детинско удоволствие; той повтори движението, придружено с различни възгласи и викове.

— Има ме! — викаше той, с приглушен зад шапката глас. — А сега… ме няма!

— Момчето е полудяло — каза господин Пенифедър.

— Излизай оттам веднага, Стенли — каза Кити с напълно различен тон. Внезапно, без особена причина, сърцето й заби по-бързо.

— Стенли ли съм? — рече главата. — Стенли… ммм, отива ми, наистина. Добро и почтено британско име. Господин Г. би го одобрил.

Сега Фред беше до Кити.

— Ей… — беше необикновено колеблив, — как така му се промени гласът?

Главата замръзна на място, после кокетно се наклони на една страна.

— Ами да — рече, — ето ти хубав въпрос. Чудя се дали някой може да отгатне. — Кити бавно отстъпи назад. Фред бе прав. Гласът вече изобщо не звучеше като този на Стенли, ако изобщо бе звучал така досега.

— О, не се опитвай да си тръгнеш, малко момиченце. — Главата се разклати енергично напред-назад. — Така само ще оплескаме нещата. Я да те видим. — Пръстите на скелет, подаващи се от един парцалив черен ръкав, се издигнаха от саркофага. Главата се наклони на една страна. Пръстите нежно махнаха шапката и я сложиха на главата под странен ъгъл. — Така е по-добре — каза гласът. — Сега се виждаме ясно.

Под шапката едно лице, което не беше на Стенли, проблясваше от златото. Навсякъде около него се разкри буйна бяла коса.

Ан нададе внезапен вой и хукна към стълбите. Главата се разтресе изненадано.

— Проклета грубиянка! Не ни запознаха! — с внезапно движение на костеливата китка, нещо бе измъкнато от саркофага и запратено напред във въздуха. Кристалната топка падна с трясък в основата на стълбите и се затъркаля право срещу Ан. Тя изпищя и рухна назад на пода.

Всички от групата видяха бързия полет на топката и нейното падане. Сега всички се обърнаха обратно към саркофага, където нещо се изправяше на крака, вдървено и странно, с тракане на кости. Най-накрая застана право, обвито в мрак, изтупвайки прахта от сакото си и цъкайки неодобрително като придирчива старица.

— Само вижте каква бъркотия! Господин Г. щеше да е много разстроен. А червеите унищожили бельото му. Има дупки и там, където слънцето не свети.

Внезапно се наведе и протегна ръка, грабна един паднал на пода край саркофага фенер. Вдигна го нагоре като страж и на светлината му огледа всяко едно от ужасените им лица. Вратните прешлени пращяха при движението на черепа зад маската, а златната маска проблясваше матово в ореола си от дълга бяла коса.

— И така. — Гласът зад маската звучеше различно. Променяше се с всяка дума, първо бе висок като на дете, после дълбок и дрезгав; първо мъжки, после женски, след това ръмжеше като звяр. — И така — рече то. — Ето ви тук. Петима самотници, дълбоко под земята, без да могат да избягат на сигурно място. Как, моля, се казвате?

Кити, Фред и Ник стояха неподвижно по средата на пътя до металната решетка. Господин Пенифедър бе далеч по-назад, свит до стената под рафта. Ан бе най-близо до стълбите, но бе просната на пода и хлипаше мълчаливо. Нито един от тях не можа да се окопити да отговори.

— О, хайде де. — Златната маска се наклони на една страна. — Опитвам се да бъда дружелюбен. Което, считам, е изключително мило от моя страна, при условие, че току-що се събудих и заварих един нахакан хулиган с прекомерно голяма шапка да се рови из нещата ми. И което е по-лошо — погледнете тази драскотина на погребалния костюм! Направи го с падането си. Такива са децата днес. Което ме подсеща. Коя година е? Ти. Момичето. Което не скимти. Говори!

Устните на Кити бяха толкова пресъхнали, че едва успяваше да изрече думите. Златната маска кимна.

