Джонатан Страуд
Окото на голема (40)

38

Този следобед Кити мина покрай кафене „Друидите“ три пъти. Първите два пъти не видя никого и нищо интересно, но на третия късметът й проработи. Зад една група крякащи европейски туристи тя разпозна спокойната фигура на господин Хопкинс. Седнал спокойно сам, той разбъркваше еспресото си с лъжичка. Изглеждаше погълнат от тази дейност, разсеяно добавяше бучка след бучка от захарта към тъмната черна смес. Но не докосна и капка.

Кити го наблюдава дълго време от сенките на статуята в центъра на площада. Както винаги лицето на господин Хопкинс изглеждаше любезно и безизразно: Кити откри, че е невъзможно да разбере какво си мисли.

Измяната на родителите й бе оставила Кити по-незащитена отвсякога, без приятели и сама, а втората гладна нощ в избата я бе убедила, че има нужда да говори с единствения съюзник, който имаше някаква надежда да открие. Тя твърдо вярваше, че Ник се беше скрил надълбоко; но господин Хопкинс, винаги на крачка пред останалите от съпротивата, все още можеше да бъде намерен.

И той определено беше тук, чакаше на указаното място; все пак Кити се въздържаше, изпълнена с несигурност.

Вероятно грешката, в резултат на която нападението се беше объркало толкова много, не беше точно у господин Хопкинс. Може би никой от старите документи, които той беше проучил, не споменаваше за слугата на Гладстон. И все пак Кити не можеше да не свърже внимателните му съвети с изхода на събитията в гробницата. Господин Хопкинс ги бе запознал с неизвестния благодетел; той беше помогнал за организирането на цялата схема. Най-малкото стратегията му беше печално недостатъчна; най-лошото — безразсъдно бе поставил всички тях в опасност.

Но след като другите вече ги нямаше и с магьосниците по петите си, на Кити не й оставаха много възможности. Най-накрая тя излезе иззад статуята и прекоси калдъръма към масата на господин Хопкинс.

Без да поздрави, тя дръпна един стол и седна. Господин Хопкинс вдигна глава; бледите му сиви очи я прецениха. Лъжичката му издаде леки стържещи звуци по ръба на чашата, докато бъркаше. Кити го изгледа безизразно. Един сервитьор се приближи бързо; Кити си поръча и го изчака да тръгне. Не каза нищо.

Господин Хопкинс извади лъжичката, изтръска я в ръба на чашата и внимателно я остави на масата.

— Чух новините — рече той рязко. — Търся те от два дни.

Кити се засмя тъжно.

— Не си единственият.

— Нека веднага да ти кажа… — Господин Хопкинс спря при появата на сервитьора, който с претенциозен жест постави пред Кити един млечен шейк и глазирана кифличка и се отдалечи. — Нека веднага да ти кажа колко… ужасно съжалявам. — Той спря; Кити го погледна. — Ако това ще е някакво успокоение, моят… информатор е невероятно разстроен.

— Благодаря — каза Кити. — Не е.

— В информацията, която имахме — и която споделихме открито и напълно с господин Пенифедър, — не се споменаваше за пазител. — Господин Хопкинс продължи невъзмутимо. — Проклятието — да, но нищо повече. Ако знаехме, никога нямаше да допуснем такава схема.

Кити оглеждаше млечния си шейк; не можеше да се довери и да говори. Изведнъж се почувства много зле.

Господин Хопкинс я изгледа за момент.

— А всички останали… — започна той, после спря. — Ти ли си единствената…?

— Мислех — горчиво каза Кити, — че с такава сложна мрежа от информатори като твоята, вече трябва да си разбрал. — Тя въздъхна. — Ник също оцеля.

— Ах? Наистина ли? Браво, добре. И къде е Ник?

— Нямам представа. И не ми пука. Той избяга, докато другите се биеха.

