Джонатан Страуд
Окото на голема (20)

18

Кити рядко позволяваше някакви грижи извън групата да й влияят, но в деня, след като дъждовете бяха спрели, тя тръгна да види родителите си.

На извънредната среща тази вечер съпротивата щеше да научи за голямата нова надежда, най-голямата задача, с която някога се бяха захващали. Все още предстоеше да бъдат разкрити подробностите, но в магазина цареше атмосфера на почти болезнено очакване, едно тежко вълнение и несигурност, което караше Кити едва да се сдържа от възбуда. В отговор на невъзможността да остане спокойна, тя тръгна рано, купи малък букет цветя от една будка и хвана претъпкания автобус за Балъм.

Улицата беше тиха както обикновено, а малката къща — спретната и кокетна. Тя почука силно и започна да рови в чантата си за ключовете, докато някак придържаше цветята между брадичката и рамото си. Преди да успее да ги намери, зад стъклото се приближи една сянка и майка й отвори вратата, надзъртайки колебливо.

Очите й светнаха.

— Катлийн! Колко хубаво! Влизай, скъпа.

— Здрасти, мамо. Заповядай! — каза Кити и подаде букета.

Последва странен ритуал от целувки и прегръдки, оглеждане на цветята и отчаяни опити на Кити да се вмъкне в антрето. Накрая, с известна трудност, вратата бе затворена, а Кити беше избутана навътре към познатата кухня, където на печката вряха картофи, а баща й седеше на масата и си лъскаше обувките. Стиснал четката и едната си обувка в ръка, баща й стана, даде й да го целуне по едната буза и й посочи един празен стол.

— Готвя, скъпа — каза майката на Кити. — Ще е готово след пет минутки.

— О, чудесно. Браво!

— И така… — След кратко замисляне баща й остави четката на масата и пусна обувката с подметката надолу до нея. Усмихна й се широко. — Как е животът сред боите и четките?

— Добре. Нищо особено, но се уча.

— А господин Пенифедър?

— Малко отслабва. Вече не може да ходи толкова добре.

— Леле-мале. А бизнеса? И най-важното — има ли клиенти магьосници? Искат ли да им се рисува?

— Не много.

— Натам трябва да насочиш усилията си, момиче. Там са парите.

— Да, татко. Сега насочваме усилията си към магьосниците. Как е работата?

— О, нали знаеш как е. Направих голяма продажба на Великден.

— Великден беше преди месеци, татко.

— Бизнесът върви бавно. Може ли чаша чай, Айрис?

— Не преди обяд. — Майка и бе заета да вади допълнителни прибори и да ги подрежда пред Кити с благоговейно усърдие. — Знаеш ли, Кити — рече тя, — не разбирам защо не живееш при нас. Не е далеч. А и ще ти бъде по-евтино.

— Наемът не е висок, мамо.

— Да, ама храната и всичко останало. Сигурно харчиш толкова много пари, при условие че ние можем да ти готвим. Това си е прахосване.

— Хмм. — Кити взе вилицата и почука разсеяно по масата.

— Как е госпожа Хирнек? — попита тя. — Ами Якоб — виждали ли сте го напоследък?

Майка й си беше сложила чифт огромни ръкавици за фурна и бе коленичила пред фурната; от отворената врата изригна облак горещ въздух, ухаещ силно на месо с подправки. Гласът й прокънтя странно, докато обръщаше месото.

— Ярмила е добре — рече тя. — Якоб работи за баща си, както знаеш. Не съм го виждала. Той не излиза. Алфред, ще извадиш ли дървената подложка? Това е адски горещо. Точно тази. А сега изцеди картофите. Трябва да го посетиш, скъпа. Ще се зарадва на малко компания, бедното момче. Особено на твоята. Жалко е, че не се виждате вече.

Кити се намръщи.

— Преди не говореше така, мамо.

— Цялата тази работа беше преди много време… Сега си много по-стабилна. О, Ярмила ми каза, че бабата е починала.

— Какво? Кога?