— И аз си мислех, че е минало дълго време. Защо ли? Ще кажете заради скуката. Да, и ще сте прави. Но също и заради болката! Ах, няма да повярвате каква болка! Толкова много, че не можех да се концентрирам, при цялата агония и самота и шума на глозгащите в мрака червеи. Би докарало някой по-нисш до лудост. Но не и мен. Разреших проблема с болката преди години, а другото просто го понесох. А сега, с малко светлина и компания да си побъбря, няма да скрия, че се чувствам добре. — Скелетът щракна с кокалестия си пръст и го раздвижи настрани. — Малко съм схванат — не е изненадващо, не са останали никакви сухожилия — но това ще отмине. Всички кости ли са по местата си? Да. И всичките ми неща ли? Ах, не… — Гласът стана тъжен. — Някои малки мишки са дошли и са ги отнесли. Палави малки мишлета… Ще ги хвана за опашките и ще им изтръгна мустачките.

Кити бавно мушкаше ръка в чантата си, под наметалото и другите предмети, за да намери първичната сфера. Вече я беше стиснала в потната си ръка. До себе си усети как Фред прави същото, но не толкова внимателно; тя се уплаши, че шумолящите му движения скоро щяха да бъдат забелязани. И затова заговори повече за отвличане на вниманието, отколкото с някаква истинска надежда.

— Моля ви, господин Гладстон, сър — заекна тя. — Всичките ви неща са тук при нас и с удоволствие ще ви ги върнем, както си бяха.

С неприятно стържене главата се завъртя върху прешлените си на 180 градуса, за да погледне назад. Като не видя нищо, тя се наклони учудено на една страна и се завъртя обратно.

— Към кого се обръщаш, момиченце? — попита. — Към мен ли?

— Ъ… да. Мислех…

— Аз — господин Гладстон? Луда ли си, или глупава като кокошка?

— Ами…

— Погледни тази ръка. — Пет костеливи пръста се вдигнаха на светлината и се завъртяха на кокалестата китка. — Погледни този таз. Погледни гръдния кош. — При всяко изречение пръстите отместваха разлагащия се плат, за да разкрият пожълтели кости. — Виж това лице. — За момент златната маска бе отместена леко и Кити зърна черепа с ухилени зъби и кухи очни ябълки. — За Бога, момиченце, изглежда ли ти господин Гладстон жив?

— Ъ… не съвсем.

— „Не съвсем…“ Отговорът е НЕ! Не, не е. Защо? — питаш ти. Защото е мъртъв. Мъртъв от сто и десет години и гние в гроба. Не съвсем. Що за отговор е това? Вие наистина сте идиоти, момиченце, ти и твоите приятелчета. И като говорим за това… — Скелетът посочи с кокалестия си пръст бронзовата табелка на страната на саркофага. — Не можете ли да четете?

Кити поклати глава безмълвно. Скелетът плесна с пръсти по челото си в знак на присмех. — Не може да чете шумерски, а тръгнала да тършува из гроба на Гладстон! Значи не сте видели частта за „оставянето на славния водач да почива в мир“?

— Не, не сме. Много съжаляваме.

— Или частите за „вечния пазител“, или „суровото отмъщение“, или „извинения не се приемат“?

— Не, нищо за това. — С крайчеца на окото си Кити видя как Фред отпусна леко чантата си, но дясната му ръка все още беше вътре. Вече беше готов.

— Е, какво можете да очаквате тогава? Невежеството си има своите бонуси. В този случай това е неприятна смърт. Първата група също искрено се извиняваха. Трябваше да ги видиш как паднаха на колене и реваха за милост. Онова там са те. — То разклати кокалест пръст към фалшивата стена. — И те бяха алчни, това е сигурно. Дойдоха само след седмици. Единият беше личният секретар на господин Г., ако помня правилно, много лоялен индивид; някак бе успял да направи копие на ключа и да избегне проклятието. Скрих ги само за да е подредено и ако сте добрички, ще направя същото и с вас. Чакай тук.