— Ах. Разбирам. — Господин Хопкинс отново се заигра с лъжичката. Кити се взря в скута си. Сега осъзна, че не знаеше какво да го попита, че той е толкова объркан, колкото и тя. Нямаше смисъл: беше напълно сама.

— Естествено, сега това е маловажно — започна господин Хопкинс и нещо в тона му накара Кити рязко да вдигне очи към него. — При степента на трагедията, която се случи, това е маловажно и неуместно, разбира се, но предполагам — при неочакваните опасности, на които сте се натъкнали, и нещастието да загубиш толкова много от прекрасните си другари, — че не си успяла да изнесеш нищо ценно от гробницата?

Това изказване беше толкова не на място и заобиколно, че веднага постигна обратен ефект. Очите на Кити се уголемиха от недоверие; веждите й бавно се спуснаха и тя се намръщи.

— Прав си — каза тя решително. — Неуместно е. — Изяде глазираната кифличка на две хапки и отпи от млечния шейк.

Господин Хопкинс отново започна да бърка кафето си.

— Но в такъв случай нищо ли не е било изнесено? — подпита той. — Не си могла… — Гласът му заглъхна.

Когато Кити седна на масата, тя имаше неопределеното намерение да спомене за жезъла на господин Хопкинс; той, все пак, беше безполезен за нея, а и беше възможно благодетелят, който го искаше за колекцията си, да е готов да даде някакви пари в замяна — парите за оцеляване бяха на първо място в главата й. Тя смяташе, че при дадените обстоятелства господин Хопкинс щеше да приключи нещата почтено; не очакваше да го чуе как я притиска толкова открито за трофеи от набега. Сети се за Ан, как смъртта я следваше неотклонно по петите в мрачната църква, и как се измъчваше за това, че е изпуснала чантата със съкровищата. Устните на Кити се превърнаха в твърда линия.

— Натоварихме се със съдържанието на гробницата — каза тя. — Но не можахме да избягаме. Може би Ник е успял да изнесе нещо; не знам.

Бледите очи на господин Хопкинс я изучаваха.

— Но ти самата — ти не взе нищо?

— Изпуснах чантата си.

— Аха. Естествено. Разбирам.

— В нея беше наметалото, заедно с други неща. Ще трябва да се извиниш най-искрено на твоя информатор; това беше един от предметите, които искаше, нали?

Мъжът направи неясен жест.

— Не помня. Не предполагам, че случайно знаеш какво е станало с жезъла на Гладстон? Мисля, че той определено му беше хвърлил око.

— Предполагам, че е останал там.

— Да… Само дето не беше споменато да е бил намерен в абатството, нито пък някакъв знак да е бил в ръцете на скелета, докато обикаляше из Лондон.

— Тогава Ник го е взел… не знам. Какво значение има? Нали не е ценен? Според теб. — Кити говореше небрежно, но наблюдаваше лицето на другия, докато го казваше. Той поклати глава.

— Не. Изобщо. Информаторът ми ще бъде много разочарован, това е всичко. Толкова му беше легнал на сърце, че щеше да плати щедро, за да го притежава.

— Всички ние сме разочаровани — каза Кити. — А повечето от нас са мъртви. Ще го преживее.

— Да. — Господин Хопкинс почука с пръсти по покривката на масата; явно размишляваше. — Ами — рече той ведро, — ти, Кити? Какви са плановете ти сега? Къде ще отседнеш?

— Ще измисля нещо.

— Искаш ли помощ? Място за нощуване?

— Не, благодаря. Ще е по-добре, ако стоим далеч един от друг. Магьосниците са стигнали до семейството ми; не искам да излагам теб — или информатора ти — на какъвто и да било риск. — Нито пък искаше повече да се свързва с господин Хопкинс. Очевидната му незаинтересованост от смъртта на колегите й я беше стреснала; сега искаше да е колкото се може по-далеч от него. — Всъщност — тя бутна стола си назад, — май е най-добре да тръгвам.