— Някъде миналия месец. Не ме гледай така — ако идваше да ни видиш по-често, щеше да разбереш за това по-рано, нали така? Не че има голямо значение за теб така или иначе. О, извади ги с черпака, Алфред. Така ще изстинат.

Картофите бяха преварени, но задушеното бе отлично, Кити яде лакомо и за радост на майка си опустоши втора порция, преди родителите й още да са приключили с първата. После, докато майка й разказваше новини за хора, които никога не бе срещала или не помнеше, тя седеше тихо, опипвайки един малък, гладък и тежък предмет в джоба си, потънала в мислите си.

 

 

Вечерта след процеса беше преминала крайно неприятно за Кити, понеже първо майка й, а после и баща й бяха изразили яростта си от последствията. Напразно Кити им напомняше, че е невинна и че Джулиъс Талоу е зъл. Напразно се кълнеше, че някак ще намери шестстотинте лири, необходими да успокои гнева на съда. Родителите й не се трогнаха. Гневът им се свеждаше до няколко убедителни пункта: (1) Те нямаха толкова пари. (2) Щеше да им се наложи да продадат къщата. (3) Тя беше глупава, арогантна глезла, мислейки си, че може да предизвиква един магьосник. (4а) Какво й бяха казали всички? (4б) Какво й бяха казали те? (5) Да не го прави. (6) Но беше прекалено твърдоглава да ги послуша. И (7) сега какво щяха да правят?

Вечерта бе завършила предсказуемо, майката плачеше, бащата беснееше, а Кити се бе втурнала ядосана в стаята си. Чак когато стигна там, седна на леглото и се взря с парещи очи в стената насреща, тя се сети за стария човек, господин Пенифедър, и странното му предложение за помощ. Той напълно бе изскочил от главата й по време на кавгата и сега, когато бе объркана и разстроена, предложението му като цяло изглеждаше реално. Тя го изхвърли от главата си.

Когато й донесе чаша чай за помирение след няколко часа, майка й разбра, че от вътрешната страна на вратата имаше стабилно подпрян стол. Тя заговори през тънкия шперплат.

— Забравих да ти кажа нещо, Катлийн. Приятелят ти Якоб е излязъл от болницата. Прибрал се е вкъщи тази сутрин.

— Какво? Защо не ми каза? — Столът беше отместен трескаво; едно зачервено лице я изгледа изпод гривата от разрошена коса. — Трябва да го видя.

— Не мисля, че това ще е възможно. Лекарите…

Но Кити вече бе изчезнала.

 

 

Той седеше изправен в леглото, облечен в чисто нова синя пижама, която все още беше с ръбовете по ръкавите. Нашарените му ръце бяха сгънати в скута му. Върху юргана стоеше недокосната стъклена купа с грозде. На очите му бяха залепени две ярко бели марли, а от скалпа му бе почнала да израства коса като мъх. Лицето му беше както си го спомняше, на ужасни петна в сиво и черно.

Като влезе, той се усмихна криво.

— Кити! Това беше бързо.

Трепереща, тя се приближи до леглото и взе ръката му.

— Как… как разбра, че съм аз?

— Никой друг не се качва по стълбите като слон. Добре ли си?

Тя погледна чистите си, розово-бели ръце.

— Да. Чудесно.

— Чух за това. — Той се опита да задържи усмивката си и едва не се провали. — Имаш късмет… Радвам се.

— Да. Как се чувстваш?

— О, разбит. Болен. Като парче пушен бекон. Боли ме кожата, като помръдна. И сърби. Всичко ще мине, както казват. И очите ми оздравяват.

Кити почувства пристъп на облекчение.

— Това е чудесно! Кога…?

— Някога. Не знам… — Внезапно изглеждаше изморен, раздразнителен. — Това няма значение. Кажи ми какво ново. Разбрах, че си ходила в съда.

Тя му разказа цялата история, освен срещата с господин Пенифедър. Якоб седеше изправен в леглото, с опушено лице и някак мрачен. Накрая той въздъхна.

— Ти си толкова глупава, Кити — рече той.