Скелетът дръпна единия си крачол над ръба на саркофага. Кити и Фред се спогледаха. Като един те измъкнаха първичните сфери от раниците си и ги хвърлиха срещу скелета. Той вдигна ръка обидено; нещо невидимо блокира полета на сферите; те паднаха тежко на пода, където, вместо да гръмнат, се стопиха с приглушено, жалко квичене, оставяйки единствено малки черни петънца по каменните плочи.

— Наистина не мога да позволя тук да се създава хаос — укорително рече скелетът. — По времето на господин Гладстон гостите бяха по-внимателни.

Господин Пенифедър измъкна сребърен диск от своята чанта; опирайки се на бастуна си, той го хвърли странично по скелета. Той проряза подмишницата на прашния костюм и се впи здраво. Гласът, извиращ иззад маската, нададе пронизителен писък.

— Същността ми! Това го усетих. Среброто е нещо, което наистина не понасям. Виждаш ли как сам искаш да бъдеш нападнат, старче. — От маската изригна ярка зелена светкавица и се стрелна в гърдите на господин Пенифедър, отхвърляйки го грубо назад срещу стената. Скелетът изгрухтя доволно и се обърна към другите. — Това ще го научи — каза той.

Но Фред отново се бе раздвижил, вадеше от скрити места по себе си един след друг сребърни дискове и ги хвърляше със светкавична скорост. Скелетът клекна под първия, подскочи над втория, а третият му отряза кичур коса. Сега вече се бе измъкнал от саркофага и явно бе преоткрил силата на движенията си; с всеки подскок и стъпка явно ставаше все по-бърз, докато очертанията му почнаха да се размазват.

— Това е забавно! — извика той, докато подскачаше и се въртеше. — Наистина съм ви много задължен, хора!

Запасът от дискове на Фред изглеждаше неизчерпаем; той поддържаше постоянен огън, докато Ник, Ан и Кити постепенно се оттегляха към стъпалата. Изведнъж изхвърча още една зелена светкавица и удари Фред в краката, запращайки го на земята. След миг той бе на крака, малко нестабилен, със сбърчени от болка вежди, но пълен с живот.

Скелетът спря изненадано.

— Виж ти — рече той. — Естествена устойчивост. Отблъсква магията. Не съм виждал това от Прага. — Почука с кокалест пръст по устата си. — Чудя се какво ли ще правя? Нека да помисля… Аха! — С един скок той се озова обратно в саркофага и започна да тършува из него. — Дръпни се, Стенли; трябва да взема… да! Така си и мислех. — Ръката му отново се появи, стиснала церемониалния меч. — Тук няма магия. Само дълга, твърда стомана. Мислиш ли, че можеш да отблъснеш и това, господин Пъпчивко? Ще видим. — Той размаха меча над главата си и тръгна напред.

Фред остана на мястото си. Извади автоматичния нож от джоба си и го отвори с едно движение.

Кити се намираше при металната решетка, стоеше несигурно в основата на стъпалата. Ник и Ан вече бяха изчезнали нагоре; чуваше се как се изкачват трескаво. Тя погледна към господин Пенифедър, чиято собствена устойчивост се бе оказала полезна. Той се влачеше към нея на четири крака. Пренебрегвайки инстинктите си, които й крещяха да се обърне и да побегне, тя се втурна обратно в залата, сграбчи господин Пенифедър за раменете и го задърпа към стъпалата, напрягайки всичките си сили.

Извън полезрението й зад себе си тя чу как Фред гневно изръмжа. Последва свистящ звук и мек удар.

Кити издърпа господин Пенифедър със сила, която не подозираше, че притежава. През решетката и нагоре по първите няколко стъпала. Вече бе изправила господин Пенифедър на крака; в едната си ръка той все още стискаше бастуна, другата бе впита в якето на Кити. Дишането му беше учестено, плитко и болезнено. Не можеше да говори. Нямаше и фенер; движеха се в пълен мрак. Кити се подпираше на жезъла от гробницата. Той се клатушкаше при всяка стъпка.