— Загрижеността ти прави чест. Искрено ти желая сполука. Преди да тръгнеш обаче — господин Хопкинс потърка носа си, сякаш се чудеше как да каже нещо трудно, — мисля, че вероятно трябва да чуеш нещо, което научих от един от моите източници. Засяга те доста пряко.

Кити застина докато ставаше.

— Мен ли?

— Опасявам се, че да. Чух това преди малко повече от час. Много е тайно; дори по-голямата част от правителството не знае за него. Един от магьосниците те издирва — името му е Джон Мандрейк, мисля — проучвал е миналото ти. Научил е, че преди няколко години някоя си Катлийн Джоунс се е изправяла в съда, обвинена в нападение.

— Е, и? — Кити запази лицето си спокойно, но сърцето й биеше учестено. — Това беше преди много време.

— Така е. Преглеждайки протоколите от процеса е разбрал, че си извършила непровокирано нападение над старши магьосник, за което си била глобена. Той счита това за едно от първите нападения на съпротивата.

— Нелепо! — Кити избухна яростно. — Това беше нещастен случай! Нямахме представа…

— Освен това — продължи господин Хопкинс, — той знае, че не си извършила това нападение сама.

Кити застина.

— Какво? Той не мисли…

— Господин Мандрейк смята — дали е прав, или не вероятно няма значение — че твоят приятел… Как му беше името? Якоб някой си…

— Хирнек. Якоб Хирнек.

— Точно така. Той смята, че майстор Хирнек също е свързан със съпротивата.

— Това е смешно…!

— Дори и да е така, по някое време тази сутрин той е изпратил демона си да отведе твоя приятел за разпит. О, Боже; предположих, че това може да те разстрои.

На Кити й трябваха няколко секунди да се съвземе. Когато заговори, се запъваше.

— Но аз дори не съм виждала Якоб от години. Той не знае нищо.

— Господин Мандрейк без съмнение ще открие това. Накрая.

Главата на Кити се завъртя. Опита се да събере мислите си.

— Къде са го отвели? В… Тауър ли?

— Надявам се, скъпа моя, че не мислиш да извършиш нещо прибързано — промърмори господин Хопкинс. — Господин Мандрейк се счита за един от най-силните млади магьосници. Талантливо момче; един от фаворитите на министър-председателя. Няма да е добре…

Кити се насили да не извика. Във всеки един момент Якоб можеше да е измъчван; можеше да го обграждат демони, по-лоши и от скелета, да го бодат с хищническите си нокти… А той беше напълно невинен; изобщо нямаше нищо общо с нея. Каква глупачка беше! Безразсъдните й действия през последните няколко години бяха застрашили някого, за когото навремето би дала живота си.

— Аз бих се опитал да забравя младия Хирнек — казваше господин Хопкинс. — Не можеш да направиш нищо…

— Моля — каза тя. — В Тауър ли е?

— Всъщност, не е. Това би бил нормалният ход на нещата. Но аз си мисля, че Мандрейк се опитва да свърши нещата тихомълком и сам; да спечели точка пред съперниците в правителството. Отвлякъл е приятеля ти тайно и го е отвел в сигурна квартира за разпит. Едва ли е много строго охранявана. Но ще има демони…

— Срещала съм Мандрейк. — Прекъсна го буйно Кити. Сега вече се навеждаше тревожно напред, бутна чашата си с млечния шейк, която се наклони встрани и разля течност по покривката. — Срещнах го, предизвиках го и си тръгнах, без да погледна назад. Ако това момче нарани Якоб — каза тя, — ако го нарани по какъвто и да е начин, повярвайте ми, господин Хопкинс, ще го убия със собствените си ръце. Него и всеки демон, който ми се изпречи на пътя.

Господин Хопкинс вдигна длани от масата и ги спусна. Беше жест, който можеше да означава всичко.

— За пореден път — каза Кити. — Знаете ли къде е тази сигурна квартира?

Бледите сиви очи я изгледаха за кратко, после примигнаха.

— Да — каза той невъзмутимо. — Аз наистина знам адреса. Мога да ти го дам.