— Благодаря ти за това. — Тя откъсна няколко зърна грозде от чепката и ги натика грубо в устата си.

— Майка ми ти е казала да не ходиш. Тя каза…

— Тя и всички останали. Всички те са толкова прави, а аз толкова греша. — Тя изплю семките от гроздето в шепата си и ги хвърли в кошчето до леглото.

— Повярвай ми, благодарен съм за това, което си се опитала да направиш. Толкова съжалявам, че страдаш заради мен.

— Нищо особено. Ще намерим парите.

— Всички знаят, че съдът е корумпиран — там няма значение какво си направила, има значение коя си и кого познаваш.

— Добре де! Няма нужда да продължаваш. — Кити не беше в настроение за конско.

— Няма. — Той се ухили, този път малко по-успешно отпреди. — През превръзките си усещам, че си се намръщила.

Останаха мълчаливи за малко. Накрая Якоб каза:

— Както и да е, не си мисли, че Талоу ще се измъкне безнаказано. — Той разтърка едната си страна.

— Не търкай. Какво искаш да кажеш?

— Просто много сърби! Искам да кажа, че има и други начини, различни от съда…

— Като например?

— Ах! Не върши работа, ще трябва да си седна на ръцете. Ами, ела по-наблизо — нещо може да ни подслушва… Така. Понеже Талоу е магьосник, ще си мисли, че се е отървал безнаказано. Повече няма да се сети за мен, ако изобщо се е замислял. И със сигурност няма да ме свърже с Хирнек.

— Фирмата на баща ти ли?

— Е, на кого другиго може да е? Естествено, че фирмата на баща ми. И това ще струва скъпо на Талоу. Като много други магьосници, той си дава книгите за подвързване в Хирнек. Карел ми каза: той е проверил в архивите. Талоу ни дава поръчки на всеки две години. Обича подвързии от кафява крокодилска кожа, така че към другите му престъпления можем да прибавим и липса на вкус. Е, ние можем да си позволим да чакаме. Рано или късно той ще ни изпрати някоя книга за обработка или ще направи някаква поръчка… Ах! Не мога да го търпя! Трябва да се почеша!

— Недей, Якоб — вземи си грозде вместо това. Опитай да не мислиш.

— Няма да свърши работа. Нощем се будя, чешейки си лицето. Мама трябва да ми бинтова ръцете с превръзки. Обаче сега вече е непоносимо — ще трябва да извикаш мама да донесе малко крем.

— Най-добре да си тръгвам.

— След малко. Та, както казвах — следващия път в книгата на Талоу няма да се промени само подвързията.

Кити сбърчи чело.

— Какво — и заклинанията вътре ли?

Якоб се усмихна мрачно.

— Могат да се заменят страници, да се подменят изречения или да се променят диаграми, ако знаеш какво правиш. Всъщност, това не само е възможно — адски лесно е за хората, които баща ми познава. Ще саботираме няколко от надеждните заклинания, а после… ще видим.

— Той няма ли да забележи?

— Той просто ще изчете заклинанието, ще нарисува пентаграма или каквото там се прави, а после… кой знае? Гадни неща се случват на магьосниците, когато магиите се объркат. Баща ми казва, че това е прецизно изкуство. — Якоб намести гърба си на възглавниците. — Може да минат години, преди Талоу да падне в капана, но какво от това? Аз съм готов да чакам. И след четири, пет години лицето ми пак ще е съсипано. — Изведнъж той извърна лице. — По-добре сега да извикаш мама. И не казвай на никого какво съм ти казал.

 

 

Кити намери госпожа Хирнек в кухнята; тя прецеждаше в една медицинска колба странен, мазен, бял лосион, осеян с тъмнозелени билки. При думите на Кити тя кимна с посивели от умора очи.

— Направих лосиона точно навреме — рече тя, затваряйки бързо колбата и грабвайки едно парче от бюфета. — Няма нужда да те изпращам, нали? — С тези думи тя бързо излезе от стаята.