Някъде отзад и под тях се дочу викащ глас.

— Йуу-хуу! Има ли някой горе? Малки мишлета — шумолящи зад ламперията. Колко мишлета? Едно мишленце… две. О, боже, едното е осакатяло.

Лицето на Кити бе обвито в паяжини. Дишането на господин Пенифедър сега се бе превърнало в пъшкащ вой.

— Няма ли да слезете при мен? — умоляваше гласът. — Самотен съм. Никой от приятелите ви не иска вече да си говори с мен.

Тя почувства лицето на господин Пенифедър близо до ухото си.

— Аз… аз… трябва да си почина.

— Не. Продължавай да вървиш.

— Не мога.

— Ако вие няма да слезете, тогава… Ще трябва аз да се кача! — Дълбоко под земята металната решетка изскърца.

— Хайде.

Още едно стъпало. Още едно. Не помнеше колко са; във всеки случай бе изгубила бройката. Със сигурност почти бяха излезли. Но господин Пенифедър се движеше все по-бавно; дърпаше я назад като труп.

— Моля те — прошепна тя. — Един последен опит.

Но той вече бе напълно спрял; усети, че е клекнал на стъпалата до нея и се давеше за всяка глътка въздух. Напразно дърпаше ръката му, напразно го умоляваше да реагира.

— Съжалявам, Кити…

Тя се отказа, облегна се на извиващите се камъни, издърпа ножа от колана си и зачака.

Шумолене на плат. Тракане в мрака. Кити вдигна ножа си. Тишина.

И тогава, с внезапно дръпване и един-единствен задъхан вик, господин Пенифедър бе издърпан в тъмнината. В един момент бе там, в следващия го нямаше, а нещо тежко се отдалечаваше с влачене от нея надолу по стъпалата, туп, туп, туп.

Кити остана замръзнала на място за може би пет секунди; после вече препускаше нагоре по стъпалата, през воалите от полюшващи се паяжини, сякаш ги нямаше, постоянно блъскайки се в стената, спъвайки се в неравните стъпала; накрая видя пред себе си правоъгълника сива светлина и падна в сумрачното помещение на църквата, където по прозорците блестяха уличните светлини, а статуите на магьосниците гледаха неумолимо надолу към безнадеждността и отчаянието.

Тя пробяга през помещението, като едва избягна няколко пиедестала и направо се блъсна в един ред дървени столове; звукът от тропането при падането им проехтя из цялото огромно пространство. Мина покрай една голяма колона, после още една и забави ход. Сега, когато входът на гробницата беше на достатъчно разстояние назад, тя се отдаде на безмълвен плач.

Чак сега осъзна, че можеше да завърти ключа на ключалката.

— Кити. — Тих глас от сенките. Сърцето на Кити блъскаше в гърдите й; с протегнат напред нож тя се отдръпна назад.

— Кити, това съм аз. — Тънък лъч светлина от малкото фенерче. Лицето на Ан, бледо, със сиви очи. Тя трепереше зад една висока дървена поставка.

— Трябва да се измъкнем. — Гласът на Кити бе дрезгав. — Накъде е вратата?

— Къде е Фред? А господин Пенифедър?

— Накъде е вратата, Ани? Помниш ли?

— Не. Тоест, мисля, че натам, може би. Толкова е трудно в тъмното. Но…

— Хайде тогава. Изгаси фенерчето засега.

Тя тръгна подтичвайки, Ан се препъваше след нея. В първия момент на паниката си Кити просто бе хукнала, без да мисли и без ориентация. Беше го причинила гадната тъмница под земята — усещанията и мислите й бяха притъпени, не можеше да мисли трезво. Но сега, въпреки че все още бе тъмно и плесенясало, поне въздухът бе свеж — това й помагаше да се оправи с околността, да се ориентира в позицията си. Високо горе светеха редица бледи прозорци: отново бяха в главния кораб, на противоположната страна на вратата на манастира. Тя спря, давайки на Ан възможност да я настигне.

— Точно отсреща е — просъска тя. — Стъпвай внимателно.

— Къде е…?

— Не питай. — Тя се прокрадна още няколко стъпки напред. — Ами Ник?

— Изчезна. Не го видях…

Кити изруга под носа си.

— Няма значение.

— Кити… изпуснах си чантата.

— Е, това сега няма значение, нали? Изгубихме всичко. — В момента, в който го каза, тя изведнъж осъзна, че все още държеше жезъла на магьосника в лявата си ръка. Това някак си я изненада; по време на отчаяното си бягство тя изобщо не го бе забелязала. Раницата с наметалото и другите ценности бе изгубена някъде на стъпалата.

— Какво беше това?

Те спряха на място, по средата на тъмното пространство на помещението.

— Не чух…

— Нещо пробягващо. Ти…?

— Не… Не, не съм. Продължавай.

Още няколко стъпки; усетиха, че пред тях се издига висока колона. Кити се обърна към Ан.

— Покрай колоната. Ще ни трябва фенерчето да намерим вратата. Не знам колко далеч сме стигнали.

— Добре.

В този момент точно зад тях се чу рязко притичване. И двете изпищяха и се хвърлиха в противоположни посоки. Кити загуби равновесие, падна наполовина върху колоната и рухна на пода. Ножът отскочи от ръката й. Тя се изправи на крака колкото се може по-бързо и се обърна.

Тъмнина; отнякъде се чуваше леко стържене. Фенерчето лежеше на земята, хвърляйки нещастния си лъч светлина върху колоната. Ан не се виждаше никъде.

Бавно, бавно, Кити се отдръпна назад зад колоната.

Вратата за манастира бе някъде наблизо, бе сигурна в това, но къде точно беше не можеше да каже. Стискайки жезъла, тя се промъкна напред, с протегната ръка, напипвайки пътя си на сляпо към южната стена на помещението.

За нейна изненада и почти непоносимо облекчение, пръстите й докоснаха грубото дърво и студеният полъх на истински свеж въздух обля лицето й. Вратата висеше леко отворена; тя задраска по нея отчаяно, опитвайки се да я избута настрана, за да се промъкне.

И точно тогава чу познатия звук; някъде зад нея, в църквата. Чук-чук — чукането на бастуна на един куц човек.

Кити не смееше да диша; остана замръзнала на мястото си, наполовина вън, наполовина вътре от вратата на абатството.

Чук, чук, чук. Едва доловим шепот.

— Кити… помогни ми…

Не можеше да бъде. Не можеше. Тръгна да излиза към манастира; спря.

— Кити… моля те… — Гласът бе слаб, стъпките несигурни.

Тя стисна здраво очи; пое си бавно и дълбоко дъх; вмъкна се обратно вътре. Някой си влачеше краката в средата на залата и почукваше неуверено с бастуна си. Бе прекалено тъмно да различи фигурата; изглеждаше объркана, несигурна за посоката, луташе се насам-натам, кашляше слабо и викаше името й. Кити я гледаше иззад една колона, дръпвайки се назад всеки път, когато се обръщаше към нея. От това, което виждаше, формата и размерът бяха типичните за него; движеше се по правилния начин. Гласът също изглеждаше познат, но въпреки всичко това, сърцето й навяваше лоши предчувствия. Със сигурност нещото се опитваше да я хване в капан. И все пак тя не можеше просто да се обърне и да избяга и никога да не разбере със сигурност, дали не е оставила господин Пенифедър там, сам и все още жив.

Трябваше й фенерчето.