Кити едва бе направила две бавни стъпки към антрето, когато я спря ниско, късо изсвирване. Обърна се: старата баба на Якоб седеше в стола си до печката, както обикновено, а на костеливия й скут стоеше голяма купа очистен грах. Ярките й черни очи блестяха към Кити; безбройните бръчки по лицето й се местеха, като се усмихваше. В отговор Кити се усмихна неуверено. Една съсухрена ръка се вдигна; един сбръчкан пръст се изви и я привика, два пъти. С разтуптяно сърце Кити се приближи. Никога, по време на многобройните си посещения не беше казала и две думи на бабата на Якоб; всъщност дори не я беше чувала да говори. Обхвана я абсурдна паника. Какво трябваше да каже? Тя не говореше чешки. Какво искаше старицата? Внезапно Кити се почувства като в детска приказка, едно изгубено дете, хванато в капан в кухнята на вещицата канибал. Тя…

— Това — каза бабата на Якоб с чист, отривист южен лондонски акцент — е за теб. — Тя зарови ръка някъде в джобовете на обемистите си поли. Очите й не слизаха от лицето на Кити. — Не трябва да го изпускаш от поглед… А, къде е дребосъкът? Аха — да. Ето.

Когато издигна ръката си към тази на Кити, тя бе плътно стисната и Кити почувства тежестта на предмета и неговата студенина преди още да види какъв е всъщност. Малка метална висулка, оформена като сълза. Една малка телчица на върха показваше къде може да се сложи на верижка. Кити не знаеше какво да каже.

— Благодаря — рече тя. — Това е… красиво.

Бабата на Якоб изсумтя.

— Ха. Което е по-важното, момиче, това е сребро.

— То… то трябва да е много ценно. Аз… не мисля, че трябва…

— Вземи го. И го носи. — Две жилави ръце обгърнаха ръцете на Кити, сгъвайки пръстите й над висулката. — Човек никога не знае. А сега имам да очистя стотина грахчета. Може би сто и две — по едно за всяка година, а? Така. Трябва да се съсредоточа. Хайде да те няма!

 

 

Следващите няколко дни преминаха в постоянни дебати между Кити и родителите й, но крайният резултат винаги бе един и същ — като съберяха всичките си спестявания, пак не им достигаха няколкостотин лири за глобата на съда. Продажбата на къщата, заедно с несигурността, която произтичаше от подобна стъпка, изглеждаше единственото решение.

Освен може би господин Пенифедър.

„Звъннете ми, ако се интересувате. До една седмица.“ Кити не го беше споменала на родителите си, нито на някой друг, но думите му не й излизаха от главата. Той бе обещал да й помогне и по принцип тя нямаше нищо против. Въпросът беше: защо? Не смяташе, че го прави от добро сърце.

Но родителите й щяха да изгубят къщата си, ако тя не действаше.

Т. Е. Пенифедър естествено присъстваше в телефонния указател: беше вписан като „Доставчик на художнически пособия“ в Саутуърк, заедно с номера, който беше и на визитката, която бе дал на Кити. Така че тази част от историята явно бе вярна.

Но какво искаше? Част от Кити много силно чувстваше, че не трябва да го търси; друга част не виждаше какво би загубила. Ако не платеше скоро, щяха да я арестуват и предложението на господин Пенифедър беше единствената спасителна сламка, за която можеше да се хване.

Тя обмисля доста време.

На две пресечки от дома й имаше телефонна кабина. Една сутрин тя се вмъкна в тясното, задушно място и набра номера.

Отвърна сух и задъхан глас.

— Пособия за художници. Здравейте.

— Господин Пенифедър?

— Госпожице Джоунс! Радвам се. Страхувах се, че няма да се обадите.

— Е, обадих се. Слушайте, аз… интересувам се от предложението ви, но трябва да знам какво искате преди да продължа нататък.

— Естествено, естествено. Ще ви обясня. Може ли да предложа да се срещнем?

— Не. Кажете ми сега, по телефона.

— Това няма да е разумно.