Лъчът оскъдна светлина все още светеше безполезно до следващата колона. Фенерчето на Ан лежеше точно там, където бе паднало. Кити изчака, докато куцащата фигура отмина малко повече, после прилази напред тихо като котка, коленичи и взе фенерчето в ръка. Изключи го и се отдръпна в тъмнината.

Фигурата явно бе усетила движението. По средата на помещението, тя се обърна и нададе трепереща въздишка.

— Има ли… някой там?

Скрита зад колоната, Кити не издаваше звук.

— Моля те… скоро ще ме намери.

Почукванията започнаха отново. Чуваха се все по-близо и по-близо.

Кити прехапа устни. Щеше да се втурне, да включи фенерчето, да погледне и да избяга. Но страхът я държеше скована, крайниците й отказваха да помръднат.

Чук, чук… после чу как бастунът пада на камъните с кухо издрънчаване, последван от приглушения удар на сринало се на земята тяло.

Кити взе решение. Държейки фенерчето между зъбите си, тя извади нещо малко от джоба на панталона си: сребърната висулка на баба Хирнек бе тежка и студена в ръката й. Тя отново сграбчи фенерчето и пристъпи иззад колоната. Включи фенерчето.

Точно до нея, скелетът се бе облегнал безгрижно на колоната, с ръка на кръста и проблясваща златна маска.

— Изненада — рече той. И скочи върху нея.

Кити падна назад с писък, изпусна фенерчето, протегна сребърната висулка към идващата чернота. Завихряне на въздуха, изпращяване на кости, пресипнал вик.

— Е, това не е честно. — Очертанието се отдръпна малко. За първи път зърна очите му: две светещи червени точки, блестящи от раздразнение.

Кити се отдръпна, все още стискайки сребърната висулка пред себе си. Двете очи я следяха, без да я изпускат, но се въртяха и шареха в мрака, докато тя размахваше висулката напред-назад.

— Остави го, момиченце — каза скелетът много раздразнено. — Това ме изгаря. Сигурно е доста качествено щом прави така, въпреки че е толкова малко.

— Назад — озъби се Кити. Някъде зад нея се намираше вратата.

— Така, има ли вероятност да го направя? Имам си заповед, нали се сещаш. Всъщност имам две. На първо място да пазя собствеността на Гладстон. Изпълнено. Браво, Хонориус. С това няма проблем. На второ място да унищожа всеки нашественик в гробницата. И как върви? Дотук десет от дванайсет. Не е зле, но може и по-добре. А ти, момиченце, си номер единайсет. — Той внезапно се втурна; Кити усети как кокалестите пръсти замахват в тъмното; тя се наведе с вик и вдигна висулката. Последва дъжд от зелени искри и животински вой.

— Ау! Проклета да си! Махни го!

— Така, има ли вероятност да го направя? — Кити усети студен полъх зад себе си, направи две-три крачки назад и почти се сблъска с отворената врата. Мушна се през нея, пристъпи през стъпалото и навлезе в манастира.

Сега скелетът представляваше сенчеста форма, прегърбена на арката на вратата. Той размаха юмрук.

— Трябваше да си взема меча за теб, Кити — каза. — Наполовина се чудя дали да не се върна и да го взема… — После се вцепени и наклони глава. Нещо бе привлякло вниманието му.

Кити продължаваше да се отдръпва назад по коридора.

— Звездите… Съвсем ги бях забравил. — Фигурата на вратата подскочи изведнъж и застана на един корниз, гледайки нагоре към небето. — Толкова са много… толкова ярки и бисерно лазурни. — Дори и от далечния край на манастира, на няколко метра и продължавайки да се оттегля, Кити го чуваше как души въздуха и си мърмори и надава сподавени викове на възхищение и радост. Явно съвсем бе забравил съществуването й.

— Няма камъни. Няма червеи. Колко е различно само! Няма плесен, няма мъртвешка, прашна тишина. Няма нищо подобно. Толкова много звезди… и толкова много пространство…

Кити зави зад ъгъла и се втурна към вратата на манастира.