— За мен е. Няма да се излагам на риск. Не знам вие кой…

— Така е. Ще ви предложа нещо. Ако не се съгласите, няма нищо. Разговорът ни ще свърши. Ако се съгласите, ще продължим. Предложението ми е: да се срещнем в кафене „Друидите“ на „Севън дайълс“. Знаете ли го? Популярно място — винаги е пълно. Там можете да разговаряте с мен в безопасност. Ако се колебаете, предлагам ви и друго нещо. Запечатайте визитната ми картичка заедно с информация за това къде ще се срещнем в един плик. Оставете го в стаята си или го изпратете до себе си. Независимо кое от двете ще предпочетете. Ако нещо се случи с вас, полицията ще ме открие. Това може да ви успокои. И още нещо. Какъвто и да е изходът от срещата ни, накрая ще ви дам парите. До края на деня дългът ви ще е платен.

Господин Пенифедър изглеждаше изтощен от дългата си реч. Докато дишаше тежко, Кити обмисли предложението. Не се колеба дълго. Бе прекалено добро, за да устои.

— Добре — каза тя. — Съгласна съм. По кое време да бъда в „Друидите“?

 

 

Кити се подготви внимателно, като написа бележка до родителите си и я пъхна заедно с визитката в един плик. Постави го на леглото си, облегнат на възглавницата. Родителите й нямаше да се върнат преди седем. Срещата бе определена за три. Ако всичко минеше добре, щеше да има достатъчно време да се върне и да махне бележката, преди да я открият.

Излезе от метрото на площад „Лестър“ и тръгна към „Севън дайълс“. Покрай нея минаха няколко лимузини на магьосници; всички останали си пробиваха път по пълния с туристи тротоар, пазейки си джобовете от крадци. Придвижваше се бавно.

За да побърза, тя мина напряко, по тясна уличка, която се отклоняваше зад един луксозен магазин за дрехи, минаваше през цял един блок и излизаше отново на улицата, близо до „Севън дайълс“. Беше усойна и тясна, но никъде по нея нямаше улични музиканти и туристи, което според вижданията на Кити я правеше като огромна магистрала. Тя се вмъкна в нея и тръгна бързо, поглеждайки часовника си. Три без десет. Точно навреме. По средата на уличката се стресна. С вой като от сирена една шарена котка отскочи от някакъв скрит перваз точно пред лицето й и изчезна през решетката на отсрещната стена. Отвътре се чу звук на съборени бутилки. Тишина.

Поемайки си дълбоко дъх, Кити продължи да върви.

Секунда по-късно чу прокрадващи се тихи стъпки зад себе си.

Косъмчетата на врата й настръхнаха. Тя забърза. Не се паникьосвай. И някой друг минава напряко. А и краят на уличката не бе далеч. Вече виждаше движещите се хора по главната улица на другия край.

Стъпките явно се забързаха заедно с нейните. С разширени очи и препускащо сърце Кити започна да подтичва.

После нещо пристъпи от сянката на един вход. Бе облечено в черно, а лицето беше покрито от гладка маска с тесни процепи за очите.

Кити изпищя и се обърна.

Още две маскирани фигури се промъкваха зад нея.

Отвори уста да изпищи, но не можа. Един от преследвачите направи бързо движение: нещо излезе от ръката му — малка, тъмна сфера. Удари се в земята точно пред краката й и се разби на нищо. От мястото, където бе изчезнала, се издигна черна пара, която се извиваше и се сгъстяваше.

Кити бе прекалено уплашена, за да помръдне. Можеше единствено да гледа как парата се оформя в малко синьо-черно крилато същество с дълги, тънки рога и големи червени очи. Нещото увисна за малко във въздуха, превъртайки се през глава, сякаш не бе сигурно какво да направи.

Фигурата, която бе хвърлила сферата, посочи Кити с ръка и изрева някаква команда.

Нещото спря да се върти. Лицето му почти се сцепи на две от усмивката на злобна радост.

То сведе рога, плесна яростно с криле и с писклив радостен вик се хвърли към главата на Кити.